Максим Мизов е доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социологията, политологията и етнологията. Автор на 17 (3 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 200 научно– теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
Статията " Ликовете на носталгияга" е част от последната глава на подготвената за печат книга „Носталгията” (Размисли и ескизи).
Носталгията винаги има
свое съкровено кътче в душевността на човека
и много рядко тя може да се превърне в постоянен или пък вездесъщ психичен тонус. Тя се появява, проявява в цялото си великолепие в отделни моменти от житейската драма или орисия на субекта, когато с нещо настоящето го настъпва болезнено и на тази база субектът волно-неволно почва да сверява и сравнява двете времена. Така че ако настоящето не създава и не втвърдява свои особени „мазоли“ в душевността на човека, то няма как и носталгията да бъде техен лек, или тяхна остра болка! Както мазолите, така и носталгията не боли постоянно, а отвреме на време, при случай, когато нещо започва да „убива“, да е неудобно за сетивността на страдащия човек!
Тъкмо подобна съсредоточеност и проявеност на носталгичните мотиви би следвало да бъде отречена или преиначена от противниците на носталгията. За да се случи това обаче, враговете на конкретни носталгични идеи, образи и емоции се виждат принудени да разтеглят епизодичността по протежение на тоталността на човешкия живот, да придадат друга визия или мисия на носталгичното, за да може — на тази подработена основа — да се заклейми то някак. Само по такъв начин, чрез подобни манипулации, спекулации и фалшификации на истинското, на реалното житие-битие на конкретна носталгия, последната може да бъде публично представена и дамгосана като обществено-вредна или дори опасна.
Вместо да е ситуативно-моментен „пришълец“ в душевния мир на човека, чакан или неочакван гостенин в интимността на субекта, носталгията е описана и разобличена като постоянна идейно-емоционална доминанта, а и едва ли не като най-важната характеристика на темперамента и характера на конкретния й носител.
За противниците на конкретна носталгия сякаш нямат абсолютно никакво значение характеровите или темпераментовите особености на нейния притежател. Дали човек е холерик, сангвиник, меланхолик или флегматик, това за изобличителя на носталгията е без значение; макар да е пределно ясно, че субект с определен тип темперамент може да бъде повече/по-малко склонен към, нуждаещ се от носталгии.
Разбира се, подобно пренебрежение към психичните особености на субекта е крайно потребно и наложително при идеологизираните дискурси за носталгията. В политиката е важно как и защо може или трябва конкретно ситуативно, дори конюктурно и користно да се използват всички особености на хората, в т.ч. и някои техни характерови или темпераментови особености. За нея са важни и нужни онези човешки специфики, които са благоприятни за манипулации и спекулации. Това не значи, че при опровергаването или публичното линчуване на носталгията политизираните субекти естествено би трябвало да се съобразяват с индивидуално-темпераментовите черти на жертвите си. Когато символично се дискредитира или репресира носталгията на дадена човешка общност (била тя политическа, партийна или друга), съдниците и екзекуторите на въпросната носталгия изобщо не търсят оправдателни, оневинителни или смекчаващи основания и мотиви за наличието и действието £ в конкретен тип (темпераментово-структурирани) индивиди. Понеже човешките групи или общности нямат единен и монолитен, постоянен и тотално присъщ им темперамент, те могат да изглеждат и като притежатели на различни темпераменти. В едни ситуации могат да изглеждат като меланхолични или флегматични; в други — по-екстремни или критично-съдбовни за тях обстановки, те сякаш си сменят темпераментовия профил и започват да изглеждат някак си по другояче: например като холерично, или като сангвинично „форматирани“ социални субекти.
За противниците и враговете на конкретен тип носталгия обаче това всъщност е само инструментално значимо, но то само по себе си няма някакво по-специално, да не говорим изобщо за кардинално значение при техните прояви. Това всъщност подсказва, че експлоатацията на контраносталгични по дух дискурси може да се опира на особена депсихологизация на обектите и жертвите, което не значи, че в други отношения тези дискурси пренебрегват психологически благоприятните за тях дадености на конкретната ситуация, но и на хората в нея.
В политизираните дискурси носталгията се описва и като някакво тотално психично състояние, хегемонна, властно доминираща и напълно несъобразяваща се с всички останали индивидуални специфики на човека характеристика или като някоя свръхреалност, която дирижира и подчинява на себе си всички други страни на жизненото самоусещане. Спекулацията и фалшифицирането на истините в политизираните дискурси за носталгията се проявяват и в още нещо: при носталгията е важен не толкова или дори не само духът на времето, колкото уютът във времето и на спомена за него. Именно този аспект се оказва смислова сърцевина и мотивационна фокусираност в съдържанието и функционалните особености на всеки един носталгичен модус. Не духът на времето, взет сам по себе си, а неговото интимно-значимо и ценностно-позитивно преживяване от субекта на носталгията се оказват най-важните за нея.
Носталгията винаги акцентира върху интериорността на живяното време, а не на неговата екстериорност, на външността и отчуждеността му спрямо субекта. За нея са важни преди всичко душевните резонанси, нюансировки на преживяното, а съвсем не толкова някаква гола утилитарност и повърхностна ефектност от него.
Носталгията изобщо не се занимава с педантичен и многостранен анализ на случилото се в миналото на субекта. Тя не посочва назидателно с пръст липсата или провиненията на определени институционални форми на живот. Носталгията дискретно акцентира на отсъствието или на радикалната промяна в тези форми на живот в настоящето, понеже те вече не притежават предишния екзистенциален или психо-емоционален уют, душевната топлота, съкровеност на преживяването в тях.
Възможно е някога — в прегръдките на миналото, но когато то е било още в качеството си на настояще — подобен уют да не е бил дори забелязван, нито ценен така, както това вече се случва след превръщането на прежното настояще в минало. Тук и сега обаче, в настоящето, което се отличава с разрива и дори с раздора между времената и жизнените обстоятелства или нрави, които ги съпровождат, този уют попада под лупата на вниманието, във фокуса на душевните размисли и терзания. От незабелязаните, пренебрегвани преди или потайни кътчета на паметта днес се прави специфична символична „ексхумация“ на някои определени спомени, дори на тяхното ревитализиране и фаворизиране в мирогледната ориентация на субекта. Тези спомени (или колекции от тях) се изкачват по стълбицата на йерархиите на паметовите наследства и съобразно на това придобиват силна мотивациона роля в конкретни мигновения и ситуации на „пътуване“ в и консумиране на носталгията.
Носталгията никога не може да бъде едновременно случващ се и символно фаворизиран образ на дадено събитие, притежаващо интимна ценност за субекта £. За да приеме тя своето истинско битие или „бойното си кръщение“, носталгията би следвало да бъде отдалечена, темпорално дистанцирана от своята фабула, а дори и сюжетът на носталгичния образ да не съвпада изцяло със сюжета на самата случка.
Разбира се, казаното не означава, че уютът на носталгичния образ следва да се представя като напълно изкуствено, телеологически компенсаторно образувание или като приложен инструмент за социалната ориентация и реализация на субекта. Не всички носталгични образи са изцяло конструирани или са създадени сякаш от нищото. Много от тях реално притежават в биографията на миналото „добро старо време“ и своите естествени, действително случили се или въздействащи корелати. Последните обаче в новото време, в пулсиращото настояще, могат да бъдат както преувеличени, така и смалени, дори принизени по своята ценност или значимост. Тъкмо поради това обстоятелство носталгията не винаги е само и не е просто една чисто ментална дейност, гарнирана и със съответни емоции. Тя наистина може да бъде реална връзка, път, който съединява времената, модус, който пренася нещо от едно в друго измерение на темпоралността и екзистенцията.
Банално-идеологизираният прочит на носталгията обикновено се свежда до известна (смислово-ценностна) девалвация на настоящето и свръхвалоризация на миналото. Срещу прелестите на отшумялото и незабравимо „добро старо време“ и пълнокръвния живот на субекта в него носталгията противопоставя смутното или прекалено ограничаващото жизнените изяви на субекта £ сегашно време или битие. Така в картинността на носталгичния образ миналото сякаш добива изключителна смислова и ценностна аура; то се обрисува като изпълнено с човешка топлота или уютна екзистенциална нагласа. В противоположност на подобна реална или пък и хиперболизирана аркадия на жизнените обстоятелства и нрави в „златното време“ носталгията предлага безсмислеността, ограничеността и хаотичността, пълнотата на едно обществено-историческо време, която се оказва празнота в екзистенциален план, пустота в душевния мир на носталгичния субект. Вместо органично сплетени и взаимодопълващи се жизнени обстоятелства или нрави в „златното време“, сега вече настоящето сервира излишества от разпокъсани житейски обстоятелства, от разпадащи се или формиращи се, но ненавистно гледащи едни към други, нрави и пр. На идилията на миналото драстично и контрастно противостои баналността или екстремността на едно настояще, което не носи никакъв душевен уют, очарование.
Вместо някакъв спокоен, нормален, но и порядъчен живот чрез духа на миналото, носталгията ясно и оглушително посочва към объркания, ненормален и хаотичен свят на социални или жизнени обстоятелства, на тревожни или опасни промени и преобразувания,
които посягат към и раняват душевността на субекта £. Вместо една душевна удовлетвореност, излъчвана от порите на миналото, което е обрисувано със симпатия и страст от носталгията, последната подсказва за някаква актуална обърканост, за душевен смут, тежки вътрешни драми и терзания. Срещу символния аромат на носталгично-фаворизираното минало носталгията си позволява или вменява задължението да покаже миризмите, вонята на настоящето.
Противно на подредения, организиран и нормален жизнен свят от „доброто старо време“ носталгията лансира и дискретно порицава сегашния дезорганизиран и социопатно изглеждащ свят на променените днес реалности, нрави и привички.
Носталгията откъсва части от някаква (реална или имагинерна) тоталност и ги представя като завършени и дори съвършени. Същевременно тя конфронтира на преизпълнената с противоречия, незавършеност, вътрешно препираща и оспорваща се настояща реалност. Миналото се оказва обител на една доста приемлива и смислово-ценностно призната и ценена, толерирана и понякога фаворизирана континуалност, докато настоящето се показва като хронотопос на дисконтинуитетни процеси и тенденции. Разбира се, при тези „игри“ на носталгията се забравя или пренебрегва едно не по-малко съществено обстоятелство: това, че самото минало в качеството му някога на настояще също е било в ролята на своеобразен съдник или палач на предхождащата го континуалност, на смисловата цялост по по-прежните нрави.
Но не е ли носталгията онова закъсняло отмъщение, което ни завръща към определен сегмент на социалния или още по-точно на екзистенциалния уют, който минали реалности и нрави са правели възможен и реален в дадени форми/степени? Това
закъсняло отмъщение на духовете
и призраците на уютното минало
обаче идва в точния момент, когато дефицитът на подобен уют в актуално-пулсиращата действителност става наистина прекалено осезаем, усеща се неимоверно болезнено. Подобно отмъщение не цели да възстанови онтологически изгубения (в здрача на времето) уют — това е невъзможно да се случи по никакъв начин. То преследва нещо друго: чрез паметта за миналия уют да се конфронтира (въображаемо, вербално и афективно) с екзистенциалната неуютност на сегашното време. Защото това време вече е символично бреме, което е ограничило, изолирало или унищожило възможностите и проходите за подобен (социален или персонално-екзистенциален) уют, такъв, какъвто е имало или поне се привижда в носталгизираната идилия и споменния ренесанс на златното минало.
Така погледната, носталгията е своеобразна оценка и дори присъда над един солиден недостиг в иначе пренаситеното с далеч повече събития, новости и дори излишества настояще, спрямо „нормалността“ или дори изобилието на черти и реалии на визирания уют. Колкото повече пулсиращото настояще е еманципирано спрямо миналото, толкова и по-осезаемо то отнема, ограбва и премахва шансовете за живот на подобен уют. И новите координатни системи на живота и жизненият свят на човека не компенсират, не заглушават, не прикриват, не премахват напълно следите на паметта или на спомените за някогашния душевно-екзистенциален уют. Последният сега, в настоящето, почва да се забелязва и да се цени далеч повече, отколкото това се е случвало в миналото, което е било настояще обществено-историческо или екзистенциално време. Загубата му го превръща от баналност в еталон на съществуване, от средство — в цел или интимно-преживявана съкровена ценност за човека, притежател и ползвател на образите на носталгията.
Разбира се, всичко казано дотук съвсем не може да се приема като някаква оправдателна присъда или даже като апология на ролята на носталгията в живота. Като всеки социокултурен феномен носталгията има сложна и дори противоречива природа, разнолики проявления и разнородни функционални ангажименти. Затова и не бива едностранчиво да бъде или тотално отричана и клеймена, или всячески да се оневинява и възвеличава за влиянията и въздействията £ върху човека.
И тъкмо поради това призивът и посланието на тези редове са да сме внимателни, коректни, обективни, безпристрастни, аналитични, а също и проницателни при срещите ни с различните ликове, с всевъзможните превъплъщения и изненади на носталгията. А преди да се произнесем върху нейното моментно проявление, да се замислим дали няма да постъпим като други лица и групи, които публично оповестяват и страстно разпространяват спекулативно-фалшифицираните версии за „истинското лице“, с което да се натрапват унифицирани и инструментални представи за носталгичния феномен, независимо дали правят такава грешка най-съзнателно или несъзнателно.
ЛИКОВЕТЕ НА НОСТАЛГИЯТА – I ЧАСТ