ДЕФИНИРАНЕ НА НАЦИОНАЛНАТА ИДЕЯ

0
189

Пламен Лазаров е роден през 1958 година в София. Завършил е Университета за нацио­нално и световно стопанство. Заемал е различни мениджърски позиции в банковата сфера,  предимно в банки с чуждестранно участие. Владее английски, френски и руски език.

Българското общество боледува и това е особено видно в предизборната ситуация в страната. В навечерието на президентски и местни избори започва дискусия какви качества трябва да има българският президент и какво трябва да върши. В същото време политическите партии крият от общественото мнение истинските си цели и кандидати, но не прекратяват подмолните политически демарши.

Приет е нов Изборен кодекс, но продължават диску­сиите относно прекия избор на районните кметове, принципа за уседналост и други принципни за демокрацията въпроси. Обществото поставя под съмнение принципността на вицепремиера и министър на вътрешните работи поради факта, че оглави предизборния щаб на управляващата партия. Не престава кадрилът на експертно ниво (заместник-министри, началници на агенции, съдии и прокурори), който разпалва съмненията за корупция и некомпетентност.

Очевидно е от официалните данни на социологическите агенции, че доверието на населението към държавните институции, политическите партии, бизнеса и структурите на гражданското общество стремително пада. Единственият извод, който може да се направи, е, че деструктивните тенденции и фрагментирането на българското общество са стигнали онзи предел, от който нататък не може да се говори за общество, а за съвкупност от индивиди. В такава ситуация политическите партии са безсилни да влияят както на политиката, така и на обществото, защото са загубили своята пред­ставителност и способността си да привлекат електоралната маса. Ако окончателният разпад на обществото не бъде изпреварен с навремени и ефикасни действия, рискуваме да забравим за укрепване на държавността.

Ясно е, че диагнозата е тежка, но е напълно безсмислено да се търси отговорност за възникналата ситуация от когото и да било — просто отговорният субект (държавата и политиците) вече отсъства. Разбира се, това не отменя въпроса „А как стигнахме дотук?“ Имущественото разслоение, което беше напълно естествено и дори желано в процеса на мъчителния български преход, беше стимулирано и съпътствано от насаждане на омраза и завист, преекспониране на различията, етническо, образователно, културно, регионално, дори сексуално разслоение и фрагментиране на обществото. Деидеологизацията (като умишлено провеждана политика) системно замест­ваше социалните идеи и ценности с класови, групови, етнически и други палиативи, фрагментиращи обществото. Нововъзникващите икономически интереси агресивно ерудираха доверието към институциите и структурите на гражданското общество. Възникналата мизерия се просмука и в човешките отношения. Интересите на глобализирания бизнес на българския пазар безскрупулно ползваха медиите за насаждане на антибългарски скептицизъм, който им отваряше нови пазари. Сигурно е, че са използвани и много други инструменти за фрагментиране на българското общество и резултатът е повече от очевиден.

Ако обществото ни съумее да задейства имунната си система навреме, то би трябвало да извърви обратния път:

– заразяване на индивидите с нови идеи;

– формиране на идеология, обществено приети ценности и норми;

– структуриране на политики;

– изграждане на обществени организации, които да ги провеждат;

– развитие на държава, която да ги защитава и поддържа;

– транслиране на идеите, ценностите и нормите в националната културна идентичност.

Ако обществото разполагаше с лидери – визионери, този процес можеше да позволи на то да се реконструира дори по по-добър начин. Лошото е, че в условията на тотална фрагментация обществото изпитва остър дефицит на лидери и е склонно да се доверява на всевъзможни лъжепророци. И този процес ще продължи неизвестно докога (до времето, когато лидери започнат да се излъчват по естествен път). Дотогава всички

рискуваме да заживеем
в генномодифицирано общество

Общество, което изяжда хората, вместо да им служи. Това налага при формулирането на идеи да се подхожда изключително внимателно и на всяка стъпка идеите да се проверяват от гледна точка на базовите представи за хуманизма. Допълнителни затруднения създава обстоятелството, че за разлика от бизнеса и икономиката, при идеите и идеологията ползването на чужд опит и модели е неприложимо, защото води до загуба на най-ценното — културната идентичност, от която трябва да започне процесът на реинтеграция на обществото.

Все пак, опитът на други държави и народи може да бъде полезен, доколкото крайната цел е да се създаде съвременно общество, което не е изолирано и е съвместимо със съседните му общества и активно взаимодейства с тях. От тази гледна точка бъдещото ни общество трябва да е отворено и толерантно, но и самобитно и дори агресивно, за да отстоява интересите на своите членове.

Световната икономическа криза люшна махалото на политическите убеждения по света в посока национализъм и антиглобализъм. Логично е да се очаква, че и в нашето общество има подходяща почва за тези идеи. Същевременно, трябва да се приеме, че икономическият либерализъм в близко време окончателно ще загуби своята тежест в световната система от възгледи и убеждения, защото кризата направи прекалено видими неговите недостатъци и дори предизвика смях с елементарните механизми, с които бяха „измамени“ най-големите финансови либерали.

При формулиране на национална идея е добре да се вгледаме по-внимателно в етнокултурната традиция на региона и да не подминаваме свенливо премълчаваната от историците тракийска цивилизация, в която всеки поне малко грамотен политик би намерил многобройни вдъхновяващи идеи — като се започне с мирното съжителство на траки, славяни и прабългари, мине се през отношението на тракийската цивилизация към робството и се стигне до вдъхновяващите образи на Спартак и Орфей, които са живи в народопсихологията не само на българския, но и на съседните народи. Ако други народи са имали на разположение такава историческа база, едва ли биха пропуснали да я експлоатират, говорейки за единение и солидарност!

Както и при Голямата депресия (1929-1933), светът не може да разчита да се възстанови без идеология от типа на изложената от Рузвелт в New Deal (Нов курс), определяна от различни критици едновременно като крайно лява и като крайно дясна. При най-вероятния сценарий за развитие на кризата можем да очакваме, че светът ще достигне до нейния изход след не по-малко от 5-6 години. В случай че се реализира хиперинфлационен сценарий, изходът може да се очаква след 1-3 години. Така или иначе, в периода на излизане от кризата  като най-рационални ще доминират идеите на Рузвелт за единение на нацията и солидарността на обществото, както и регулативизмът на Кейнс. На финалната отсечка икономическите възгледи ще се разграничат от крайната точка на идеите на физиократите (които приемат природата като единствената производителна сила) и ще поемат в посока консерватизъм (където паричното обръщение се разглежда само и единствено от позициите на стоковия му еквивалент). Така ще се затвори и 28-годишният цикъл на икономическите възгледи.

Много хора се оплакват, че в България нямало държава. Опитвам се да разбера все пак за какво плачат?! Едва ли е за липсата на правителство, армия, данъци. Още повече, едва ли някой очаква в наши дни държавата да решава въпроси за мира и войната (светът е интегриран в няколко големи общности, които решават такива въпроси на доста по-високо ниво), прехраната (която в пазарната икономика е лично дело на всеки), инфраструктурата (за която всички политици се бият в гърдите).

И все пак, кое е онова нещо, което не може да се реши без помощта на държавата? Може да звучи парадоксално, но според мен хората се вайкат най-вече за националното си достойнство, заради това че в този глобализиран свят няма кой да ги представлява по неунизителен за тях начин. Ако се замислим, единственото, което може да се противопостави или да повлияе на световните организации и глобализираните монополи, е държавата. Пред нея не само индивидът, социалните групи, а дори и партиите са безсилни. Изглежда, деидеологизацията и деполитизацията на съвременното общество по пътя на промените в морални, ценностни и психологически механизми водят до засилено отрицание. Хората, осъзнали постепенно абстрактните доскоро, а сега съвсем реални заплахи от глобализацията, се чувстват беззащитни и уязвими. Засилва се потребността им да бъдат част от някаква реална общност, която да ги защитава, институция, която да ги уважава и цени, да ги представлява като достойни личности и да ги пази от произвола на глобалните монополи и структури.

За някои анализатори това може да е възраждане на национализма, който в историята е имал много негативни проявления, но процесът е обективен, защото човекът е социален индивид. В обикновените представи всяко общество се стреми да съхрани преди всичко самоуважението, традициите, културата и обичаите си. Присъща му е система за вътрешна комуникация, доверие и солидарност. На битово ниво едва ли имат някакво значение усвоените еврофондове, бюджетният дефицит, програмите на ООН или военната доктрина на НАТО. Пълненето на медиите с информации в тази посока е проява на неадекватност на политическата класа, която вместо да си върши работата, се опитва да прехвърли проблемите си на обикновените хора, като ги занимава с неща, за които те нехаят. Това неизбежно води до засилващо се недоверие в бюрокрацията, в политиците и активно ерозира лидерството, пораждайки деинтеграционни тенденции в обществото.

А обикновените хора с присъщата им мъдрост на социални индивиди очакват нещо много просто. Те искат лидери, които ги обичат и уважават и да вярват на тези свои лидери, че ще ги представят с достойнство пред света. Всички останали проблеми обществото може да реши само. Ако се намери поне един политик, който да постигне това, той ще е първият и единствен успешен лидер на България през последните десетилетия, особено ако успее да вдъхне на избирателите и малкото останало национално самочувствие.

Като икономист не мога да не задълбая и в темата за парите. По-точно количеството на парите в обращение, цената на парите и валутните курсове. Вероятно моите възгледи ще изглеждат като някаква смесица от кейнсиански и физиократски идеи, но в крайна сметка това е само едно мнение. Както българите, така и на българската икономика не се интересуват от печалбите на банките. Проблемът не е в банките с тяхната често далечна от пазарните условия регулация. Принципният проблем е в отсъствието на нацио­нален консенсус и пасивността на държавата по въпрос, жизненоважен за българската икономика. Напълно неадекватната е позицията на държавата ни, която позволява чужди банки да калкулират печалбите си върху мизерните остатъци от националния капитал и да го изнасят в чужбина, като по този начин лишават България от шанса да формира свой национален капитал. Като български икономист смятам, че това би трябвало да се регулира от държавата, като на чуждестранните банки в страната им се позволи безпрепятствено да изнасят счетоводните си печалби само ако предоставените кредити превишават поне с 10% привлечените в България ресурси и средният остатъчен срок по кредитите превишава 3 години.

Без да отричам критериите за финансова стабилност, мисля, че начините, по които се налага данъчна дисциплина, са откровено дестимулиращи за икономическите субекти в страната. Блокирането на банкови сметки от страна на НАП не само спира бюджетните приходи, но и тласка хората и фирмите към развитие в сивата икономика. Някакви „чуждестранни експерти“ ни убеждават, че ако бюджетният дефицит превиши 3%, ще ни сполети едва ли не съдбата на Гърция. Понеже не оспорвам необходимостта от финансова стабилност, бих редактирал това изискване така: 3%, но над оценките за дела на сивата икономика. Аргументи за това намирам във финансовата стабилност на САЩ, където дефицитът не е 3, а хиляди проценти. От друга страна, ако държавата беше облекчила излизането на сивата икономика на светло, сега бюджетът щеше да е с огромен излишък. Въпросът е

докога сивата икономика ще храни политиците
на България, пък и повечето българи?

Единствено след легализиране на сивите обороти може да се говори за реален бюджет, защото според много оценки над 50% от БВП се произвежда в сивата икономика.

Икономиката на България е била и си остава експортно ориентирана. С намаляване на броя и увеличаване обедняването на населението тази тенденция само ще се засилва. Още при самото въвеждане на валутния борд с административното определяне на валутния курс, без да са ясни докрай критериите за това, външни и вътрешни независими оценки сочеха, че българският лев е надценен спрямо еврото най-малко с около 30%, което автоматично доведе до оскъпяване на българския износ и поевтиняване на вносните аналози на българския пазар.

Оттук всички анализи за производителност, рентабилност, конкурентоспособност в последвалите години са неработещи. А с колко такива анализи ни затрупват и сега разни „чуждестранни експерти“ и колко неистини в тази връзка по адрес на българския народ сме чули в последно време! Затова добре платените държавници чиновници трябва да вземат отново калкулаторите в ръце, защото не става дума за сложни финансови схеми, а за обикновена аритметика и просто тройно правило. Учи се в четвърти клас!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук