ХОНДУРАС В ЖЕЛЯЗНА ХВАТКА. ЧАСТНИ ГРАДОВЕ В ДЖУНГЛАТА

0
144

Морис Льомоан е специален пратеник на френския месечник Монд дипломатик“. Автор е на книгата на „Cinq Cubains à Miami“ (Петима кубинци в Маями), Don Quichotte, Париж, 2010 г. 

Статията "Хондурас в желязна хватка" е отпечатана във френския месечник Le Monde diplomatique, юни, 2011.

 Дипломатическото сближаване между Колумбия и Венецуела даде възможност за възстановяване на членството на Хондурас в Организацията на американските държави (ОАД). Тогава правителството на Порфирио Лобо, дошло на власт след извършения през юни 2009 г. държавeн преврат, се съгласи бившият президент Мануел Селая да се завърне в родината си. Това беше едно от четирите категорични искания на хондураската съпротива.

 Тъжна картина. Триста колиби от синьо найлоново платно са се сгушили под преплетените клони на океан от маслодайни палми. Жужат всевъзможни насекоми. Въздухът е тежък като мокра вълна. В тази зловонна атмосфера царува маларията. Има много деца и старци. С набръчкан от под­смърчане нос селянин произнася едно име —­ Мигел Факусе. Това е влиятелен човек, който с парите си премества планини, и ние се страхуваме от  него.

Дон Мигел Факусе е хондураски олигарх, господар на долен Агуан, на брега на Карибско море в североизточната част на страната. На 9 декември 2009 г. селяните окупираха „негови“ земи, които всъщност  не му принадлежат. През декември 2010 г. селяните са пребити и прогонени от хората му. Упоритите селяни окупираха отново това място — Пасо Агуан. Показват пътя, който малко по-нататък пресича плантация­та на този земевладелец. Този път стига до шосето и принадлежи на всички. Охранителите му не ни позволяват да минаваме. Пречат ни да ходим до нивите си, до банановите градини, да ловим риба в реката. Ние сме буквално затворници.

Факусе е дал заповедите си — никаква кокошка, прасе или добитък на тези голтаци да не припарва до неговите владения. Ако за нещастие някоя животинка се изплъзне от погледа ни, охранителите му я убиват. А ако някой се осмели да възроптае…..“  Мъжът разперва ръце, колкото гневен, толкова и безпомощен.

По силата на Закона за аграрна реформа от 1962 г. държавата решава да засели Агуан. Реформисткото правителство на генерал Освалдо Лопес Ареляно, финансирано от международните банки, построява по онова време пътища и шосета, мостове, отводнителни системи, училища и здравни центрове. Обединени в кооперативи, los asentamientos (земеделските селища) превръщат региона в един от най-продуктивните в страната. Това стряска големите земевладелци и политиците. Под техния натиск през 1992 г. правителството на Рафаел Леонардо Калехас обнародва Закон за модернизация и развитие на селскостопанския сектор, по силата на който поземлената собственост се уедрява. Голямото опустошение може да започне.

С насилие, стигащо до крайност, и с много цинизъм селяните са принудени да разберат, че ще е добре да изоставят нивите си. Не бяхме съгласни, гневно обяснява Харемиа Мартинес от Ла Консепсион. Продадохме земите си насила. Наемните убийци не се поколебаха да убият няколко души, чиято смърт изглежда е нужна, за да се изпълнят плановете на техните господари. В други случаи им стига да подкупят някои управници. Двадесет и девет кооператива преминават в ръцете на трима едри собственици: Рене Моралес, Рейналдо Каналес и Мигел Факусе. Маслодайната палма направо поглъща обработваемите земи. Подложени на бавно и мъчително страдание, на селяните не им остава нищо друго, освен да завземат отново палмовите насаждения. Това и правят от 2001 г. насам, като умножават окупирането на земята, но в замяна са подложени на гонения, затвор и убийства.

Обстановката започва да се успокоява с идването на власт на Мануел Селая на 27 януари 2006 г. Въпреки че произхожда от Либералната партия (ЛП), той се държи на дистанция от властващите икономически групировки и отваря вратите на правителството си за социалното движение. На 19 юни 2009 г., като подписва указ 18-2008, той предоставя на селяните земите, които те са окупирали преди повече от три години. Засегнатите „собственици“ са обезщетени. Разгневената от този акт Национална федерация на земеделците и животновъдите (НФЗЖ) се присъединява към групата на олигарсите, разпределени по равно между двете големи традиционни политиче­ски формации — Либералната партия и Националната партия, за да организират държавния преврат, който свали от власт Селая на 28 юни 2009 г.

Двадесет и осем селяни убити за пет месеца

Имаме нужда от земята. Тя е наша! На 9 декември около две хиляди и петстотин семейства, обединени в Движението на обединените селяни от Агуан, завземат двадесет хиляди хектара, засадени с маслодайна палма. Прокълната палма! Войната избухва веднага. Мартинес разказва в „Ла Консепсион“: „На 12 февруари (2010 г.) те хладнокръвно стреляха срещу двама наши другари, които бяха ранени, но благодарение на Бога останаха живи. Кои са тези „те“? Шейсетина маскирани наемни убийци, пристигнали с полицейски автомобили и с коли на Факусе.

В Лемпира жена с изпъкнали скули на лицето обвинява: Пазвантите на Факусе влязоха в жилищата, изпотрошиха леглата, унищожиха храната, изплашиха децата.“ Жител на Мараньонес добавя гневно: Заловиха двама другари, съблякоха ги съвсем голи и като ги използваха за живи щитове, започнаха да стрелят по нас — един е ранен. Селянка показва мобилния си телефон: Преди три дни посред нощ бях заплашена. Преди това три пъти бях заплашвана, смених номера си, но…..Не можеш да се скриеш! Трябва да си  платиш. И ако не си ти, ще бъде някой от семейството ти…

В Гуадалупе Карней членовете на Селското движение от Агуан (СДА) държат здраво земите на бившия Регионален център за военно обучение. Създаден от Съединените щати през 1983 г. за обучаване на хондураски и салвадорски войници и на никарагуански контра­революционери, центърът е закрит през 1993 г. и e преместен в Института за аграрна реформа (ИАР). Общината в Трухильо абсолютно незаконно продава земите на местни животновъди, на бивши военни, а както се мълви и на наркотрафиканти. Факусе си присвоява 550 хектара. На 6 април 2010 г., когато хората от Селското движение от Агуан ги завземат, в Тумбадор наемниците ги прогонват. А на 5 ноември, когато селяните отново си ги връщат, петима от тях са покосени от куршумите на отряд военни и на охранителите.

Оттогава  пъдарите на смъртта, които помагат на полицията и на армията, не са спирали репресиите. От януари 2010 г. до 19 май 2011 г. в стълкновенията за земята загиват двадесет и осем селяни и журналистът Наум Паласио (заедно с приятелката си). Паласио е представял  прекалено достоверно събитията. Като усърдни говорители на властниците частните национални медии разпространяват своята версия на фактите: тези „бунтовници“, подпомагани и финансирани от Венецуела, от Колумбийските революционни въоръжени сили (ФАРК) и от наркотрафикантите, притежавали хиляда автомати АК-47 и М-16. Силите за сигурност, натоварени да ги издирят и да ги конфискуват, обаче не успели да ги намерят.

Властта? Тя не е в ръцете на държавата“

След изборите, организирани от незаконното правителство на Роберто Мичелети, на 29 ноември 2009 г. Порфирио Лобо заема президентския пост и поставя началото на втората фаза на операция­та — социален държавен преврат. От него не всички умират, но на всички е нанесен тежък удар — анулиране на декрет 18-2008, който предоставя земи на селяните, премахване на минималното трудово възнаграждение, приемане на Закон за временна заетост (който позволява да се наемат работници за работа на час) (1), премахване на работния статут на преподавателите и приватизация на образованието с формулировката „преминаване под общински контрол“, приемане на Закон за концесиите на природните богатства, позволяващ да се предлагат на търг такива жизненоважни ресурси като водата и раздробяване на националната територия (вж. карето Частни градове в джунглата)…

В Сан Педро Сула, икономическата столица на Хондурас, госпожа Тирса Флорес Ланса е съдия в апелативния съд. Шокирана от насилст­веното прогонване на Селая в Коста Рика, още на следващия ден тя внася un recurso de amparo (2): Член 112 от Конституцията изрично казва, че никой хондурасец не може да бъде екстрадиран. Под претекст, че позоваването на този член е несъвместимо с моите отговорности на магистрат, който по правило трябва да е неутрален, аз бях уволнена. Други трима съдии ги сполетява същата участ. Един от тях е Гилермо Лопес. Той е уволнен, защото на 5 юли 2009 г. участва в протест на  двеста хиляди души в защита на законния държавен глава. А в комюнике, излъчено няколко дни преди това, Върховният съд приканва всички служители да участват в демонстрация в под­крепа на метежника Мичелети.

„Литъл Сизърс“, „Дънкин Донътс“, „Попайс“, „Бъргър Кинг“, „Денис“, „Пица Хът“, „Уендис“, „Макдоналдс“ (случва се дори да се намери място, където човек да похапне)… На теория Тегусигалпа е столицата на Хондурас (но на някои тя напомня за Вашингтон). Големите медийни групи принадлежат на десет олигархически фамилии, но въпреки това комерсиалното Радио Глобо преминава на страната на опозицията. Два пъти го принуждават да замлъкне, но то подновява предаванията си. „Що се отнася до нас, властта не ни оказва натиск и има относителна свобода на информацията. Но….. десет журналисти бяха убити при различни обстоятелства, откакто е на власт правителството на Лобо (единадесетият бе убит на 10 май 2011 г.) – заявява директорът на радиото Давид Ромеро. – Това са много обезпокоителни косвени предупреждения.

Берта Олива, главна координаторка на Комитета на семействата на изчезналите от Хондурас (КСИХ), съобщава за убийството на над сто членове на Националния фронт за народна съпротива (НФНС) и казва с възмущение: Хората не могат дори да се оплачат! Известни са много случаи, когато свидетели са се явявали пред съда и месец след това на свой ред са били убивани. И все пак въпреки полицията, армията и паравоенните формирования опозицията, обединена в НФНС, набира сили. Фронтът е създаден на другия ден след преврата сред многолюдието, събрало се пред президентския дворец – припомня Хуан Бараона, настоящ помощник-координатор на фронта. – Народът беше призован да се организира и той откликна на призива. Масово, в цялото си многообразие – разочаровани членове на Либералната партия (предадени от метежника Мичелети, произлязъл от нейните редици) и от други партии, неправителствени организации, синдикати, селски движения, индианци, чернокожи, студенти, феминистки, артисти, интелектуалци, жители на предградията, случайни хора извън всякаква структура… „Очевидно такова многообразие от хора се управлява трудно – усмихва се Глория Окели, председателка на Централноамериканския парламент в момента на преврата, а след него „либералка в опозиция“. – Ръководителите на процеса трябва да умеят да слушат, да четат и да направляват цялата тази енергия. Какво да се прави с такава политическа и социална разнородност? В каква посока да се насочват силите £?

Ако се преобразуваме в партия – размишлява Беатрис Вале, бивша заместник-министърка на външните работи и също „либералка в опозиция“, – това може да ни отслаби, защото партиите се възприе­мат като инструменти за господство. Но вече година и половина дискутираме този въпрос! И някои искат да пренебрегнат изборите. Ако не сме прагматични, не виждам как бихме могли да вървим напред…

Въпросът дали да се участва или не в предстоящите избори се е превърнал в тема на нескончаеми спорове. От друга страна някои среди обвиняват лидерите Бараона, Карлос Рейес, Рафаел Алегрия, Расел Томе, произлезли от социалните  движения, но и госпожа Окели, както и ръководителите на профсъюза на учителите — гръбнакът на съпротивата — в „обсебване“ на движението и в радикализъм.

Тази сила в процес на изграждане успя без средства, без пари да събере от 20 април до 17 септември 2010 г. 1 342 000 подписа с настоя­ване да се свика национално учредително събрание. Осланяйки се на тази подкрепа, Националният фронт за народна съпротива организира общо събрание на 26 и 27 февруари 2011 г., на което присъстваха 1500 делегати от цялата страна. След понякога „твърде горещи“ разисквания, едно убедително мнозинство успя да запази колективното единство и да утвърди три приоритета.

На първо място, безусловното и безопасно връщане в страната на координатора на фронта — бившият президент Селая (намерил убежище в Доминиканската република и преследван от правосъдието, докато метежниците са се амнистирали сами). На второ място, неучастие в каквито и да е избори. Не може да се отиде на избори, докато Селая е в чужбина, докато действат електорален съд и върховен съд, в които никой не вярва, защото са съучастници на държавния преврат и на установения от него режим – обяснява няколко дни по-късно Алегрия. – Това би означавало да бъде „оправдан“ (превратът). Рейес допълва тези разсъждения: Властта? Тя изобщо не е в ръцете на държавата! Всичко трябва да бъде изградено отново, като се започне отдолу.  Резултатът от това е обявяването на автоматично свикване на национално учредително събрание на 28 юни — втората годишнина от преврата.

Но този революционен акт няма да се състои, защото събитията  внезапно се развиват шеметно. Макар привидно правителството да се опитва да демонстрира самоувереност, вътрешно то изпитва страх. Съпротивата… се съпротивлява. Изолацията на страната, изключена от Организацията на американските държави (ОАД) благодарение на решителността на левите латиноамерикански правителства (3), спира достъпа до заемите от многостранни финансови организми. Дори скъсването с „обруганата“ от метежниците Венецуела задушава страната. Докато Хондурас членуваше в Боливарския съюз на народите от нашата Америка (ALBA), Каракас, в съответствие със споразумението Петрокарибе, доставяше на Тегусигалпа петрол на по-ниски цени от пазарните.

Лобо е принуден да охлаби менгемето. Желанието на Селая да се допита до общественото мнение относно евентуалното свикване на национално учредително събрание стана претекст за неговото сваляне от власт. Твърдеше се, че конституцията не позволява това (но това не е вярно – член 5 от Закона за гражданско участие, гласуван през януари 2006 г., го позволява). Много е странно, че на 17 февруари 2011 г. Конгресът (парламентът) променя споменатата конституция, за да разреши плебисцитите и референдумите….. забранени за предишния държавен глава. Разрешава, но с лек нюанс — 2% от избирателите или десет депутати могат да поискат такова допитване, но Конгресът е този, който ще реши окончателно дали допитването може да се състои, или не! Правителството се опитва да ни пробута една идея – с насмешка отбелязва госпожа Окели. – Учредително събрание вече не е нужно, защото сега разполагате с инструментите за гражданско участие, за които настоявахте.

И докато съюзниците на Тегусигалпа начело с Вашингтон оказват натиск Хондурас да бъде върнат в ОАД, чието общо събрание е насрочено за 5 юни в Сан Салвадор, колумбийският президент Хуан Мануел Сантос се възползва от среща на върха в Картахена на 9 април с венецуелския си колега Уго Чавес, за да го срещне със заклетия му враг Лобо и да започне да им „посредничи“. Няколко дни по-късно, докато мнозина разсъждават върху този зрелищен обрат в ситуацията, Чавес се срещна в Каракас със Селая (дошъл от Санто Доминго) и Бараона (пристигнал от Тегусигалпа), ръководители на Националния фронт за народна съпротива.

Те слагат на масата за преговори четири искания за излизане от кризата и за  възстановяване на членството на Хондурас в ОАД. По-късно, на 27 и 28 април, същото ще направи и националният координационен съвет на Фронта – връщане, при пълни гаранции за сигурност, на всички изгнаници, включително на Селая, свикване на „демократично и с широко гражданско участие“ национално учредително събрание, разпускане на структурите, установени след преврата, налагане на наказания на ръководителите му и признаване на НФНС като политическа партия. Тегусигалпа приема.

Привидно Тегусигалпа приема всички искания

Упражнявайки открит натиск над Върховния съд, на 2 май Лобо успя да издейства анулирането на двете главни (абсурдни) обвинения срещу Селая. На 19 май, след като събралите се в Манагуа над четиридесет латиноамерикански леви партии в рамките на XVII Форум от Сао Паулу подкрепиха споразумението, Селая обяви, че ще се завърне в страната си на 28 май. На 22 май в Колумбия той подписа с Лобо споразумението от Картахена в присъствието на Сантос и на венецуелския външен министър Николас Мадуро.

Привидно властта приема всички искания. И тъй като НФНС оспорва легитимността на Висшия електорален съд, председателят на Конгреса Хуан Орландо Ернандес обяви, че признаването му ще стане с декрет въз основа на извънредно решение. Преодолени са проблемите пред свикването на национално учредително събрание. Член 5 от изменената Конституция го разрешава, но поради причините, споменати по-горе, това твърдение не е лишено от двусмислие. Създаването на секретариат по правосъдие и човешки права е част от красноречие, не винаги е последвано от действия, тоест не всички проблеми са решени. Това дава основание на госпожа Если Банегас, член на политическата комисия на Фронта, да смята за преждевременно възстановяването на членството на страната в ОАД.

Въпреки това според НФНС е постигната победа. Наистина Алегрия не отрича, че тя е непълна: Има редица неща, които трябва да бъдат обсъдени по-внимателно и още от днес да се анализират точка по точка.Но той подчертава постигнатия напредък: Важно е завръщането на Селая. Като обединителна фигура той ще сплоти всички политически и обществени сили. Създадени са вече условията да бъде атакувана властта и да се постигне напредък в установяването на контрол над държавата.

Бележки:
(1) Това не позволява обединяването в синдикати и не дава никакви социални права.
(2) Процедура, предназначена да защитава конституционните права.
(3) Аржентина, Боливия, Бразилия, Еквадор, Никарагуа, Парагвай, Уругвай и Венецуела.

 Превод: Методи Кръстев

 – каре- 


Частни градове в джунглата

Приканвам моя народ да мечтае и да живее на идеално място, без престъпност, на автономна територия, която разполага с по-добра образователна и здравна система“, пламенно казва президентът Порфирио Лобо на 18 януари по време на пресконференция (1). Пол Роумър тържествува.

„Блестящ икономист“ (определението не е наше), преподавател в университета „Станфорд“, той от много години обикаля планетата, по-специално Африка,  търсейки страна, в която да приложи на практика създадената от него теория: Това, което пречи на развитието на бедните страни, са налаганите от държавата „лоши правила“ на инвеститорите, които ги обезкуражават“ (2). Ето защо е подходящо на девствени територии да се създават частни градове, „градове-модели“, където местните и чужде­странни инвеститори ще изграждат своите заводи и фабрики, но и инфра­структура, жилища, търговски центрове, училища, клиники и услуги, нужни на работниците, тласкани към тях от безработицата. Като предварително се знае, че този анклав ще има собствени закони, съдилища, полиция, правителство и…няма да плаща данъци на страната домакин. 

Интерес към Роумър се проявява само от любезност. До януари 2011 г., когато по инициатива на Хавиер Аргельо, хондураският президент на американската компания за недвижимости „Интер-Мак Интернешънъл“, Роумър се среща във Вашингтон с Хуан Орландо Ернандес, председател на Конгреса (парламента) на малката централно-американска държава. Последният организира среща с Лобо и с няколко от неговите сътрудници в Маями.

Роумър се позовава на успехите на Хонконг, на Сингапур и на китайските специални икономически зони. Мърморковците ще възразят, че историче­ските, географските, икономическите и културните условия, в които са се развивали тези държави, са на светлинни години от условията в Хондурас. Това не разколебава Лобо и хората му.

С цел да създаде условия за изграждане на „град-модел“ от нищото, на площ от 1000 квадратни километра (33 километра х 33), на 17 февруари парламентът поправя член 304 от Конституцията, който гласи: в никакъв случай не могат да бъдат създавани извънредни органи на съдопроизводство, за да добави с изключение (sic!) на привилегии за съдопроизводство за специалните райони на развитие (СРР)“ (3).

Според декрета, установяващ начина на функциониране на града или на градовете-модели, хондураските закони (включително правото на труд) няма да бъдат приложими, с изключение на тези, които се отнасят до суверенитета (!), външните отношения (специалните райони на развитие все пак ще могат да подписват международни споразумения и договори), изборите, издаването на документи за самоличност.

В случай че следващо правителство пожелае на свой ред да прибегне до разпродажба на безценица на част от националната територия, измислена от установилия се след преврата режим, се прибавя уточнението: Системите, установени в специалните райони на развитие, трябва да бъдат (…) одобрени от националния парламент с квалифицирано мнозинство от две трети“, като се знае, че тази конституционна разпоредба може да бъде променяна, тълкувана или отменяна само със същото мнозинство след допитване чрез референдум до населението на специалния район на развитие“. „Крайно незначително малцинство“, оставено да живее безпомощно под властта на господарите на анклава!

Хондурас, разположен в сърцето на централно-американския провлак и свързан със Съединените щати и Канада с договор за свободна търговия, предлага възможност да произвежда и да изнася стоки към тези страни, без да се налагат дългите плавания през не особено сигурния (поради регионалните кризи) Суецки и дори през Панамския канал. На 2 март по време на посещението си в Тегусигалпа председателят на Междуамериканската банка за развитие (МБР) Луис Морено горещо поздравява президента Лобо: МБР ще потърси начин да подкрепи това усилие, което смятаме, че не само е новаторско, но е и от първостепенно значение за бъдещето на Хондурас.“

 Но за какво бъдеще става дума? Ако допуснем (със скептична усмивка), че основната програма бъде спазена – работа, жилище, образование, здравеопазване, сигурност, жизнен стандарт, по-висок от средния – няма никакво съмнение, че това привилегировано островче ще примами стотици хиляди клетници да потърсят работа там. Ще трябва ли тогава това гето, пред чиито врати ще настане човешко стълпотворение, да бъде охранявано с наблюдателници и с огради от бодлива тел, по която тече електрически ток? Дали Лобо възнамерява конституционно да установи съществуването на два вида граждани, когато твърди, че тези „градове-модели“ ще създадат първокласни условия за живот“?

Има и втора, по-реалистична, но не оптимистична, хипотеза. Председателят на Конгреса Ернандес подсказва как би изглеждала тя, когато уточнява: Това е като maquila, но в много по-голям мащаб (…); нещо като да живееш американската мечта в Хондурас (5).“ Само че las maquilas (фабриките за подизпълнителски поръчки) много малко приличат на въпросната мечта! От началото на 90-те години на миналия век те стават известни, особено в Тегусигалпа и в Сан Педро Сула, с жестоката експлоатация на работниците и с недопускането на профсъюзна дейност в тях. Сега тези предприятия масово уволняват работничките, които имат безсрочни трудови договори и обявяват, че най-добрите отново ще бъдат наети, но „ще им се плаща на час“, като по този начин ще изгубят придобитите социалните права.

Няма съмнение, че целта на един „частен град не е да произвежда текстил, както това се правеше в първите maquilas, а високо технологични продукти. На въпроса Разполага ли Хондурас с квалифицирана работна ръка“, депутатът Ромео Силвестри отговаря с усмивка: „Честно казано, такава няма. Но когато се появиха maquilas, тогава също никой не беше подготвен. Сега в тях са заети сто и петдесет хиляди работници.“ Като по-голяма реалистка бившата депутатка Елвиа Архентина Вале отвръща: Макар че разполагат със собствени закони и предвид важността на капиталовложенията,
китайските инвеститори ще си докарат китайци, корейските – корейци, и за хондурасците почти няма да останат работни места.“

Както Роумър вече е предвидил, ако тези в началото щастливи избраници установят, че имат основание за недоволство, те могат да протестират с крака, т. е. да си тръгнат. Ако искат да защитават правата си? „Градът-модел“ изключва всякакво присъствие на профсъюзи. Ако се разбунтуват? Частната полиция ще възстанови реда, а извънредно законодателство ще накара споровете да замлъкнат. Ако безредиците не спрат и се разраснат? Защо тогава да не дойде експедиционен корпус от Азия или от другаде, за да възстанови реда в това парче хондураска земя, което вече не е подвластно на държавата?…

Без съмнение не съвсем ясно осъзнавайки сложността на тези проблеми, Силвестри размишлява на глас, когато на 3 март се срещаме с него: Очевидно в Сингапур нещата вървят добре, защото е тоталитарна държава. Премиерът е бил на власт в продължение на тридесет и една година, а сега управлява синът му…Там съществуват много структури, каквито ние нямаме. Голямо предизвикателство е за нас да приспособим този модел към нашата действителност.“

М. Л.

Бележки
(1) Associated Press, 20 януари 2011.
(2 ) Romer излага идеите си на сайта Charter Cities: www.chartercities.org/blog
(3) Сто двадесет и шест гласа „за“, един „против“, един „въздържал се“.
(4) El Heraldo, Тегусигалпа, 4 януари 2011.

Превод: Методи Кръстев

 

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук