ЗА ПОНЯТИЕТО „ФЕДЕРАЛИЗЪМ“ В АМЕРИКАНСКАТА ПОЛИТОЛОГИЯ

Когато създателите на американската конституция установяват очертанията на американската федерална система, те конструират схема, белязала цялостното политическо развитие на Америка и впоследствие широко копирана в други страни. По всяка вероятност бащите-основатели не са имали ясна идея за посоката, която новата система ще поеме, и не са разполагали с прецеденти, които да ги насочат, т.е. били са принудени да създадат нещо ново. Въпросът е как биха могли да създадат държава, която би трябвало наистина да бъде национална, без да събудят страховете и ревността на тринадесет отделни щата, всеки от които представляващ нация сам по себе си. Отговорът на бащите-основатели намира съдържание в понятието „федерализъм“. Въпреки че понятието „федерален“ не е било ново, нововъведенията на създателите на конституцията му придават нов смисъл. До този момент с него се е означавало това, което днес бихме нарекли конфедерация.

Мексиканският писател Карлос Фуентес вярва, че федерализмът е може би единственият начин да се запазят местните култури в свят на нарастваща икономическа интеграция. „Федералистът (Записките на Федералиста), посочва той, трябва да бъдат тиражирани в милиони копия“ (1). Когато министър-председателят на Великобритания Тони Блеър (1997-2007) започва да модернизира своята страна, той осъществява като ключов елемент в кампанията делегирането на власт извън стените на Уестминстър. Това е необходимо за защита на „основните права и свободи“ на британците и за да „развие тяхното гражданско чувство“ (2). През 90-те години на миналия век дипломатът и историк Джордж Кенан признава мечтата си за Съединените щати като преустроени в конфедерация на дванадесет регионални републики, всяка от които да бъде достатъчно малка за осигуряване на „близост между управляващите и управляваните“ (3).

Американската република е обект на внимание от страна на почти всички съвременни наблюдатели като образец за федерално управление. Действително големият брой модерни дефиниции на федерализма са малко повече от слабо генерализирани описания на американския начин на управление.

Федерализмът е система на управление, при която властта е поделена между национално и субнационални равнища на управление, които упражняват отделна и автономна власт, избират своите служители и налагат данъци върху гражданите си за осигуряване на публични услуги. Освен това федерализмът изисква правомощията на националното и субнационалните равнища на управление да бъдат гарантирани от конституция, която не може да бъде променяна без съгласието на националното и субнационалното население.

Според един от авторите федерализмът се дефинира като принцип на политическа организация, който позволява на независими държави (респективно щати) да се обединят под управлението на общо централно правителство, като в същото време запазват определена част от предишната си власт и същност (4). Друг автор дефинира понятието като „съюз на държави, учреден с определени цели, но в рамките на който членуващите държави запазват голяма част от първоначалната си независимост… Под федерален принцип аз имам предвид метода на поделяне на власт, така че общото и местните равнища на управление са в определена сфера, равностойни и независими“ (5). Според трети „федерализмът е механизъм за разделяне на управленски решения и функции“ (6).

Други дефиниции на федерализма в американската политология включват: „Федерализмът се отнася за политическа система, в която има местни (териториални, регионални, провинциални, щатски или общински) управленски части, така както и национално правителство, което може да взима финални решения, със зачитане на поне някои управленски власти, чието съществуване е специално защитено“ (7).

Според политолога Даниел Елазар (1934-1999) „федерализмът е формата на политическа организация, която обединява по-малки държави в една политическа система чрез разпределяне на власт между централни и съставни части по начин, предопределен да защити съществуването и правомощията на националните и субнационалните системи, позволяващ всички да участват във вземането на решения и изпълнителните процеси на общата система“ (8). Федерализмът като понятие, както се разбира днес, означава система на власт, конституционно разпределена между централно и регионални равнища на управление. В американската система централното или националното правителство често се нарича „федерално правителство“, а регионалните равнища на управление са щатите. Отношенията помежду им се основават на взаимна зависимост: нито едно от тях не може да премахне другото и всяко от тях трябва да сътрудничи с другото. С по-широкото понятие „отношения между равнищата на управление“ в американската политическа наука се описва пълната сфера на връзките и отношенията между федерално-щатско-местно ниво.

Идеята за разделението на властите е от първостепенна важност. „Ако бях запитан, пише професор Уилям Андерсън, да изтъкна общите черти, които характеризират федералните системи, би трябвало да спомена конституционното разделение на властите и функциите на управление между две автономни и конституционно признати нива на управление, централното и местното. Никоя строго унитарна система на управление….. не се радва на такъв вид уредба“ (9).

Съгласно тези типични дефиниции, съществената федерална характеристика е „поделяне на политическа власт“, поделяне на първенство, на суверенитет между членуващи щати и централно правителство, разполагащи с последната дума по отношение на въпроси, засягащи тяхната компетенция. Във връзка с тези популярни дефиниции се открояват три типа управление – конфедерално, федерално и унитарно (национално) – и Съединените щати служат като пример за федерализъм. Тази отлика хвърля светлина върху дефинициите на федерализма. От тази гледна точка конфедерация и нация се раз­глеждат като крайности.

Определящата характеристика на конфедерацията е, че асоции­раните държави (респективно щати) запазват цялата суверенна власт, а централният орган е юридически изцяло зависим от тяхната воля; определящата характеристика на нацията е, че централното тяло притежава цялата суверенна власт, с регионални части изцяло зависими юридически от волята на националното правителство. По този начин федерализмът се разглежда като управление, намиращо се по средата между двете крайности, като определящата му характеристика е, че модифицира и след това комбинира най-добрите елементи на останалите две форми. Една федерална система комбинира държави (респективно щати), които запазват суверенитет в рамките на определена сфера, с централен орган, който на национално равнище притежава суверенитет в рамките на друга сфера; тази комбинация е сътворена в САЩ, за да създаде нещо ново и по-добро, наречено федерализъм.

В една унитарна държава териториалните подразделения съще­ствуват като агенти на централната власт, от която са създадени. Тези подразделения могат да бъдат премахнати, техните граници могат да бъдат променени и правомощията им разширени, намалени или отнети. В една федерална държава териториалните подразделения съществуват със свое собствено право. Този ярък контраст обаче се усложнява, когато централната власт на една унитарна държава делегира собствени правомощия на управление на някои от нейните подразделения или когато централната власт на една федерална държава отнема такива от дадено подразделение. В някои американски щати например на общините и окръзите са предоставени собствени управленски правомощия по начин, характерен за унитарната държавна система, докато провинции в такива унитарни държави като Франция и Швеция получават правото да избират своите провинциални легислатури (от лат. внесен закон или този, който предлага законопроект), въпреки че нито собствените правомощия, нито изборните провинциални легислатури променят естеството на една система, в която териториалните подразделения дължат своето съществуване и власт на централното правителство.

Според американския анализатор Кенет Уиър, съществуват две съответстващи и същевременно противопоставящи се сили в управлението – центростремителна и центробежна. Смята се, че първата е насочена към организация, ред и дори деспотизъм, а втората – към дезинтеграция, хаос, и по всяка вероятност, към анархия. Една федерална държава може да възникне като резултат от действието на тези сили или като компромис между тези крайни позиции. Няколко съществуващи държави например, могат да вземат решение да се съюзят и да образуват федерация. По този път федерализмът се развива в САЩ, Швейцария и Канада. По центробежния метод една държава решава да възприеме федерализма и разделя нейната територия на отделни части. Най-общо казано, това е методът, по който федерализмът е въведен в такива латиноамерикански държави като Мексико и Бразилия (10). Липсата на единство е реална опасност в този метод.    

Разделянето на властта в една федерална държава може да стане по два начина. То може да последва модела на САЩ и да изброи всички правомощия на централното правителство, като остави всичко друго на регионалните власти, или както е в Канада – да изброи всички правомощия на регионалните власти, оставяйки всичко друго на централното правителство. Теоретично американският модел прави по-трудно придобиването на нови правомощия на централното правителство, отколкото канадският модел. Харълд Стоук обаче разкрива през 1933 г., че тенденциите към централизация са силни и дори по-силни в Канада, отколкото в Съединените щати (11). И в двете държави федерализмът се установява на неизменна основа, в противоположност на т. нар. квази-федерализъм, който съществува в Аржентина и Южноафриканския съюз (предшественик на държавата ЮАР). В първата от тях се изпращат федерални надзиратели, за да управляват някои провинции, докато централното правителство на Южноафриканския съюз притежава в определени случаи правото да ограничава властта на провинциите, което дава основание на някои автори да твърдят, че тази държава никога не е била истинска федерална държава. Народи, чиито правителства са организирани по-скоро на федерална, отколкото на унитарна основа обаче, нямат монопол върху това, което американците разглеждат като проблеми, характерни за една федерална система. Вярно е, че федералната форма на управление насочва към ясни връзки между центъра и периферията, но също е вярно, че дори в една унитарна държава съществува необходимост от връзки между центъра и останалите части.

Въпросът е, че връзките между центъра и периферията са неизбежни и че периодичните изблици на недоволство за начина, по който тези връзки се осъществяват, са почти също толкова неизбежни. В действителност те включват фундаментални аспекти на политическия процес и проблемите, които възникват, са не само универсални като време и място, но също са и вечни за всяко общество. Всяко поколение, изправено пред нови проблеми, има за задача да изработи своя собствена разновидност на федерализма, често след ожесточен спор и обсъждане. Разбира се, не става въпрос за абстрактната дефиниция на федерализма, по която няма единство. Спорът възниква, когато една политическа партия контролира централното правителство, а друга – някои провинции, и всяка от тях използва правомощията си, за да атакува или да се противопоставя на другата.

Токвил се възхищава от децентрализирания характер на американското управление. Но той смята, че наличието на уникални фактори е в основата на това тези комбинации да работят в американския контекст. Далече от предположението, че други държави копират американските институции, той набляга на това, че подобни опити да бъде направено същото, ще доведат до неуспех. Тези фактори са изключително важни за успеха на децентрализираната система: високо образовано и ангажирано население, в което „дори най-ниските слоеве на обществото имат познания по политически науки“, културна хомогенност и географска отдалеченост, която предпазва страната от войни, така че би могла да си позволи евентуални административни неуспехи, създадени от процеса на децентрализация.

Дори в по-малко благоприятни условия Токвил вярва, че „административната децентрализация“ е възможна и желателна. Тук той има предвид снабдяването с местни публични блага и услуги. Но мест­ните свободи са крехки, с опасност да бъдат погазени. По това време Франция също разполага със силни общински институции. В архивите, изучавайки „Старият режим и Революцията“ (The Old Regime and the Revolution), Токвил открива записки на средновековни енории, които имат голямо сходство с градовете на Нова Англия. До ХVIII в. те са изпразнени от съдържание и заменени с „малобройна олигархия“ (12). Ако историята вървеше към все по-голяма концентрация на власт и хомогенизация на обществото, местните институции би трябвало по-скоро да забавят процеса, отколкото да се опитват да го преобърнат.

Така защитата на американската местна демокрация от страна на Токвил е всъщност защита на децентрализацията, такава каквато се е развила в Америка, с всичките намиращи се в основата £ съпорти. Той не смята, че подобни силни местни институции биха могли лесно да бъдат проектирани другаде. По-точно, успешна децентрализация се среща като щастлива случайност:

„Обществената свобода не е, както някой може да се изрази, плод на човешко усилие. Тя се ражда рядко, но по-скоро възниква от само себе си. Тя израства почти незабележимо сред едно полуварварско общество. Непрекъснатото действие на закони, нрави, обстоятелства и време, което стои над всички тях, може да подпомогне укрепването £. Сред всички народи на континентална Европа, може да се каже, че няма нито един, който да разбира обществената свобода“ (13).

 Очевидна e нуждата от наличие на някаква форма на географско разпределение на власт. Отделните щати са политически и исторически единици, датиращи назад във времето на колониалните владения, получени от английската корона. Нито историческото възникване, нито предпочитанията на гражданите е позволило някакво придвижване към унитарно управление. При формата на унитарно управление, която била характерна за Британия и Франция, едно централно правителство има власт да управлява една нация без намесващи се политически подорганизации (наричани щати, провинции, кантони и т.н.). Действително е възможно съществуването на такива подорганизации, но те реално са агенти на централното правителство. От друга страна, опитът от единствената дотогава съществуваща друга форма на управление – конфедерацията, е бил неудовлетворителен. Конфедерацията е по-скоро съюз от почти независими единици, отколкото национална държава, за каквато се говори днес. Реалната власт е съсредоточена в т.нар. подорганизации. Централната власт, доколкото я има, е много слаба и няма директна юрисдикция над гражданите на подорганизациите.

Тъй като единствените съществуващи алтернативи – европей­ските – изглеждат непрактични, бащите-основатели са принудени да създадат нова форма с надеждата да комбинира енергичното централно правителство на една унитарна система със силните подразделения на една конфедерация. Техните съседи ирокези разполагали със „силна конфедеративна“ система от автономни части, комбинирани в т. нар. Пет нации, която се предполага, че е допринесла за формиране на американския федерализъм. Личности като Франклин и Джеферсън били добре запознати със спогодбите на ирокези. Новата форма на управление приема наименованието „федерализъм“, което придава нов смисъл на една стара дума, преди синоним на „конфедерация“. Утвърждаването на федерализма означавало, че гражданинът от този момент нататък ще бъде субект не само на съответния щат, както е според Договора за конфедерацията, който влиза в сила от 1781 г., и не само на едно централно правителство, което е характерно за англичаните, а на две правителства – щатско и национално, всяко от които „суверенно“ в рамките на специална юрисдикция. Американската федерална система запазва силни щати с правомощия, които националното правителство не би трябвало да отнема, и добавя силно национално правителство с правомощия, ненакърними от действия на отделните щати. Всяко равнище на управление разполага с непосредствена власт над индивидуалния гражданин и с право да налага данъци и да прилага санкции.

Конституцията на САЩ от 1787 г. е източникът на власт за всички равнища на управление в Съединените щати. Правомощия­та на националното и щатските правителства са разпределени от конституцията. Основният закон на САЩ специфично делегира определени правомощия на националното правителство, сред които правото да изпълнява такива национални функции като сечене на монети, обявяване на война, регулиране на междущатската и външната търговия и провеждане на външна политика. Други правомощия, която тя делегира на националното правителство, като правото да налага данъци, са предоставени с конкурентна юрисдикция, така че те са правомощия, които и националното, и щатските правителства могат да упражняват. Конституцията забранява придобиването на определени правомощия на националното правителство, други – на отделните щати, а трети – и на двете. Никъде в Конституцията на Съединените щати не са изброени правомощията на самите щати. Те са като „запазени“ и съгласно Десетата поправка „правата, които настоящата конституция не делегира на Съединените щати, нито отнема от щатите, се запазват за съответните щати  или за народа“. Всеки щат има своя собствена конституция, която предоставя правомощия на щатското правителство в рамките на Конституцията на САЩ и структурира упражняването на тези правомощия. Всеки щатски закон трябва да бъде съобразен със съответната щатска конституция, а всички щатски конституции – да бъдат в съответствие с американската конституция.

Създателите на американската конституция търсят начин да обединят отделните щати в една структура, която би трябвало, по думите на Джеймс Мадисън, да минимизира „неустойчивостта, несправедливостта и бъркотията“ (14). Бащите-основатели са добре запознати с доводите на предшестващите ги политически мислители, които твърдят, че управленската защита на индивидуалните права трябва да бъде малоразмерна и да покрива ограничена в географско отношение юрисдикция. При Договора за конфедерацията (1776-1787) 13-те американски щата постигат съгласие по едно формално уреждане, което днес наричаме конфедерация. Щатите се присъединяват към съюза с определени цели, но тяхното съюзяване далеч не представлява изграждането на една истинска национална държава. Щатите запазват почти цялата власт, а „Съединените щати“ при Договора за конфедерацията разбират, че в действителност е невъзможно да действат бързо при вземане на решения по важни въпроси: „Нашето положение с всеки изминал ден става все по-критично“ – пише Мадисън през февруари 1787 г. – Никакви приходи не постъпват във федералната хазна. Няма зачитане на федералната власт, а народът като отражение е единодушен, че съществуващата Конфедерация е пред рухване“ (15). За да решат този проблем, „федералистите“ изтъкват, че големите републики, а не малките, е по-вероятно да имат способността да предотвратят вътрешна тирания, като в същото време подчертават щатската автономия: самите щати продължават да съществуват като независими управления със съответни независими юрисдикции

Сред най-важните „допълнителни предпазни мерки“ срещу тирания, изработени от бащите-основатели на САЩ за контрол на управлението, са федерализмът – разделянето на правомощията между националното и щатските равнища на управление, и разделението на властите – разделяне на власт между отделните изпълнителни, законодателни и съдебни органи на управление: „В съставната република на Америка властта, взета от народа, първо се разделя между две разграничени системи за управление, а после делът, даден на всяка, се подразделя между разграничени и разделени ведомства. Оттук възниква двойна сигурност за правата на народа. Различните управления ще се контролират едно друго, а в същото време всяко ще контролира себе си („Федералистът (Записките на Федералиста)“ , №51.

Оказва се обаче че бащите-основатели разглеждат това, което са създали, в съвсем  различна светлина. Например, „Федералистът“ („Записките на Федералиста“), великото съвременно изложение на Конституцията, подчертано не разглежда Конституцията като установяваща типично федерална система на управление. „Федералистът“ разглежда новия американски съюз като отклоняващ се значително от същинския федерален характер. Решителното изявление е: „Следователно, строго погледнато, предложената Конституция не е нито национална, нито федерална Конституция, а съчетание от двете“ (16). Посочената по-горе разлика конфедерално – федерално – унитарно (национално) е напълно непозната на хората, които сътворяват Конституцията на САЩ. Те имат много по-различно от съвременното разбиране за същността на федерализма. Според тях съществуват само две възможни форми на управление: конфедерална или федерална като противоположност на унитарната или националната. Стремежът на бащите-основатели е да съчетаят в новата Конституция федерални и национални елементи. Днес използваме понятието федерални, за да обозначим системите, които основателите разбират като притежаващи и федерални, и национални елементи. Това означава, че в наши дни разглеждаме като уникален принцип това, което те определят като просто „съчетание“.

 Ако разгледаме гледната точка на Токвил: „Очевидно това вече не е федерално управление, а незавършено национално управление, което не е нито строго национално, нито строго федерално; но новата дума, която би трябвало да изрази това ново нещо, все още не съществува“ (17). За добро или лошо, терминът, който се появява, за да изрази това „ново нещо“, се оказва старият термин „федерално“. Изключителен интерес представлява необходимостта от разбиране на Конституцията по начина, по който нейните създатели я разбират, като притежаваща и национални, и федерални елементи. За да бъде разбрана системата, която те създават, и как очакват тази система да функционира, следва да бъдат разграничени отделните £ части, които образуват цялото, и да се открои особеното място, което заема всяка една от тях във функционирането на това цяло. Бащите-основатели определят отделни части като федерални, а други като национални, и имат различни очаквания по отношение на всяка от тях.  

Съвременният смисъл на термина федерален е коренно различен от смисъла, който учредителите на Конституцията влагат в него. Поради този факт става трудно, ако не невъзможно, да бъдат разбрани конкретните им намерения. Това обаче е достатъчна причина за прецизно възстановяване на това, което те са си представяли като федерализъм. Федерализмът за бащите-основатели означава точно това, което днес наричаме конфедерализъм: „вид асоциация или съюз от суверенни държави (щати)“.

Едно кратко описание на Договора за конфедерацията допълнително разкрива какво разбират учредителите под федерална спогодба. Днес Договорът за конфедерацията се възприема като създаващ твърде слабо централно правителство. Това твърдение обаче не е достатъчно прецизно. Строго погледнато, нито привържениците, нито противниците на Конфедерацията  разглеждат Договора като създаващ някакъв вид „правителство“ като цяло, било то слабо или някакво друго. Член III декларира, че „с настоящото всеки един от гореспоменатите щати влиза в здрав съюз на дружба с останалите“. Езикът на Договора ясно показва, че той се разбира като вид споразумение. Думата „правителство“ не фигурира никъде в този документ, докато Конституцията от 1787 г. говори многократно за правител­ството, съкровищницата, властта, представителствата, законите на Съединените щати. За разлика от Конституцията такива неща в Договора няма и не би трябвало да има, защото той пред­ставлява една федерална спогодба, съюз, а не правителство.

Член I декларира, че „името на тази конфедерация е „Съединени американски щати“. Действително официалният език на Договора показва, че Конфедерацията няма реално съществуване, освен че щатите са формално свързани. Когато се говори за нейните задължения или функции, Договорът неизменно се отнася към Конфедерация­та като към „Съединените щати, събрани в Конгреса“. Изглежда, че всички хора са съотнесени към Конфедерацията чрез тази точна фраза. Трябва да се отбележи обаче, че думата „Конгрес“ по това време не означава институция на управлението. Като обикновена дума тя означава просто „среща“, и по-специално „събрание на пратеници, пълномощници, представители и т.н. от различни места, които се срещат, за да се съгласят с условията на политическо споразумение.“ (18). При Договора за Конфедерацията Съединените щати нямат реално съществуване; тяхното съществуване се изразява само в събиране на пратеници от отделните щати за споразумяване по определени специфични въпроси, съгласно условията, описани от федералното споразумение. Дори и най-бегъл поглед върху Конституция­та показва, че тя се отнася за задълженията и правомощията на правителството на една държава.

Бащите-основатели, както всички останали по това време, разглеждат федерализма не като вид управление, а като доброволна асоциация на държави (респективно щати), които се стремят да извлекат определени ползи от тази асоциация. Така например, още със свикването на конституционния Конвент се появява необходимостта делегатите да изложат открито разбиранията си за характера на федералната форма. Гъвърниър Морис „обяснил разликата между федерално и национално, върховно управление; първото – като обикновено споразумение, почиващо на добрата воля на страните; последното – като притежаващо цялостно и принудително управление“ (19). Целият състав на Конвента, с изключение единствено на Хамилтън в една забележка, се съгласяват с тази гледна точка за естеството на федерализма. От тази позиция следва, че всяко федерално споразумение би трябвало да се характеризира с определени начини на правене на нещата. Както споменава един от делегатите: „конфедерацията предполага суверенитет в членовете, които я съставляват, а суверенитетът предполага равенство“ (20). Това означава, че при образуването на съюз щатите запазват своя политически характер, т.е. суверенитет, и всеки щат участва в съюза като равноправен член. Следователно всеки щат разполага с един равноправен глас при вземането на решения в рамките на Съюза; освен това, поради факта, че съюзът е доброволна асоциация на суверенни щати и почива на „добрата воля“ на членовете, трябва да бъдат предпочитани квалифицирани или дори абсолютни мнозинства. Така например Договорът за конфедерацията изисква мнозинство от най-малко девет от тринадесет щата по всички важни въпроси. От тази гледна точка за федерализма дори следвало, че съюзът не засяга индивидуалните граждани на членуващите щати, тяхното управление остава в правомощията на самите щати. В ограничената си сфера на действие централното тяло е призвано да се занимава само със своите „граждани“, т.е., със суверенните щати.

Според бащите-основатели една система може да бъде наречена федерална по три основни причини.

Първо, членуващите щати са равноправни при вземане на централните решения.

Второ, тези централни споразумения трябва да се изпълняват от членуващите щати.

Трето, конфедералното тяло няма право да се занимава с широкия обем от политически задачи; управлението, по всички практически цели, остава за членуващите щати.

Придавайки този смисъл на федерализма, ясно може да се открои защо учредителите не биха могли да определят новата Конституция просто като утвърждаваща една федерална система, а по-скоро я разглеждат като „съчетание“ на федерални и национални елементи.

Бележки
(1) (Fuentes, Carlos. „Where Have All The Leaders Gone? Federalism Is the Great Healer“, Los Angeles Times, December 16, 1990)
(2) Tony Blair’s „Britain Speech“, The Guardian Unlimited, March 28, 2000, at http://www.guardian.co.uk/britain/article/0,2763,184950,00.html, downloaded March 27, 2005, and his speech at the Council of Europe Summit, October 10, 1997, from the prime minister’s web site at  www.number-10.gov.uk/output/Page1062.asp, downloaded March 27, 2005.
(3) Kennan, 1993.
(4) Zurcher, Arnold J., „Federalism“, in Smith, Edward C. and Zurcher, Arnold J., eds. „A Dictionary of American Politics“- New York: Barnes & Noble, Inc., 1944.
(5) Wheare, Kenneth C., „Federal Government“- New York: Oxford University Press, 1947.
(6) Grodzins, Morton, „The Federal System“, Report of the President’s Commission on National Goals, Goals for Americans – New York: American Assembly, Columbia University, Prentice-Hall, Inc., 1960.
(7) Wilson, James Q. „American Government“, 4th ed. Lexington, MA: D.C. Heath, 1989.
(8) Elazar, Daniel J. „American Federalism: A View from the States“. New York: Thomas Y. Crowell, 1966.
(9) Anderson, William, „Intergovernmental Relations in Review“ – Minneapolis: University of Minnesota Press, 1960.
(10) Wheare, Kenneth C., „Federal Government“ – New York: Oxford University Press, 1947.
(11) Stoke, Harold W., Some Problems of Canadian Federalism. American Political Science Review, October, 1933.
(12) Tocqueville, 1955 (1856).
(13) Tocqueville, Alexis de. „Democracy in America“. J.P. Mayer, ed. New York: Harper Perennial, 1969 (1835).
(14) Мадисън, Джеймс, Хамилтън, Александър и Джей, Джон. „Федералистът (Записките на Федералиста)“, № 10. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1997.
(15) „The Papers of James Madison“, vol. 9. University of Chicago Press, 1975, 299.
(16) „Федералистът (Записките на Федералиста)“ № 39.
(17) Tocqueville, Alexis de. „Democracy in America“, J.P. Mayer, ed. New York: Harper Perennial, 1969.
(18) Samuel Johnson, „Dictionary of the English Language“- 2 vols.; Heidelberg: Joseph Englemann, 1828.
(19) „Documents Illustrative of the Formation of the Union of the American States“, ed. C.C. Tansill – Washington, D.C.: U.S. Government Printing Office, 1927, 121.
(20) Пак там, 182.