ПРЕМЕЖДИЯТА НА ЛЯВАТА ИДЕЯ В СВЕТА НА КАПИТАЛА

0
152

Борис Кагарлицки е руски социолог и публицист. Роден  е през  1958 г. В периода 1977-1982 г. участва в нелегален ляв социа­листически кръжок в Москва и в издаването на самиздатските списания Вариантии Социализъм и бъдеще“ (от 1981 г. — „Ляв завой“). Автор на книги по политология, социология и история. Чете лекции в университети в Русия и САЩ, активно сътрудничи със западни леви партии. От 2006 г. е директор на Институт за глобализация и социални движения.

Силата на левите през ХХ в. се определяше от наличието на такъв мощен противовес на свободния капитализъм като Съветския съюз. С разпада на СССР левите движения от най-различни направления се оказаха дезориентирани и деморализирани и досега не могат да дойдат на себе си, като се занимават с оплаквания и критика, а не с реална борба за власт.

Трудно е да си представим по-голяма „промяна на съдбата“ от тази, която постигна лявото движение за сто години. Интернацио­налът, който бе възходяща политическа сила в началото на ХХ в., претърпя крах със започване на Първата световна война, а единният и мощен фронт на европейското работническо движение се раздели на социалдемократи и комунисти. И едните, и другите имаха своите мигове на слава. Дори разобличаването на престъпленията, извършени в името на социализма в сталинския Съветски съюз, не доведе до упадък на левите идеи. Напротив, по света се надигаха нови вълни на социални реформи и революции. Обратът дойде през последните три десетилетия.

Още в началото на 90-те години на миналия век левите партии и движения бяха важен фактор за политическия живот в повечето демократични държави, водеха конспиративна борба с авторитарните капиталистически режими, а в страните, които се наричаха комунистически или социалистически, те се числяха към властта. Доколко тези страни отговаряха на наименованието си, е отделен въпрос. Тъй или иначе, претенциите им, че въплъщават в живота принципите на социалистическия строй, се признаваха от значителна част на световния елит, а и от основната маса собствени граждани. Единствените, които изказваха съмнения в това отношение, бяха именно активисти на леви организации, марксистки идеолози и мислители, включително голяма част от дисидентстващата интелигенция в страните от Източния блок. Но кой ли ги слушаше?

С разпада на Съветския съюз всичко се промени буквално за часове. По-рано комунистическите партии можеха да критикуват политиката на Москва, да осъждат антидемократичната й практика и да обещават друг път към социализма за развитите общества на Запада, но при все това те се опираха на мощната историческа и политическа традиция, на опита на руската революция и на резултатите от „строителството на социализма в СССР“, колкото и критически да ги оценяваха. След превратите през 1989 г. световното комунистическо движение идеологически като че ли увисна във въздуха. Партиите започнаха да променят програми и наименования, да търсят нови партньори, да се оправдават безпомощно пред избирателите. Социалдемократите и левите радикали на първо време се надяваха, че това няма да ги засегне и сега, избавили се от конкуренцията на комунистите, вече ще успеят да закрепят своите позиции. Интелектуалците троцкисти и функционерите на реформистките партии напомняха на всички, че историята потвърди правотата на оценките им за съветския опит (е да, тези оценки, независимо от общата критическа насоченост, бяха различни), като очакваха признание за своите заслуги. Но се случи нещо друго. Вълната на катастрофата заля всички. Дори онези леви течения, които се гордееха със своята критика на сталинизма и героичното си участие в борбата за демо­крация, станаха жертва на глобалната смяна на настроенията. Но дали въпросът е само в настроенията?

Освободеният капитал

Разрушаването на съветския блок означаваше не само смяна на системата на геополитическите размествания и превръщането на Америка, макар и временно, в единствен хегемон на световната система. Новата ситуация обективно премахваше от капитала редица външни ограничения, с които той бе принуден да се съобразява през цялото ХХ столетие.

През 90-години на миналия век у нас обичаха да размишляват за „цивилизования капитализъм“ на Запад, като го сравняваха с „дивия“, който цари у нас. Но с какво се занимава „цивилизованият“ капитал? Съвсем не с будистко-християнска дейност по духовно самоусъвършенстване. Натискът на трудещите се класи, заплахата от бунтове и революции оказаха върху управляващите върхушки твърде забележимо „цивилизовано“ въздействие. Не на последно място същата роля по отношение на капиталистическата система изпълняваше и съветският блок. Конфликтът с „комунистическия тоталитаризъм“, необходимостта да се мобилизира подкрепата на непривилегированите слоеве на обществото в защита на „западния начин на живот“, „съревнованието между двете системи“ – всичко това доста способстваше капиталът да търси социален компромис, принуждаваше го да върви на отстъпки. В политическата област се извършваше демократизация, тъй като в началото на ХХ в. съвсем не във всички европейски страни имаше всеобщо избирателно право, да не говорим вече за другите достижения на свободното общество. С други думи, нищо не действаше така цивилизоващо на управляващите класи, както заплахата от отстраняването от власт.

Връхната точка на глобалната демократична трансформация закономерно съвпадна с разпада на съветския блок. Но именно от този момент нататък започна движението назад. Изчезна не само външ­ната заплаха, въплътена в съветските танкове и ядрените бойни глави. Заедно с нея изчезна и самата идея за алтернатива на системата. При това не само под формата на авторитарния съветски строй. Нали щом са възможни два пътя, то може да се предположи и трети път, още някои варианти и комбинации. Но ако за капитализма алтернатива няма, ако буржоазният строй е the only show in town, всички, които разсъждават другояче, са наивни утописти и не заслужават сериозно отношение.

Освободеният капитал, избавил се от външните предизвикател­ства както на политическия, така и на идеологическия фронт, премина в настъпление на социалния фронт. Казано по-точно, настъплението бе започнало много по-рано, в края на 70-те години на миналия век, като колкото повече СССР грохваше, колкото повече световното комунистическо движение отиваше към упадък, а социалдемокрацията губеше динамизъм, то толкова повече набираше сила. Завоеванията на социалната държава се отменяха едно след друго, лозунг на деня стана „дерегулацията“, идеолозите на свободния пазар поучаваха зрителите, че е най-добре обществото на епохата ни да се устрои по логиката на осемнадесети век. По правилата на онези времена, когато Адам Смит възхитено описва достиженията на световната либерална икономика, побрала в себе си и робството в американските плантации, и труда на крепостните селяни в Русия. Капитализмът се внедри в най-диви и варварски олигархични форми не само в Източна Европа, не само в бившите колониални страни нещата се промениха към по-лошо, но и западноевропейският капитализъм подивяваше пред очите ни.

Криза на труда

Срещу левите работеха и други фактори. Технологичната революция, съчетана с преместването на промишленото производство в държави с евтина работна ръка, радикално промени социалната структура в развитите страни. Израсна средна класа, която почти нямаше връзка с производството. Увеличаването на числеността и влиянието на новата средна класа стана възможно до голяма степен благодарение на преразпределителната политиката на социалдемо­крацията, която чрез социалните програми, образователната система и политиката, откриваща нови перспективи за професионално развитие на членове от непривилегированите слоеве на населението, предостави на милиони хора не само нови материални възможности, а и допълнителни шансове. Но ако в миналото данъчното бреме върху малобройните имотни класи помагаше за превръщането на част от непривилегированите слоеве на населението в средна класа, сега представителите на станалата мнозинство средна класа, получили всички блага на социалната държава, вече не искат да плащат високи данъци.

В дългосрочна перспектива намаляването на данъците и отказът от преразпределение доведоха до ерозия на социалната държава, а това най-болезнено удари тъкмо средната класа, която започна да обеднява. Но тези неща се проявиха постепенно. В самото начало средната класа приветства намаляването на данъците и не бе особено опечалена от настъплението на десните срещу социалната държава.

Технологичната революция бе съпроводена от съвсем реална криза на труда. Разбира се, с навлизането на компютрите и разпространението на информационните технологии не изчезна нито трудовата дейност, нито необходимостта наемните работници да продават работната си сила. Но едно е да мобилизираш в синдикална организация индустриални работници, свикнали с „дисциплината в завода“, а съвсем друго – да обединиш в нея програмисти, банкови чиновници и мениджъри търговци. Профсъюзите не просто губеха членска маса, но и структурите им, както и методите им на работа ставаха неефективни. А партиите, губейки връзка с профсъюзите, все повече минаваха вдясно, доколкото не бе създаден никакъв друг механизъм, който би позволявал контрол над политическите организации отдолу.

Създаваше се усещането, че работническата класа, чиито интереси левите бяха свикнали да изразяват и защитават, вече не същест­вува. Е да, в същото време, когато в Европа говореха за изчезване на пролетариата, той нарастваше с милиони нови членове в Азия, но това нямаше значение за света, в който идеологическата област се формира от европейските интелектуалци.

На първо време по същия начин оставаше незабелязано и постепенното превръщане на непривилегированата част от средната класа на Запад в своего рода нов постиндустриален пролетариат. До момента, в който тези социални групи не са в състояние (за разлика от индустриалните работници в миналото) да създадат свои собствени организации и да се консолидират, тяхната все по-критическа нагласа по отношение на капитализма остава само културен факт, нямащ нищо общо с политиката.

Антикапиталистическият радикализъм

Идеологическият триумф на неолиберализма беше пълен. Но животът, както често се случва, изигра на победителите лоша шега. Именно успехът на неолибералите разкри всичките пороци на тяхната политика. Докато съпротивата на левите бе поне малко сериозна, а на ниво институции се съхраняваха някакви следи от социалната държава, те можеха да обясняват всичките си несполуки, провали и противоречия с „незавършеността на реформите“ и противодействието на „тъмните сили“, пречещи им да ощастливят света в съответствие със законите на свободния пазар. Но когато съпротивата бе сломена, се наложи да си имат работа със закономерните последици от собствените им реформи. Можеш да победиш или да деморализираш социалистите, да обявиш края на историята, но колкото и слаби да са позициите на левите, обективните противоречия на капитализма си остават реалност, а да се справиш с тях, е доста по-трудно, отколкото с онези, които говорят и пишат за тези противоречия.

Неолибералните двайсет години се оказаха време, в което жизненият стандарт на по-голяма част от населението на земята престана да расте. Въпреки че статистиката демонстрираше увеличаване на брутния вътрешен продукт в значителна част от държавите, положението на трудещите се не ставаше по-добро, дори се влошаваше. Разрастващата се социална криза започна да засяга средните слоеве. За да поддържат предишното ниво на потребление, на тях им се налагаше да затъват в дългове. Правителствата от своя страна забелязаха, че като съкращават разходите за социални нужди и икономически програми, те не само не се справят с бюджетния дефицит, но и напротив – става им все по-трудно да свързват двата края. И частният, и държавният дълг стремително нарастваха, макар че на теория трябваше да става обратното.

Не е учудващо, че краят на ХХ век се ознаменува с подем на стихийния антикапиталистически радикализъм, начело на който този път се оказа младата средна класа. Това движение получи от журналистите нелепото и дезориентиращо наименование „антиглобализъм“, все едно хората се обявяваха срещу глобализацията на културните връзки или срещу интеграцията на световната икономика. Протестът в действителност бе насочен срещу правителствата и големите корпорации, подчинили на своите интереси държавната политика. Самите участници в движението наричаха себе си антикапиталисти или алтерглобалисти, като доказваха, че организирани в световен мащаб, те не просто не са противници на глобалните връзки, но напротив — изявяват се като представители на „глобалното гражданско общество“, което се опитва да ограничи властта на правителствата и капитала. Но наименованието „антиглобализъм“, натрапено от пресата, се „прихвана“ и се наложи да се примирим с него.

При управлението на неолибералите държавата не стана по-слаба, вмешателството £ не бе по-малко активно, сега то просто се насочи към друго – като потиска и демонтира всички структури, оказали се в противоречие с пазара. От гледна точка на тържествуващата идеология пазарът е естествено явление, докато всички отношения, връзки, структури или институции, съществуващи по друга логика, са нещо изкуствено и противоестествено. Но сякаш напук, независимо от постоянното изкореняване, тези отношения и институции се възраждаха и възпроизвеждаха пак и пак, както и човешките потребности, които не се измерват с пари, нито с размера на печалбите. Държавите, които непрекъснато нещо рушаха, премахваха и унищожаваха, се оказаха в състояние на перманентна война със собственото си общество. Тъкмо протестът срещу това перманентно настъпление на държавата срещу социалната сфера се превърна в същност на антиглобализма.

Движението не се озорваше с политически анализи и теоретични търсения. И макар че в редиците му са оказаха доста интелектуалци със световна известност, вниманието на пресата бе привличано не от техните книги и лекции, а от масовите протести против срещите на високо равнище на осемте най-развити държави в света, срещу съвещанията на Световната търговска организация, както и на Световната банка и Международния валутен фонд.

На антиглобалисткото движение няколко пъти предсказваха скоростно изчезване и бързо израждане, нали то нямаше нито строга идеологическа доктрина, нито единно ръководство, нито устойчиви структури, освен ако нямаме предвид провеждащите се от една страна в друга световни и европейски социални форуми. Но движението продължаваше да демонстрира сила включително до 2008 г., когато изведнъж отбеляза рязко спадане.

Объркаността на левите

И отново причината за упадъка на движението бе тясно свързана с неговия успех. Световната криза, развихрила се през 2008 г., постави под въпрос принципите на неолиберализма, като накара да се усъмнят в тях дори онези, които до неотдавна сами го проповядваха. От този момент нататък обаче „агитацията чрез действие“, главната форма на антиглобалисткото движение, се обезсмисли.

На дневен ред се появи въпросът за конкретните програми на социалноикономическите реформи, за политическите инструменти и методи, чрез които реформите ще бъдат постигнати. Възникна парадокс: на фона на бурния подем на антикапиталистическите или безусловно критически настроения на масите левите активисти се оказаха объркани, безпомощни и неспособни да извлекат изгода от ситуацията.

Пренебрежението като теория, организация и политика бе естест­вената реакция срещу опортюнизма на социалдемокрацията, срещу краха на комунистическите режими и партии. Но сега се разкриваше, че аполитичните леви са безпомощни.

Реални успехи се достигнаха само там, където левите бяха организирани политически. Например в Латинска Америка. Умерените леви в Бразилия или Аржентина задържаха властта, без да правят нищо и без нищо да променят. Радикалните правителства във Венецуела, Боливия и Еквадор издържаха мощния натиск на своите противници, но устояха, като обясняваха всичките си трудности с пагубното въздействие на капиталистическата криза, за която те не носят отговорност. Но трудностите при тях се увеличават все повече и повече. И колкото и романтично настроените млади в Русия, Украйна и Западна Европа да се възхищават от подвига на латиноамериканците, в крайна сметка съдбата на „пламтящия континент“ зависи от това как се развиват събитията в Стария свят.

Очевидна изгода от кризата междувременно извлякоха различни неофашистки движения, които към края на 2010 година се превърнаха в реална политическа сила с претенции към властта в страни като Холандия и Австрия, проникнаха в парламентите и общините почти из цяла Европа от Норвегия до Украйна. В САЩ достопочтената част от Републиканската партия наблюдава с ужас как „варвари“ с откровено расистки идеи и лозунги завладяват организацията, а у нас, в страната на либералите и левите, дружно се роптае, че ултрадесните „руски маршове“ събират къде-къде повече хора от опозиционните срещи.

Но главни победители за всеобщо учудване се оказаха неолибералите. Понеже не бе предложена никаква практична (политически осъществима) алтернатива на техния курс, те не само задържаха кормилото на икономическата политика, но и получиха във връзка с кризата извънредни пълномощия, които начаса използваха за поредно настъпление срещу остатъците от социалната държава.

Междувременно икономическите мерки на неолибералите не просто не водят към окончателно преодоляване на кризата, но напротив – задълбочават я. Ако в началото на 2010 г. ни се струваше, че световната икономика ще успее да се задържи на ръба, избягвайки тежката депресия, съпоставима със събития­та през 1929–1932 г., днес с всеки изминал ден става все по-очевидно, че ни очакват нови сътресения – икономически, социални и политически. Въпросът е само каква роля във всичко това ще играят левите.

Завръщане към изворите

Кризата на глобалния пазар принуждава да се търсят нови методи за обществено-икономическо координиране. Днес елементите на нестоковото стопанство, което се създава в сферата на информационните технологии, вече обективно се сблъскват с ограниченията на капиталистическата система и на всяка крачка я дестабилизират – достатъчно е да си припомним безуспешните опити на големия бизнес да натрапи на света цензурен режим за интелектуалната собственост. Левите, напротив, трябва да се опират на такива технологични възможности, да ги използват за изграждането на нови социални отношения навсякъде, където възникват съответните условия (общодостъпен интернет, отворено програмно осигуряване, безплатна информация и връзка).

Най-важен аспект от програмата на съвременните леви течения става социализацията на потреблението. Това е изходът от задънената улица на потребителското общество, в която се набута светът в края на ХХ в. Невъзможно е повече да се поддържа и повишава днешното равнище на индивидуално потребление, като се превръща в основа на икономическия растеж. Това води до екологична катастрофа. И работата тук е не в ограничеността на ресурсите, както често се мисли, а в начина, по който ресурсите се използват (при подобен подход недостатъчно ще е каквото и да е количество ресурси, дори ако то е много по-голямо).

Отговор на екологичната криза трябва да се даде не чрез въздържание и принудително ограничаване на потребностите, а чрез радикална промяна на самия начин на потребление, която върви ръка за ръка с трансформацията на начина на производство. На практика индивидуалните модели на потребление така леко могат да бъдат заменени с колективни, както пътуването в комфортен обществен транспорт може да се превърне в алтернатива на многочасовото висене по уличните задръствания. Но колкото и прости и очевидни да ни изглеждат предлаганите решения, реализацията им изисква радикални промени на обществото. С други думи, обществено-политическа борба.

Необходимост от политика, от организираност, необходимост от създаване на партии и коалиции, от формирането (по Антонио Грамши) на нов исторически блок – ето проблемите, без чието решение левите нямат бъдеще. И тези проблеми вече трябва да ги решават не теоретиците, а практиците, но онези практици, които владеят теорията и самите те донякъде са „формирани“ от нея.

Идва трудно, опасно и увлекателно време, в което на левите им предстои да се завърнат към изворите на идеологията си, като същевремнно и ще създават нови форми на организация, отговарящи на потребностите на новия век, на променилата се социална база, чиято значителна част представляват вече не работниците, а представителите на средна класа, смазана от неолибералните реформи. Това донякъде напомня на Реформацията, която християнството преживява в началото на Новото време. Обновяването на вярата, провъзгласено тогава от Мартин Лутер и неговите съмишленици, започва с призив за завръщане към изначалните, фундаменталните ценности. Вярата отново става агресивна и непримирима. Тъкмо това е необходимо сега за левите. Неясното бърборене и абстрактните утопии като политически инструмент са вече непригодни.

Лявото движение днес е нужно не просто на своите привърженици, то е обективно нужно на съвременното общество, доколкото без него не може да се намери нов модел за развитие на ценностите, идеите и проектите, който да отговаря на въпросите, поставени от кризата на неолиберализма. Проблемът не е в това, че левите нямат достатъчно хора, които им съчувстват, или че идеите им не се приемат от масите, а в това, че самите те нямат достатъчно интелектуална и политическа смелост, за да предложат нещо, което излиза от рамките на тривиалните призиви за съпротива. Те свикнаха да губят и намират в това мазохистично удоволствие.

Докато на сцената не се появи ново политическо поколение, ориен­тирано не към оплаквания и критика, а към борба за власт, нищо няма да се промени. Нито за левите, нито за обществото. Ако промените назреят, значи настъпва време за истинска политика, а не за политика-играчка. А в политиката побеждават тези, които енергично и ясно формулират своите цели, след което толкова енергично и ги постигат.

Левите забравиха уроците на болшевиките, като предпочетоха пред тях красивия дискурс на постмодернистичните философи. За либералите и прочие привърженици на съществуващия днес строй това е добра новина. Лошата новина се крие във факта, че строят тъй или иначе се руши сам по себе си. И ако левите не се възползват от това, ще го наследи една или друга разновидност на фашизма.

„Эксперт“ №1 (735)

27 декември 2010 – 17 януари 2011
Превод Елена Алекова

 

 

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук