ВАСИЛ АПРИЛОВ: „СГОВОР И МИР ТРЯБВА ДА ЦАРЯТ МЕЖДУ РОДОЛЮБЦИТЕ…“

0
191

 230 години от рождението на Васил Априлов

(1789  1847)

 

 

Твърде малко информация има за биографията на Васил Априлов. Ето какво пише за него Михаил Арнаудов:

 

 

Васил Априлов се е родил в Габрово на 21 юли 1789 г. Баща му Евстатий бил от стар влиятелен род, който давал много хаджии (поклонници на Божи гроб) и кметове на селото. Двама негови синове, по-стари братя на Васил, били отишли в Москва и там въртели добра търговия. В 1799 г. Евстатий умира, и ония двама братя дошли да уредят бащиното наследство. По-старият брат, Христофор, взема със себе си малолетния Васил, който дотогава се учел в Габрово, и го отвежда в Москва. Тук той го настанява в едно гръцко семейство, за да изучи добре гръцки език, тъй необходим за търгуване с Цариград; и навярно тук се вкоренява още повече елиноманията, която е започнала дома.

Между това брат му Христофор е бил принуден да пътува до Букурещ и по други места и за да не страда възпитанието и образованието на малкия Васил, изпраща го в Брашов (Кронщад), да следва в гимназията. Васил завършва тая гимназия, усвоявайки добре немски и латински език и обиквайки между класическите писатели особено Корнелий Непот и Плутарх.

След петгодишно престояване в Брашов, в 1807 г. той заминава по настояването на брат си за Виена, да учи в университета медицина. Редом с това той взема уроци по френски и италиански език. Но било че търговията на братята му тръгва назад, било че сам той не изпитва удоволствие от занятията си в медицинския факултет (според „врождената си нервичност“ не можал да остане равнодушен при разните анатомически операции, по свидетелството на биографа му Св. Миларов), през 1809 г. Васил напуска австрийската столица и се прибира в Русия.

Между това българските търговски къщи в Москва, пет на брой, фалирали поради конкуренцията, която им правило новооткритото одеско пристанище. Средният брат Никифор пренесъл работата си в Цариград, гдето се оженил за една богата гъркиня от рода на търговеца Маразли, а Васил отива през 1811 г. в Одеса, гдето постъпва в кантората на Теодориди, брат на госпожа Маразли. По-късно в Одеса идва и сам Никифор и тук отворил с брат си Васил самостоятелна кантора, търгувайки с водка (руска ракия), а после и с рафинирана холандска захар. Работата им потръгва дотолкова добре, щото към 1828 г. Васил може, при ликвидация на предприятието, да се оттегли от всяка търговия и да заживее като рентиер, влагайки капитала си в банката.

От младини със слабо здраве, Васил чувствува навярно пристъпа на болестта, която ще го заведе рано в гроба ‒ туберкулозата, затова решава да живее най-спокойно и редовно, без тревоги и усилия, предавайки се на кабинетни занятия с любимите си писатели и на филантропия. Защото през тези години той е убеден гръкоман, отрекъл е всичко българско у себе си и живее с духовните и политически идеали на пробудена Елада. Виден член на одеската гръцка колония, той взема присърце успехите на „великата идея“ и подпомага дейно, морално и материално, на Заверата от 1821 г., като улеснява изпращането на доброволци от Одеса за Гърция.

Сам Априлов пише в „Денница“: „В 1821 г., когато трябваше да се даде помощ на гърците, които искаха да заминат за отечеството си, аз им отстъпих големия магазин при моята ракиена фабрика… и им дадох възможното пособие. Малко това, аз пожертвувах на тогавашните ефори и налична сума, която с много надхвърляше състоянието ми…“ Въобще той е бил 30 години щедър ревнител на гръцката литература, на гръцката школа в Одеса и на гръцките благотворителни заведения.

Но идва часът за съдбовния вътрешен преврат

Достигнал 42 години, зрял умствено и наглед установен в своите национални симпатии, той е поразен от историческите разкрития на Юрий Венелин и дремещото българско съзнание избухва стихийно в душата му, за да го превърне в гражданин и патриот и даде нова насока на усилията му. Тази книга прави епоха в националното въздигане на българския народ. Тя може да ни се покаже днес фантастична и безкритична в хипотезите си, но тя свидетелства за темпераментно вживяване и горещо съчувствие, които не закъсняха да спечелят сърцата на по-образованите българи.

„Докато, пише Венелин, европейските публицисти и человеколюбивите поклонници на класическа Гърция въздишат за страданията на гърците, величаят имената на въстанали фанариоти, сулиоти, елини и т.н. и бълнуват за възкресяването на Византийската империя, за българите никой и не поменува, дори в Русия, която е водила толкова войни на Балканите; никой славянин не плаче над трупа, над огромното туловище на българския лев, захвърлен в балканските, румелийските и македонски лесове, за да се храни от него „двурогото чудовище“, излязло от пустините на Азия; никой не помисля да помогне на това „най-благородно от всички славянски племена“, което пъшка под турски ятаган и гръцка йерархия, оставено без черкви, без училища, без грижи за нравственото си и гражданско преуспяване, – и към всичко това обвинявано от „диктаторите“ на историческата наука, от Тунман, Енгел, Шлецер и др., че било от татарско потекло…“

Отсега нататък и до края на живота си той ще бъде най-яркият и авторитетен апостол на българската идея, най-ревностният проповедник на българското образование и най-енергичният ратник за културното обособяване на българския народ. Венец на усилията му образува отварянето и закрепването на габровското училище, което става истински разсадник на просвета, гражданско възпитание и книжовна дейност между българите от 1835 г. нататък.“

През 1832 г. се открива подписка в Габрово за събиране на средства за строеж на училището, на 23.03.1833 г. се полагат основите на сградата в присъствието на търновския митрополит Иларион. Освен основатели, Априлов и Палаузов стават дарители и поемат задължението през целия си живот да внасят по 2000 гроша. Обучението в габровското светско училище се води по метода „Бел – Ланкарстер“, а Неофит Рилски е първият учител след откриването през 1835 г.

Априлов е не само инициатор за създаване на Габровското взаимно училище, но и завещава огромната си, старателно събирана библиотека заедно със сумата от 60 000 рубли на Габровската гимназия.

Васил Априлов написва и издава пет книги: „Български книжици, или на кое славянско племе собствено принадлежи Кириловата азбука“ (Одеса 1841г.), „Денница и новобългарското образование“ (Петербург, 1842г.), „Български грамоти“ (Одеса, 1845г.) и „Мисли за сегашното българско учение“ (Одеса, 1847 г.). Творческата книжовна дейност на Априлов се оценява като ревностна защита на историята, езика и фолклора на българския народ. С убедителни научни аргументи той не само защитава правото на българите да съществуват като народ, но в „Български книжици“ като искрен и честен патриот брани българщината и заявява, че не трябва да се „допуска, щото други, макар и еднородни племена, да си присвояват това, което не е тяхно…“

По примера на Юрий Венелин, проявявайки всестранни интереси – към археология, език, етнография, исторически документи, Васил Априлов издирва и събира много народни песни. След 1841 г. съставя доста обемен том със 181 песни, които не успява да издаде, но ръкописите са съхранени и попадат в ръцете на Раковски, в чийто архив се намират и днес. Това са старателно написани от ръката на Априлов песни, разпределени от него на: тържествени, исторически, романтични, хайдушки, хороводни, печални, любовни, сватбени, военни и героически. Този сборник е първият по рода си у нас, макар и неотпечатан. 20 години по-късно братя Миладинови осъществяват тази идея.

Васил Априлов получава признанието на „Първи  български книжов­ник, който обосновава необходимостта от създаване на единен български език, не за възкресяване на мъртвия т.нар. славянобългарски език, а за утвърждаване на говоримия и предлага за основа на литературния език да се вземе източнобългарското наречие“. На този проблем големият
родолюбец посвещава последния си труд „Мисли за сегашното българско учение“ (Одеса, 1847г.). 

Почитан е и като първи теоретик на т.нар. църковен въпрос, като доказва необходимостта „от въвеждане на български език в богослужение­то, от замяна на гръцките свещеници и владици с български“. По този начин дава своя съществен принос и тласък за развитие на национално­освободителните движения в борбата за духовно,  просветно и политическо освобождение на българския народ, които  се разрастват, особено през втората половина на ХIХ век.

„Малодушни и непроницаеми съотечественици!“, провиква се той, като разбира как в Пловдив и Одрин забраняват българската литургия в черква и се отварят гръцки училища. Две години по-рано, в писмо до Неофит Рилски от 27 ноември 1837 г., той кори българите за техните разпри и взаимни ежби и открито проповядва: „За общото благо трябва да оставим настрана частните. Сговор и мир трябва да царят между родолюбците. Нашият народ беден, невъзпитан, малък, злочест, презрян, и, което е най-лошото, най-варварски, може ли да изправи глава, когато неговите две-три образовани истински чада, които могат да му дадат малка искра светлина, се разправят помежду си? Лозунгът: „Concordia res parvae crescunt“ (Съединението прави силата) нека стане български девиз.“ И той посочва примера на древните, на Аристид, на Темистокъл, чието помирение пред Саламин носи спасение за Гърция, както и примерът на новите народи, на една Холандия, която владее моретата чрез общ труд на съзнателните си граждани и процъфтява в търговско и културно отношение…“

Така се изпълва и заветната мисъл на Априлов, чужд на всеки тесногръд локален патриотизъм: „Свакой българин принадлежи на сичката България, не особено на едно село или град“.

Будител на своето време, будител на своя народ, Васил Априлов умира през 1847 г. в Галац на път за Одеса. Според източници той е погребан в Галац, Румъния, но костите му са пренесени в България и днес се намират в гробница на Априловската гимназия в Габрово.

  

Арнаудов, Михаил. Васил Априлов. Живот, дейност, съвременници (1789-1847). С., 1971.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук