ПО МАРШРУТА НА ИДЕИТЕ. БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ СТРАНИЦИТЕ НА РОМАНА „ИВАН КОНДАРЕВ“ – IV ЧАСТ

0
251

Чавдар Добрев е роден през 1933 г. в Ямбол. Завършва висшето си образование в Будапещенския университет. Дълги години работи в Института по изкуствознание при БАН. Професор, доктор. Публикувал е над 30 книги, между които Реализмът на Вахтангов“, „Лирична драма“, „Забранените плодове на познанието (Емилиян Станев)“, „Всекидневният Леон Даниел“, „Еретичният ерос“, двутомникът Ранено време“, „Окосена болка“, „Възхвала на разумаи др.

(Продължение от миналия брой)

 

9 ЮНИ — ПРЕВРАТЪТ, КОЙТО ДЕНОНСИРА ДОГОВОРА
МЕЖДУ ДВОРЕЦА, ПРИВИЛЕГИРОВАНИТЕ И НАРОДА
Трета част

 

В третата част ставаме свидетели на първата от двете кулминации в романа. Най-общо, тук идеята за мирното и органично развитие на обществото се разпада, като интересът се трансформира в реализиране на идеята за народния бунт. Онова, което в първите две части се изобразява като размяна на мнения и осмисляне на аргументи, като конфронтация на обществени позиции, като оформяне на социални лагери и напрегнати настроения след войната, преминава във фаза на кървав сблъсък между представителите на буржоазния елит и селячеството. Емилиян Станев създава низ от епизоди, които разкриват как българската буржоазия се отказва от прокламирания от нея парламентарен живот, за да прибегне към незаконно въоръжено сваляне от власт на правителство и парламент, избрани в легитимни избори. Когато интересите на този кръг диктуват суспендиране на конституцията, той не изпитва задръжки и нравствени колебания в хода на организирането на метежа.

Излиза, че след националната катастрофа мирът в страната, който се балансира върху спазване на договорености между различните слоеве и партии, е взривен от хората с големите пари. При такава ситуация (съгласно сюжетната схема) провокацията с метежа не може да не предизвика противодействие. На оръжието се отговаря с оръжие. Крайните форми на несправедливост, грубо погазените от превратаджиите на 9 юни 1923 г. норми в човешкото общежитие раждат отпора, който селските маси дават на олигархията, за да запазят отвоюваните конвенции в националната действителност.

Според писателя в такава обстановка на насилие, терор и „бели нощи“ се проверяват качествата на персонажите, сравняват се думите с делата, кристализират отчетливо и с остра конфликтност разбиранията за хуманизъм и антихуманизъм. Тогава изпъкват и първите белези на българския фашизъм, отличаващ се с диви нрави и варварска жестокост. Като в Шекспирова хроника срещаме унизени, пребити, ранени и зверски убити хора, излезли с голи гърди (остарели пушки и тояги) срещу въоръжени военни части и доброволчески паравоенни съединения на заможните граждани. Главните герои на романа обаче остават живи в тази трета част, тъй като с оглед на концепцията на произведението едва във финалната четвърта част, по време на Септемврийската епопея, смъртта ще придаде символна значимост на помисленото и стореното и от Анастаси Сиров, и от Костадин Джупунов, и от Владимир Корфонозов, и от Иван Кондарев.

Много важно е да се проумее логиката, по която прозаикът извежда Септемврийското въстание от Деветоюнската съпротива на селския народ. Септемврийското въстание се възприема като естест­вено и едва ли не предизвестено случване на реванша, който народът дава на метежниците няколко месеца след като веднъж вече е претърпял поражение от шпицкомандите на Военната лига.

Ако законната власт на Стамболийски, както личи от творбата, неведнъж е злоупотребявала с притежаваните от нея пълномощия, ако земеделската гвардия е упражнявала произвол, ако редица актове на земеделците са били насочвани срещу потенциални съюзници в лицето на интелигенцията, жителите на градовете и комунистите, истинското кръвопролитие, тоталната репресия и убийствата ги организират Дворецът и Военната лига. В този аспект Емилиян Станев изоставя тезата на Достоевски за изначално вложеното зло в народния бунт, а показва възникването на съпротивата и бунта като форми на законна самоотбрана на народа, като отговор на безчинствата и своеволието на олигархията и нейните въоръжени формирования.

Причините за нарасналото недоволство Емилиян Станев търси във войната и военното положение, в психическото състояние на разочарованото от миналите идеали поколение, претърпяло ужаса на бойните полета, изпитните на масовата смърт и пораженията. Войнишките бунтове, разрушената след капитулацията родина, всенародният грабеж, мизерията и свирепата експлоатация мотивират ескалацията на бунтовни и революционни партии и движения, засилването на социалната идея. Настъпва културата на народните маси, жадуващи свобода и равенство — тяхното недоволство зрее в синхрон с разцвета на революциите в Русия, Германия, Унгария и други европейски страни. Въпросът е, че въпреки наличието на такива поводи за съпротива, не народът нарушава законите и конституцията, не той погазва ограничените демократични права, а именно Дворецът и класата на богатите — с насилие, произвол и кръв — осъществяват държавен преврат, черпейки аргументи от практики на новопоявилата се идеология на фашизма.

Преди да „построи“ масовите сцени на селската съпротива след 9 юни 1923 г., Емилиян Станев детайлизира вътрешните портрети на трима персонажи — Александър Христакиев, Костадин Джупунов и Иван Кондарев, на фона на различен тип взаимоотношения и ситуации.

Александър Христакиев продължава да се разкрива като стратегически мислещ, цинично устроен представител на буржоазните среди, чието бъдеще се подпечатва чрез офанзивата на българската реак­ция срещу народа. Цинизмът на Христакиев се проявява във всеки негов жест, даже и в най-интимния. И представите му за жената са груби и утилитарно-хедонистични, подчинени на здравия буржоа­зен интерес. Над трийсетгодишният съдебен следовател ухажва невръстната Антоанета, наследница на богатия род Хаджидраганови, воден от съображение да се приобщи към славата на стара чорбаджийска фамилия. Блазнят го не толкова парите, колкото престижността в бъдещия брак, изравнен в съзнанието му с протичането на необходимо „мероприятие“. „Изкушаването“ на Антоанета възприема като система от манипулативни актове, които трябва да доведат до успех. (Използва за своите задачи и снахата Даринка, като между тях се поражда „нечиста близост“: Христакиев с намек потвърждава, че биха могли да установят плътски връзки, ако тя стане „посредник“ между девойката и него.)

В сюблимния момент на развиващата се любовна връзка с Антоанета Христакиев, почти без преход, мисли следното за двете женски същества. За Даринка: „Знаеше, че може да има тая жена и нарочно разпалваше у нея страстта, за да я превърне в сводничество. Усмихваше се и стъклено бистрите му очи лъщяха със сластна влага“. За Антоанета: „Александър Христакиев гледаше на своята избраница със снизхождение, с каквото зрелите и умни мъже гледат хубавото породисто момиче със зестра — обичаше я като важен етап в своя живот. По-добра партия нямаше да намери“. „Обзе го любовна радост при мисълта, че ще притежава това деветнайсетгодишно дете с едри крайници и нежно здраве“.

На организираната от Христакиев среща в крайградската му вила далеч по-пълно се обрисува философията на човека, който тъне в душевна пустота, породена от идеята за абсолютната относителност на човешкото съществуване, от мисълта, че привилегирована наслада се постига чрез похитяване на труда и щастието на масата хора. Колебанията му дали е влюбен, или не приключват с това, че „любовта е илюзия“, че си измисля безкрайност в нещо, „което го няма“, че „героичният му опит“ е изчерпан откъм смисъл. Сякаш напомняйки идеологията на Великия инквизитор от „Братя Карамазови“ Христакиев ще каже: „Щом няма нищо, тогава има глупци, пък аз съм един вид епикуреец и моето епикурейство ме задължава към тях, нали се готвя за пастир… Кардинал трябваше да се родя, преди пет века, във времето на Светата инквизиция, не във времето на перманентната революция!“

Тук е много интересен паралелът Христакиев — Кондарев. И двамата в първата и втората част оповестяват отказ от небе, от религиозни заблуди, заявявайки в духа на мисленето на Великия инквизитор, че поемат върху себе си отговорностите за слабия човек. По-нататък обаче, в трета и най-вече в четвърта част на романа, ще видим как лишеният от небе Христакиев все повече изпада в състояние на безсрамие и цинизъм, как епикурейството му, постигнато с цената на „сълзите на милионите“, стига върхове на личен и социален егоизъм. Докато същата теза за човека, лишил се от небе, при Кондарев прераства в социален алтруизъм и в актове на самопожертвователно поведение. Макар и да съхранява основни черти от мисленето си в дневника, героят пристъпва към критика на предишните си формулировки като един разочарован от войната български интелигент.

С фин резец прозаикът издълбава наблюдения върху следователя, който въпреки своите безскрупулни постъпки се оказва сложен за разшифроване субект, носител на култура, която не е елементарна. Това схващане за образа авторът на романа подкрепя и чрез съжденията на персонажа за красотата, и чрез усета му за изкуство. Когато Антоанета напуска вилата, след не особено романтичните преживелици между мъжа и момичето Христакиев, останал сам, изпълнява на виолончело арията на Туридо от „Кавалерия рустикана“. В тази сцена Емилиян Станев не влага ирония, а я изпълва с нас­троение на удовлетвореност. Критичността, доколкото се манифестира, е проявена в последвалата беседа на следователя с юношата Рачика за красотата като категория на живота и естетиката.

Христакиев обяснява своето увлечение по музиката с потребността си да „смесва нещата“, с желанието на човешката душа да изпитва наслада, „когато изживява най-противоположни чувства и усещания“. Само че момчето, готвещо се за писател, ще противо­постави на тази философия учудването си, че Христакиев не се измъчва от красотата, а само £ се наслаждава, че някак си е нелепо личност с такава жестока професия (която се занимава с престъпници) да бъде едновременно музикант. Докато Христакиев смята, че юмручното право на индивида може да се „смеси“ с изящното съпреживяване на изкуството, Рачика възразява, че такова съединяване на биещи се едни с други фрагменти в жизненото поведение е извратеност, или поне форма на несъвместимо съюзяване. Защото най-важно е да се обхване „целият свят“, като бъде преодоляна догмата, която привързва човека към осветени от вековете задължения за сметка на свободната воля.

Тези твърдения на Рачика карат следователя да го определи в себе си или като бъдещ сектант, или като опасен за обществото елемент с анархистична нагласа. Крепителят на социалното статукво Христакиев, проявил се два месеца по-късно като инквизитор, ще посъветва Рачика в посока, която, въпреки формалните съвпадения, основно се различава от заключенията на Кондарев: „Човек трябва да култивира обществени чувства, господин Рачиков. Вие обаче страните от обществото и затова скитате в природата“. Симптоматичен е отговорът на юношата: „Вие май особено живеете, господин Христакиев“. Наблягам върху лексемата „особено“, тъй като тя включва току-що отбелязаните от писателя „жестокост“, „строгост“ и „леден огън“ в душата на следователя. А по асоциативен път се отнася и до използването на „особено“ в немалко определения, срещани в романистиката на Достоевски, и по-специално до „особеното“ у Свидригайлов, до „особения“ поглед на тъмносините му очи.

Епизодът с погребението на хаджи Драган дообогатява профила на Христакиев, който вече е спечелил битката за Антоанета. Сега той по-успокоено оценява собствената си „придобивка“. Влязъл е в род, обвян с легенди от миналото, с дъха на стари дърворезби по тавана, „дълбани от тревненски марангози“, със солидни гардероби и ковани врати, изпълнени с културни преживелици. Оценява, че стълбът на семейството хаджи Драган е „голяма личност“, че този последен чорбаджия би могъл да носи и княжеска титла.

Христакиев е наясно, че докато се възхищава, но и презира тази фамилия, същата фамилия по-скоро го презира, защото е новопръкнал се буржоа. Същевременно презрението на Христакиев се мотивира от бездарността на наследниците да продължат традициите, от неумението им така да се приобщят към буржоазните нрави, та миналото на чорбаджийска България да засияе като морална реликва. Заради това, гледайки „жалките наследници“, той „се чувстваше много по-близък (с предците – б.м.), отколкото с техните внуци и правнуци“.

„Вместо да господарстват тук – разсъждава следователят, – както по времето бяха господарствали бащите и дедите им, тия хора предпочитаха да водят безличен светски живот, безразлични и немощни към съдбата на тая страна, която ти искаш да спасиш от разните кондаревци и сировци, от селяндурщината и простащината, изникнала благодарение на такива парвенюта, рентиери, дворцови блюдолизци и майкопродавци. И си позволяват да гледат на теб като на плебей, недостоен да влезе в семейството им!“

Емилиян Станев за пореден път показва, че Христакиев издига своята философия като защитник на буржоазната кауза върху сериозна идейна основа. С подобна нагласа, да вижда главното в живота, той оценява и опасностите от антивоенните настроения в държавата, но и от социалната съпротива на народните маси. Заради това подлага на остра критика и дискусия бездарието на управляващия буржоазен слой, недалновидната му външна и вътрешна политика, хилавостта на хората, които би трябвало да афишират продуктивен континюитет с чорбаджийството от преди и след Освобождението, с устойчивостта и аристократизма на нравите и традициите му. В този аспект Христакиев повежда борба както срещу социалните противници на системата, така и срещу вътрешното разложение, упадъка и безволието на съвременната му българска буржоазия. Това се проявява като вид мислене и политика не само в разговора на Христакиев с Кондарев, но и в действията му във връзка с Деветоюнския преврат.

След едва ли не романтичното изобразяване на Костадин Джупунов във втората част на „Иван Кондарев“ (със силното и завладяващо описание на сцената с лова), в трета част краските, с които се рисува персонажът, са сложно комбинирани и съзнателно контрастиращи си като съчетание. От една страна, в епизода със сватбата между Костадин и Христина проблясват мигове на искрена взаимност и тържество на традиционната народна култура, от друга, изобразяват се непреодолими противоречия в семейство Джупунови, между двамата братя, между братята и сестрата. Централно място заема гостенката – братовчедка, която държи на обичаите и сватбените ритуали: тя намазва, както е прието, с мед „горния и долния праг на вратата“; припява на младоженците подходящи песни; с огромна наслада слуша изпълнението на мъжа си колибарин на гайда. Христина буди бурни чувства у Костадин, привлича го „властно Христинината хубост“, от нея се излъчват „гордост и достойнство, сладка топлина струеше от тъмните £ очи“. Раздвижват сетивата му „нейната моминска непорочност“, буйните £ коси, „здравият заоблен врат“, „чувствените устни“. Като украшение на народния живот се вие хоро, на което се хващат бъчварят – бащата на Христина, и Джупунката – майката на Костадин.

Макар и да иронизира наивните увлечения на сестрата Райна по Кондарев и нейното прехласване по сантиментално бунтовната литература, белетристът не може да отрече, че Райна се обявява против начина на общуване в родното £ семейство, където чувствата се подлагат на презрение. За Манол, даже и в тази ситуация, се казват неласкави думи, сред които най-невинната фраза е, че „тъмните му овенски очи мазно лъщяха“. Разбира се също, че Костадин с избора на кум извършва социален акт. Кум е, както споменах, водачът на местната десница Александър Христакиев, а хората, които го придружават, са старият Христакиев и Никола Хаджидраганов.

В отличие от разказаното в първа и втора част на романа, в които Костадин въплъщава най-добрите черти на органичното битие и наистина изразява представите на писателя за възжелано съществуване, сега обстановката е променена. С изострянето на обществените противоречия и сблъсъци, с приближаването на драмата от 9 юни Костадин все по-безмилостно е принуден да избира между враждуващите лагери, да взема решения мимо желанието си. Разкъсван между класовата си характеристика и опоетизирането на естествените човешки отношения и чистия морал, осветени от труда и вековете, Костадин в редица случаи ще постъпва с оглед на социалния интерес. Любовта му към Христина ще продължи да е сладостна и знойна, но примесена с ревност и болка, че съпругата му е твърде практична и жадна за светски успехи, че сякаш има някаква тайна договореност между нея и Манол. Душата на героя ще пътува след димящите угари, след радостта от селския труд, но в същото време ще се досещаме как когато Костадин употребява безличната форма на глаголите „оре“, „бере“, „извозва“, „продава“ и пр. и пр., той има предвид, че човекът, който се труди, не е самият Джупун, а другият – ратаят, изполичарят или временно наетият селски бедняк. Костадин по-скоро е ръководител на трудовия процес върху нивата, която притежава като титуляр собственик.

В трета част наблюдаваме и снижаване на захласа, с който писателят се отнася към органичния труженик Костадин. Постепенно се увеличават негативните оценки и съждения, свързани с персонажа, показва се как застрашително растат злобата и омразата у Костадин, как агресията му набира сили, а насилието като че ли се влива в кръвта му като отрова. Вярно, Костадин и в предишните раздели изплува със своите избухливост, спонтанност, несдържаност, даже сприхавост и внезапна гневливост. Но в трета част тези белези на характера се превръщат в норма на поведение. След дрязгите и ожесточените пререкания с Манол, начало на веригата от нови конфликти на героя поставя срещата му с Кондарев. Ревнувайки сестра си от бившия селски учител, той „издигна пръчката като сабя, без да изпусне от очи Кондарев“. После по време на разпита на Райна, който Костадин устройва, лицето му е „неумолимо и зло“.

Костадин, като безкористен индивид, се гневи на брат си, че е меркантилен хищник, не понася неговите лъжи и опити да измами партньорите, чужд му е девизът на Манол: „Парата е търговец, парата те туря под властта си. Или ще £ вървиш по гайдата, или ще те изхвърли на боклука“. Това не му пречи обаче с приближаването на 9 юни да се отдава не само на коситбата на люцерна, а и да повтаря как „всяка промяна го дразнеше“. Съгласява се да пренесе от плевника на Гуцов оръжие за метежниците (това е оръжието, което Корфонозов и Кондарев търсят в „пустата воденица“). Тогава той изпитва колебание дали да се ангажира с такава противна работа, стигайки до извода: „светът е страшен“. Самоуспокоява се, че не би могло да се живее иначе.

Когато подчертах, че Емилиян Станев в последна сметка овладява пристрастията си към един или друг персонаж, оставайки верен на жизнената истина, имах предвид и начина, по който разкрива поведението на Костадин през деветоюнските дни. Това поведение е уязвимо, а на места лишено от човеколюбие. Писателят не бърза да обвинява Костадин, напротив, явява се негов адвокат. Обяснява, че ангажирането на персонажа с доброволческата дружина на местните превратаджии е резултат на случайно стечение на обстоятел­ствата. Всичко започва, според писателя, от това, че Костадин обича селския труд, че иска да участва в пожънването на „ечемичната нива край града“ (на което Манол реагира подигравателно: вместо да пазел интересите на градските богаташи, към които принадлежи, той изживявал комплексите си на работяга, мечтаещ да прави свой чифлик!). Истина е, че Костадин се отнася резервирано към евентуал­но свое участие в преврата, не споделя радостта на Джупунката от падането на правителството („Правителството паднало, огън да ги гори тия селяндури. Сега ще си отдъхнем от простотията, няма да ни налагат повече все данъци“), но се оставя да го ръководи социалният му инстинкт (по фабула подчинява се на съвета, даден му от Джупунката, да потърси брат си в града). Отново случайно, всъщност не толкова ненадейно, младият мъж попада в щаба на преврата, за да види как арестувани хора търпят „ритниците на блокарите“, как се гаврят над „пребледнели от страх и от срам арестанти, изпращани с псувни и смях“.

Там той чува, че към града са се насочили оранжеви гвардейци от селата, но това не го извежда от „неутралитета му“. Отказал се да иска пропуск за селата, Костадин бърза да се прибере вкъщи, за да поеме пак към своята нива. На Христина, която го подтиква да се включи в защита на новата власт, Костадин, верен на поведението си, отговаря: „Малко ме интересуват партизанските работи“. По същия начин като човек, който не иска да политиканства, Костадин, макар и да е смутен от съобщението за убийството от блокари на тамошен селянин, поема към полето „да се хване на работа“. На обяд, след усилената жътва, Костадин, сигурен във вредата от „партизанството“, създаващо „омразлъци“, за последен път неопетнен и праведен, излага философията на политическото си невмешателство:

„Защо Янаки (ратаят – б.м.) им служеше четири години тъй вярно и защо не се оплакваше? Нямаше ли и той да поиска да се ожени, да има дом и деца? Кое го караше да не роптае – поне заплатата му да увеличат… Все весел, все шеговит. Дали защото и той обича кърската работа, конете, тревите – всичко, що ни заобикаля на тая земя, него, Костадина? Защо да няма такива хора, ами че нали и самият той е ратай на брата си от същата слабост към земята?.. Целият свят се крепи на обич и земята ражда от обич. Но някой използва тая твоя слабост и чрез нея те заробва като добиче. Диво и страшно е нареден тоя свят! Ето, той обича жена си, макар че тя не излезе такава, каквато си я представяше, и ще я обича цял живот. Манол обича парите, защото обича да властва. Парите са власт, пък обичта е робство! Тъй излиза и в евангелието, тъй е казано: обичай ближния си и му служи, измий му краката, дай му ризата…“

Тези благословени слова обаче рухват, след като го срещат настъпващите към града селяни и един от тях „със сиви, озлобени очи“ (очите на Кондарев са също сиви – б.м.) насила, поваляйки ратая Янаки на земята, открадва „черния кон“ на господаря. Жесток удар поучава и самият Костадин, съборен в дола. Така стихийният и експанзивен Джупун, заради откраднатите коне и понесеното унижение, взема съдбовно решение: да стреля на живо месо по селяните. Изтъквайки психическото му настроение (изпаднал е в ярост, та даже „не помни“), авторът показва как Костадин, без страх за живота си, „изгърмя пачката в корията, дето се мяркаха няколко души. В бързината не се прицелваше добре и куршумите отиваха високо“. Опомняйки се от обхваналото го безумие, героят вижда върху релсите „убити селяни“. Белетристът подсказва, че Костадин гърми с пушката нависоко и не е застрелял нито един селянин. Едновременно с това пише как Костадин губи разсъдък от гняв, как „не помни“, как изразходва, без да се контролира, „цялата пачка“. А в подобно състояние нищо чудно Костадин да е станал неволен убиец на селянин/селяни, и то няколко мига след като е цитирал евангелието за обичта към ближния с поуката за измитите крака и дарената риза.

Без да дава допълнителни тълкувания, прозаикът обобщава, че след стрелбата Костадин „замина с доброволците към гарата“.

Емилиян Станев се отказва от коментар. Предпочита да намира обяснения в ситуацията и характера на героя, в дълбоката му привързаност към конете. Но дали е точно така? Дали причините не са по-дълбоки? Дали не се възпламенява инстинктът на имотния човек, усещането му, че принадлежи към лагера на превратаджиите?

Вместо коментар прозаикът привежда като доказателство за постъпката на Костадин негови раздвоения, колебания, смущения, гласове на съвестта. Сега засега се ограничава с въпросите на Костадин към самия себе си: Защо е преметнал пушката, щом „не се интересуваше от никаква власт?“ Защо свързва живота си с тия, от „които бе избягвал?“ „Той си спомни ония мисли под бряста – изтъква белетристът – и се ужаси от страшното противоречие между тях и делата си. Кой го бе довел тук, кой му даде пушката? Кой го накара да тръгне срещу селяните и да се бие с тях? За конете ли стана всичко това? Да, за конете. Беше озлобен от сутринта и с ония мисли под бряста искаше да се успокои, да оправдае безразличието си към живота на другите и да отхвърли от себе си гнета на всички задължения към обществото… Обичта се оказа празна мечта пред загубата на конете и ето какво стана сега!… Той си припомни как удариха Янаки, а него блъснаха в дола, спомни си, че остава без коне тъкмо пред жътва, и сърцето му окаменя. „Аз наистина съм бил глупав! – извика в себе си той. – Мога ли да стоя със скръстени ръце, когато всички са побеснели, и да се осланям на милостта им? Бачо е прав. Ако не хапеш, ще те ухапят!“

Тази случка, независимо от спонтанния £ характер, се асоциира с развенчаване на изградената преди това хармонична представа за органичния човек, за традиционните му ценности и етически скрижали. За първи път този човек стреля по хора и може би ранява или убива. За първи път се съгласява (поводът с откраднатите коне не е от толкова голямо значение) да участва в доброволческа команда за налагане с терор на новия ред и за разправа с политическите противници, със законноизбраните представители на властта (кметовете на земеделците).
Емилиян Станев, въпреки очевидните си симпатии спрямо Костадин, пише следното за състава на командата: „Край синовете на търговци, край службогонците и десетината лумпени имаше запасни офицери, спретнато облечени във военни дрехи и без пагони.“ В тази шпицкоманда на новия режим, както ще разберем, вземат участие долнопробни главорези и палачи на своя народ. Омразата, която изпитва Костадин към „дружбашите и комунистите“, отделно към Кондарев, както и кражбата на конете, едва ли е достатъчна като обяснение за „странното“ съучастие на Джупуна в гражданското престъпление.

Читателят се пита кое кара моралния Костадин, носителя на националните наследства, отвратения от „плувналите в пот и прах доброволци“ да гледа безмълвно как Абрашевият брат, също член на дружината, блъска и удря арестувани селяни; как млад мъж моли да не връзват с въже ръцете на баща му, да не го третират като куче. Само инстинктът на собственика на конете ли подтиква Костадин да вземе участие в атаката на село Въглевци? Как тъй онзи чудесен и влюбен Джупун, толкова отдаден на природните вълшебства се цели с карабина в хора? Защо съпротивата на селяните го „озлобяваше“? Каква е силата, която заставя героя да съчувства на умиращия кон на поручик Балчев, а да регистрира между другото, че „един метежник лежеше възнак на синкавата леска“, прострелян смъртно от същия надъхан офицер? Защо не се надига в него глас на съжаление или протест, когато вижда как измъчват капитан Колев, защитил своя селски народ, как „озвереният Балчев го риташе с ботушите си“? Защо душата му не кипва, когато се убеждава, че „там не изтезаваха човек, а удряха чучело“?

Значи, макар и с неохота, трябва да се съгласим, че у Костадин настъпват елементарни чувства на социална омраза и нетърпимост, че сърцето му се вкаменява, че предишното му милосърдие изчезва яко дим. Негативен отпечатък върху облика на персонажа и върху неговото възприемане като достоен човешки пример оставя и направеното от автора заключение за финала на зверствата, вършени от доброволческата дружина: „Костадин мълчеше и докато кучетата ожесточено налитаха зад плетищата и вратните, в душата му като отровна мъгла се надигаше ненавист и злоба към бунтовниците. Тая злоба, събирана през годините и на земеделската власт, заедно с всичко, което бе преживял в последните два дни, кипна и се освободи от нравствените угризения.“

Злобата и ненавистта съпровождат Костадин и когато „неволно се подчинява“ на варварството на Балчев, и когато край него „биеха арестуваните с цепеница“, и когато „изгребваха от дъното на хамбарите ечемик и овес за конете“, и когато Андон му споделя, че един от битите дружбаши и комунисти „се попика“. Нещо нечовешко има в такова държане: „Костадин ходеше с командата да претърсва къщите за оръжие – пише Емилиян Станев. – Не жалеше нито раз­плаканите деца, които се гушеха из собите или се държаха здраво за полите на майките си, нито възрастните. Той разпитваше за конете и се взираше във всеки селянин, дано открие оня с червеникавите мустаци или някой от другарите му.“

Художникът Емилиян Станев, който извлича непрекъснато доказателства за известна „реабилитация“ на Костадин (епизодът с болното бебе), за акцентуване върху мъките на Костадиновата съвест, в края на краищата признава наличието на духовен упадък у персонажа. В такива епизоди героят остава „чужд сред свои“, вътрешно се разграничава от насилниците, допуска даже еретични мисли, че селяните са прави, терзае се заради покорния си нрав. Това обаче не зачерква нелицеприятните факти. Бидейки наясно с тази ситуация, Емилиян Станев отново набляга върху душевните мъки и раздвоения на Костадин. След като се е нагледал на жестоките инквизиции на селяните, а и сам е взел участие в тях, според автора, Костадин се отдава пак на самобичуване. Гори го възмущение, че другарите му дружинници вземат рушвети, бият и убиват, че в държавата няма „законност и правда“, че се е заловил с работа, която не е негова. Под въздействие на обхваналата го депресия Костадин допуска, че щастие няма, а ако има, е лъжливо, че светът, който преди го е радвал, е помръчнял. Не разбира защо и как той, индивидът, който не се интересува от политика, се е намесил в преврата? Егоист ли е, щом иска да живее заради труда и семейството си?

Въпросът според прозаика обаче е в това, че в кръговрата на тревожните си съждения Костадин осъзнава неизбежността на своя нов ангажимент. Въпреки нравствените си убеждения, той не би могъл да постъпи другояче. Да прежали конете, би означавало да вземе страната на селяните. А каузата на селяните – както се изповядва – му е чужда, даже враждебна. Тя го „лишаваше от някои доходи и заплашваше да му отнеме богатството“.

„И тъй, той не можеше да бъде със селяните и с тяхната власт дори и да желаеше, но и не можеше вече да бъде сам и да стои настрана – обобщава прозаикът. – Единственото, което му оставаше, бе да застане при Манол, при Христакиев и при хората от своята среда. Но щом започна да търси общите интереси, които го сближаваха с тия хора, Костадин се убеди, че макар всичко да изглеждаше много по-близко и с надежди за разбирателство, трябва да се забърка в техните дела, както вече се е забъркал, а щом прави това, ще загуби предишното щастие и радост. Колкото повече мислеше за отношенията си с хората от своята среда и за общите си интереси с тях, толкова повече пред ума му се изтъпваха все по-сложни въпроси, а представата за това общество го отвращаваше и го убеждаваше, че сегашното му нещастие, раздорите с Христина и Манол се дължат на него. „Но къде съм и къде трябва да бъда?“ – възкликна в себе си Костадин, сепнат от своето заключение и безпомощен да намери изход.“

В трета част на романа Иван Кондарев, макар да е главен герой, попада по-рядко във фокуса на сюжетните перипетии. Макар и да претърпява известна еволюция на възгледите си, той продължава да следва настроенията и идеите от своя дневник, потвърждавайки логиката на действията си от първите две части. Само че сега героят се изобразява от прозаика като още по-сурова и нарочно самоограничила се натура, която в името на идеята е готова да пренебрегне драмата на хората. Страда от „принципност“, в чиито темели е заложена „маята“ на жестока воля. В случая с полицата, която му е дала Райна Джупунова (всъщност необходима парична помощ), Кондарев проявява надчовешка овладяност. Влюбената Райна, която иска да види в него самотния герой, недостъпен и обожаван от нея, накрая ще признае пред себе си колко непоносима е отчуждеността му: „Студен, жестокосърдечен човек!“

И Дуся, лъстивата вдовица и сестра на Корфонозов, влюбена в непроницаемия Кондарев, ще се страхува от хладината му, от „коравата му душа“. В разгара на любовните страсти тя ще проумява, че пред нея се намира мъж, който „се преструваше на влюбен“. Писателят във всеки такъв епизод, изпълнен с интимно съдържание, подчертава колко неспособен на щедри чувства е персонажът, как душата му е вкоравена. Христина, която той обожава, го напуска и отива при Костадин не само защото той £ обещава жизнена стабилност, но и защото я привлича неговата спонтанност, гореща страст, великодушна до наивност чувствителност. Ако Кондарев я плаши със своите като че ли откъснати от живота идеи, Костадин я свързва по възвишен начин с прекрасните пулсации на природата.

Върху Кондарев се струпват, както във втората част, неласкави оценки, този път с още по-очевиден идеологически привкус. На срещата си с Кондарев анархистът Сиров ще обвини комуниста Кондарев, че пренебрегва морала, не усеща как „самият народ се крепи на нравственост“. Кондарев, в унисон със замисъла на автора, няма да потърси оправдание, а единствено ще декларира: Анастаси Сиров не е революционер, той е „трагикомичен герой“, който няма нищо общо с народа.

И на сбирка на комунистите авторът, като противопоставяне на душевното устройство на Кондарев, ще каже, че адвокатът Янков тежнее към световните революционери „с етични принципи“, че неговата трактовка на революциите се свързва с дългосрочно възпитание на народните маси, с еволюционни форми на развитието и парламентаризма, с постепенно разширяване на демокрацията.

Това критично отношение спрямо революционната доктрина на Кондарев се коригира от автора в няколко случая. В полемиката с Янков и останалите членове на партийното ръководство, които се надяват на война между „двете буржоазии“ – земеделците и плуто­крацията, за да спечелят после селската маса, Кондарев още по-последователно и недвусмислено изразява идеите на народния фронт от преди 9 юни 1923 г. Убеден е, че въпреки грешките на правител­ството на Стамболийски, комунистите са призвани да се обединят със земеделците срещу надвисналата опасност от военен преврат. Кондарев настоява, че в аграрна страна като България никаква реална революция не може да удържи връх без поддръжката и участието на селячеството. Интересно е, че и идеологът на българския анархизъм Георги Шейтанов в статии от двайсетте години развива подобни мисли: нужен е единен народен фронт, предвождан от левицата (с участие на земеделската партия) против диктатурата, която очаква България, и против експлоатацията от богатите; ролята на селячеството в революционния процес трябва да се натовари със значение на селски пролетариат, но и на социална група със специфични интереси, заинтересована от решение на социалния си проблем.

Симптоматичен е разговорът на Кондарев с Христакиев в трета част. Новият отказ на Кондарев да сътрудничи с властта не е изненада. Не са изненада и цитатите, които Христакиев привежда от дневника, нито казаното от него за трите божества, на които човечеството служи: бога на равнодушието и на отегчението; бога на смирението; бога на гордостта и непримиримостта.

Във връзка с идеите, изповядвани от Кондарев, по-съществени са негови реплики и спомени, които удостоверяват, че между втора и трета част на произведението героят е претърпял все пак промяна във възгледите си. Когато Христакиев напомня на комуниста учител фрази от дневника – за възвишената идея, стояща над човека, за варварите, окачвали дрехите си върху статуята на Психея, за манипулацията на масите от избранниците на съдбата, Кондарев отвръща: „Някои неща в тях са доста остарели“, тоест той вече преценява другояче нещата, не от пиедестала на елита, натоварен да поеме отговорностите на обикновените човешки същества. Наред с това, по повод на изречените от самия него катехизиси на нихилизма, Кондарев ще се сети че и в тази насока се е променил: „Споменът за нихилистичния кладенец, в който умът му бе се сгромолясал през войната, го ужаси“.

Що се отнася до повтореното от Христакиев съждение за красотата като смесване на нещата, като въплъщение на самата противоречивост, която е непроменяема в собствената си устойчивост, Кондарев ще възрази, че идеята за „смешение на нещата“ е плод на отчаяние и че красотата не е знак за статукво, не е съхраняване на видимата действителност, че животът, който търпи промени и се развива, е предмет на друга категория – тази на възвишеното. Кондарев тук вметва, че красотата я възвеличават субекти като Христакиев, за да увековечат „блатото“, но и за да подменят истината с красота. В такива случаи – продължава Кондарев – красотата помага за утешение на съвестта, тя „служи на тираните“, издига пирамидата на привилегированите воли. От едно такова интелектуално построение властимащите изключват насилието. Но не насилието на овластените, а насилието на масите, „насилието – самата логика на историята“.

Показателно е, че след тази ожесточена дискусия (след казаното от героя, че живее в бъдещето), Емилиян Станев – чрез прозрението на Христакиев – фокусира мисълта за „чисто българската коравост“ на Кондарев.

Във финала на трета част белетристът започва по-видимо да изобразява Кондарев от гледна точка на функциите му в четвърта част като водач на народните маси през Септемврийското въстание. Все по-определено героят се разкрива като личност, надраснала дребните партийни ежби и сектантската ограниченост. Виждаме как той извежда местните проблеми до ниво национални отговорности. Строгостта и дисциплината в мисленето на Кондарев по-целенасочено се възприемат като предпоставка за заключения на интелектуалец, превъзмогнал хаоса в душата си, осъзнал смисъла на историята! Кондарев разбира вече, че теоретическите постановки трябва да се съобразяват и поправят с оглед на живата практика, включително и абстрактните обобщения на комунистите относно ролята на селячеството в пролетарската революция. Героят, благодарение на жизнената си прозорливост, тук не се поддава на псевдореволюционен ентусиазъм след свалянето на Стамболийски от власт. Той приема, че тези събития представляват настъпление на най-реакционната част от българската буржоазия. Загърбила демо­кратичните институции, тя прибягва към преврата и терора с цел да съхрани обществената система. „Кондарев – пише авторът – знаеше, че щом бъде смазана съпротивата на селяните, тоя човек (Христакиев – б.м.) ще се обърне и към комунистите в К. и тогава, разполагайки с много по-голяма власт, ще намери начини да го смаже окончателно“.

Кондарев, който конкретно преживява случилото се по време на преврата (и вместо да се отдава на риторика, обикаля селата, за да установява доверие между комунисти и земеделци), в същото време гледа на картините от живота и от дистанция. Той усеща колко огромни са препятствията пред неговата идея за народен бунт, как жаждата на населението за мирно съществувание, а и инстинктът за оцеляване в извънредните условия на военен произвол, могат да се превърнат във фактори на комформизма. Подобно на Костадин, и Кондарев подлага себе си на самоанализ, но с друго направление на съвестта и разума.

Солидарността му с народа тук се смесва с чувството на озлобление и безпомощност, засилено от „непоклатимото безразличие към преврата у мнозина бедни селяни и занаятчии“, убедени, че никой „не е в състояние да промени съдбата им“. В ситуацията на изоставеност и самотност Кондарев изживява гама от настроения, които конфликтуват взаимно. „Кой беше той – съобщава авторът вътрешния монолог на Кондарев? – Завеян интелигент, неспособен да приеме действителността край себе си, защото въображението му рисуваше далеч по-сложно обществения механизъм и самия човек? Сектант и фанатик, измислил формула за тактиката, провинциален дилетант, теоретик на бъдещото общество, не по-умен от Анастаси Сиров? Тия хора, тия дюкянчета, тая идилия, потънала от памтивека в политическа слепота, не даваше пет пари за нищо, що ставаше вън от прага на дюкяна или на къщата и не засягаше застрашително кесия­та. След войната мнозинството от тия хора жадуваха обществен мир и дори на тези, които посещаваха партийния клуб, бъдещата революция не пречеше да въртят търговийката си и да влагат цялата си предприемчивост и грижовност в своите работилници… Превратът и вчерашните спорове в Янковото писалище го убедиха, че самата партия не е подготвена за революция.“

Кондарев сега подлага и собствената си персона на самокритика. Грешно е реагирал на оценките на Корфонозов за Военната лига. Нереалистична е била представата му за състава на народната маса: „Масите се оказаха само селяните…“ Нямал е достатъчно сили да се противопостави докрай, макар да е мислел другояче, на тезисите за „партийна чистота и самостоятелна борба“. В този момент обаче е прав, когато настоява „партийните ядра“ да ударят още днес военните, за да помогнат на земеделците (оказва се, че тези бойни ядра съществуват само формално). Не бърка и с думите си, че днес буржоа­зията се разправя със земеделците, утре ще смаже комунистите.

В края на трета част Кондарев ще признае още нещо. Противопоставял е своята идея на човека. Така е стигнал до „формула на тактика“, което е „дилетантска забава“. Новият му опит го кара да твърди, че е неестествено да се противопоставят селските и градските народни маси. Съзнава още, че извън народа си той остава „авантюрист, отровен от анархистична отрова“, представлява само себе си, не и трудовите хора.

Третата част завършва с поредица от епизоди на варварска безчовечност, проявена от деветоюнци спрямо съпротивляващите се селяни. Грозни сцени на мъчения, убийства, палежи на къщи, на заграбено имущество се разкриват пред очите на читателя. Знакови лица на местната десница се изявяват като мракобесници, екзекутори и плячкаджии. Христакиев, в хода на събитията, се налага като жесток ръководител на акцията за потъпкване на народното недоволство. Така представата му за пълноценна красота се обагря с човешка кръв. Кондарев запазва главните посоки на своя възглед за света и революцията, преживявайки еволюция преди всичко по отношение на разбирането си за ролята на народа в големите обществени промени.

Дори и Костадин Джупунов, както се удостоверява, е принуден да напусне позицията на неутралитет, за да се присъедини към шпицкомандата на местната десница. Той участва в терористични мероприятия на новата власт, което нарушава вложения в душата му копнеж за мир и разбирателство. Достига до положение втори път да нанесе садистичен побой над собствения си ратай Лазо (налага го зверски; „злобата и омразата“ му се ожесточават от шурналата кръв; крещи в лицето на ратая, че е „свиня“ и „животно“). Така Костадин сам подготвя отмъщението на Лазо.

Емилиян Станев не взема отношение по въпроса дали Септем­врийското въстание е авантюра на компартията, а предпочита да излага гледните точки към народния бунт. Той обаче открива в деветоюнския произвол и кървавото насилие причина за организираното недоволство на народа няколко месеца по-сетне.

Септемврийското въстание в такъв смисъл би могло да се оцени и като органично продължение на съпротивата, която българското селячество оказва срещу терора на Военната лига – оперативен орган на Двореца и олигархията. Юнският и септемврийският бунт освен това олицетворяват ранни противопоставяния на българския народ срещу настъпващата в Европа фашистка идеология, която след едно десетилетие ще овладее под форма на националсоциализъм Германия.

СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ
И ИДЕЯТА ЗА НАРОДНИЯ БУНТ
Четвърта част

Четвърта част на „Иван Кондарев“, по подобие на трета част, разширява пространството на масовите сцени, като вътре в тях се разполагат епизоди с участието на емблематичните герои на романа. Би трябвало да възприемем тази част като развръзка не само на фабулните моменти, но и на идейната полемика с фокусиране върху поведението на всеки един от персонажите, извеждащо го до достойн­ството или до мрака на аморализма. От гледна точка на „дублирането“ на темата за бунта (в трета част се представя Юнският селски бунт, а в четвърта — Септемврийското въстание) може да се говори, че в четвъртата част се реализира втора кулминация на събитията.

Показателно е, че в четвърта част ставаме свидетели на смъртта на основните представители на лявата идея, включително и на гибелта на епизодични персонажи също с леви убеждения. Тук загиват Иван Кондарев, Владимир Корфонозов и Анастаси Сиров. Загива обаче и човекът, който въплъщава органичното, мечтаното от писателя битие — Костадин Джупунов. Като на финала на Шекспировия „Хамлет“ и сега, само че във времева последователност, читателят фиксира кончината на ляво ориентирани личности с вътрешен потенциал, с воля за промяна на действителността, дълбоко преживяващи етическата проблематика, търсещи мост от индивида към народната маса. В такъв план Септемврийското въстание прекъсва живота на хора с тревожна съвест, на субекти, които без корист се жертват в името на онеправданите. Така да се каже, националният ни живот се лишава от герои, които движат историческите процеси.

След поражението на въстанието остават да живеят водачите на буржоазния интерес, циници като Христакиев, фашизоиди като Балчев, грабливи особи като Манол Джупунов, мародери като Гуцов, реакционери като Кантарджиев, солдафони като Викилов. Убит е обаче и символът на еснафските добродетели, бъчварят бай Христо.

В тази част на романа особена значимост придобива категория­та народ. Народът, и в представите на Емилиян Станев, това са най-вече селяните, които достигат до изконни истини за човешкото битие. Само отделни сегменти от гражданското население са способни да се присъединят към народа и неговата дълбока идея за свобода и справедливост, към едва ли не мистичната му тайна на съществуване. Според белетриста през 20-те години българското общество се характеризира всъщност със селския си облик, със селските си корени, то има преживяна иконография и свой мартиролог, до който се докосват благословените от небето герои. Мощта на земеделското движение, според писателя, се съдържа в самото обстоятелство, че в него се обединяват трудови селяни. Реалният пробив на комунистите, закърмени с универсални идеи, се осъществява тогава, когато откриват пътя към народа и успяват да вникнат в поуките от вековното народно познание. В романа десните лидери поначало се отнасят презрително към българския народ, те наричат селяните цървуланковци, селяндури, смятайки ги за примитиви, родени да произвеждат блага за привилегирования слой.

Интересно е, че представителите на буржоазната власт в тази четвърта част не изпитват етически тревоги. Ако в другите раздели Христакиев, поне от скука, разсъждава върху градациите в морала, върху мъките на съвестта, макар и във форма на интелектуална игра, в четвърта част вече „всичко е позволено“, удържането на богатствата и господството се осъществява с всякакви средства, в това число и чрез държавния терор. Кредото, което обединява десните лидери, е Законът като подпечатано социално статукво и строго регламентирани властнически права над народното мнозинство.

Единствените, които и в тази част на романа се вълнуват от нравствените закони, които подлагат на съд собствената си съвест, са героите от левицата и земеделските деятели, посветили се на опазването на „селската чест“. Тези персонажи, взели участие в не една война, знаят какво е да убиеш човек, какво е да разстрелваш противника, но и да виждаш как верните на Негово величество офицери убиват разбунтувалите се селяни-войници. Сиреч, тези ляво мислещи българи не са лица, които тепърва трябва да решават този въпрос. Но тяхното страдание и раздвоеност възникват от мисълта за допускане на убийството в социалната революция, която за разлика от войната, изправяща държава срещу държава, противопоставя човешки маси от една и съща държавна общност. Ето, върху това разсъждават и се терзаят левите дейци — доколко е обоснована „вътрешната война“ и какви в този случай са етичните параметри. Другояче казано, дилемата не е само в това дали да се съгласиш да отнемеш чужд живот, а може ли социалната революция да прибягва до кръв, няма ли насилието да изкористи идеята, да ликвидира целите на народния бунт. В четвърта част се дооформят трите „леви“ възгледа относно бунта и смисъла на Септемврийското въстание — на Корфонозов, на Кондарев и на Янков.

Сред водачите на десницата обаче липсват противоречия, извън отделни изказвания срещу прекаления произвол. Докато левите дейци продължават да се измъчват и противопоставят жизнените си схващания, десните са единни като юмрук — усложнените формули на Христакиев се изливат в инструментариума на кървавото насилие. Сред десните кристализират и ефектни разбирания за обич към отечеството. Балчев на фронта е воювал за прослава на царството и монарха, неспособен да изпита нравствено колебание. Той и по време на въстанието, когато свирепо разстрелва въстаниците, е убеден, че служи на България. За ротмистъра не съществуват нюанси, всичко е „черно“ и „бяло“. Ако не си с десницата, ти си враг и подлежиш на екзекуция или затворническа „терапия“. Христакиев, който не се е сражавал на фронта, а като член на Военнополевия съд е издавал присъди за убиване на български войници, системно и прозорливо разчита тази патриотична обич като обслужване на социален интерес, назован от него с по-приемливия термин „държавен интерес“.

Ключово значение в творбата придобива въпросът за наследниците. Кондарев умира, без да остави наследници. Същото е с Корфонозов и Анастаси Сиров. С оглед на концепцията обезнаследените Кондарев, Корфонозов, Сиров и останалите техни другари намират продължение в битието на своя народ, в семето, което са хвърлили в душата му. Далеч по-трагична е ситуацията с Костадин Джупунов. Костадин загива и след неговата кончина Христина ражда мъртва мъжка рожба. Героят и в буквалния смисъл остава без наследници. Краят на органичния човек е безапелационен, колкото и да разтърсва този жизнен финал. Но Емилиян Станев в качеството си на значим художник проектира още една идея. Възроденият Костадин, неговата органика и неподвластна на конюнктурата естественост извират от селското първоначало на рода му, от неговата съпротива срещу наложената му роля на градски търговец. Като парадокс Костадин, третирал с надменност селяните ратаи и изполичари, е трагическа личност, която фактически принадлежи на селския народ, макар поради материални обвързаности да се числи към градското съсловие. Ако Кондарев последователно се приближава до философията и етиката на своя народ, Костадин по кръв и природа е потомък на селото. Тъмните проблеми на живота, за които Костадин не намира решение, са разчетени от вековечните жители на българското село, към които така или иначе се числи и младият Джупун.

Емилиян Станев оставя отворен въпроса дали Септемврийското въстание е авантюра на Комунистическия интернационал и на част от Комунистическата партия, или ръководството е преценило обективно необходимостта от избухване на народен бунт през септември 1923 г. Полемиката между партийните ръководители в творбата продължава и в хода на самото въстание. Корфонозов като член на централното ръководство на Комунистическата партия (нейния Военен отдел) не се и съмнява, че въстанието ще завърши с неуспех, че е авантюра, тъй като без позиции сред военните бунтът ще бъде потушен брутално от властимащите. А това ще причини огромни човешки загуби за лявото движение. Местният партиен ръководител Янков, както и голяма част от членовете на ръководството, оценяват въстанието също като авантюра, несъобразена със съотношението на силите и условията в страната. Според тях националният и партийният интерес диктуват друго поведение — използване на парламентаризма и възможностите на легалния живот. Народното въстание, което те по принцип не отричат, изисква според тях продължителна подготовка и привличане както на селските, така най-вече на градските трудови маси. Кондарев смята, че поведението на Янков и на останалите се мотивира от страха им пред репресиите. Но дали е само това? А нима компартията, както се изобразява в романа, е достатъчно активизирана за победни действия? В столицата и в повечето центрове на страната решението за въстанието не е изпълнено и поради грижа за съхранение на кадровия потенциал. Налице е несъгласуваност в координацията на местните организации.

Например, в моя Ямболски край БКП взема курс към неутралитет във връзка с Деветоюнския преврат. Но след това работи за реализация на Единния фронт на работниците и селяните. Започва и подготовка на Септемврийското въстание. Създават се бойни групи в града и селата, ръководени от представители на интелигенцията, главно учители. Отговорник на бойната група с център село Иричеково е бил моят баща Атанас Добрев (Ив. Джурелов, „Ямболският край“, 2009 г.). Баща ми, който е бежанец от Одрин, след тамошната гимназия завършва средно образование в Стара Загора. Преболедувал анархокомунистическите си тежнения, през втората половина на 20-те години той се включва в комунистическото движение: става един от основателите на партийната организация в Несебър (заедно с Цвятко Радойнов), а през 1919 г., по време на Ямболската комуна, е комисар в градското кметство. От майка си зная, че групата на баща ми заминала за Ямбол с повишено настроение, като за празник. Баща ми облякъл новия си костюм, все едно че тръгва за безоблачен воайаж. В Ямбол обаче не се получава сигнал за въставане. И докато го очаквали, полицията, заедно с военните, се намесва и предприема масови арести. При тази ситуация ръководителят на военно-революционния комитет Съби Колев дава парола за разпускане на бойните групи. Така партията в Ямбол не е разгромена, като по-късно става център на лявото движение в Югоизточна България.

В „Иван Кондарев“ се отстоява възглед, съгласно който Септем­врийското въстание представлява брънка от общата народна съпротива след юни 1923 г. Писателят не се разграничава от тезата за очакваното поражение. Даже и неговият Кондарев дълбоко се съмнява в успеха на бунта — само в отделни моменти си позволява да вярва, че всичко ще завърши благополучно. Същевременно Септемврийското въстание се оценява като кулминация на поредицата спонтанни бунтове след 1918 г., като народен протест срещу погазването на обществения договор от страна на монархията и родната олигархия. И най-вече като изкопаване на пропаст между властта на превратаджиите и народа.

Неслучайно в два случая в романа откриваме усещането за легендарно сливане с могъществото на природата — освен в епизода с лова, и във финалните сцени от четвърта част. Представите, изпълнени с кървавото зарево на саможертвата, тук се обагрят с внушения за Балкана като закрилник на героите, асоциират се в четническото движение през Възрожденската епоха. А съображението си за колизиите, довели до трагедийни конфликти, за греховете на властимащите, Емилиян Станев подкрепя с мото към четвърта част — четиристишие на Димчо Дебелянов (в началото на другите три части подобно насочване няма):

Скверниха нищи мойто име,
враг — мойта девствена земя
и над мощта и гордостта ми
измамна слава се надсмя.

В случая авторът, който въприема редица моралистични казуси от Достоевски, влиза в полемика с големия руски писател чрез внушението си за оправдания бунт на народа, чрез специфичното си разбиране за етика и проливане на кръв в ситуациите на народна съпротива.

Писателят, както споменах, изобразява буржоазния лагер като съставен от хора, които успяват да подтиснат вътрешните си конфликти заради отстояването на социалния интерес. Ще повторя, тук няма мъки на съвестта, а доколкото избухват конфликти, те са свързани с конкуренция в търговската дейност. Разбира се, и между тези персонажи съществуват неразбирателства на лична основа, подозрения, взаимно недооценяване, презрение към примитива (връзката Христакиев — Балчев).

Истинско напрежение, и по повод на големите проблеми на епохата, и що се отнася до нравствения аспект на революцията, както и до междуличностните антагонизми, обаче откриваме в представителите на левицата. Корфонозов, наследникът на търговска фамилия в града, макар и да приема Кондарев за свой идеен другар, вътрешно го презира, храни враждебно чувство спрямо него. Той не може да приеме, че този бедняк и уволнен „неудачник“ може да има любовни отношения със сестра му Дуся. За него това е семеен позор и нарушаване на фамилна конвенция. Корфонозов е възприел като свещен дълг задълженията си към компартията, готов е да положи живота си при изпълнение на задачите от военно естество. Но това не му пречи да отчита превъзходствата си пред Кондарев, своята гордост, че е служил вярно на отечеството през три войни, че е бил командир на най-добрата артилерийска част.

У него още живее и комплексираният свят на юношата, който завършва Военното на Негово величество училище, на аристократа, реагиращ незаинтересувано на материалните блага. Живее и травмата от фалита на баща му, но и от начина, по който генералитетът отхвърля разработката на заслужилия офицер. Мотивът му да се присъедини към социалната идея според автора е честолюбието. При Кондарев вътрешните доводи са други: търсенето на пътища за социално освобождение на трудовия народ.

Но и двамата — и Корфонозов, и Кондарев, са хладнокръвни и решителни. И двамата не се съмняват, че проливането на кръв е необходимост. На Корфонозов, носителя на рицарско благородство и чест, е непонятен прагматизмът на Кондарев, способен да „употреби“ човека за целите си. В лицето на Иван офицерът Корфонозов хвърля обвинението, че е прелъстил сестра му не от обич, че се е възползвал от наивността £ за уреждане на партийни явки. Корфонозов към Кондарев: „Вмъкнал си се в родната ми къща по най-непочтен начин и на всичко отгоре иронизираш… За една бездетна вдовица е необходима някаква идея да се залъгва и ти си я подмамил с такава идея“. На репликата на брата, че Иван ангажира в борбата същество, което нито е подготвено, нито е по силите му да върши такава работа, Кондарев почти безсрамно отговаря: „Но всеки, който ни помага сега, е добре дошъл.“

И тогава, в миг на покруса, Корфонозов ще осъзнае, че Иван третира човека като средство, ще проумее колко е студен, брутален, и как всичко това е „неприкрито от никакво възпитание“. Според мен в дадения случай Емилиян Станев подсказва как в лявото движение съществуват драматично и непропорционално разделени позитивите и негативите в характерите и мисленето на различни исторически типажи. Този сблъсък на психологии и характери се проектира и в сферата на идеите. Корфонозов продължава да настоява, че въстанието е обречено, щом няма поддръжката на столицата и военните. Кондарев държи на друго: „Излъганите селски маси още не са бити и ако партията ги изостави, тя ще скъса с тях и ще покаже, че не е революционна партия, а нещо като секта опортюнисти“. Надява се на „международния скандал и на силата на пролятата кръв“. С хладен ум Кондарев изрича няколко постулата: „Народът трябва да бъде научен да се бори и той ще се бори. Революционната вълна има своя предел по време. Сега тя е на върха си“. „Ние трябва да завъртим колелото, все едно ще вземем ли властта, или ще бъдем бити. Който има скрупули, е враг.“

Възраженията на Корфонозов са логични и сериозно защитени. Но те са показателни и във връзка с по-късни практики на комунистическото движение, когато принципът на народовластието се подменя от култа към личността, а исторически обоснованите действия стават жертва на експерименти, които жертват свободата и отделната личност. Тук много на място офицерът левичар възразява, че социалната идея е благо за човека, ако е оплодена от човеколюбие. Ето ги съображенията на Корфонозов: „Тоя народ преживя две катастрофи и проля достатъчно много кръв за десет години, няма защо да пролива нова, ако не спечели нищо, господине!… Политически експеримент с него не бива да правим. Но такива като теб не са се заглеждали в него, искат да правят върху неговия гръб политика в световен мащаб“. Движението трябва да служи на народа, иначе народът става играчка за опити в ръцете на някои хора!“

Знаменателно е, че и Кондарев, по подобие на Корфонозов, изпитва враждебни чувства към своя съратник, не може да му прости надменността на аристократ и нравствените му смущения, маниера му да разговаря като посветен във висшите партийни тайни. Още по-симптоматично е, че диалогът с майора комунист внася тревога в душата на Иван относно революционната праволинейност и смисъла на революцията. В ожесточението си Кондарев, цитирайки Горки, настоява за нуждата човекът да се излекува „от интелигент­ските пристъпи на болезнена съвест“. Тази непоколебимост на героя наистина настройва към оценки за сектантство и аморализъм. Във финала на романа обаче, както подчертах, читателят окончателно се убеждава, че и у Иван съществуват прояви на „болезнена съвест“, която намира утеха в светоразбирането и поведението на вдигналия се на въстание народ.

Емилиян Станев изпитва искрено уважение към преживяванията и равносметките на Корфонозов. По отношение на Иван Кондарев е много по-критичен, изобразява го с по-тъмни краски и едва след средата на четвърта част внезапно, с мощно художническо въображение, показва историческата му прозорливост и поетика, почерпана от опита на народа.

Корфонозов удостоверява парадокса как обзетият от съмнения и скепсис индивид, познал себе си и света, повтарящ рефрена, че всичко е „Глупост и лъжа! Лъжа и глупост“, може да запази стойкост на духа. Предупрежденията на майора имат и съвременен повод, разкрит с почти веществена сила. В себеанализа, който офицерът прави, напускайки родния град на път за столицата, изпъкват съществени проблеми на революцията и революционера.

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук