Милен Гетов е български кинорежисьор. Роден e в Бяла Слатина през 1925 година. Завършил e журналистика и кинорежисура. Негови са едни от най-популярните екранизации на романите на Богомил Райнов, сред които „Тайфуни с нежни имена“, „Умирай само в краен случай“,,„Един наивник на средна възраст“,,„Реквием за една мръсница“ и др.
Горката „стара журналистика“! Тя остана само в спомените на съвременниците и трудовете на историците! Техническата революция непрекъснато сменяше „бельото“ £, докато най-после заедно с радиото и телевизията я направи… медия! След това цифровизацията отново смени „бельото“ на медиите и се появи властелинът Интернет! И той стана „дясната ръка“ на глобализацията!
Защо с такъв страх и неувереност говорим за това състояние, търсено с векове от човечеството? Мечтата за свят без граници, за глобална икономика и глобален пазар, за глобален просперитет на човечеството. И осъществяването на тази мечта смятахме за закономерност.
Днес глобализацията-Европейски съюз е вече факт.
Изключително сложният и многостранен процес на глобализация обхваща всяка страна на човешкия живот. Високите технологии позволяват на хората да научават за събитията секунди след като са се случили или да присъстват виртуално на тяхното провеждане. Стига се до парадокса, че ако не се пише и показва дадено събитие, сякаш то не се е случило!
Характеризирането на медиите като четвъртата власт определя задължението им да бдят над останалите три. Медиите имат трудната задача променяйки себе си, едновременно да променят и мисленето на хората, да правят достояние на всички новите идеи, да популяризират новите възможности.
Техническата революция и новите средства за масова комуникация увеличават извънредно много възможностите на „четвъртата власт“, но същевременно и нейната отговорност.
Журналистиката е метроном на всяко общество. Тя не само отброява социалното време, но ни прави съпричастни и на промените, които стават в него, принуждават ни да търсим в настоящето пътищата към бъдещето.
Ако се вгледаме в световното огледало, ще открием една друга странна закономерност — „глобалното село“, в което е превърнат ЕС, започва да ерозира „съселяните“ си! И не само това, глобализацията започна да дели света на „паралели и меридиани“ от богати и бедни. Сравнително малък брой хора с огромни доходи и с влияние върху световните ресурси и капитали се изолират на върха на пирамидата, а по-голямата част от населението отива към ръба на нищетата. В това разделение липсва много важна част от тези „географски ширини“— средната класа! Тя става жертва на неконтролираната глобализация.
И на този фон се изправя „четвъртата власт“— журналистиката!
Накъде? И с кого?
Този въпрос го задаваме не само ние, но и цялото „голямо село“—Европейският съюз!
Ако се обърнем към историята на нашата журналистика, ще прочетем, че тя е имала строги правила и принципи, колкото и несъвършени да са те!
В началото на миналия век първият председател на СБЖ Йосиф Хербст ги е формулирал като „никому в угода — никому на пук“!
Това е първото правило — обективност!
Един от най-добрите журналисти в Царство България — Стефан Танев, беше характеризирал родната журналистика по онова време така: „Боси сме си, боси! Професията ни е такава, че всеки ден се сблъскваме с различни въпроси и събития. И така придобиваме една повърхностна култура, която прави впечатление, защото е всестранна, но плитка, много плитка!“
Второто правило — професионализъм!
И накрая, като че ли имайки предвид идващата глобализация, хилендарският монах пише в своята „История славянобългарска“: „О, неразумни юроде, защо се срамиш да се наречеш българин? Нима българите не са имали царство и господарство?“
И това е третото правило — патриотизъм!
Българската журналистика е призвана да защити и съхрани своята нация и своя народ. Днес ние питаме:
„Кой ще ни защити
от съвременната българска журналистика“?
Новините започват с убийства, катастрофи и наводнения, цените се сравняват с ЕС, но заплатите — не, стандартът на българина се измерва в пътища и магистрали. В спорта класирането в двадесетицата се приема за голям успех, а забравяме, че на Олимпиади и световни първенства сме били в първата тройка или петица, че „златните ни момичета“ и щангисти бяха на върховете на своите спортове! Българските ученици печелеха златните медали по световните олимпиади, а компютърът носи българската марка!
От вестниците, ефира, от големия и малкия екран изчезна богатата българска реч. Пазарната икономика се изяви като меценат и сложи на кантара родното слово и започна да определя „кое върви и кое не“!
Къде българинът проявява своя талант? Във фалшифицирането на банкноти, източване на банкомати, производство и пренасяне на дрога, проституция и корупция…
Това не е носталгия към миналото, а вяра, надежда и любов в качествата, възможностите и таланта на българина!
Той е вдъхвал респект не само с храбростта и силата си, но и със своето любознание, изобретателност и умения! В световната културна съкровищница, българите имат своя голям дял! Да не говорим за мястото ни в историята! Както пише журналистът Стефан Танев: „Когато великите сили още ги нямаше, българите имаха държава!“ Къде са днес тези български журналисти? Професията, талантът и моралът нямат партийна принадлежност.
Отговорната журналистика
не се прави на пазарен принцип
Авторитетът на един журналист, на една медия се гради върху тяхната обективност, професионализъм и родолюбие. А това предполага култура, талант и….. смелост!
Професията журналист по целия свят се нарежда в категорията „най-отговорни, трудни и опасни“. У нас е сред последните категории. Може би, защото такава е журналистиката ни — безопасна и безотговорна.
Как да направим българската журналистика професионална, независима и неподкупна? Да £ върнем креслото на „четвъртата власт“?
Няма правни и етични закони, които да определят правата и задълженията на журналиста, колективно-трудови договори, които да го правят икономически независим и морално свободен, както е в другите страни на Европейската общност.
Журналистиката е принудена да се профилира в различните медии, според техническите средства за реализация, но това не променя основните принципи на професията.
Цензура в различните £ варианти винаги е имало, но „автоцензурата“ е най-непреодолима! Особенно когато е свързана с борбата за оцеляване!
Проблемът с подготовката на бъдещите журналисти от дълги години остава открит! Професията не се продава, тя се усвоява! Много качества се изискват както от кандидатите, така и от преподавателите.
И личности в професията!
В деня на свободния печат — 3 май т.г., в сайта за разследваща журналистика „Биволъ“ бе публикувана част от поверителния доклад на бившия посланик в България Нанси Макълдауни до Държавния департамент на САЩ, в който тя характеризипа „хроничното заболяване“ на българската журналистика така: „продажност, корупция и политически слугинаж, заплащан с мръсните пари на сивия сектор.“
По този повод във вестник „Култура“ Р. Маркова задава въпроса: „И какво следва от тази публикация?“ И си отговаря: „На първо време, ще се промени нашето отношение към получаваната информация. Докато гледаме на нея с рефлекса на закоравели любители на сензации и на жълтата преса, тя ще си остане безполезна!“ Съгласен съм с нея.
У нас сега процъфтяват отдавна изхвърлени от „репертоара“ на западната журналистика и компрометирани прийоми.
Нали се борим за авангардна журналистика, отговорна и патриотична! Къде е тя? Кои са нейните носители — медии и персонажи?
Българската журналистика вече 20 години като че ли е без глас — говори шепнешком, прави пируети ту на ляво, ту на дясно, старателно заобикаля проблеми и теми, които биха я конфронтирали с издатели и властници. Нещо по-лошо, според данни на Сметната палата, тиражни медии охотно приемат подкупи, формирани в различни документи с парите на данъкоплатците.
Разбира се, има и отделни островчета на сериозна, професионална и отговорна журналистика, но те са капка в морето. И все пак има!
Икономическият натиск, ежедневният страх да не останеш без работа, липсата на чувството за мисия, на професионална солидарност и колегиална етика са основната причина за подмяна на обществения договор на журналиста с читатели, зрители и слушатели.
И тогава настъпва времето на преоценка.
Няма кръстопът, има видима посока, път независимо дали е трънлив или асфалтиран, но при всички случаи труден!
И той трябва да бъде изминат така, както са го направили нашите предци. Затова я има България!
