ДЕРЗАЙ, ЧОВЕЧЕ, НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ

0
203

 

Слово за Николай Стоянов

Всичко, което се случва в живота на човека, всеки низ от случайности, които откъслечно и някак наистина случайно се струпват в едно и също време, на едно и също място, наглед несвързани помежду си, са белязани от нещо, което някои наричат закономерност, други — фаталност, трети — съдба, предопределеност и т.н. Нещо, по-голямо от нас. Нещо, което невидимо дърпа конците и поставя всичко на мястото си.

Така и белетристичните книги на Николай Стоянов „Френската стая“ и избраното „Есенни новели“ по незримата „желязна логика“ на съвсем хаотични обстоятелства попаднаха в ръцете ми. Това, разбира се, осъзнах по-късно — докато ги четях. А това, което, разбира се, не очаквах, бе, че те по-някакъв твърде странен начин започнаха да се вписват, или по-точно, да се намесват в живота ми, дори би могло да се каже и нещо по-озадачаващо — буквално започнаха да градят днешния ми ден.

Въобще и не допускайте, че в случая говоря за себе си, макар привидно да изглежда така. Дори не и за книгите говоря. Говоря за Николай Стоянов.

* * *

Кой е Николай Стоянов?

На двете книги има една и съща визитка:

Николай Стоянов е роден през 1948 г. в Карлово. Учи ориенталистика, дипломира се със специалност „Българска филология“, след което специализира във Франция.

Автор е на тринайсет книги с проза, сред които сборниците с разкази и новели „Една на един милион“, „Нощна връзка“, „Квартални хроники“, „Книга без корици“, „Транзитна виза“, на романа „Работилница за убийства“, есетата „Пантеон под Балкана“.

По негови сценарии са заснети четири телевизионни игрални филма. Написал е множество радиопиеси.

Превел е от френски език творби на Патрик Модиано, Франсоаз Саган, Жорж-Оливие Шаторейно.

Книги на Николай Стоянов са издавани във Франция, Германия, Италия, Румъния.

Носител е на множество литературни награди, както и на наградата „Париж Европа“, присъдена му през 2005 г. за принос към културата на Обединена Европа.

Председател е на фондация „Балканика“.

Нищо в тези думи не подсказва срещата с един невероятен талант. С един вълшебник — не, не само на словото. Николай Стоянов е вълшебник, алхимик, който улавя скритите пружини, импулси и пориви, които в подмолите на съществуването предопределят нашия живот, живота на човека и съдбата на сътвореното от него.

Като се замислиш, сътвореното от човека не е ли също самият човек, само че в неговата по-мащабна, по-дълбока, по-изразителна, по-ясна, макар и невидима проекция. Защото човек вгражда себе си в своето творение, материализира в образ и светлина невидимото, което той е — своя дух. И сътвореното оживява, живее своя собствен живот, своята съдба и продължава живота на човека дори когато него вече го няма на тоя свят.

Ето такива мисли навява в съзнанието прозата на Николай Стоя­нов, докато я четеш. Дори не навява, а направо внушава. Нещо повече, тя е категоричното доказателство за това, че човек продължава себе си в своето творение. Защото кой е всъщност Николай Стоянов ми се разкри тъкмо чрез думите, излезли изпод перото му. Нищо не само в биографичните бележки за него, цитирани по-горе, а и нищо от поведението му, в държанието му, когато сме се срещали и разговаряли, не е разкривало пред мен така недвусмислено кой всъщност е той.

Това е дух, който не спи, дух, който будува. Оттук е пронизителната наблюдателност на Николай Стоянов, която отваря и развива неимоверно неговата проницателност. Плод на тази проницателност например е твърдението, че изкуството продължава съществуването и на онова, което в него е изобразено, продължава живота на човека, който в него е въплътен. В разказа „Как?“ от сборника „Френската стая“ става дума за „Площадът на героите“ в Будапеща и дванайсетте скулптурни фигури на унгарски крале и пълководци там. Авторът „случайно“ забелязва, че гълъбовото ято, чийто дом е този площад, има свое убежище — статуята на пълководеца Хуниади Янош. Действително особена острота на зрението се изисква, за да забележиш тази закономерност, както и „съдбовната зависимост“ между площада и птиците — „той им дава спокойното си простран­ство, те на него — топлото си пулсиращо присъствие“. Но за другото, което Николай Стоянов е видял, се изискват не само очи, не само наблюдателност. С какво точно тази статуя привлича гълъбите? Авторът започва да търси отговора, опирайки се на популярно схващане, че животните разпознават безпогрешно добрите хора. Заинтересувал се от живота на пълководеца, живял преди седем столетия, но в кратките бележки за него не намира факт, който би му подсказал дали Хуниади Янош е бил добър човек. Няма значение това, макар че би било интересно да го разберем. Важно е внушението и неговата жизнена правдоподобност. (Питам се само, дали не трябва причината за предпочитанията на гълъбите да се потърси в живота на скулптора, може би той е бил добрият човек, или може би е творил статуята в по-особено състояние — на влюбеност, на полет, на доброта…)

Неочакван в този смисъл е и изводът от наблюдението на скулптурата на норвежеца Вигеланд — излъсканата бронзова длан на детето, което пада, му говори за безброй хора, които неволно са протягали ръка, за да го хванат, преди да падне (разказът „Инстинктивно“ в „Есенни новели“).

Примерите, разбира се, са много повече.

* * *

Николай Стоянов направо е цар на късия разказ. Маестро. Прави с него каквото си иска. Ту го преобразява в есеистичен етюд с елементи на зарисовка („Урок І“, „Урок ІІ“, „Лебедът“ и др. ), ту го превръща в удивителна по силата на прозренията „рецензия“ за картина, статуя, скулптурна композиция, катедрала, някакъв детайл („Грешката“, „Камбана“, „Катедралите“ и др.), ту рисува върху наситената му откъм емоции и прозрения повествователна тъкан образ, събитие, случица, детайл, които излъчват огромна енергия („В неизвест­на посока“,„Като жаждата“, „За огледалото“, „Уроци по френски“, „Коляното на историята“ и др.).

Особено силно е внушението, когато в сгъстеното и без туй повествователно пространство на прозата си Николай Стоянов сблъсква спомена (за детството или за прочетено във връзка с някогашни хора и исторически събития, несвързани конкретно с автора) и реал­ността на „тук и сега“— когато миналото осмисля настоящето или настоящето обагря в нова светлина факти от миналото. Така с необикновена сила авторът буквално набива в съзнанието ни усещането, че миналото, макар и минало, не е съвсем отминало, че то живее в човека (може би някъде в „директориите“ на онези 95 процента в мозъка му, които спят), че то по силата на извънмерна на пръв път логика предопределя днешния му ден и неговото утре в решенията, в постъпките, в действията, в пораженията и победите, в полетите му и в тишината. Особено въздействащи в това отношение са разказите „Вторник, ден за любов“ (от „Френската стая“) и „Ватерло“ (от „Есенни новели“).

Интересни в този дух са асоциациите на автора, свързани с войната и особено с последната световна война. Любопитното е, че той дори не е бил роден, когато тя е започнала, когато се е водела и е завършила, а ето — пише за нея така, все едно сам е преживял ужаса от нея, от катадневното тревожно очакване на смъртта, идваща от небето, от земята, иззад ъгъла на улицата, отвсякъде. Той не е бил свидетел на войната, но сянката на войната е преследвала неговия живот, обагряла е делника му с мрачина, с горчивина, с трагизъм. Оттук ни навяват мисли за силата на спомена за преживени радости и скърби, ужасяващи бедствия или красиви моменти, който спомен предците ни предават чрез кръвта и той оживява отново и отново чрез нас — в атавистични сънища, в догадки, в наши действия и поведение, на пръв поглед необясними, а всъщност дълбоко закономерни и естествени. Особено въздействащи, болезнено пронизващи са редовете му за инвалидите с онова удивително изкуство на Николай Стоянов да сблъсква противоположностите: На такава една улица („Инвалиденщрасе“ в Берлин — б.м.), където споменът за войната живее по най-ужасен начин, ставаш подозрителен със своята физическа пълноценност“ („Улица „Инвалидна“). И друг един детайл от разказа „Въпреки…“, където става дума за блокадата на Ленинград. В този разказ през думите на Трайко, съсед, загубил крака си в боевете край Крива паланка, авторът проумява и друго едно лице на войната: Помня, че когато разказваше за трудните фронтови години, същият този Трайко употребяваше несъзнателно и някак много често думата „въпреки“. Въпреки снарядите, казваше той, въпреки глада, въпреки болката и студа или въпреки страха… Това „въпреки“ в неговите разкази служеше като своеобразна мярка за преодоляване на граничните човешки възможности. Че думата е била словесен израз и на един от най-важните човешки стремежи — този за оцеляването, — разбрах доста години по-късно…“.

Забелязахте ли израза „своеобразна мярка за преодоляване на граничните човешки възможности“? И не ви ли прониза мълниеносно мисълта, че докато едни покрай войната и спекулата трупат пари за сметка на човешкото нещастие и кръвта на милиони, други издигат човека, човешкото на неподозирани дотогава нива. Неслучайно авторът не казва „инстинкт за оцеляване“ (което ще рече физическо оцеляване), а „стремеж за оцеляване“ (което ще рече оцеляването на човека като човек, като дух, надмогнал себе си, ще рече оцеляването на човечността, на човешкостта).

* * *

Вече стана дума за невероятната наблюдателност на Николай Стоянов. Но при него тя преминава на едно по-високо „качество“ — превръща се във вътрешни съзерцания, спокойни и ясни като прозрачните есенни утрини, които някой ни подарява тия дни, и неговата проницателност прераства в прозрения за единството на света, на живата и мъртвата природа, на природата сама по себе си и сътвореното от човека (което е същата тази природа, само че пресътворена), на миналото и настоящето, на разрушителното и творящото, на грозното и прекрасното, на ниското и високото, на буквите и природата, на звуците и природата, на външното и вътрешното движение, на порива към съвършенство и гибелта…

Напоследък често ставам свидетел на разговори, в които се разчепква темата за смисъла на поезията, на изкуството и най-често изводите на събеседниците ми са отчайващи: изкуството е безсмислено, особено днес, не е нужно никому и все повече се обезценява. Винаги съм се противопоставяла на подобни твърдения, защото човек идва на тоя свят, за да изрази себе си по някакъв начин  (всеки по свой си начин, разбира се, в зависимост от онова, което му е подадено свише).

Не знам какъв точно е смисълът на изкуството и как да го обясня да го защитя. Знам само, че когато се захванах да чета разказите на Николай Стоянов, бях в състояние на остро усещане за безсмислицата на живота, но докато ги четях, ме изпълваше светлина, пробягваше надежда, докосваше ме съпричастност и някакъв глас сякаш ми говореше: Не си сама на тоя свят, не си сама в самотата, в съмненията, в полетите и в отчаянията си, човече. Дерзай напред, дерзай нагоре, не се предавай!“

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук