Георги Найденов е професор в катедра „Публична администрация и регионално развитие“ на УНСС. Преподава социология, политология, сравнителна публична администрация, публична власт и политики, стопанска история и др. Автор е на книгите „Какво става“ (1991) и „Стогодишната парадигма“ (2003), а също така на 4 самостоятелни монографии, 2 учебника, 7 студии, повече от 60 доклада на международни и национални конференции, публикации в Англия, Франция, Швейцария, Русия и др.
През 2010 година редица автори, самоопределящи се и определяни като „леви“, публикуваха книги и статии, в които активно пропагандират идеологемата за успешната трансформация на „социализма“ в Китай и неуспешната в България и другите европейски „социалистически“ страни (1). Внушава се представа, че поради некадърността на партийното и държавното ръководство в България и другите европейски „социалистически“ страни, „социализмът“ не бил „успешно трансформиран“, а това било напълно възможно, както показва опитът на Китай.
Сама по-себе си идеологемата за успешната трансформация на „социализма“ в Китай не е нова. Но в момента активността в даването на публичност на тази идеологема от „левите“ идеолози е много по-голяма, отколкото в предходни години. Нейната „аргументираност“ се увеличава. Освен това тази идеологема е съчетана с все по-засилващ се „антиамериканизъм“ (2). Тя активизира и типичната българска нагласа, че „някой друг ни е виновен“ — в случая Горбачов и перестройчиците.
В статията ще разгледам няколко въпроса: Какви са причините (вътрешни и външни) за активизиране на тази идеологема? Доколко е вярна тезата, че в Китай има трансформация на „социализма“, различни или еднотипни са трансформациите на „социализма“ в Китай и в европейските „социалистически“ страни? Какво е влиянието на външните фактори за успеха, или провала на реформите на „социализма“?
Вътрешни причини
През 2010 г. икономическото положение на широки слоеве от населението в България се влоши. На фона на излизане от кризата на другите европейски страни и съчетано със сериозното разочарование от резултатите на „прехода“, това повиши социалната активност и протестните движения. Българската социалистическа партия също се активизира като опозиционна партия. Нейните идеолози започнаха да лансират в публичното пространство нови или модифицирани стари идеологеми, една от които е за успешната трансформация на „социализма“ в Китай и неуспешната в България и другите европейски „социалистически“ страни.
От друга страна, тоталната доминация на ГЕРБ в електоралните предпочитания през 2010 г. се „изпарява“ с бързи темпове. Електоралната разлика между ГЕРБ и БСП става все по-малка. Оптимизмът на „червения“ елит, че може да възстанови позициите си във властта, се възражда. Възражда се и потребността да представят „социализма“ като „предадена“ или „погубена“ по субективни причини възможност, вярата в която обаче не бива да се губи. Идеологемата за успешната трансформация на „социализма“ в Китай и неуспешната в другите „социалистически“ страни“ легитимира новите амбиции на БСП за власт на предстоящите през 2011 г. местни и президентски избори.
Външни причини
Световната икономическа криза (2008-2010 г.) се представя от всички идейни течения по целия свят като причинена от прекомерния „либерализъм“ на управленските политики на най-развитите страни. Това няма нищо общо с действителността (3). Но тази фалшива теза „въодушевява“ „левите“ идеолози, че след като „либерализмът“ се е „провалил“, то може би „социализмът“ отново има шанс да спечели общественото доверие.
Безспорен факт е, че в условията на световната икономическа криза Китай има висок и устойчив растеж на икономиката. От този факт „левите“ идеолози правят извода, че причината е, че неговата икономика е „социалистическа“. Следователно избирателите от бившите „социалистически“ европейски страни трябва да преосмислят причините за провала на своя преход, отново да гласуват доверие на „социалистическата“ партия, а тя, поучена от грешките си и следваща „светлия“ пример на Китайската комунистическа партия, отново ще ни поведе към прекрасното бъдеще, защото сега вече знае „верния път“. Т.е. идеологемата за успешната трансформация на „социализма“ в Китай и неуспешната в България и другите европейски „социалистически“ страни има напълно инструментална цел — легитимира новите амбиции и стремежи към власт на Българската социалистическа партия (и разбира се, на другите „леви“ политически формации).
Доколко е вярна тезата, че в Китай има успешна трансформация на „социализма“, различни или еднотипни са транформациите на „социализма“ в Китай и в бившите европейските „социалистически“ страни? Какво разбират „левите“ идеолози под „успешна трансформация на социализма в Китай“?
Неофициалната теза е, че в Китай, за разлика от СССР и другите бивши „социалистически“ страни, Китайската комунистическа партия успява да разруши монопола на държавната собственост, без да разрушава монопола на своята власт. Тоест тяхната болка е, че в бившите „социалистически“ страни се разрушава авторитарната политическа система. Разбира се, това те никога няма да го изкажат. Но внушението към „левия“ електорат — „Горбачов предаде „социализма“ и ни лиши от власт“ , е много силно. И това при положение, че през целия преход БСП има много силно присъствие както в местната, така и в централната власт!
Официалната теза на „левите“ идеолози е, че в Китай се е реализирал плавен преход към „социалистическа пазарна икономика“, а не към „див“ капитализъм, както у нас и в другите бивши „социалистически“ страни. А „социалистическата пазарна икономика“ в Китай вече доказа своите предимства пред „дивия“ капитализъм — през 2010 г. Китай излезе на второ място след САЩ по брутен вътрешен продукт.
Официалната теза, че същността на трансформацията е преход от „планова“ към „пазарна социалистическа“ икономика, не отговаря на фактите. В момента в Китай около половината от БВП се създава в частния, а не в държавния сектор. Ако приемем официалната теза на китайския комунистически елит и на българските „леви“ идеолози, че държавната собственост е „обществена“, очевидно преходът в Китай е към корпоративен държавен капитализъм (може да се използва и терминът „смесена икономика), а не към нова форма на „социализъм“. Потвърждава го и фактът, че 4/5 от увеличението на заетите работни места се осигурява от сектора на „необществените форми на собственост“(4). Перспективата е повече от ясна! Дори приемайки тезата на официалната идеология на ККП и на българските „леви“ идеолози, ясно е, че трансформациите в СССР и Централна и Източна Европа от една страна, и в Китай, от друга страна, са еднотипни по своя характер — преход към корпоративен капитализъм. Така че „левите“ идеолози нямат абсолютно никакво основание да говорят за успешна трансформация на „социализма“ в Китай.
Още по-несъстоятелна е тяхната теза, ако в тълкуването на социалните трансформации в „социалистическите“ страни се откажем от доминиращата в социалните науки Ленинова парадигма „социалистическа революция, социализъм, обществена собственост“ и възприемем парадигмата на класическия марксизъм „буржоазна революция, държавен капитализъм, групова собственост“. Тоест, ако разгледаме Октомврийската, Деветосептемврийската и т.н. революции като буржоазни, а не като „социалистически“ революции, възникналите в резултат на тези революции общества като държавен капитализъм (съветски държавен капитализъм), а не „социализъм“, и държавната собственост като групова частна собственост, а не като „обществена“ собственост (5).
При такъв подход се вижда, че трансформацията в СССР и Централна и Източна Европа от една страна, и в Китай, от друга страна, са естествен и закономерен преход от съветски държавен капитализъм към корпоративен държавен капитализъм. Срещу това разбиране може да се възрази, че социалната цена в Китай е много по-ниска в сравнение с трансформациите в другите бивши „социалистически“ страни. Но разликата в цената по принцип не е разлика в същността на прехода. Социалната цена на прехода съвсем не е еднаква в бившите „социалистически“ страни. Има група страни — България, Русия, Румъния и др., където тази цена е безспорно много висока. Но има и друга група страни — Словения, Хърватска, Чехия, Словакия и др., където социалната цена не е висока. Следователно „социалната цена“ не може да бъде индикатор за различна същност на прехода в Китай, от една страна, и прехода в бившите „социалистически“ страни, от друга страна.
Факт е обаче, че в Китай преходът от съветски към корпоративен държавен капитализъм се извършва без Китайската комунистическа партия да „изпусне“ властта, запазвайки авторитарната политическа система, за разлика от прехода в СССР и централно и източноевропейските „социалистически“ страни (6). Ако приложим класическата Марксова методология към трансформациите на „социалистическите“ общества, можем да разберем причините за тази разлика. Кои са те?
Авторитарните политически системи са естествена форма на политически отношения в периода на генезиса на капитализма. Това е така както преди основната буржоазна революция, когато капиталистическият начин на производство се развива в рамките на абсолютистка държавност, така и след основната буржоазна революция, когато се утвърждава в условията на бонапартистка държавност. Например, във Франция след основната буржоазна революция през 1789 г., след смяната на няколко режима племенникът на Наполеон — Луи Бонапарт, след преврат установява стабилeн авторитарен политически режим. По този повод Маркс отбелязва, че в ранните фази на трансформация на традиционното общество в капиталистическо почти във всички страни след продължителни борби между различните фракции на буржоазията (между нея и дребните собственици, между нея и пролетариата) се стига до установяване на авторитарен политически режим. Буржоазията в края на краищата се отказва от политическата си свобода, закрепена в институцията на законодателната власт (парламента), за да осигури свободата на стопанската си дейност „…буржоазията признава, че нейните собствени интереси £ повеляват да се спаси от опасността на самоуправлението; че за да възстанови спокойствието в страната, трябва преди всичко да бъде успокоен нейният буржоазен парламент; че за да се запази ненакърнена нейната социална власт, трябва да бъде сломена политическата £ власт; че отделните буржоа могат да продължават да експлоатират другите класи и невъзмутимо да се радват на собственост, семейство, религия и ред само при условие че буржоазията като класа, наред с другите класи, е осъдена на еднакво политическо нищожество, че за спасението на нейната кесия трябва да й бъде отнета короната, а мечът, предназначен да я пази, трябва да бъде окачен над собствената й глава като Дамоклев меч“ (7).
В политологията за означаване на авторитарните политически режими в страните от първия ешелон на капитализма се използва категорията бонапартистка авторитарност (бонапартистка държавност). Формите на този тип политически режим могат да бъдат различни – например бонапартистка монархия, военно-бонапартистка република или плебисцитарен бонапартизъм и др. За страните от втория и третия ешелон на капитализма се използва по-широк спектър от категории – парламентарен авторитаризъм, необонапартистки режими, абсолютистко-бонапартистки режими, абсолютистко-колониални режими и пр.
В страните от третия ешелон на капитализма, какъвто е Китай, условията на трансформация на традиционното общество в капиталистическо са извънредно разнообразни. В тях природоклиматичните условия, традиции и изходно ниво са твърде различни. Освен това, за разлика от страните от първия ешелон на капитализма, където авторитарните политически режими трябва да установяват основно компромис между различните класи или между различните фракции на привилегированите класи, в страните от втория и третия ешелон на капитализма авторитарните политически режими трябва да установяват компромис и между различните етнически и религиозни групи. Това е несравнимо по-трудна задача и затова авторитарните режими в страните от втория и третия ешелон на капитализма са твърде разнообразни. Нестабилни са, но също и постоянно възобновяват опитите да се установи режим, който веднъж завинаги да сложи „ред“ в страната и да осигури спокойствие.
Такъв е режимът на Китайската комунистическа партия. Може ли обаче този режим да бъде безкраен, както мислят „левите“ идеолози? Категорично не! Аз дълбоко се съмнявам дали ще издържи дори през близките четири десетилетия. И много се страхувам в близко бъдеще — в рамките на това или най-много на следващото десетилетие, какво ще стане в Китай. Защото преходът от авторитарна към демократична политическа система в Китай е също толкова неизбежен, колкото беше и за СССР и другите източноевропейски „социалистически“ страни. А сътресенията в Китай (дано да са незначителни, но е много вероятно да са сериозни) при този преход ще се отразят драматично на целия свят.
Преходът в Китай към демократична политическа система е неизбежен, защото в близко бъдеще в страната ще завърши индустриализацията. Историческият опит показва, че в страни, където е приключила индустриализацията (т.е. по-голямата част от работната сила е заета в едрото промишлено производство), естествена форма на политически отношения е демократичната политическа система. В Китай преходът към корпоративен държавен капитализъм се извършва по време на индустриализацията. Запазва се авторитарната политическа система, защото тя е естествена форма на политически отношения навсякъде по света за периода на индустриализация. След като приключи индустриализацията, след като индустрията „всмуче“ гигантската многомилионна маса селско население, упражняващо ръчен труд (а това ще стане през сегашното или най-късно през следващото десетилетие), преходът в Китай към демократична политическа система е неизбежен.
В бившите „социалистически“ страни преходът към корпоративен държавен капитализъм се извърши след индустриализацията. Преходът към корпоративен държавен капитализъм е свързан и с преход към демократична политическа система, защото тя е естествената форма на политически отношения за страни, в които е приключила индустриализацията (8).
Например в България индустриализацията приключва в средата на 70-те години на ХХ век. Още тогава е обществено необходимо да се направи преход към корпоративен държавен капитализъм и към демократична политическа система. Има ли обаче осмисляне на тази необходимост от комунистическия елит? Категорично не! За разлика от китайския комунистически елит, който осъзнава необходимостта да се направи преход към корпоративен държавен капитализъм (в тяхната терминология „социалистическа пазарна икономика“), българският политически елит съзира необходимостта единствено от „реформи“ в рамките на доминираща държавна собственост (9).
По това се различава не само от китайския, но и от комунистическия елит на някои европейски „социалистически“ страни – например от чехословашкия комунистически елит, който още през шейсетте години, също като китайския, се насочва към политика, водеща към дисперсия на едрия централизиран държавно-монополистичен капитал. Тази политика е провалена поради нахлуването на войските на Варшавския договор през 1968 г.
Ако подобен опит беше направен и в България, щеше да стане същото. Но в България изобщо не е правен подобен опит. Плахи „намеци“ в тази посока са дискусията за парично-стоковите отношения при „социализма“, за „новия икономически механизъм“, „концепцията“ за предаване на обществената собственост за стопанисване от трудовете колективи и др.(10). Но липсват каквито и да е тези за необходимостта от преход към корпоративен държавен капитализъм. Няма никакви фракции в политическия или научния елит, които да защитават необходимостта от дисперсия на едрия централизиран държавно-монополистичен капитал (дори и в идеологемна форма за преход към „социалистическа пазарна икономика“). Никаква, подобна на китайската, стратегия за трансформация в публичното пространство не е защитавана. Ако бъркам, нека Александър Лилов, Васил Проданов и другите защитници на идеологемата, че в България е имало възможност за подобна на китайската трансформация, ме опровергаят и посочат кога, къде и кой е предлагал подобно нещо. Готов съм да приема като доказателство на тяхната теза не само публични документи, но и документи от закрития партиен фонд.
Да обобщим: трансформациите в Китай и европейските „социалистически“ страни са еднотипни — тяхната същност е преход от съветски държавен капитализъм към корпоративен държавен капитализъм.
Това, че в европейските страни трансформацията се извършва в условията на демократична политическа система, а в Китай в условията на авторитарна политическа система, се дължи на разликата в степента на индустриализация — в Китай по време на извършване на икономическата трансформация индустриализацията е в ранна фаза, което предполага едни или други форми на авторитарни режими.
Същностен момент на идеологемата за успешната трансформация на „социализма“ в Китай е хипертрофирането на влиянието на външните фактори за „успеха“ на трансформацията на „социализма“ в Китай и нейния „неуспех“ в източноевропейските страни.
Основна теза в идеологемата на „левите“ идеолози за успешната трансформация на „социализма“ в Китай и неуспешната в България и другите европейски „социалистически“ страни е, че Китай е направил „успешна реформа на социализма“, защото е независим от СССР. А България не е „реформирала успешно социализма“, защото е зависима от СССР и провалът на перестройката в СССР се отразява фатално на реформирането на „социализма“ в България. „Още няколко години и щяхме да реформираме социализма, ако не беше пустата перестройка!“ — това е широко разпространено разбиране за „провала на социализма“ в левия квазиетнос и елит (11).
Ако под „реформиране на социализма“ в България се разбира запазване на авторитарната политическа система и властта на БКП, т.е. на чл.1 от тогавашната конституция, безспорно перестройката имаше катастрофически последици. Вече е абсолютно ясна голямата роля на съветските органи за сигурност в организирането на българската вътрешна партийна „опозиция“ с лидер Андрей Луканов и оказването на натиск върху Тодор Живков да се оттегли от властта. От тази гледна точка „левите“ идеолози имат право. Тук могат да се зададат следните въпроси:
Имаше ли морално право „перестроечният“ съветски елит начело с Горбачов да се освободи от неоколониалната си икономическа зависимост от българския комунистически елит (много сполучлив израз на В.Проданов)?(12). Моят отговор е категорично да! В средата на осемдесетте години съветската икономика не издържа повече на изсмукването на националния доход (13).
В момента ролята на Горбачов за социалната трансформация на съветското общество се неглижира, което е изключително несправедливо. Горбачов, поемайки голям личен риск, започва освобождаването на Русия от неоколониалната и икономическа зависимост от централно и източноевропейските „социалистически“ страни. Това е голямо дело за Русия, и то заслужава признание. Безумният начин на социалната трансформация в Русия през 90-те години е дело на сегашния руски елит, който с „предателството“ на Горбачов се опитва да си измие ръцете от собствената си вина.
Българският комунистически елит също се опитва да си измие ръцете с „предателството“ на Горбачов. Всъщност за безумния преход (чрез стратегията на ценовите шокове) към корпоративен държавен капитализъм вина носи той и само той (и разбира се, неговите синове, които станаха идеолози на този вариант на социална промяна)(14).
Дори да предположим, че нямаше външна руска намеса в свалянето на Тодор Живков от власт, можеше ли да се запази авторитарната политическа система? Не! Защото в България, а и във всички бивши „социалистически“ страни преходът към корпоративен държавен капитализъм беше неизбежен — в края на осемдесетте години управляващата класа (комунистическата номенклатура) като собственик на националния капитал беше банкрутирала (15). А корпоративният държавен капитализъм в централно и източноевропейските „социалистически“ страни неизбежно води до преход към демократична политическа система. Ако е обратното, защо Андрей Луканов не успя да запази чл.1 от конституцията? Защо в нито една централна или източноевропейска страна не се запази авторитарната политическа система? Всички лидери на комунистически партии ли са „предатели“? Очевидно не!
Задкулисната политическа намеса на Горбачов в свалянето на Тодор Живков само ускори процесите, но не тя даде посоката на развитието. Първо, защото Русия така или иначе щеше да се освободи от неоколониалната си икономическа зависимост от нас и това неизбежно щеше да доведе до преход към корпоративен държавен капитализъм. Държавния бюджет щеше да се спасява само от приходите от производството и търговията с наркотици. Агонията щеше да продължи най-много още две-три години. Второ, защото Т. Живков, колкото и да беше жизнен, надали чисто физически и психически щеше да издържи и да остане начело на властта по-дълго време. А неговата смяна неизбежно щеше да доведе до същия резултат.
Така че не „независимостта“ на Китай и „зависимостта“ на бившите „социалистически“ страни от СССР е причина за различията в начина на трансформация на съветския държавен капитализъм в корпоративен държавен капитализъм. Причината, както вече няколко пъти отбелязах, е разликата в степента на индустриализация в периода на преход.
Моите очаквания са, че идеологемата за успешната трансформация на „социализма“ в Китай и неуспешната в България и другите европейски „социалистически“ страни ще има краткотрайно влияние и то само върху твърдия „червен“ електорат. Не виждам в нея потенциал, за да привлече, въодушеви и мотивира към политическа активност млади и мислещи българи. Въпреки това тя заслужава аналитично внимание от страна на политическата социология.
Бележки
(1) Най-активни са Александър Лилов и Васил Проданов.
(2) Лично аз имам резерви към термина „антиамериканизъм“. Използвам го така, както е утвърден в общественото съзнание — негативни нагласи към разпалваните от САЩ войни и стремеж към глобална доминация и налагане на своите интереси с всякакви средства, и не искам да влизам в дискусия за неговото значение.
(3) Вж. Найденов, Г., „Световната криза — социологически поглед“, В: Световната криза и икономическото развитие, т. 1, изд. Наука и икономика, Икономически университет — Варна, стр. 119-125.
(4) Сяогуан, Лин., „Опитът и успехите на Китай през 30-те години на реформи и модернизация“, сп. „Понеделник“, №1/2, 2010, стр.23.
(5) Вж.: Найденов, Г., Стогодишната парадигма, изд. на Институт по социология — БАН, С., 2003 г. Пачкова, П., „Теорията за държавния капитализъм — недолюбвана и неизползвана“, сп. „Международна политика“, №3, 2010 г., стр.66-83.
(6) Този факт разпалва „розовите“ мечти на българските „леви“ идеолози, че отново можем да опитаме да възстановим „социализма“, тоест да се възстанови чл.1 на конституцията за ръководната роля на БКП.
(7) Маркс, К., „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“, Съч., т.8, стр.158
(8) Имам предвид, че е приключил екстензивният тип индустриализация. По-нататъшната индустриализация е преди всичко от интензивен тип, т.е. капиталовложенията са за модернизация и реконструкция на изградените мощности, а не за създаване на нови мощности.
(9) Трите „вълни“ на „реформи“ са разгледани в книгата на Мартин Иванов „Реформаторство без реформи (Политическата икономия на българския комунизъм 1963-1989 г.“, Институт за изследване на близкото минало, изд.CIELA, С., 2008 г., стр.55-122.
(10) Вж.: Найденов, Г., Стогодишната парадигма, изд. на Институт по социология — БАН, С., 2003 г., стр.194-200.
(11) „Провалът на съветската перестройка имаше катастрофични последици за източноевропейските страни, включтелно и за България, пише Александър Лилов. Тяхното рухване стана неизбежно и то се състоя. Те бяха части, елементи на една система..…и не можеха да съществуват, след като системата и нейното ядро се разпаднаха. Запазването на социализма не бе по силите на нито една отделно взета бивша европейска социалистическа страна.“ Вж: Лилов, Ал., Защо успяват реформите и модернизацията на социализма в Китай и във Виетнам?, сп. „Понеделник“, №11/12, 2000 г., стр.23.
(12) От трите „кита“, на които се крепеше българската икономика през 80-те години, единствено производството и търговията с наркотици бяха „заслуга“ на българския комунистически елит. Другите два фактора — евтиното производство и търговията с оръжие и реекспорта на нефт, дължахме на неоколониалната икономическа зависимост, в която бяхме поставили СССР.
(13) Защото бяхме „много маймуни на клона“.
(14) Относно ролята на синовете на членове на ЦК на БКП вж. Лаверн, Д., „Експертите на прехода. Българските и глобалните мрежи за влияние“, изд. „Изток-Запад“, С., 2010 г.
(15) За България доказателство за това е мораториумът върху изплащането на външния дълг, приет от първото правителство на Андрей Луканов.