Георги Близнашки е професор по конституционно право в СУ „Св.Климент Охридски“. Народен представител в 36-ото и 40-ото Народно събрание. Наблюдател в Европейския парламент (2005-2007) и евродепутат (2007). Автор на множество книги, научни студии и статии. Номиниран от столичната организация на БСП в район „Слатина“ за кандидат-президент на БСП в предстоящите наесен президентски избори.
Намираме се в навечерието на 20-ата годишнина от приемането на демократичната Конституция на Република България от 12 юли 1991 г. И това е възможност за дебат по конституционната демокрация у нас.
Началото, което се постави с промяната от 10 ноември 1989 г., най-общо се дефинираше като преход от тоталитаризъм към демократично управление и свободно гражданско общество. Много важно е обаче да се каже, че 90-те години на миналия век бяха и начало на една друга тенденция — разгръщането на глобализацията.
Склонни сме да разглеждаме глобализацията като нещо добро, позитивно, като ускоряване на процесите на комуникация, на свободното движение на хора, стоки, капитали и услуги. Заедно с това обаче тя има и своята обратна страна, защото подрива устоите на националната държава. Това доведе до криза на политическото, която, разбира се, неизбежно е свързана и с кризата на самата национална държава. Всичко това се съпровождаше и с много интересни явления вътре в самото общество, с това, което социолозите наричат индивидуализация на обществения живот. Тоест и производството на блага, и начинът на живот, основани върху задълбочаваща се специализация и нови технологии, се насочиха към едно затваряне на индивида, към търсене на творческа изява, свързана обаче и с по-голяма самостоятелност, респективно с изолация от обществото.Появи се тезата, че
националната държава е станала твърде малка
за големите проблеми и прекомерно голяма за малките
Оттук и необходимостта от наднационално сътрудничество, от разгръщане на интеграционните процеси. Заедно с това обаче се задълбочиха процесите на децентрализация и деконцентрация на властта и това се наблюдава във всички европейски страни. Изведнъж се оказа, че националната държава, с всичките £ цивилизационни постижения от втората половина на ХХ век, е притисната едновременно „отгоре“ и „отдолу“ от явления и процеси, които пораждат кризисни тенденции в нейното развитие.
В такъв контекст стана ясно, че националната държава все по-трудно изпълнява своите основни функции, свързани с икономиката и основните макроикономически равновесия, със социалната политика, с поддържането на социалната кохезия, т.е. на вътрешното единство на обществото, както и с националната сигурност — външна и вътрешна.
Иначе казано, ние направихме своя избор в полза на демокрацията в един момент, когато се засилваха мощните тенденции, поставящи под съмнение съществуването въобще на т.нар. демократична, социална и правова държава — на онзи тип държавност, който се създаде в Западна Европа след края на Втората световна война и се смята за най-високото постижение на модерната цивилизация.
Оказахме се в доста сложна ситуация — правим стратегически, дългосрочен избор, но заедно с това се появяват един куп проблеми в резултат на по-общи тенденции, които не зависят от нашата воля и намерения, намират се извън нашите възможности за въздействие и контрол. Поставяйки проблема на тази плоскост, все пак искам да погледнем
какво е нашето собствено историческо наследство
Проф. Николай Генчев, може би един от най-големите историци в най-новата ни история, имаше интересни проникновения и проблясъци, които далеч невинаги получаваха развитие в студии или монографии, но даваха храна за размисъл. В една анкета, озаглавена „Равносметката“ и включена в алманаха „България — ХХ век“ , под редакцията на проф. Филип Панайотов, той казва: „Историята на българския ХХ век е цял наниз от национални грешки, катастрофи и падения, които се свеждат главно до три фатални петици, участие в 5 войни след Освобождението (през ХХ век 4, защото има една през ХIХ век, Българо-сръбската) — загубени; извършени 5 преврата, които смутиха и опропастиха нормалния ход на българската държавност; участие в 5 неуспешни въстания, които компрометираха националната и социалната идея в българската история. Тези три фатални петици в края на краищата срутиха българската държавност и омаломощиха до краен предел националната общност.“
Една много тежка констатация. Тук не става дума за тоталитаризма, не става дума за възродителния процес — обикновено неща, които дават повод за размисъл, а за едни по-дългосрочни тенденции и събития, оказали въздействие върху новата и най-новата история на България.
Ако се опитам да обобщя политическото развитие на България след Освобождението и да очертая логиката на това развитие, наблюдаваме една накъсаност. Или, казано по-сложно, дисконтинюитет.
Периодично се правят опити направеното да се отхвърли и да се постави поредното ново начало
Всички, които участвахме в събитията от ранната фаза на прехода, си спомняме една малка хитрост — опита да се възстанови прекъснатата нишка в историята. Така изведнъж Великото народно събрание се оказа Седмо, а първото, избрано след него — 36-о. Значи, след 26-ото имахме 9 народни събрания — социалистически (или комунистически, според гледната точка) и изведнъж се оказахме в 36-ото Народно събрание. Опитахме се да възстановим скъсаната нишка в историята, да я навържем наново…
Сега си даваме сметка, че това е един доста механичен опит за свързване на разпокъсаните части на нашата нова и най-нова история. Време е да осмислим тази история през призмата на диалектиката между демократизма и авторитаризма. Става дума за две традиции или тенденции, които се намират в конфликтно взаимодействие. Търновската конституция е смятана за най-демократичната в света към момента на своето създаване, но заедно с това нейната история е малко или повече история на нейното потъпкване. Казвам всичко това, защото
нашият експеримент с демокрацията се провежда върху доста неустойчива почва
Може би най-ясната илюстрация, един от абсурдите на това време е, че на преден план през тези години беше изкарана фигура като тази на диктатора Стефан Стамболов, обявен за най-големия български държавник. Двайсет години упорито се налага тази гледна точка. Стигна се дотам дори президентът на републиката да получи награда на името на Стефан Стамболов от едно частно сдружение.
Най-напред реагирах на това как е възможно президентът, който е върхът на меритокрацията, който раздава ордените — най-висшите награди от името на цялата нация, да получава награда от частно сдружение?! Да се поставя в морална зависимост от една група, която се самоовластява да раздава награди. И на второ място, тя е на името на Стефан Стамболов. Все пак с него е свързана авторитарната традиция в нашата нова и най-нова история, онази посока, която ще доведе в крайна сметка до националните катастрофи.
Много е интересно да се види как завършва третият том на Симеон Радев от неговите „Строители на съвременна България“ , възкачването на Фердинанд Сакскобургготски на българския престол. Когато новоизбраният княз заминава от Търново за София, Стамболов остава с приятелския си кръг, а един от неговото обкръжение казва: „И тази я наредихме“. В отговор Стамболов произнася фразата: „Наредихме я, добре я наредихме…Разплакахме мамата на България“ .
Малко преди да го убият, когато вече е освободен от власт и разбира, че нещата излизат извън неговия контрол, в частен разговор Стамболов казва: „Оттук нататък Марока (това е прякор на Петко Каравелов) ще трябва да се оправя“ . Същият Петко Каравелов, когото той е пратил в затвора в рамките на един абсолютно монтиран процес, предприет с цел да бъде елиминиран, за да не се превръща в център на тогавашната русофилска опозиция в България.
Петко Каравелов, за когото Симеон Радев ще каже, че „той съчетава като никой друг българин от неговото време европейската мисъл с духа на Възраждането“ — това е според мен големият държавник, човекът, който слага началото на демократичната традиция в България.
Малцина си дават сметка каква крупна фигура е Стефан Киров. Това е основателят на Катедрата по конституционно право през 1894 г., който вече с академични доводи води битката срещу личния режим в България. Със своята ректорска реч, когато встъпва в длъжност към края на ноември, той вдъхновява студентството. Оттук, макар и по друг повод — при откриването на Народния театър на 3 януари 1907 г., идва настроението, което кара българското студентство, това са преди всичко студентите от Юридическия факултет, да освиркат княз Фердинанд. В определен смисъл това е кулминацията на борбата срещу личния режим.
И смятам, че първото нещо, което трябва да направим, опитвайки се да придадем смисъл на нашата демокрация, е да осмислим историята си през призмата на тези пориви към демокрация. Внимателно да се вгледаме в нея и да видим онези кълнове на демократичната традиция, които ни дават основание да смятаме, че демокрацията в България е възможна.
Много е важно да се види нашата история през тази призма, включително историята на нашата партия. Защото по-старата генерация помни, че когато се създава Националният съвет на Отечествения фронт, едно от исканията е за възстановяване на Търновската конституция, но ръководителите на партията се ориентират към нещо различно от съветската власт, към т.нар. народна демокрация. Те са били в Съветския съюз, видели са сталинизма отблизо и чест им прави това начинание, което за съжаление е пресечено още в зародиш. Това е голямата заслуга на Георги Димитров, един човек с демократична нагласа, който израства като лидер от средите на работническата класа. И неслучайно с неговото име се свързва идеята за народната демокрация. Това е част от интелектуалното и политическото усилие за нещо по-различно, което можем да наречем социализъм с човешки облик.
Казвам всичко това, защото съм дълбоко убеден, за разлика от мнозина други, че ние имаме демократична традиция. Наша демократична традиция. Трябва да се опитваме да я укрепваме, а не да се поддаваме на авторитарните изкушения, които напоследък придобиват все по-мощни проявления. И това е един от съществените проблеми в България, че
демократичната традиция у нас
винаги е била по-слаба от авторитарната
Но в крайна сметка тя е по-перспективната. Това е онази традиция, на която ние, които свързахме имената си с промяната отпреди 22 години, трябва да заложим. И да продължим битката за утвърждаване на демократичната алтернатива в България. Единствено и само върху тази основа можем да осъществим и социалистическите си начинания.
Разговорът за демокрацията всъщност е разговор за демократичната или гражданската нация, за нацията като общност от граждани. През 1990-1991 г. направихме верен стратегически избор в полза на гражданската, а не на етническата нация. Заложихме на разбирането, че всички граждани на републиката трябва да имат еднакви права и еднакви възможности за реализация.
Много често се говори за т.нар. етнически модел, който тогава се възприе. Всъщност етническият модел е един класически модел на републиканската интеграция. Това беше труден, но правилен избор, независимо от цялата сложност на ситуацията. Отказвайки се от етническото разбиране за нацията, ние се ориентирахме към друг тип политика. Вместо политиката на асимилация, чиято кулминация беше възродителният процес, се ориентирахме към политиката на интеграция.
Тогава съвсем естествено се постави и въпросът за официалния език. И с гордост можем да кажем, че нашата конституция от 1991 г. е една от тези европейски конституции, които предвидиха официален език, т. е., че българският ще бъде официалният език в републиката.
Често се казва, че конституцията е писана едва ли не на коляно, набързо. Нещата са много по-сериозни! Затова не трябва да допускаме свикване на Велико народно събрание, защото при днешната тежка ситуация ще се разрушат устоите на националната държавност. Всичко, което направихме тогава, беше съгласувано с други, водещи европейски държави, в частност с Франция. Те имаха разбирането, че ще успеят още на следващата година да обявят френския език за официален. Не успяха през 1992 г., направиха го през 1995 г.
Днес приемаме това като нещо, което се разбира от само себе си, но ако не го бяхме направили своевременно, щяха да се появят тежки проблеми. В България се наложи европейското разбиране за гражданска нация, в която малцинствените групи се интегрират в рамките на една национална общност. В този смисъл България запази облика си на еднонационална държава. И въпреки някои опити да се прокарат други разбирания, мисля, че имаме много голям успех в тази посока.
В доклада на ДАНС за състоянието на сигурността в страната за миналата година има много интересни констатации в този смисъл. В него се казва: „Проблемът за дезинтеграцията остава проблем от първостепенна важност. Ние имаме сравнително успешен етнически модел, правната уредба отговаря на най-съвременните изисквания, в ход са различни програми и проекти, но липсата на национален консолидиращ фактор — развита икономика, допълвана от перспективно ориентирана активна политика на културен синтез, определя голямата инертност и продължителност при преодоляването на дезинтеграцията“ . Това е в официалната част на доклада. Има и друга, скрита част, предполагам какво пише там, но това е достатъчно сериозно поставяне на проблем, който и аз искам да повдигна.
Конституцията от 1991 г. е една проектираща конституция, т.е. тя съдържа в себе си съвременен политически проект. Всъщност европейският проект за бъдещето на България е заложен в Конституцията от 1991 г. В нейния преамбюл се казва, че България ще се изгражда и развива като демократична, правова и социална държава. Това е стратегическият проект в условията на една глобална криза на националната държавност, който трябва да се опитаме да реализираме.
Този проект, от гледна точка на формата му, го имаме наследен от Левски. И това е проектът за чистата и свята република. Неговото съдържание е демократичната, социалната и правова държава. Двадесет години след началото на промените обаче си даваме сметка, че
нито сме демократична, нито сме социална,
нито сме правова държава
като хората. В една правова държава основополагащият принцип е равенството пред закона. А колко трудно се прилага този принцип у нас. Дори чуждите посланици напоследък констатират, че имаме едно правосъдие за богатите и друго за бедните. И тъкмо нашите висши съдебни магистрати се скараха на американския посланик за тези му твърдения, излезе германският посланик и повтори същото. Неприятно е да ти го кажат, но по-добре е да се замислиш какво имат предвид.
За една демократична държава най-важни са политическият плурализъм и ролята на политическите партии. В България може би имаме най-много политически партии на глава от населението — над 300 са официално регистрираните. Абсурдна ситуация, откъдето и да я погледне човек. Една дама, номинирана, мисля, за кандидат– президент, побърза да каже, че ако зависи от нея, би забранила всички партии. Звучи красиво, нали, махаш партиите и….. Спомням си какво разправяше баба ми за 1934 г., когато Кимон Георгиев разпуска партиите. „Сине, казваше тя, дядо ти най-после се прибра у дома. Всяка вечер мъжете бяха в кръчмата, карат се, разправят се, бистрят политиката… А тогава си погледнахме нашите домашни работи.“ Баба ми беше много доволна, че конституцията е суспендирана и партиите са забранени.
Трябва да сме наясно, че демокрацията без политическите партии е немислима. Парламентарната демокрация без партиите е невъзможна. И тук стои въпросът какво може и трябва да се направи, за
да се стабилизира нашата
партийно-политическа система
Направиха се много неща за раздробяването £. Най-голямата грешка, между другото, която не е преодоляна, е, че в Закона за политическите партии в средата на 90-те години на миналия век се допусна възможност за създаването на т.нар. местни партии. От другата страна, издигането на независими кандидати, подкрепени от….. кого ли не! И какъв е ефектът? Феодализация. Много общини са като малки феоди, създават се едни клики, които овладяват всички лостове, и вече няма никакво значение кой е на власт в София. Те си контролират нещата на място. Оттук се развихри корупцията, оттук тръгна и купуването на гласове. Когато големите партии изпускат контрола върху положението, по места се развихрят нагласи и явления, които са изключително вредни.
Затова отговорният подход е да не се раздробяват повече политическите партии, а да се търси консолидация. Затова, между другото, и аз се изказах много рязко срещу създаването на АБВ. Трябва да се търси консолидация на цялото политическо пространство в страната. Да има две партии или два блока, които да задават тон. Защото редуването във властта на партии с ясна идеология и национална структура е гаранция за отговорно управление. Не се ли постигне този ефект, който се наблюдава във водещите европейски държави, последиците за страната ще бъдат изключително тежки. Неслучайно двупартийността се наблюдава и във Великобритания, и в САЩ, и във Франция. Това е големият принос на генерал Де Гол при създаването на Петата република, че успя да консолидира два основни блока – дясноцентристки и лявоцентристки, които да се редуват във властта.
Така че, когато говорим за демокрацията и партиите, трябва да мислим по една трудна задача – не да се раздробяват, а да се консолидират, и то на много ясна идейна и принципна основа.
По въпроса за социалната държава — това е най-слабият момент. Неслучайно, когато се създаваше конституцията, текстът в Преамбюла стана „демократична, правова и социална държава“ . На трето място „социална“. Ако останат възможности… Това беше логиката. Макар че класическата формула е „демократична и социална правова държава“ . Направи се този компромис тогава и той продължава до ден-днешен. Но тази тема е от особено значение за нас, българските социалисти. Защото ние
не можем да решим въпроса за вътрешната кохезия
на обществото ни без активна социална политика
Александър Лилов прави една много тежка констатация в своя лекция: „В България – казва той – има доста висока степен на социална нестабилност, тъй като социалната структура на страната се състои от един много тънък слой много богати хора … от една незначителна част средна класа… а голяма част от българското население се намира в зоната на бедността. Голяма част. Това е много опасна социална структура. Тя е бременна с постоянна нестабилност.“ Много пъти ми се е налагало да споря с него, но в случая стопроцентово съм съгласен. Няма съмнение, че такава социална структура крие предпоставките за постоянна социална нестабилност.
Затова, слава Богу, успяхме да се преборим и в новата Програма на партията, и в документа „България 2020 — европейска социална държава“ поставихме принципния въпрос да се преосмисли т.нар. плосък данък. Преди няколко години, когато се въведе този тип данък, се изказах „против“ от трибуната на Народното събрание. Нарекох го антисоциален и дори антинароден данък. И не се отказвам от думите си. Смятам, че това е едно от главните направления на битката за социална справедливост, която трябва да проведем. Защото там,
където има плосък данък,
социална държава няма и не може да има
И не е проблемът само в кризата. Дори при нормална икономическа ситуация плоският данък води до разтоварване на богатите и свръхбогатите и пренасяне на данъчната тежест върху нисшите социални слоеве. Изтъкват като аргумент в полза на плоския данък, че се увеличава събираемостта, идват повече пари, които се преразпределят в полза на бедните. Истината е, че плоският данък има един краткосрочен ефект. Той дава възможност да се легализират онези средства, които се акумулират в сивата и черната икономика. Плащаш нещо и като си препрал вече капиталите си, можеш да инвестираш отново. Такъв тип икономическа и идеологическа политика означава всъщност при този глад за инвестиции да си затворим очите пред начина, по който е натрупан първият милион.
Има, разбира се, известен икономически здрав разум в подобен начин на мислене, но става дума за нещо друго — ако искаме да провеждаме активна социална политика, трябва да се върнем към прогресивното подоходно облагане. Друг е въпросът за стъпалата, как трябва да се степенува данъчната тежест. И това е сериозният разговор. Защото засяга социалната справедливост. Ако ние като партия се откажем от тази битка, в дългосрочен план ставаме просто излишни. Друг някой ще я поведе, ако ние не сме в състояние да се изправим пред нашите делови среди и не се опитаме да им кажем, че не могат да живеят сами за себе си, че трябва да помислят и за останалите, за общността, от която са неразделна част. Няма друг начин да решаваме въпросите на образованието, на здравеопазването, на публичните услуги и т.н.
Ако в конституцията влезе това, което в момента Симеон Дянков предлага за финансова стабилност, целият европейски проект за България на практика ще бъде зачеркнат, анулиран. Това е друг тип държавност —
една държава, която не се интересува
от съдбата на собствения си народ
Това е философията на „Проекта Дянков“ — финансова стабилност сама за себе си. Ако държавата не мисли за своите граждани, какъв е смисълът на нейното съществуване? Тези преговори, които се водят в момента, са много опасни. Това е заговор, който върви в рамките на един фалшив елит, зад гърба на народа и във вреда на народа. Ако се допусне това да стане, нашата демократична конституция ще се изпразни от съдържание.
Правят се опити да се предизвика дебат и относно формата на управление. Става дума за тезата, която официално се олицетворява от партията „Ред, законност, справедливост“ (РЗС), но зад нея стоят много влиятелни среди, включително свързани със стария режим и неговите тайни служби —
тезата за президентската република
Разговорът е много сериозен, а залогът е изключително висок. Затова миналата година преведохме и издадохме книгата на Хуан Линц, изключително влиятелен професор по политическа социология от Съединените американски щати, „Президентска или парламентарна демокрация“. Той всъщност изцяло подкрепя парламентаризма. В Европа, казва той, навсякъде доминира парламентаризмът. Вашата национална традиция е такава, не се отказвайте. Не се оставяйте на чужди внушения.
Всичките ни пориви към демокрация в България са свързани с парламентаризма — това е, с което се гордеем… В определен смисъл парламентаризмът е „несбъднатата мечта“ в нашата история. Има един знаменит цитат от Уинстън Чърчил, заслужава си да го припомним: „Парламентарната демокрация има много несъвършенства, много недостатъци и само едно предимство — че няма друга, по-добра форма на управление от нея.“
Казвам всичко това, защото по време на нашето управление създадохме един закон за прякото участие на гражданите във властта, много се гордеем с него, но аз още тогава предупредих, че създаваме предпоставките пряката демокрация да бъде обърната срещу представителната демокрация. И неслучайно първата ефективна подписка, макар и фалшифицирана, както се оказа, беше насочена срещу демократичната конституция, настояваше се за смяна на модела, за преминаване към президентска република.
Неслучайно обаче инициаторите не можаха да придружат подписката си с проект за конституция. Идеите им, лансирани в публичното пространство, са повече от абсурдни. Но има неща, за които обикновеният гражданин се хваща, например, много ли са, малко ли са 240 депутати? А това е много сериозен разговор, които няма нищо общо с „депутатите ядат евтини кюфтета“…
Бях депутат от Смолян. Областта изпраща всичко на всичко четирима депутати в Народното събрание. Хората ме питат: „Г-н Близнашки, Вие сте професор по конституционно право, какво ще кажете за намаляване броя на депутатите?“ На свой ред им задавам контравъпрос: „Колко да ги намалим?“ — „Наполовина“ , отговарят ми. „Чудесно, казвам, тогава вие ще имате двама“. А Смолянска област е голяма по територия, пръснати малки селища из планината, трудно достъпни. Четирима души бяхме, двама социалисти, трудно поддържаме връзката с хората от избирателния район. „А, казват те, не сме съгласни“. Значи, когато опре до тях, не са съгласни. Иначе може! Подчертавам този момент, защото много е лесно да се говори на едро, но когато се размислят малко повече, хората вече не са съгласни с подобни реформи. Сериозно погледнато, аз съм изчислявал, че като минимум депутатите могат да бъдат сведени, с голямо напрежение, до 180 души, за да запази Народното събрание представителния си облик и да функционира нормално, да се събират комисии, да се изпращат делегации зад граница и т. н. Всичко друго са популистки напъни. Така че парламентаризмът у нас няма алтернатива. И ние трябва да мислим как да го усъвършенстваме, а не как да го заменяме с нещо, което ще се окаже грандиозна авантюра.
Много често се поставя искането за въвеждане на второ равнище на местно самоуправление. Вкарахме този въпрос в дневния ред на обществото, но в днешната ситуация всички отлагат решаването на големия въпрос за регионите, т.е. за областното равнище. Те не могат да останат 28, както Иван Костов ги направи, за да засили контрола си върху цялата територия на страната. Това е много тежък въпрос.
Областите се създават 9 на брой, окрупняват се, когато военните вземат властта през 1934 г. Голяма драма е било и тогава. Втори път това става в средата на 80-те години, това беше един от най-тежките пленуми на някогашния Централен комитет на БКП. Никога активът от т.нар. среден ешелон не е бил така възмутен и приличащ на разбунен кошер, никога не са се чували между хората толкова тежки думи и упреци срещу Живков и Политбюро. Защото именно тогава, когато се окрупниха областите, този среден ешелон увисна, загуби позиции. Това беше много голяма драма.
Областта обаче не е и не може да бъде равнище на местно самоуправление, областта е равнище на координация.
Самоуправлението е възможно там,
където има „демокрация лице в лице“
И това е друг сериозен разговор. Пак ще кажат някои, че излизам срещу решение на конгреса, но това решение ние не можем да го проведем. Имаме нещо, което в Европа го няма — окрупнените общини, или както ги наричаха някога „териториално-селищни системи“. Това е едно от добрите наследства на тоталитаризма. То реши въпроса с общинската собственост, която беше окрупнена. Създадоха се предпоставки за ефективно местно самоуправление.
У нас исторически второто равнище са околиите. Сега общините, по своите граници, напомнят някогашните околии. И трябва да се мисли как да се стабилизират тези общини, а не да се говори за изземване на техни функции и прехвърлянето им към някакво второ равнище. Самото окрупняване на областите и свеждането им до 5 или 6 ще бъде много болезнено решение. И никой не бърза да го прокарва, макар че с всеки изминал ден вземането на това решение ще става все по-наложително и по-неотложно.
Много съществени и позитивни неща могат и трябва да се направят в рамките на действащата конституция. Като се започне от укрепването на законодателната власт.
Народното събрание –
жизнен център в националния политически дебат
Народното събрание трябва да се превърне не просто в законодателен орган, а в политически орган, който играе ролята на жизнен център в националния политически дебат.
Случи се нещо много важно неотдавна при поредния сблъсък в парламента по повод промените в правилника. За първи път мнозинството прокара нещо много полезно — предложенията между първо и второ четене, които често променят смисъла на внесения законопроект, да се вписват в специален регистър. Много е мощен този лобистки натиск, при който между двете четения се внасяха промени, които обезсмисляха началния замисъл. И чест им прави, че приеха новите предложения да се вписват в специален регистър. Така депутатите няма да бъдат поставяни пред свършен факт от страна на анонимни, но влиятелни фактори.
Друго направление на дейност, която нашето Народно събрание не осъществява, е свързано контрола върху прилагането и ефективността на законите. Това е съвременна тенденция в работата на някои водещи западноевропейски парламенти. Добре ще е да се поучим от чуждия опит, ако искаме Народното събрание пълноценно да осъществява своите функции.
Време е да се помисли и по начина на работа на нашия парламент. Ние записахме в конституцията, че Народното събрание е в перманентна сесия, т.е. заседава през цялото време на мандата си и сам¥ определя своите ваканции. Смятам, че е време да се върнем към режима на класическите сесии, като депутатите получат възможност два-три месеца през годината да пребивават по места и да си общуват с избирателите, а не да работят като на конвейер, който ги ангажира през цялата година. Никъде в Европа няма такова натоварване…
В изпълнителната власт
се натрупаха много проблеми
Бойко Борисов направи груба грешка с този опит да се отворят заседанията на Министерския съвет за широката публика. Няма никакво съмнение, че това е популистки ход — да се демонстрира, че няма скрито-покрито, че нищо не се решава зад гърба на народа. Всичко това обаче дава обратен ефект. Най-напред, самите дебати стават повърхностни. Министрите не спорят с него или помежду си, а той им изнася, общо взето, някакви сказки. Морализаторства, поучава ги, а конфликтите избухват впоследствие. Навсякъде в Европа правителствата заседават при затворени врати, за да се преодоляват вътрешните разногласия, конфликтът да бъде изживян там, като след това никой няма право публично да изразява несъгласие с възприетата линия, защото противното вече е повод за оставки.
При нас какво се случва? Тръгват да правят нещо, даже мине законопроект на първо четене, и като се види, че има негативна реакция, стой, всичко отначало! Абсурдни ситуации. Така държава не се управлява.
Много е сложен въпросът с администрацията, с административния капацитет. Тези последователни вълни на уволнения през годините доведоха дотам, че нямаме достатъчно подготвени хора, които да осигуряват дейността на държавата и нейните органи.
За съдебната власт най-същественият въпрос
е еднаквото прилагане на закона
Това е същността на проблема. Неслучайно той се повдига напоследък. Не се получи онзи ефект, който търсеха от началото, за самостоятелна и независима съдебната власт. Всички реформи, които последваха, се оказаха половинчати поради неразбиране на някои принципни положения.
Подложени сме на двоен натиск. От една страна, Съветът на Европа, чрез своята Венецианска комисия за демокрация чрез право, настоява за напълно независима съдебна власт. От друга страна, Европейският съюз чрез своята Комисия в Брюксел иска ефективна съдебна власт. И тук се оказахме между Сцила и Харибда. Нито един състав на Висшия съдебен съвет не изкара мандата си. Всички, които идват на власт, се опитват да направят свой съвет и да влияят върху съдебната власт.
Една от грешките е, че не отстояхме позицията предложенията в кадровата политика да идват от един център. Той съвсем естествено може и трябва да бъде министърът на правосъдието. Но това трябва добре да се обясни на Съвета на Европа, защото те ти дават френския пример, който е в обратна посока, но там и ситуацията е значително по-различна, отколкото при нас.
Какво се получава, когато всеки може да предлага? Случва се това, че се появява фигурата на Красьо Черничкия. Тя не е случайна фигура. Всички са наясно, че това е мюре. Някой друг дърпа конците. Уволниха един куп магистрати, но до ден-днешен не се знае кой стои там, отзад, откъде идва силата.
Освен Красьо, който се превърна в символна фигура за корупцията в съдебната власт, Константин Пенчев повдигна въпроса и за другия кръг — „белите покривки“. Иначе казано: когато дадеш възможност за самоуправление, уж всеки да предлага, се появяват скрити центрове, които се опитват да дирижират развоя на събитията.
Значи проблемът трябва да се види много ясно и задълбочено. Не да се настоява за някакво разместване на кутийките, като например преминаване на прокуратурата към изпълнителната власт…Това означава силните на деня да могат да се разправят със своите политически противници. Неслучайно в Европа това никъде го няма. Трябва да се види къде е заровено кучето, за да може да се намери вярното решение. Иначе с Инспектората добре се получи. Като добавим, че там е Анна Караиванова, една жена, която не си поплюва и като се захване с нещо, го довежда докрай. Този „остен“ за сръчкване на съдебната власт, ако мога да определя Инспектората по този начин, даде своя ефект.
Няколко думи за Конституционния съд
Конституционният съд в момента се занимава с 10-12 дела годишно. Мина бумът на интензивно тълкуване на конституцията и изясняване на нейните основни положения. Нещата се стабилизираха, време е да направим следващата стъпка, която обаче се отлага дълги години наред. И това е въвеждането на индивидуалната жалба, т.нар. конституционна жалба. Това ще създаде големи проблеми за съда, няма никакво съмнение, ще ги натовари. В Германия над 90% от делата, с които се занимава Конституционният съд, са именно такива индивидуални жалби.
Това е едно от нещата, които трябва да станат и у нас, защото това ще спре поне частично потока от жалби към Страсбург. Там съдът по правата на човека се задъхва. Над 100 000 дела годишно. Неговата роля, неговият замисъл е съвсем друг. Сега обаче всеки е склонен да ходи и да се жалва там. А ние тук можем да сложим един филтър чрез разширяване функциите на нашия собствен Конституционен съд.
Тези големи въпроси съставляват т.нар. конституционна политика и решенията, които трябва да се вземат, са вече наболели. Те не могат да се отлагат, но трябва да са и изключително прецизни.
Не революционни сътресения са необходими, не смяна на модела, а да помислим как да направим нашата собствена демокрация жизнеспособна и пълноценна. Това е задачата на деня и това смятам, че е
основна грижа на един бъдещ
президент на републиката
Самата президентска институция може да бъде двигател на тези промени. Това е особена власт, пряко избраният президент е довереник на цялата нация. Той е пазителят на конституцията. Той е личността, която може да насочва обществения дебат в правилното русло. Не да взема решенията вместо отговорните фактори, а да коригира крайностите. Това, което може да прави президентът, е явяването пред парламента. Той няма нужда от право на законодателна инициатива. Трябва обаче периодически да се явява в парламента и да насочва вниманието към онези проблеми, които са грижа на обществото.
Съгласен съм с тези постановки, които се появиха в нашите документи, че президентът трябва да бъде говорител срещу недъзите на прехода, срещу всичките негативни явления, натрупани в нашето общество, тоест той трябва да бъде носител на една нова политика. И заедно с това е необходим нов стил на поведение, защото президентът не може да бъде страничен наблюдател.
Една от грешките, които се направиха у нас, е дистанцията, която се допусна между президента и министър-председателя. Трябва да се възстанови една практика, която съществува навсякъде, за редовни и конфиденциални срещи, за поддържане на постоянна лична връзка и взаимна информираност, в частност министър-председателят да държи държавния глава в течение за своите намерения, за своите начинания преди това да стане обществено достояние. Иначе казано, необходим е непрекъснат диалог между институциите във върха на държавната йерархия.
Тук е много важен т.нар. политически такт, да се намери мярата в тези взаимоотношения. Затова преди време се изказах много рязко срещу обнародването на онази стенограма от разговора с Дянков. Тогава, понеже всички настояваха да кажа предварително мнението си, казах, че няма основание за импийчмънт, не е нарушена конституцията. Друг е въпросът за морала. И какво стана? Разколебахме мнозинството, но президентът ми се разсърди. Смятам обаче, че е важен принципът. Иначе нашите отношения ще си ги оправим някой ден.
Има напоследък един много влиятелен глас в големите европейски издания, за съжаление, негативно настроен, д-р Клаус Шрамайер. Беше заместник-посланик в София, първият германски посланик в Македония. Като трябва да се коментира нещо за България, питат него. Та той казва, че големият проблем на България, в частност, и на Балканите въобще е, че няма истински държавници. И дава тежки оценки примерно за Бойко Борисов: той е популист, гениален манипулатор, но това е най-доброто, което има.
Аз смятам, че все пак като нация можем да произведем нещо по-добро. Така че нека приемем предизвикателството, нека го опровергаем. Да направим това усилие.
Демокрацията в България има своите традиции и своето бъдеще. Защото нашата култура е дълбоко егалитарна. Всички ние вярваме, че мястото на човека в обществото трябва да зависи не от произхода му, а от неговите собствени усилия и постижения, че човешкият труд трябва да бъде критерий за оценката.
Именно тази демократична традиция има много здрави корени в нашата народопсихология и смятам, че трябва и институционално да я укрепваме. За да докажем, че демокрацията има бъдеще в България.
* Изказване по време на среща с партийния актив и членове на БСП от столичния район „Възраждане“, проведена на 28 април 2011 г.
