„С ЦЯЛАТА СИ ДУША, А НЕ СЪС СВИТО СЪРЦЕ“

Изказване на Иво Атанасов пред заседанието на НС на БСП на 16 юли 2011 г.

Имал съм възможност да публикувам позициите си за ролята на президентската институция и за начина, по който можем да спечелим вота за държавен глава, в съботната си колонка във вестник „Дума“. Допускам, че аудиторията, пред която съм застанал, следи левия вестник, включително и рубриката ми, която обикновено е най-четената за съответния брой. Ето защо ще си позволя сега да засегна само някои от въпросите, имащи принципно значение.

Държа да подчертая, че влизам в състезанието, за да отстоя достойнството на няколко хиляди души, повечето от които млади хора без партийни ангажименти, обединили се във Фейсбук-групата „Иво Атанасов — президент“. Това е първата по рода си група в социалната мрежа и най-многобройна от този тип. Нейната справедлива кауза е гражданите да бъдат чути още във фазата на номинациите, а не да се предрешава изборът им с налагането на кандидатури отгоре.

Благодарен съм и на онези партийни организации, които не са ме забравили. Цели шест години не бях на екрана. В последните две години като секретар на президента нямам право на публични изяви, а преди това, когато бях още в парламента, в продължение на четири години медийната политика на „Позитано“ 20 не ме включваше в своите планове. При такова дълго отсъствие от телевизионните студиа всеки може да бъде забравен.

Всъщност дори не зная точния брой на номинациите си. Не съм правил кампания, за да имам обратна връзка до каква степен съм успял. Ето защо не приемам прозвучалите тук твърдения, включително и от лидера, че в навечерието на сегашния тъй важен пленум едва ли не всеки от нас, номинираните, се е включил в трескава обработка на членовете на Националния съвет чрез внушения, наговаряния и предложения. Ако съм се обадил на някого от вас, участниците в днешното заседание, или някой го е сторил от мое име или в моя подкрепа, станете и кажете. Сигурен съм, че такъв случай няма, защото съм извън лобитата и в БСП, и в държавата. Във фазата на номинациите това е мой минус, но ако бъда избран за президент, това ще бъде голям мой плюс, тъй като няма да има на кого да се отблагодарявам.

Намирам за важно да посоча няколко мита, в които, ако допуснем да се оплетем, победата ни в края на октомври ще зависи не от нашето разумно решение днес, а от скоростта, с която ще се срива ГЕРБ. А да бъдеш функция на опонента, е не само унизително, но и най-често води до неуспех.

Първият мит е за „широко скроената личност“, чрез която било най-сигурно, че ще сполучим. От целия порой номинирани обаче такава личност е единствено Андрей Пантев. И за други формации би било чест професорът да им бъде кандидат-президент, не само за нашата. Във всички останали случаи е по-точно да се говори за широко скроена партия. За партия, която дава възможност за реализация на лица, които не са успели другаде. И обикновено го прави, пренебрегвайки верните си кадри, изстрадали трудностите, бидейки вътре в партията.

Второ, напоследък стана модно и удобно за някои понятието „социа­лист“ да се тълкува твърде разширително. По този начин дори онези, които са работили срещу нас, засияват като правоверни социалисти. Подобни абсурди не могат да се случат дори в партии с много по-малка история от нашата.

Трети мит: несоциалистът имал по-високи шансове да увеличи избирателите си на втория тур, отколкото ако кандидатът ни е социалист. На каква база се прави това внушение? Хайде, стига сме си премервали хипотезите, нека поне сега боравим с аргументи, които имат доказуем, а не предполагаем характер. Във всички досегашни президентски избори победител е ставал ярък партиен кандидат, както отляво, така и отдясно. И Желю Желев, и Петър Стоянов, и Георги Първанов бяха силни партийни фигури. Никога вотът не е спечелван от непартиен претендент. И това не е трудно за обяснение. Когато дадена партия излезе с някое от първите си имена, това е ясен знак, че тя търси победата, а не решаването на някакви други сметки чрез изборите. Това е демонстрация на вяра в собствените сили, а избирателят е склонен да застане зад силния, а не зад онзи, който се съмнява в собствените възможности. Ако някой може да докаже защо несоциалистът има по-големи шансове от социалиста, моля да го стори тук, пред нас.

Четвърто, по-лесно сме щели да пренасочим на втория тур, ако не стигнем до него, нашите избиратели към друг кандидат, отколкото други избиратели — към нашия кандидат. Някои другари не можели да си представят как ще накарат симпатизанти на други партии да гласуват за социалист. Не е нужно да си представят, достатъчно е да си спомнят. Нима Първанов на два пъти бе избран само с гласовете на БСП? Въобще на каква база се правят умозаключения, че нашите традиционни избиратели са в такова състояние, та за когото им свирнем, за него ще гласуват? Имало ли е такъв случай досега? Ако някой се сеща, нека стане и ни го припомни. Може някъде на местно равнище и да е имало. На национално ниво обаче се е случвало по-скоро обратното — избиратели на други партии са гласували на втория тур за нашия кандидат. И това е разбираемо — на балотажа преориен­тацията е към по-силния, а не към по-слабия.

Предполагам, всички тук си приличаме по това, че искаме победата. Различаваме се по разбиранията си как да я постигнем. Нека обаче си дадем сметка, че днес е особено важно не само зад коя личност ще застанем, но и какви знаци ще дадем с решението си.

– Ако подкрепим не принципността и последователността в политиката, а лъкатушенето, ще можем ли да искаме принципност и последователност от избирателя?

– Ако не чуем гласа на гражданите във фазата на номинациите, как ще искаме те да ни чуят в деня на избора?

– Ако ние се отдалечаваме от лявата си същност, ще бъдем ли прави да се сърдим на избирателите, които ще я потърсят в други формации?

– Ако ще се спрем на кандидат, който не може да мотивира левия избирател, както неведнъж се е случвало, ще можем ли после да упрекваме нашите структури, че не са мобилизирали достатъчно за кампанията, както също неведнъж се е случвало?

Аз смятам, че можем да спечелим президентските избори, отстоя­вайки лявата си същност. Ето защо искам кандидатът ни да бъде социалист?

Много ли искам? Прекалено ли е от една социалистическа партия да се иска да участва в изборите със социалист? Ако някой е забравил, ще му припомня, че на фасадата на сградата, в която заседаваме, пише: „Българска социалистическа партия“. Ето защо нека постъпим така, че нашият актив да се втурне в кампанията с цялата си душа, а не със свито сърце.

***

ИВО АТАНАСОВ

Политическа биография

Депутат на БСП в 36-ото, 37-ото, 38-ото, 39-ото и 40-ото НС. Бил е зам.-председател и председател на парламентарните комисии по култура, по култура и медии, по гражданско общество и медии. От 1999 до 2005 г. е зам.-председател на Парламентарната група на Коалиция за България. Бил е секретар и член на ИБ на ВС на БСП. От две  години е секретар по комуникационната политика на президента Георги Първанов.

По-важни политически битки

Като най-важни свои битки Иво Атанасов определя:

• битките си срещу разрушаването на земеделието и индустрията от правителствата на СДС;

• епичните двубои с недемократичните председатели на Народното събрание Стефан Савов и Йордан Соколов, с Надежда Михайлова заради некомпетентността Ј и закупения от семейството Ј на безценица гараж на ЦК на БКП; 

• от три мои питания в парламента започна да се разплита аферата „Сапио“, в която беше замесен Иван Костов като финансов министър; 

• битките за запазване на киноцентъра, на доходоносен за българската култура обект като „Аудиовизия Орфей“, на кина, театри, оркестри, на цирка;

• докрай останах верен на позицията, че имотите, които бившият цар заграби, не му принадлежат;

• двамата с Петър Слабаков  единствени отляво гласувахме да не се взимат водите от „Джерман – Скакавица“ без оценка за въздействието върху околната среда;

• двамата с Юрий Борисов единствени още през 1994 г. внесохме и  отстоя­вахме законопроект за намаляване на ДДС върху културата и  периодичния печат;

• през 2003 г. бях единственият депутат сред хората, блокирали движение­то на жп гара Кюстендил и спасили влака за Гюешево в момент, когато десетки други линии  бяха закрити;

• Като най-тежка обаче преценявам своята битка за запазване на лявата същност на БСП. От нея имам и най-много рани.

За себе си

„Животът ми двадесет години е под лупа. Стремял съм се да бъда изряден – не само аз, но и семейството ми, както и близките. Човек не може толкова време да се представя за един, а всъщност да бъде друг. Ще се преструваш година-две-три, но не и две десетилетия. Разбира се, в хода на кампанията може да се случи всичко. Нормалният човек обаче ще повярва на онова, което е трупал като впечатления през годините, а не на това, което един или друг противников щаб ще поднесе с цел да злепостави.“

За президентската институция

„Президентът е на всички българи, а не на една партия. И ако досега не е доказал, че се подчинява на принципи, а не на ръководства, едва ли в хода на кампанията ще успее да убеди някого, че ще бъде държавен глава на всички граждани.

Президентът не трябва да се поддава на натиск от партийните централи, а който не е показал характер на „Позитано“ досега, едва ли ще му повярват, че ще го стори занапред.“

За БСП

„В последните години при формиране на листите сякаш повече задавахме въпроса „Кого да уредим?“, вместо „С кого да победим?“ Това е част от обяснението за трите ни поредни загуби.

След загубата на изборите бяха положени добронамерени и сериоз­ни усилия нещо да се промени – поне в документите на партията, ако не друго. Може да се каже, че те вече са по-близо до профила, който трябва да има днес една отговорна лява политическа сила. Ако имаше и кой да ни назначи във властта, щяхме да управляваме много по-добре от сегашните. Както и го правехме до детронирането ни миналото лято.

Мъничкият проблем е, че няма как да се върнем в управлението с назначаване. Някой трябва да ни избере, а гласоподавателят в огромната си част не чете програми и платформи. Може да не е справедливо, но той търси мотивация не в документацията, а в човешкия фактор. Затова след провал повечето партии сменят и лицата, към които доверието е накърнено. Ние предпочетохме да експериментираме. Решихме да работим за връщане в управлението непроменени. С надеждата хората не само да се разочароват от сегашните, но и отново да заобичат нас, и то такива, каквито и които сме.“

За България

„Уви, не просто сме далеч от обещаното, а дори сме се върнали доста назад. А и напред нищо хубаво не ни чака.

И тук отново се изправя класическият въпрос „Какво да се прави?“ Недоволството е голямо, но доверието към левицата не се връща с достатъчна скорост. Част от негодуванието се опитва да се излее в граждански протести. Виждаме обаче как вместо да се разрастват, демонстрациите примерно срещу високите цени на горивата от епизод на епизод стават все по-рехави. У нас силна улица е имало само когато сериозна част от нея е била платена. Когато е била стимулирана и режисирана от стоящи зад гърба £ партии. Само тогава тя е била в състояние да сваля правителства. В почти всички останали случаи протестите са завършвали не само безславно, но и безрезултатно.

И сякаш отново стигаме до извода, който може и да не ни се нрави, но няма как да го прескочим – ако искаме да променим нещо, можем да го сторим чрез партиите. По конституция тъкмо те съдействат за формирането и изразяването на политическата воля на гражданите. Разбира се, няма да сполучим, ако се уповаваме на партиите еднодневки. Те идват в името на големи цели, но всъщност се грижат най-вече за облагодетелстване на върхушките си, формирани предимно от мераклии, неуспели да се реализират при предишни управления.“

Другите за него

Георги Първанов като председател на БСП: „Иво Атанасов е  епоха в  парламентарния контрол.“

Георги Първанов като държавен глава (на среща с обществеността в Кюстендил на 11 юни 2011 г.): „Фактът, че Иво Атанасов е в екипа ми, доказва, че ценя високите му политически качества. А фактът, че сте го номинирали за кандидат-президент, показва, че кадровата ми политика е сполучлива.“

Сергей Станишев: „Малко са личностите като Иво Атанасов в българската политика” (2008 г.)