230 години от рождението на Васил Априлов
(1789 ‒ 1847)
Твърде малко информация има за биографията на Васил Априлов. Ето какво пише за него Михаил Арнаудов:
Васил Априлов се е родил в Габрово на 21 юли 1789 г. Баща му Евстатий бил от стар влиятелен род, който давал много хаджии (поклонници на Божи гроб) и кметове на селото. Двама негови синове, по-стари братя на Васил, били отишли в Москва и там въртели добра търговия. В 1799 г. Евстатий умира, и ония двама братя дошли да уредят бащиното наследство. По-старият брат, Христофор, взема със себе си малолетния Васил, който дотогава се учел в Габрово, и го отвежда в Москва. Тук той го настанява в едно гръцко семейство, за да изучи добре гръцки език, тъй необходим за търгуване с Цариград; и навярно тук се вкоренява още повече елиноманията, която е започнала дома.
Между това брат му Христофор е бил принуден да пътува до Букурещ и по други места и за да не страда възпитанието и образованието на малкия Васил, изпраща го в Брашов (Кронщад), да следва в гимназията. Васил завършва тая гимназия, усвоявайки добре немски и латински език и обиквайки между класическите писатели особено Корнелий Непот и Плутарх.
След петгодишно престояване в Брашов, в 1807 г. той заминава по настояването на брат си за Виена, да учи в университета медицина. Редом с това той взема уроци по френски и италиански език. Но било че търговията на братята му тръгва назад, било че сам той не изпитва удоволствие от занятията си в медицинския факултет (според „врождената си нервичност“ не можал да остане равнодушен при разните анатомически операции, по свидетелството на биографа му Св. Миларов), през 1809 г. Васил напуска австрийската столица и се прибира в Русия.
Между това българските търговски къщи в Москва, пет на брой, фалирали поради конкуренцията, която им правило новооткритото одеско пристанище. Средният брат Никифор пренесъл работата си в Цариград, гдето се оженил за една богата гъркиня от рода на търговеца Маразли, а Васил отива през 1811 г. в Одеса, гдето постъпва в кантората на Теодориди, брат на госпожа Маразли. По-късно в Одеса идва и сам Никифор и тук отворил с брат си Васил самостоятелна кантора, търгувайки с водка (руска ракия), а после и с рафинирана холандска захар. Работата им потръгва дотолкова добре, щото към 1828 г. Васил може, при ликвидация на предприятието, да се оттегли от всяка търговия и да заживее като рентиер, влагайки капитала си в банката.
От младини със слабо здраве, Васил чувствува навярно пристъпа на болестта, която ще го заведе рано в гроба ‒ туберкулозата, затова решава да живее най-спокойно и редовно, без тревоги и усилия, предавайки се на кабинетни занятия с любимите си писатели и на филантропия. Защото през тези години той е убеден гръкоман, отрекъл е всичко българско у себе си и живее с духовните и политически идеали на пробудена Елада. Виден член на одеската гръцка колония, той взема присърце успехите на „великата идея“ и подпомага дейно, морално и материално, на Заверата от 1821 г., като улеснява изпращането на доброволци от Одеса за Гърция.
Сам Априлов пише в „Денница“: „В 1821 г., когато трябваше да се даде помощ на гърците, които искаха да заминат за отечеството си, аз им отстъпих големия магазин при моята ракиена фабрика… и им дадох възможното пособие. Малко това, аз пожертвувах на тогавашните ефори и налична сума, която с много надхвърляше състоянието ми…“ Въобще той е бил 30 години щедър ревнител на гръцката литература, на гръцката школа в Одеса и на гръцките благотворителни заведения.
Но идва часът за съдбовния вътрешен преврат
Достигнал 42 години, зрял умствено и наглед установен в своите национални симпатии, той е поразен от историческите разкрития на Юрий Венелин и дремещото българско съзнание избухва стихийно в душата му, за да го превърне в гражданин и патриот и даде нова насока на усилията му. Тази книга прави епоха в националното въздигане на българския народ. Тя може да ни се покаже днес фантастична и безкритична в хипотезите си, но тя свидетелства за темпераментно вживяване и горещо съчувствие, които не закъсняха да спечелят сърцата на по-образованите българи.
„Докато, пише Венелин, европейските публицисти и человеколюбивите поклонници на класическа Гърция въздишат за страданията на гърците, величаят имената на въстанали фанариоти, сулиоти, елини и т.н. и бълнуват за възкресяването на Византийската империя, за българите никой и не поменува, дори в Русия, която е водила толкова войни на Балканите; никой славянин не плаче над трупа, над огромното туловище на българския лев, захвърлен в балканските, румелийските и македонски лесове, за да се храни от него „двурогото чудовище“, излязло от пустините на Азия; никой не помисля да помогне на това „най-благородно от всички славянски племена“, което пъшка под турски ятаган и гръцка йерархия, оставено без черкви, без училища, без грижи за нравственото си и гражданско преуспяване, – и към всичко това обвинявано от „диктаторите“ на историческата наука, от Тунман, Енгел, Шлецер и др., че било от татарско потекло…“
Отсега нататък и до края на живота си той ще бъде най-яркият и авторитетен апостол на българската идея, най-ревностният проповедник на българското образование и най-енергичният ратник за културното обособяване на българския народ. Венец на усилията му образува отварянето и закрепването на габровското училище, което става истински разсадник на просвета, гражданско възпитание и книжовна дейност между българите от 1835 г. нататък.“
През 1832 г. се открива подписка в Габрово за събиране на средства за строеж на училището, на 23.03.1833 г. се полагат основите на сградата в присъствието на търновския митрополит Иларион. Освен основатели, Априлов и Палаузов стават дарители и поемат задължението през целия си живот да внасят по 2000 гроша. Обучението в габровското светско училище се води по метода „Бел – Ланкарстер“, а Неофит Рилски е първият учител след откриването през 1835 г.
Априлов е не само инициатор за създаване на Габровското взаимно училище, но и завещава огромната си, старателно събирана библиотека заедно със сумата от 60 000 рубли на Габровската гимназия.
Васил Априлов написва и издава пет книги: „Български книжици, или на кое славянско племе собствено принадлежи Кириловата азбука“ (Одеса 1841г.), „Денница и новобългарското образование“ (Петербург, 1842г.), „Български грамоти“ (Одеса, 1845г.) и „Мисли за сегашното българско учение“ (Одеса, 1847 г.). Творческата книжовна дейност на Априлов се оценява като ревностна защита на историята, езика и фолклора на българския народ. С убедителни научни аргументи той не само защитава правото на българите да съществуват като народ, но в „Български книжици“ като искрен и честен патриот брани българщината и заявява, че не трябва да се „допуска, щото други, макар и еднородни племена, да си присвояват това, което не е тяхно…“
По примера на Юрий Венелин, проявявайки всестранни интереси – към археология, език, етнография, исторически документи, Васил Априлов издирва и събира много народни песни. След 1841 г. съставя доста обемен том със 181 песни, които не успява да издаде, но ръкописите са съхранени и попадат в ръцете на Раковски, в чийто архив се намират и днес. Това са старателно написани от ръката на Априлов песни, разпределени от него на: тържествени, исторически, романтични, хайдушки, хороводни, печални, любовни, сватбени, военни и героически. Този сборник е първият по рода си у нас, макар и неотпечатан. 20 години по-късно братя Миладинови осъществяват тази идея.
Васил Априлов получава признанието на „Първи български книжовник, който обосновава необходимостта от създаване на единен български език, не за възкресяване на мъртвия т.нар. славянобългарски език, а за утвърждаване на говоримия и предлага за основа на литературния език да се вземе източнобългарското наречие“. На този проблем големият
родолюбец посвещава последния си труд „Мисли за сегашното българско учение“ (Одеса, 1847г.).
Почитан е и като първи теоретик на т.нар. църковен въпрос, като доказва необходимостта „от въвеждане на български език в богослужението, от замяна на гръцките свещеници и владици с български“. По този начин дава своя съществен принос и тласък за развитие на националноосвободителните движения в борбата за духовно, просветно и политическо освобождение на българския народ, които се разрастват, особено през втората половина на ХIХ век.
„Малодушни и непроницаеми съотечественици!“, провиква се той, като разбира как в Пловдив и Одрин забраняват българската литургия в черква и се отварят гръцки училища. Две години по-рано, в писмо до Неофит Рилски от 27 ноември 1837 г., той кори българите за техните разпри и взаимни ежби и открито проповядва: „За общото благо трябва да оставим настрана частните. Сговор и мир трябва да царят между родолюбците. Нашият народ беден, невъзпитан, малък, злочест, презрян, и, което е най-лошото, най-варварски, може ли да изправи глава, когато неговите две-три образовани истински чада, които могат да му дадат малка искра светлина, се разправят помежду си? Лозунгът: „Concordia res parvae crescunt“ (Съединението прави силата) нека стане български девиз.“ И той посочва примера на древните, на Аристид, на Темистокъл, чието помирение пред Саламин носи спасение за Гърция, както и примерът на новите народи, на една Холандия, която владее моретата чрез общ труд на съзнателните си граждани и процъфтява в търговско и културно отношение…“
Така се изпълва и заветната мисъл на Априлов, чужд на всеки тесногръд локален патриотизъм: „Свакой българин принадлежи на сичката България, не особено на едно село или град“.
Будител на своето време, будител на своя народ, Васил Априлов умира през 1847 г. в Галац на път за Одеса. Според източници той е погребан в Галац, Румъния, но костите му са пренесени в България и днес се намират в гробница на Априловската гимназия в Габрово.
Арнаудов, Михаил. Васил Априлов. Живот, дейност, съвременници (1789-1847). С., 1971.
