Борислав Бойчев е белетрист, публицист. Завършил е СУ „Св. Кл. Охридски“, специалност „журналистика“. Работил е като редактор и кореспондент на Радио „София“, във в. „Литературен фронт“, сп. „Септември“ и сп. „Летопис“. Автор е на книгите „Тежките дядови ботуши“, „Село без кучета“, „Момчето и лисицата“ и др. Член е на СБП. През 1995 г. е удостоен с Годишната награда на Съюза на българските писатели. Носител е на наградата „Николай Хайтов“ (2008 г.) за сборника с разкази „Отвъд стария мост“.
Понякога се чудя откъде ми идват такива мисли. Напоследък пък ме е заяла една! Че Европа е болна. Представяте ли си какво ми се върти в главата? Както го мисля, тъй го пиша, ала аз самият не си вярвам. Умолявам и вас, любезни читатели, не вземайте написаното сериозно. Европа болна! Същата, дето чакаме от нея спасение, за пример ни е във всичко, каквото каже, за нас е закон. Векове наред е била център на световната политика, въртяла е планетата на пръста си, континентите ги е откривала един след друг и ги е цивилизовала. Правила е човека дивак, смъквала го е от клона и след време гледаш, дивакът му с дивак, докарал се с папионка като Георги Лозанов.
Европа, бабам, Европа!…
Но от друга страна, като погледнеш — Европа не е същата, не е вече център на световната политика, центърът се приплъзва на изток в Азиатско-Тихоокеанския район, при жълтите, с дръпнатите очи. Древни народи, населението няма брой, няма чет. Теснотия, няма място хората къде да приседнат, който се уредил седящ, уредил, другите — правостоящи. Учените се тревожат, че оста на Земното кълбо се изкривява. Направо се изметнала. И как няма да се изметне, като толкова народ се е струпал на малко място и натежава на една страна. И точно там сега се мести центърът на световната политика.
Европа не е това, което е била. На устата ми е и ще попитам: през последните 50-60 години да е отгледала държавници като Чърчил и генерал Де Гол? Къде ги днес такива държавни мъже? И кои седят на техните столове? Какви хора заемат най-отговорните постове? С какво записват имената си в историята? С гешефти и скандали, и да извинявате за простонародната дума — с курвалък.
Не само държавни мъже, Европа и деца не ражда. Внася население от другаде. Било демографски срив. И този срив като последица от полова леност ли е, или от разгула, превърнал любовта в стока, която се предлага и по магистрали. И как решава Европа демографския срив? Обърна се към различните, с друга ориентация, дето изобщо не правят деца. Противно на Божиите закони, узаконява браковете между тях. На всичко отгоре и в името на демокрацията. Семейства от еднополови! И за да бъдело това семейство щастливо, разрешава им се да имат деца. Само че чужди. Аз пък питам: на кого от двамата чичковци ще викат мамо и на кого татко?
Преглеждам написаното досега и ми идва от ваше име, читатели мои, да кресна от възмущение. Някои хора ми казват, че ако Европа научела за моите разсъждения, щяла да ме направи на бъзе и коприва. Щяла да ме заклейми за моята изостаналост: откъде, значи, се пръкват, от коя допотопна пещера изпълзяват тези изкопаеми! Пак ви уверявам, аз това го мисля, но не го вярвам. Аз ли съм този, който ще дава на Европа ум и разум?
Но от друга страна, нали гледам какво става в областта на духа, какво е направено през последните 50-60 години. Писатели има, само в една Франция годишно се издавали 600 романа. Ала посочете ми един автор, който да се равнява на някой от ония от деветнадесетия век, като Достоевски, Балзак, Толстой, Мопасан, Дикенс, Гьоте и още колко. Питам моя приятел Петър Караангов кои са сега големите майстори на словесното изкуство в Европа, а той ми рече: „Ще ти кажа след сто години“. Времето ще ги отсеело. Само че в предните векове още приживе великите писатели са ги разпознавали, съвременниците на Юго, Стендал, Чехов, Пушкин не са чакали сто години, за да отсъдят, че са класици на световната литература. Съвременните автори не са като едновремешните. Ония залягаха да изучават човека, да проникват дълбоко в душата, искаха да го направят по-добър, да го обезсилват, да потискат дивото в него. Докато в книгите на днешните, на считаните за модерни и авангардни има повече физиология и анатомия, нежели душевни болки и радости. И често обект на техните задълбочени наблюдения са ненормалници, хора с отклонения, най-често сексуални, които обществото поставяло в неравноправно положение, направо били низвергнати и трябвало да разпрострем своя демократизъм и над техните злочести глави. Хубаво, но то каква стана? Онеправданите са на по-голяма почит, на по-голямо уважение от нас, дето освен всичко друго, си даваме труда да правим и деца. На всичкото отгоре, тия, същите, викат за нас „ония извратеняци“.
А къде отиват раздаваните всяка година Нобелови награди? Повечето нобелисти напускат Европа и през Атлантика пристигат в Америка. Европа не е вече флагман нито в науката, нито в духовността.
Хванал съм се веднъж на хорото — няма да се пусна, ще продължа. По време на Втората световна война България, уви, беше на страната на Тройния съюз, на страната на фашистка Германия, на Италия и на Япония. А още в самото начало на световната касапница тя обяви война на САЩ и на Великобритания. Напомням всеки път тези истини, както и много други, защото младото поколение учи историята от близкото минало от речите на митингите след Десети ноември. А в тези речи лъжите са много повече от истините. По време на Парижката мирна конференция през 1947 г. войнствената България беше призната за победена и наказана. Само благодарение на застъпничеството на Съветския съюз България не загуби част от територията си. Аргумент в наша полза беше антифашистката съпротива в страната през това кърваво за Европа и за света време.
Ала след падането на Берлинската стена, като поехме пътя към демокрацията, от която дъх не можем да си поемем повече от двайсет години, на политическата сцена изпълзяха наследниците на ония, които вкараха страната във фашистката коалиция, обявиха война на двете Велики сили, избиваха и подлагаха на гонения бойците на българската съпротива. С помощта на външни сили от далечно място те оневиниха престъпниците, отговорни за фашизоидното минало на България — за разрушенията, грабежите, жертвите и страданията, и като капак на всичко, на убийците издигнаха паметници, които поставиха върху пиедестали, където бяха стояли до вчера бюстовете на загинали антифашисти. Европа пръста си не помръдна, за да защити дори паметта на собствените си синове, загинали на българска земя, рамо до рамо с българските бойци от общоевропейския антифашистки фронт. Каква е тази Англия, която не се възмути, че убийците на доблестния £ син, храбрия майор Томпсън, са обявени за герои?
В западния печат автори често прокобяват, че Европейският съюз щял да се разпадне. Не съм значи само аз, който го мисли туй нещо и се тревожи. Щял да се разпадне, защото в двете най-големи държави, локомотивите на Съюза, се трупало недоволство. Хората им викнали докога ще мъкнем ония от Средиземноморието и от Балканите, като обозначават населението с обидната дума михлюзи.
Разпадне ли се Европейския съюз – Господ да ни е на помощ. Увисваме, никой няма да ни подаде ръка, оставаме в безтегловност и както сме я закършили, оставаме насаме с комшиите, които не се умориха през вековете да откъсват българска земя и да си я присвояват. Държавните мъже на една от съседките все по-често напомнят как някога сме били една държава, че поради духовната общност, придобита през вековното присъствие, можело и сега да си имаме общо правителство. И в същото време по неведоми пътища неизвестни благодетели дават пари, без да ги броят, за строеж на джамии в Родопите. Гора от минарета вече краси планината.
Молете се да се молим, кръстете се, да се кръстим, стискайте да стискаме, Европейският съюз да пребъде. Иначе лошо, от лошо по-лошо.
Европа, бабам, Европа!
Подобно положение Достоевски предвиждаше още по онова време, когато Русия се канеше да освобождава България от турско „присъствие“. „Разбира се, в минути на някаква сериозна беда всички те непременно ще се обърнат за помощ към Русия. Колкото и да ни ненавиждат, да сплетничат и да ни клеветят пред Европа, кокетничейки с нея…“ Тъй писа в дневника си Достоевски. Вършили сме я тая и пак ще опитаме, ако се наложи. Ще се присламчим, ще се правим, че никога не сме издумвали лоши думи, не сме отричали, че Русия ни е освобождавала, ами ни е поробвала. По върховете на държавата ни се навъртат хора случайни, хванати от улицата, хора, които не се чуват какво говорят и не виждат по-далече от носа си. Но дали Русия ще се трогне? Погълната от грижи за себе си, дали няма да махне с ръка — кой каквото е дробил, да си го сърба.
Събудя се нощем и все тия мисли ми се въртят, сън не ме лови. Аз не им вярвам, как ще им вярвам, отпъждам ги, но те отново ме връхлитат като разгневени оси. Случвало се е да продумам пред някои хора какво си мисля насаме, а те само това чакат: оня, викат, от Поповско, от циганското село, дете мъмри… И ми се присмиват. А пък аз не я мъмря, напротив, мен сърцето ми се свива като си помисля, че Европа може да е уморена, силите £ да са изчерпани от това, че е стояла начело на световните събития, изчерпана от войни, революции, от страсти, от разочарования, от непосилен труд да съзижда, надпреварвайки се с природата. Европа има право да си почине, има право на отдих, като човек дослужил достолепно до пенсия… А може би и тя е смъртна и дните £ да са преброени… Страшни мисли! Ето докъде може да стигне човек, когато няма спирачка в мисленето. Разкайвам се за тях, не само че не им вярвам, ами ги презирам. Но те дълбаят мозъка ми. Ами ако те пропълзят и в главите на други хора, на слаби хора и те започнат да си вярват. Къде отиваме ние, ако започнем да си вярваме на всичко, което си мислим? Зловредните мисли трябва да бъдат забранени със закон. Да има за тях съд. И тогава аз ще изчистя съвестта си. Ще се дам под съд. Но не у нас. Нашите съдии ще похабят изключителен съдебен казус. В Страсбург, в Европа! Ще се дам под съд в Страсбург.
Европа, бабам, Европа!
***
Съединените щати и Европейският съюз. Мисля и за тях, сбарабарявам ги (сравнявам) и си правя своите разсъждения.
Америка е наша дъщеря, казваше Уистън Чърчил, на Европа дъщеря, която оженихме надалече. С Америка, ние, англичаните, вика Уинстън, имаме общ език, който ни разделя.
Надалече оженената дъщеря извади голям късмет, попадна на хубаво място и много бързо се замогна, подреди си живота, расте, набъбва и богатее. Не сторила и двеста години, и ето ти я по средата на миналия век велика сила. Ама велика. По това време, след няколко години войни за този, дето клати гората, Европа беше пролазила. Набързо се съвзе, зачерви гребена, ала дъщерята взе преднина, няма стигане по богатство и по сила. И тогава удари с юмрук по масата и се обяви за световен лидер.
Богатството, то я развали. Световният лидер започна да проявява лоши навици. Велика сила с лоши навици — това е днес Америка. Световната общественост, заявява лидерът, осъжда, световната общественост настоява, тя предупреждава, тя няма да допусне… Само че Америка не пита, съгласни ли са Китай, Индия или Русия, нежели Африка и Австралия с това, което провъзгласява и от тяхно име. И това й стана навик. Лош навик.
Самоназначи се за световен охранител на демокрацията и човешките права. На един-единствен човек да се накърнят правата, ама на върха на иглата да се накърнят, Америка е готова да сравни със земята цялата държава. Но най-странно се тя разлютява, когато нейде си е застрашена демокрацията. Ако пък мирише и на нефт… В името на мира и демокрацията е воювала в Корейския полуостров, Виетнам, Афганистан, Ирак и къде ли не, а на Балканския полуостров късмет извади Сърбия да £ сърба попарата. По свой вкус и в свой интерес пренареди Балканския полуостров. През което време гордата Европа се гушеше като мокра кокошка. На нейна територия, на континента се разпореждат у дома си, и тя се прави, че нищо не е станало. Америка орева света, че Ирак имал страшни оръжия и я заплашвал. Целият свят знаеше, че това е лъжа. Дето вика шопът, мижай, добре че те лажем. И Европа премижва ли, премижва, оставя се да я лажат. Като стана ясно, че няма такива страшни оръжия, направи се на дръж ми шапката: „Ах, станало е, вика, грешка, грешка е станало.“
Ако питате мене, Европейският съюз го има, за да умиротвори континента, да събере народите в юмрук и да му тежи думата в световната политика. „Европа на отечествата“ — така виждаше Съюза генерал Де Гол. И да бъде Европейският съюз опонент, да бъде коректив, ако някой проявява лоши навици. Само че Европа не се държи като опонент на лошите навици, а се умилква, сервилничи. Самите САЩ пък от своя страна отдавна са изгубили синовното си чувство на признателност към нея. „Комплексът Европа“ прераства във враждебно високомерие. Не може да признае нейната велика история, блясъка, високата духовност, заслугите пред света.
Европа, бабам, Европа!
Днешната Америка не е онази от епохата на Марк Твен и Джек Лондон. Сякаш чувам как помежду си тихичко наричат Европа „дъртата хетера“. Какво да се прави, Деветата симфония е прозвучала най-напред под европейско небе, а втора Девета симфония не може да има. Европейските катедрали ще си останат завинаги по-високи и ненадминати, по-забележителни и от най-високите небостъргачи.
Кой какво прави, Америка все се оплаква, че я заплашвали. Осеяла е света с военните си бази. Само в Япония били стотина. Противоракетната си отбрана курдисва все край границите на Русия. Нейната безопасност и интересите £ диктували да присъства в Грузия. И какъв грездей търси през девет земи в десета, на хиляди километри от собствените £ граници?
И не е ли това лош навик?
На 11 септември, когато стана онова чудовищно нещо в Ню Йорк, Америка адски изпищя. Заболя я, много я заболя. Окаяхме я, съчувствахме £. Само че и виетнамеца го боли, като го горят с напалм, и арабина го боли, когато го стрелят отвсякъде, сърбинът също го понаболява от бомбите и ракетите, макар да са с обеднен уран. А в момента и либийците изпитват някои неудобства. Който е причинил болка и неприятности на Америка, е терорист и тя обявява за свещен дълг на всички да я пазят от терористи. Ами когато тя причинява болки на другите?
Изохка Америка на 11 септември сутринта, защото с ужас разбра, че не е неуязвима. Че един фанатизиран мюсюлманин е по-страшен от стелтовете £, макар да са и те достижение на нейния гений. В хубавото септемврийско утро тя разбра, че е достигнала своя апогей и започва бавното, бавно и мъчително спускане. Това не се случва за пръв път. Такава е била съдбата на всички дръзвали да стават господари на света.
И както се казва, останалото е мълчание.
Залисани в собствените си игри, Европейският съюз и Америка проспаха как в северните части на Африка се трупаха сухи съчки на едно място. И те пламнаха, пожарът започна да се предава от държава на държава: Тунис, Мароко, Египет, Сирия… Светът е свидетел на голямо зрелище: ерата на африканските революции. Другаде, как да е, но мъчен за гасене е пожарът в Либия. Там има много нефт и пожарът избуява от нефта още повече. Пожарникарите уверяват целия свят, че са там от едното човеколюбие, от хуманизъм, нищо користно не ги води, дошли са да защитят мирното население, на всичко отгоре не могат да понасят миризмата на либийския нефт. Някои държави обаче, като Китай, Индия, Бразилия, Русия и още някои други не хващат вяра на тези приказки. Мислят друго.
Докато гасят пожарите в Либия и навсякъде другаде, пожарникарите не поглеждат какво става в собствените им дворове. Не виждат, че и там се трупат същите сухи съчки на едно място. Не съм такъв човек, да взема да прокобявам лоши работи, но в Южна Америка, задния двор на Съединените американски щати, отдавна се трупат сухи съчки и вече много са изпръхнали. Пък както наоколо има и много нефт… Не знам, аз си мълча. И да продумам, каква файда? Никой няма да ме чуе. Те Димитър Генчев, на когото дядо му е завършил във Виена, той самият е доцент и има зад гърба си френска гимназия, те един Димитър Генчев не искат да чуят, че мене ли?
А на мене и за Америка ми е мило.
След Европа дал ли е някой, колкото е дала Америка на света? Приютила е милиони хора, дала им е работа, бъдеще, научила ги е на труд. Томас Ман я нарече расов и национален универсум. Тревожа се и за нея, не ще ли бъде проядена от собствената си преситеност и от тази чрезмерност във всичко. Представите £ за устройство на света, винаги подчинени на имперския £ интерес, не се ли сблъскват с плановете за бъдещето, които крои останалият свят, иначе тъй лошо устроен?
На мене и Америка ми е мила.
Ние сме заедно на една и съща планета. А какво е тя сред умонепознаваемата Вселена? Една прашинка е тя, запокитена в тъмната бездна. На тая прашинка ние се крепим и вместо да се вкопчваме един в друг, да се вардим, изпълнени от омрази, съперничества, егоизъм, завист, човешка лошотия, правим всичко възможно да я взривим.
На мене и Америка ми е мила.
Там живее Том Сойер, с когото се знаем от момчета. Пасях двете ни кози по красивите ни баири на село и той ме придружаваше. Всеки малък американски градец си има по един Том Сойер, който боядисва оградата на леля си Поли.
Ами Хъкълбери Фин? Милият Хък Фин е президент на Съединените американски щати.
На мене и Америка ми е мила.
Само да не бяха тия нейни лоши навици.
***
Папката с ръкописа е вече на масата на редактора Юрий Борисов. Той не очаква от него кой знае какво, но е любопитен, познава автора — скромен редови литератор. Но и той, като побратимите си от същата гилдия, държи всяко писмено слово да се подчинява на законите на изкуството. А какво е изкуството, ако не преди всичко игра. И той, като се пази от академическата намусеност на професионалните политици списователи, а така също и от истеричната реторика на някои авторки, лукаво глумлив, старае се да поднася това, което си има наум, забавно, игриво. Ала зад тази маниерност и глумливост ще прикрива ли авторът своя догматизъм и откровения си евроскептицизъм?
Драги Юрий, на възникналите догадки отговарям както следва.
С догматиците съм воювал и от марксистки позиции сам ги навирам в миша дупка. Беше по време на перестройката, когато онзи с петното на челото, белязания, от най-високия амвон, от самия Кремъл зовеше за повече социализъм и повече демокрация. Тогава догматиците навириха глави, нададоха тревога, подобни реформи били пагубни. Но ние, прогресивните, демократите в партията, им дадохме отпор, стигнахме дотам, че приехме по европейски и конвергенцията, но им запушихме устата. Ала каква стана тя по-нататък? То това белязаното да било алтово. Изюди ни. Как само ни изюди! Уж повече социализъм щеше да бъде, уж повече демокрация, пък тя взе, че падна Берлинската стена. Ама и тая стена, да ги питам немските другари, за какво я бяха издигнали? Да ни я трият сега на главите. Не стига това, ами алтавото отиде в Малта и там ни довърши. Дума не обели за нас като съюзници, като че не сме били заедно цяла вечност. Захвърли ни, ако ще би вълци да ни ядат. Неусетно се оказахме в други ръце, ей тъй, от ръце на ръце, като пристанищна проститутка. Боже, да не си малка държава на света! Малка държава да не си!
И какво? Милиони хора, дето се бяха зарадвали, повярвали бяха, и сега, горките, се хапят, където не се стигат. Оттогава, като видя някой познат догматик, преминавам на другия тротоар. Познавам го отдалече, износва стари дрехи, балтонът му от италианско флаконе е от времето на Априлския пленум, меката му шапка смачкана от носене, а самото флаконе иззобано от молци. Провиква се през улицата, над главите на минувачите се провиква: Хей, вие там, вика, перестройчиците, как сте, как сте?… Предупреждавахме ли ви?…
Ако е по някой друг проблем, аз зная откъде и как да го подхвана от марксистки позиции, но досежно перестройката все едно, че те държи за слабините, няма мърдане.
Алтавото и то, не миряса, брей! Отиде в Турция и там ни се изплю в душиците: „Аз, кай, от млад мечтаех да съборя социализма.“ Абе, човек, какво е туй сърце да таи такваз злоба.
От Владивосток до Бранденбургската врата, както витиевато обичаше да се изразява Тодор Белчев… Бог да го прости, не издържа. Писател-охранител, вече има и такава професия. Ходеше с два пистолета, запасани на кръста, вардеше ограбеното от новобогаташите. Защо, бе, Тошо, защо ти бяха тия два пистолета, като и единият ти стигаше? Не издържа, Тодор, не издържа, налапа дулото…
И само той ли? Всеки божи ден телевизията съобщава кой се хвърлил от висок етаж, кой под бързия влак, как друг си послужил с въже. Избиването от засада отделно. По улиците се стреля като на война, редовият данъкоплатец в големите градове вече се придвижва с прибежки… От Владивосток до Бранденбургската врата, както се изразяваше Тодор, цели народи като изоглавени и напъдени добичета стоят на големия световен кръстопът, вият на умряло и се чудят в коя посока да поемат.
Защо, бе човек, защо? За какво приказвахме, пък какво ни дойде на главите! Да не знаем с какво име да го назовем. Казват му капитализъм, но с половин уста. Уж, че това бил временният, истинският, хубавият капитализъм бил напред. А дотогава кой, английската кралица ли ще ми плаща парното?
Англичаните, големите тарикати на Европа, устроиха честване на алтавото от името на Запада. Превъзнасяха го до небесата. И все току се хвалят с падането на комунизма, колко пари им бил спестил. Трилиони! Аз милиард зная какво е, учил съм го, но за трилион по наше време не се е споменавало. Тая цифра не зная как се пише. Че няма да го превъзнасят ли?
За такова честване в Русия не се е чувало, но правителството го награди с най-големия орден. За заслуги пред отечеството. И Русия си отгледа демократи. И то какви! Най-големите в света. Мило и драго дават за всичко, което е западно, европейско, американско.
Бисмарк казваше за Русия, че бавно впряга, но бързо препуска. Когато дошло време да прави капитализъм, толкова бавно впрягала, че изпуснала всякакви срокове, птицата-тройка тъй и не полетяла. Русия решила да прескочи капитализма и се отправила направо към комунизма. Ала не можело то тъй да се прескачат цели епохи, не било позволено дори и за „една отделно взета страна“. Плати висока цена за дяволията и сега £ е нанагорно, държи поправителни изпити и по двата предмета.
Като падна Берлинската стена, Западът живи ни оплака. Американците — най-много. Те знаеха за комунизма повече от нас. Цивилни мъже с военна стойка напълниха софийските хотели. Окайваха ни: горките, вие, викат, много сте препатили при комунизма, ние ще ви помогнем. И ни изпратиха кораби с мухлясала царевица, лекарства с изтекъл срок на годност и най-вече синя боя. Западът дружно, с пълен консенсус ни закри четири от блоковете на ядрената станция. Голяма загриженост се прояви и за военните ни заводи. Закриха ги един по един. В НАТО, викат, оръжие всякакво и в излишък. Оръжие да искате, ще ви въоръжим. И промишленост, думат американците, не ви трябва, ние имаме всичко. Модерно земеделие? Да поддържате научни институти по растениевъдство, овощарство, лозарство? Това е празна работа, вие толкова сте страдали при комунизма, че сега заслужавате да се радвате на свободата. И университети не ви трябват. Децата ви са умни, хубави, даровити и ние ще ги изучим в нашите световноизвестни висши училища, пък като завършат, ще ги настаним на работа в нашите научни институти, лаборатории, университети, защото вие нямате работа за хора с тяхната квалификация. Че какво имате вие, я се погледнете, че вие вече нищо нямате. Особено американските посланици, неуморни са. Все потупват по рамото: математическа нация сте, готови сме да купим целия институт към БАН. Всъщност, за какво ви е на вас Академия на науките? Гледайте си кефа, има кой да прави голямата наука. Защо ви са на вас математици от висока класа? Само да ги хабите. Вашите сметки са толкова прости, решават се с действие събиране и действие изваждане. Бюджетът ви? Че какъв бюджет имате вие, господин Дянков ще го изчисли на пръсти.
И понеже много сме страдали при комунизма, милион и половина от младото поколение се изсели в Америка и Европа. Занапред няма да я караме както досега. Един американски приятел ни препоръча да сме отглеждали цветя. А може и друго. През цялата година да правим кукерски маски и на Сирни заговезни богати туристи от цял свят ще идват да ни гледат кукерските мурафети и ще се забавляват. Че той целият ни днешен живот е шоу. Стига сме страдали.
И членове на Европейския съюз станахме. Какво повече да искаме? Приеха ни, за да има кой да е най-беден в Европа, да е последен във всичко, да служи за лош пример и да бъде нахокван.
В държавата всичко е под контрол. Половината България подслушва другата половина. Нивите ни тънат в бурени, развъждат магарешки бодили и маргаритки, но ние нямаме време да орем и да сеем, защото строим магистрали. Както се говори за нас, строим ги, за да могат хората ни по-лесно да се изнасят навън.
Премиерът ни, Бойкото, Бойко Балкански, е най-личният сред премиерите на Европейския съюз: най-големият гръден кош, планина от мускули, вълнести гърди, булгар, булгар. Управлява страната с масали. Колегите му знаят, че Бойкото е бил бодигард, сиреч, пазвантин, телохранител, вардянин на ръководителя на тоталитарната държава Тодор Живков и на бившия цар Симеон Сакскобургготски. И възниква един въпрос, на който няма отговор. Ако някой от пажовете на Нейно величество кралицата стане премиер на Великобритания, днешните колеги на Бойкото от Европейския съюз ще приемат ли пажа за равнопоставен? Западът ляга и става с приказки за демокрация, лоялност, равноправие, но пажовете си ги държи там, където им е мястото. А нашите пажове-премиери ги поощрява и се забавлява с тях.
Драги Юрий, както виждаш, в погрешна посока е тръгнал светът, щом като догматикът се оказва прав и животът се повлече според неговите прогнози. Да ми стои той на отсрещния тротоар със смачканото си бомбе, с флаконето, опасано от молци, да ми се усмихва саркастично, да ми подхвърля иронии, пък аз да се преструвам, че не го виждам. И да не мога от марксически позиции, както си знам…
А външно догматикът е сух, мускулест, ръката му костелива, правил съм здрасти с него. Стиска яко, за да усетиш с кого имаш работа. Но иначе е човек като мене и като тебе. И той старее, но по-бавно, защото си вярва на това, което мисли, у него няма съмнения, няма разяждащо раздвоение, нито терзания за нещо. Гледа само напред и е като кола без заден ход. Старее, но по-бавно и живее по-дълго.
Занапред и в него трябва да се вслушваме.
А досежно евроскептицизма, изповядвам чистосърдечно — аз съм умерен еврооптимист.
Европа, бабам, Европа!…
май 2011 г.