СРЕЩУ ПАКТА ЗА ЕВРОТО. РЕАЛНА ДЕМОКРАЦИЯ В ЕВРОПА? НИМА!

И тъй като математическият израз на последните се получава, като се разделят номиналните трудови възнаграждения на производителността на труда, за да бъдат намалени разходите за единица труд, или се намаляват трудовите възнаграждения (числител), или се увеличава производителността на труда (знаменател).

Пактът предлага мерки в двете посоки.

За да бъдат намалени номиналните трудови възнаграждения, документът (1) препоръчва следните реформи:

• „Преразглеждане на договореностите за определяне на възнагражденията“, с цел да се ограничи възможността за увеличаването им.

• „Преразглеждане на степента на централизиране на процеса на договаряне“ , с цел да се ограничи потенциалът на работниците за водене на преговори и така да се предотврати възможността им да оказват натиск за повишаване на възнагражденията им в защита на покупателната способност. Добре известно е, че колкото по-центра­лизирана е една система за колективни преговори, толкова повече работници могат да участват в преговорите, това прави позициите им по-силни. Обратното, колкото по-децентрализирани са преговорите (както искат европейските лидери неолиберали), толкова по-трудно става за работниците да защитават правата си или да се преборват за по-високи възнаграждения. Ако преговорите се водят на държавно равнище, работниците могат да разполагат със силни преговорни позиции. Ако обаче се преговаря лично, остават без позиции. Подписалите Пакта предлагат това преразглеждане, за да се създаде възможност за децентрализация на преговорния процес, защото знаят, че по такъв начин ще намалят възнагражденията, каквато е целта им.

• „Гарантиране, че договореностите в областта на възнагражденията в публичния сектор подкрепят усилията за конкурентоспособност в частния сектор“. С други думи възнагражденията на работещите в публичния сектор да бъдат намалени, за да не бъдат използвани от работниците в частния сектор като основание за повишаване на тяхното възнаграждение.

Очевидно е, че всички тези мерки на Пакта имат за цел единст­вено намаляването на възнаграждението — било пряко (чрез орязване на заплатите), било непряко (чрез отслабване на възможностите на синдикатите да водят преговори и намаляване на възнагражденията в публичния сектор, за да не бъдат използвани като база за сравнение  в частния сектор).

Това дава основание да твърдим, че Пактът залага на модел за конкурентоспособност, водещ до двойно обедняване. Първо, защото не залага на подобряване качеството или на стойността на продуктите, а на уеднаквяване на намаленото заплащане на труда в Европа с това в останалите световни икономики. По този начин се намаляват доходите на огромно мнозинство от населението, което води до обедняване на европейските работници. Пактът за еврото е пакт срещу европейските работници. Второ, Пактът води до обедняване и защото съсипва европей­ската икономика, тъй като с намаляването на възнагражденията се намалява и потреблението в Европа. А това ще доведе до намаляване на продажбите на хиляди малки и средни предприятия, съществуващи благодарение на потреблението на европейските наемни работници.

Така се оказва, че единствените облагодетелствани от Пакта са големите европейски фирми, които присъстват на световните пазари и чиито печалби не зависят само от потреблението в Европа, в каквото положение са огромното мнозинство от малките и средни предприятия. Това е основание да се каже, че Пактът за еврото е и срещу малките и средните европейски предприятия.

И тъй като последните са тези, които преобладаващо създават заетост (около 70% средно в цяла Европа), можем да кажем, че Пактът за еврото е и против заетостта.

За увеличаване на производителността Пактът препоръчва „допълнително отваряне на защитените сектори“, „подобряване на образователните системи и насърчаване на научноизследователската и развойна дейност“ , както и „подобряване на бизнес средата“.

Показателно е, че Пактът не само споменава, но и върви в посока, противоположна на някои фактори, за които още от времето на първите икономисти се знае, че са много полезни за увеличаване на производителността: добро възнаграждение, добри условия на труд, сигурност на заетостта, участие на работниците в живота на предприятието, своевременна и щедра социална закрила… Това дава основание да се каже, че в действителност Пактът за еврото не се стреми да увеличава производителността, а само да намалява възнагражденията, за да допринесе за увеличаване на печалбите на големите европейски фирми.

Освен това известно е, че от трите мерки, които той предлага за увеличаване на производителността, най-голяма роля има втората и всички знаят, че за да се подобри образователната система и да се насърчат научните изследвания и развойната дейност, са нужни много държавни пари.

Пактът, както ще видим по-нататък, предлага да се намалят държавните разходи, така че със сигурност може да се предположи, че влошавайки условията на труд и намалявайки подкрепата за обществения капитал, които са крайно необходими за повишаване на производителността, той вместо да я увеличава, ще предизвика нейното намаляване.

От друга страна, Пактът забравя нещо много съществено. Дори да се приеме, че с тези мерки ще се постигне повишаване на производителността, не е сигурно, че съчетани с намаляване на възнагражденията, те автоматично ще доведат до по-голяма конкуренто­способност, след като последната зависи, както самите подписали Пакта осъзнават, от цената на продаваните продукти. И ако се окаже, че пазарите, както обикновено е в Европа, са несъвършени, т. е. прекалено концентрирани (Пактът не предлага нищо, за да разреши този проблем), и на тях господстват малко фирми с голяма пазарна мощ, със сигурност може да се очаква, че намаляването на разходите за единица труд ще се използват от тези фирми за увеличаване на печалбите им, а не за намаляване на цените на техните продукти. Това в действителност установихме, че се случва на европейските пазари (и по-специално на испанските). Ето защо можем да кажем, че противно на декларираното, Пактът за еврото в действителност е срещу конкурентоспособността на европейската икономика.

Накрая може да се направи едно общо заключение. Три четвърти от обема на износа на европейските държави е от „междуевропейски“ тип, т. е. за други европейски държави като вносители. Това означава, че ако покупателната способност на европейските икономики намалее (като последица от намаляването на трудовите възнаграждения и спада на общественото потребление), съответно ще намалее и вносът. Така ще се окаже напразно усилието да се намаляват цените на износните стоки, ако такова намаление наистина се постигне. Това означава, че резултатът от Пакта за еврото ще е намаляване на икономическата активност в цяла Европа.

Вторият стълб на Пакта:
„насърчаване на заетостта“

Стремежът да се насърчи заетостта в Европа се основава на идеята, че безработицата е резултат от лошото функциониране на пазара на труда и това, което трябва да се направи, за да се преодолее този недостатък, са реформи, променящи неговата нормативна уредба и структура. Конкретно Пактът предлага мерки за „насърчаване на съчетаването на гъвкавостта и сигурността“ (гъвкавата сигурност), за „намаляване на недекларираната трудова дейност“, за „увеличаване на участието на пазара“ и за „учене през целия живот“ и, разбира се, за намаляване на вече споменатите разходи за труд. За да се постигне последното, Пактът препоръчва и „намаляване на данъците върху трудовата заетост“, т. е. вноските за социал­но осигуряване, които правят работодателите. Това предложение е крайно негативно и вредно за огромното мнозинство от населението. От една страна, защото отслабва държавната пенсионна система, за чиято устойчивост самите лидери неолиберали казват, че са загрижени. От друга страна, защото то в действителност означава да се намали обемът на изплащаните възнаграждения за труд, което поражда по-голямо неравенство, по-голямо обедняване и по-малко потребление. С всички проблеми, които носи след себе си и които вече отбелязахме по-горе. Освен  това предполага и засилване на регресивността на данъците, защото за да се запази глобалният размер на данъчните постъпления, се предлага прякото данъчно облагане (основано на възможностите на всеки отделен човек) да бъде заменено от косвени данъци, които се плащат независимо от доходите на отделния човек. Точно това Европейската комисия предложи неотдавна на Испания.

Още преди повече от седемдесет години беше доказана несъстоя­телността на идеята, от която се ръководи Пактът за еврото — че за да се създава заетост, трудът трябва да стане по-евтин и на пазарите на труда да се либерализират условията за наемане, като се внесе по-голяма „гъвкавост“ в трудовите отношения. Тази идея се основава на разбирането, че създаването на заетост зависи само от цената на труда, без да се отчита, че на практика заетостта е в пряка зависимост от действителното търсене на стоки и услуги. Без значение ще е колко евтин е трудът, защото предприемачите няма да наемат работници, ако не продават произведената от тях продукция.

Ето защо Пактът за еврото като инструмент за създаване на зае­тост е заблуда и измама. Той понижава трудовото възнаграждение. Но в същото време прави по-слаб пазара на стоки и услуги, защото последният зависи от потреблението, което в голямата си част се прави от работниците. От това следва, че Пактът прави невъзможно или затруднява създаването на заетост. В действителност проучванията показват, че най-благоприятни за създаване за заетост в Европа през последните десетилетия са били общите макроикономически условия: размер на възнаграждение, лихвени проценти, икономическа активност — точно тези, на които посяга Пактът за еврото (2).

Това, което ще постигне Пактът за еврото, ще е още по-голямо дестабилизиране на сферата на заетостта в Европа. Пактът ще я направи по-несигурна и сезонна, на всичкото отгоре и по-евтина. И следователно по-непродуктивна, защото с уеднаквяването на такъв тип работна ръка ще става все по-трудно в Европа да се насърчава икономическа активност, която да е по-конкуретоспособна  и с висока принадена стойност. Така резултатът от Пакта за еврото ще бъде да специализира Европа в предлагане на евтина работна ръка  и ниско качество на лични услуги. Подобно нещо вече се случва със страни като Испания, където започна да се прилага тази политика.

Вместо да прави Европа по-конкуретоспособна, Пактът за еврото я превръща в нещо като голям и евтин увеселителен парк, полза от който ще извличат големите европейски фирми. Тези, които господстват на европейските и международните пазари и които са истинските вдъхновители на този пакт, принудили правителствата да го подпишат.

Третият стълб на Пакта:
„повишаване на устойчивостта на публичните финанси“

Пактът за еврото подчертава необходимостта да се гарантира изпълнението на Пакта за стабилност и растеж, който поставя изискването бюджетните дефицити да бъдат намалени под прага от 3%. За целта се препоръчва да бъдат реформирани пенсионната система, системите за здравеопазване и социално подпомагане. С една дума разходите, които имат пряко отношение към социалното благополучие. В същото време това означава да се  осигури възможност на частните фирми да предоставят услуги, носещи добри печалби (частни пенсии, частно здравеопазване, частни грижи и т. н.) (3).

По-специално се препоръчва „фактическата възраст за пенсиониране да се приведе в съответствие със средната продължителност на живота“ и „да се използват целенасочени стимули за наемане на по-възрастни работници“. Всичко това помага само да бъде отслабена държавната система за пенсиониране и да се насърчи нейното постепенно приватизиране. Това в действителност е целта, която се преследва (4).

Освен това в някои допълнителни препоръки Европейската комисия предлага да продължи процесът на приватизация на публични предприятия и услуги, т. е. да се предоставят по-големи възможно­сти за бизнес на частния капитал, защото не е вярно, че приватизацията носи нетни приходи на държавната хазна — обикновено предприятията и услугите се продават на занижени цени, ако не бъдат подарени, като не се държи сметка, че от момента, в който те преминат в частни ръце,  в хазната престават да постъпват приходи.  

За да препотвърди тези антисоциални мерки, Пактът настоява „фискалните правила, изложени в Пакта за стабилност и растеж, да станат част от националните законодателства“, с цел да се гарантира, че им се придава „достатъчно обвързващ и траен характер“. На практика се предлага тези правила да бъдат вкарани в рамкови закони и дори да бъдат включени в самите конституции.

Тази препоръка на Пакта е дълбоко недемократична и може да бъде квалифицирана като икономически държавен преврат, защото, от една страна, представлява предложение да се бронира определен тип икономическа политика, забраняваща със закон всякаква възможна алтернатива. От друга страна пък, не позволява на страните с по-малки възможности в осигуряването на социални и инфра­структурни инвестиции да прибягват в бъдеще до взимане на заеми. А обикновено заемите са единственото средство, чрез което могат да си осигуряват тези инвестиции. Това означава да бъдат обречени на изостаналост и на обедняване.

Тази мярка е напълно безполезна и в края на краищата ще доведе само до задлъжняване, много по-голямо от това, което се цели да се избегне.

С въвеждането на тези задължения Пактът за еврото дори няма да постигне намаляване на дефицита и на дълга, защото не е вярно, че за да се намали дългът, е достатъчно да се ограничат разходите (5). Най вероятно тези мерки ще предизвикат съответен на съкращенията, а дори и много по-болезнен спад на приходите, защото водят до намаляване на трудовата активност и следователно до намаляване на постъпленията в държавната хазна. Което в последна сметка не позволява да бъдат премахнати бюджетните дисбаланси. Така се стига само до увеличаване на социал­ното недоволство, на социалния недоимък и до липса на държавни средства, от които се нуждае частният капитал, за да създава активност и заетост.

Четвъртият стълб на Пакта:
„укрепване на финансовата стабилност“

По този въпрос се предлага програма за „координация на данъчните политики“, но без да се уточнява предварително какви ще бъдат те. На практика държавите просто „се ангажират да започнат структуриран диалог по въпросите на данъчната политика“. Това показва, че документът не съдържа никакво намерение да се върви било към нужната европейска финансова система със силни данъчни постановки, насърчаващи развитието на по-производителна и устойчива икономика с по-справедливо разпределение на доходите, било към координирането на по-ефикасна борба с измамите и с укриването на данъци.

По въпроса за банковата регулация се заявява само, че „периодично ще се извършват строги проверки на банковата стабилност“, което си е направо подигравка с европейското гражданство, като се има предвид, че извършените вече проверки бяха пълна измама. Достатъчно е да се припомнят твърденията, че ирландските банки са в отлично състояние, само няколко седмици преди да се наложи в тях да бъдат инжектирани 80 милиарда евро, за да бъдат запушени дупките в нетния им капитал.

 В случая с Испания Европейската комисия препоръча също да се напредва с процеса на приватизация на спестовните банки, но позволявайки преди това да се харчат държавни средства, за да бъдат банките пречистени. Абсолютно безсрамие е от страна на авторитетите, които подписват Пакта и които толкова често засвидетелстват голямата си загриженост от лошото използване на държавните пари, да препоръчват „преструктуриране на уязвимите инстанции, което да съдържа и решения, включващи частния сектор“ и „в случай на необходимост предоставяне на държавна подкрепа“.

Накрая, проблематиката за държавния дълг остава грижа на Европейския механизъм за стабилност (ЕМС), който има за цел „да се гарантира финансовата стабилност на еврозоната като цяло“ и ще има задължението да предоставя финансова помощ на страните, които потърсят такава. Тази помощ ще се оказва от Европейската комисия и от Международния валутен фонд в сътрудничество с Европейската централна банка, като в Пакта се заявява, че споменатата помощ ще се отпуска „при много строги условия“ и ще трябва да бъде насочена към „постигане и запазване на висок кредитен рейтинг на главните кредитни институции“.

Финансовата помощ ще се оказва под формата на заеми и по изключение с изкупуване на дълг на първичните пазари, но винаги съгласно „програма за макроикономическа адаптация“, подчинена на строги условия. Това означава, че Пактът съдържа намерението Европа да бъде подчинена на съвкупността от условия, които тези организми винаги са използвали, за да налагат политика на неолиберални корекции, чиито резултати са били пагубни във всички страни, в които са били прилагани.

ЗАКЛЮЧЕНИЯ

•Пактът за еврото е удар срещу социална Европа.

• Той е некачествен е в техническо отношение, защото се основава на прости идеологически концепции, с които се дава повече власт единствено на онези, които имат полза от предлаганите мерки.

• Разбирането, от което се ръководи (че за да се решава проблемът с дълга, който приклещва Европа, трябва да се засили конкурентоспособността на националните икономики и че това може да се постигне само като се намалят разходите за труд) е два пъти измамно. От една страна, защото дългът, който създава тежки проблеми на много европейски правителства, на предприятията и на семействата, не се е натрупал, защото европейските икономики са малко или много конкурентоспособни. Държавният дълг, натрупан през последните две години, е последица от усилията на правителствата да се справят с финансовата криза, предизвикана от Международната банка и от големите спекулативни фондове. А частният дълг е резултат от загубата на приходи, предизвикана от водената през последните години политика на намаляване на трудовото възнаграждение, каквато сега отново се предлага. Доказателство за това е, че от кризата и от дълга страдат страни и икономики, между които има големи разлики в равнищата на конкурентоспособност. Разбирането, от което се ръководи Пактът, е измамно и защото не е вярно, че причината за дълга са прекалено големите възнаграждения, или че с намаляването им може да се постигне по-голяма производителност.