ИНТЕГРАЦИЯТА В ЕПОХАТА НА ПРОМЕНИТЕ

0
237

Вадим Бондар е икономически наблюдател в руското списание „Однако“

Силите на притеглянето и отблъскването:
вековните императиви и новите фактори

 

Финансово-икономическата криза задвижи по целия свят редица процеси, внасящи корективи в интеграционните процеси на глобално и регионално равнище. Много от това, което се планираше и декларираше до 2007 г., днес се преразглежда или по посока на ускоряването, или по посока на замразяването. Тези метаморфози засягат на първо място Русия.

Несъкратимата дистанция

След разпадането на Съветския съюз, което Владимир Путин нарече най-голямата политическа катастрофа на века, и смяната на социалистическата ориентация много представители на зараждащия се нов руски елит и отделни членове на стария съветски елит неизвестно защо решиха, че разрушавайки своя „несъвършен“ дом, те заедно с цялото прогресивно „западно човечество“ ще построят някаква Вавилонска кула на всеобщото човешко щастие. При това дали под въздействието на разрушителната еуфория, дали приспани от сладникавите речи на одобрение и многобройните потупвания по рамото от страна на невярващите на своето щастие представители на задграничния привилегирован кръг, забравиха, че от векове всичко, разположено на изток от Полша, се възприемаше като потенциално колониална „дива земя“, където не действат законите и системата от ценности  на западната цивилизация.

Да се обедини Европа на базови политико-икономически и културни ценности чрез принуда и въвличане в процеса на националните елити се опитваха много дейни обединители на земи и народи. Но руската азиатщина“ влизаше в тези планове на основата на правото на присъединяемите  територии, населени с непълноценни, диви народи“.

Ето какво се казва по този повод в известния за своето време в Европа труд, издаден в Париж през 1784 г. под името „История естествена, нравствена, гражданска и политическа, древна и сегашна на Русия“ под редакцията на члена на много академии господин Леклерк: Всички сфери на управлението непрекъснато показваха зверствата на руснаците, тяхното невежество в държавното управление и техните наклонности към ограбване на своите съседи.“

 Заслужава внимание и още един интересен пасаж на почетния академик и признат европейски авторитет: Опитът ни учи, че вкусът на един нежен народ невинаги е вкус на всички народи…“ Това той пише за западния народ — люлката на цивилизацията и за всички останали диваци.

Подобни изводи в научния труд има много. Те са ценни по две причини.

Първо, в годините на публикуването на „Историята“ Наполеон Бонапарт е навършил 15 години и любознателният юноша под впечатлението на този и други трудове от подобен род напълно оформя представата си за територията, където след 28 години оглавява общоевропейско нашествие на „дванадесетте езика“. Именно по време на този поход много ясно и релефно се очертава границата между „нежните“ и всички останали народи дори и чрез превръщането на православни храмове в конюшни и нужници на войниците. Грабежите и насилията над „диваците“ не се признаваха от „нежните“ народи и не се признават и сега като такива.

Второ, ценността на подобен род издания е в тяхната необикновена актуалност в продължение на над двестагодишната история. За да се убедим в това, е достатъчно да прочетем статиите на Newsday, Financial Times, Wall Street Journal, Monde и редица други известни средства за масова информация. 

По този начин се възприемат и всички интеграционни  идеи и инициативи. Същността на това възприемане се свежда, ако нещата  се наричат със собствените им имена, до имперската оценка за ролята и мястото на Русия във всяко партньорство. Западът в широкия смисъл на думата и Европейският съюз като негова старосветска основа (не напразно приемането на Лисабонския договор придаде на Европейския съюз статус на супердържава) е метрополия, а Русия е периферия, провинция. Суровинна, монтажна, даже високоинтелектуална, но все едно — провинция, и не може да има никаква равнозначна интеграция, равноправно партньорство. Даже вътре в Европейския съюз интеграцията предполага градация. Същата Испания съвсем не е това, което е Гърция. Какво пък да се каже за нас!

В навечерието на неотдавнашната визита на Владимир Путин в Германия Der Spiegel публикува статия, озаглавена „Студен свят“, в която черно на бяло  е написано: От гледна точка на Берлин ръководството в Москва досега не може да приеме този факт, че Русия престана да бъде световна държава.

При такъв подход единно търговско и икономическо пространство от Лисабон до Владивосток може да се осъществи само тогава, когато метрополията счете това за нужно и естествено при нейните условия.

 Европейският съюз е основен търговски партньор на Руската федерация. На него се пада половината от нашата външна търговия. Отделни компании и по отделни направления си сътрудничат доста успешно и се интегрират. Напълно логично би било разширяването и задълбочаването на сътрудничеството. Но широкомащабно движение в тази посока няма. Ключовите играчи на западната самоопределеност не искат взаимно проникване на двустранна и равноправна основа, което предполага пълноценна интеграция. Както показва световният опит, интеграцията се изгражда върху осъзнаването от участниците в нея на общността на тяхната бъдеща историческа съдба. Както изглежда, представителите на западната цивилизация и тези, които се опитват да се причислят към нея, не виждат и не искат да видят общата историческа съдба с нашата страна. Обаче болестите на ръста и кризата внасят в интеграционните процеси своите корективи както вътре в Европейския съюз, така и в подходите на другите страни в сътрудничеството с Русия.

Кризата променя много неща

Европейското ръководство в продължение вече на няколко години демонстрира своята все по-голяма несъстоятелност. За това през юни т. г. с цялата си откровеност премиер-министърът на Швеция Фредрик Райнфелдт отбелязва, че действията на Европейската централна банка са безсистемни и способни само да задълбочат проблемите на Гърция, Испания, Италия и Португалия. По неговите думи само с външни кредити и заеми, и то при тежки условия, тяхната икономика не може да се излекува. Необходим е комплекс от мерки за повишаване на международната конкурентоспособност на тези страни. А това е възможно само в рамките на единното пълноценно държавно образувание (сега Европейският съюз съчетава в себе си признаци на международна организация и държава, при това без да е формално нито едното, нито другото): да се изтеглят едни региони за сметка на други, да се изведат те примерно на едно жизнено равнище на населението и прехвърляйки ресурси, да се повишава конкурентоспособността.

Готови ли са страните от Стария свят да се обединят в подобен творчески екстаз? Засега като отговор виждаме нарастване на точно противоположни настроения в Гърция, Унгария, Франция и в други страни. Просто не им се получава така тясно да дружат. Кризата и болестите на разрастването на Евросъюза поставят въпроса ребром пред този механично сглобен конгломерат, нараснал от шест до двадесет и седем държави.  Или пълноценна демократична империя, но империя с единен център. Или северни и южни регионални мини­обединения. Или – както и по-рано – всеки за себе си. Повече варианти Европейският съюз няма. Интеграцията изисква определена посока, крайна точка, към която да се стремят и да осъществят интегрираните. А в каква посока върви евроинтеграцията, никой от високопоставените членове на Съюза не говори.

Ето например ключовата фигура в процеса, германският канцлер Ангела Меркел, потвърдила желанието си да бъде преизбрана на този пост от партията ХДС на изборите през 2013 година, за трети път се изказва за единна и неделима Европа. Но нищо конкретно не казва. Всичко се свежда до общи заявления за това, че ХДС ще се придържа стриктно към проевропейския курс, концентрирайки се върху предимствата, които ще  даде съществуването на Евросъюза. Без Европа ние не можем съвместно да представяме нашите ценности, нашето виждане, нашите идеали“, казва Меркел.

Това е забележително, но какви предимства дава съществуването на Евросъюза на 25-те милиона безработни в страните – членки на обединението? Особено трудно е да се обяснят тези предимства на фона на това, че преди година е имало два милиона по-малко нетрудоустроени. А ще се наложи да се обясняват и много други неща. Ще се наложи по възможност максимално да се конкретизират и хоризонтите на по-нататъшната интеграция. При нарастване на центробежните настроения всевъзможните разочарования, дискусиите за необходимостта от нова държавна и национална самоидентификация, различията в подхода към намиране на инструменти за борба с икономическите проблеми това няма да е много лесно. И цялата тази сложност чака европейците не по-късно от есента — зимата на 2012—2013 година.

На този фон в сплотените редици на европейските позиционни съмишленици в отношенията с Русия започват да се появяват пукнатини. Самата Швеция, член на ЕС, не само че първа даде официална оценка за ситуацията в еврозоната (макар предвидливо да не влиза в нея и да запазва кроната като национално платежно средство), призова за развитие на връзките с Русия. Северният ни съсед не е самотен в този си стремеж. Съществуват планове за подписване към края на 2012 година на споразумения за зона за свободна търговия между Митническия съюз**, представен от Русия, Беларус и Казахстан, и Европейската асоциация за свободна търговия, в която участват стари партньори на Швеция: Норвегия, Исландия, Швейцария и Лихтенщайн, нечленуващи нито в ЕС, нито в Еврозоната.

В началото на лятото правителството на Македония официално предложи на Руската федерация да се премине към режим на свободна търговия. През идващия септември такъв режим на търговия възнамеряват да обявят правителствата на Русия и Нова Зеландия.

По данни на руските и белоруските икономически ведомства е набелязано или е възможно да се сключат аналогични споразумения с Виетнам, Монголия, Египет, Иран, Йемен, Алжир, Мароко, Тунис, Ливан, Босна и Херцеговина, Венецуела, Куба, Никарагуа.

По такъв начин глобализационните и интеграционните процеси понастоящем в голяма степен се възприемат и изграждат през приз­мата и на основата на самоидентификацията на държавите и народите на нов исторически етап. Промените  явно  внасят в интеграционните процеси своите корективи и изменения. При това никой не е отменял  стария принцип, според който само страните – световни технологически, икономически и военни лидери, притежават лостове за формиране на пълноценни интеграционни групировки и координиране на многонационални действия в нужната им посока.

Не на „московския империализъм“!

Но това не е сценарият, към който се стремят ръководствата във Вашингтон, Брюксел и редица други страни. Особено по отношение на Русия. Това, че на мощта на Русия и на нейните опити по някакъв начин да влияе върху политиката и икономиката в Европа и в света трябва да се сложи край, са говорили и писали много бележити европейци, като се започне от Бонапарт и знаменитите му думи към Арман де Коленкур: Аз ще ги натикам в ледовете“ и  се свърши с германските държавни дейци от времето на Първата световна война.

Ето какво пише по този повод известният историк (за съжаление сега покойник) Анатолий Уткин в монографията си „Забравената трагедия. Русия през Първата световна война“: В Германската империя трябваше да влязат  Курландия*, Латвия, Естония, Литва, значителна част от Полша. На югоизток Австро-Унгария трябваше да се опира на Германия като на крайъгълен камък в своята световна политика. В „Голямата Германия“ влизаха Украйна, Крим и Грузия. Украйна и Кавказ бяха длъжни да осигуряват стопроцентово икономическата и военната неуязвимост на Германия. Нефтът на Галиция и Кавказ, селскостопанската продукция на Украйна правеха Германия всемогъща в Европа и в света. В сферата на германското влияние влизаха Румъния и България. Но като най-голямата награда за Германия във войната се очертаваше нейната хегемония в Русия“. В разработването на тези планове Хитлер, по това време никому неизвестен ефрейтор, разбира се, не взема участие, което не пречи на бъдещия фюрер почти точно с някои промени да следва курса вече по време на Втората световна война.

Тогава желаното не е постигнато. През следващите години с включването на задокеански специалисти стратегията по отношение на Русия се усъвършенства, доработва и накрая до известна степен се претворява в живота.

Но ето че на хоризонта се появяват очертанията на нова инте­грационна групировка с участието на Русия и нейни проверени във времето исторически партньори. Реакцията е незабавна. Вторият по тираж всекидневник във Великобритания — Daily Mail, излизащ от 1896 г., отпечатва на страниците си статия със заглавие: Назад към СССР? Плановете на Путин  да създаде „Евразийски съюз“ предизвикват страх от завръщане на Студената война“.

 Но извинете, та нали Съветският съюз предизвикваше страх със своята комунистическа идеология, с противопоставянето на двете системи. Именно на това се основаваха всички страшилища за червената заплаха. Сега няма нищо такова, откъде ще се появи Студената война? Значи работата не е в цвета на флага и обложката на партийния билет.

Още по-конкретно по този повод се изказа Джордж Уитман от The American Spectator. Очевидно е, че в основата на предложението на Путин е заложена концепцията за великата държава, за „обединяването на земите“ под егидата на Москва“, пише той.

 В този дух са издържани почти всички статии на борещите се за умовете и душите на прогресивното човечество средства за масова информация, във връзка с което възникват два въпроса.

Първи: обикаляне по планетата на 11 самолетоносача, бомбардиращи надясно и наляво всички несъгласни; въвеждане на икономически санкции за неудобните и прокарване на собствени геоикономически интереси, създаване на Европейския съюз и разширяване на НАТО под твоето пряко или косвено ръководство — това каква концепция е ?

И втори: ако от гледна точка на чисто икономическата продуктивност и рационалност белоруската и в по-малка степен украинската система на народното стопанство представляват „монтажни цехове“, ориентирани на Изток, а Изтокът на свой ред  им осигурява евтини енергоносители и суровини, защо съвсем закономерно да не могат да се интегрират макар и само на тази основа?

По отношение на езиковото и културното единство, общността на образователните и техническите училища и на още много други неща трябва да се говори отделно, доколкото именно това вече двадесет години се опитват да разрушат и унищожат.

 Междувпрочем на този въпрос се отделя много внимание в Забележките и предложенията на „Източното министерство“ на Германия към прословутия Генерален план „Ост“ от 27 април 1942 г. Сега главната цел на последователите на идеята за разрушаване на руския свят (в широкия, наднационален смисъл на тази дума) и на единното взаимоизгодно мощно икономическо сътрудничество, надградено в духа на времето, е насочена най-вече към националните елити и по-радикалните проекти с продължение в духа на цветните революции.           

Елитарната „многовекторност“

След разпадането на СССР практически във всички национални държави, образувани върху неговите отломки, контролът върху активите премина от народа към елита, а властта се трансформира в собственост. Но това се оказа недостатъчно за стабилното и рентабилно съществуване както на самите тях, така и за държавите, а също и за местата за базиране на тази собственост и ресурси, доколкото икономическата архитектура на Съветския съюз предполагаше създаване в регионите само на самостоятелни обезпечаващи отрасли, докато в същото време всички стратегически обекти и отрасли бяха най-тясно свързани и взаимозависими.

Сякаш сам Бог в тези условия е пожелал да се търси и проявява стремеж към най-тясна взаимоизгодна интеграция на нова икономическа база. Никой от новите олигарси и представители на националните елити, формиращи политикоикономическия дневен ред, обаче не пожела да стане обект на поглъщане или да дели с някого свободата за вземане на решения. Отвсякъде  израснаха по много „крака“ и „уши“ на собствените „национални“ и „държавни“ интереси, включващи цял набор от средства за измъкване и изпросване от Русия на изгоди и преференции, като се започне от исканията за компенсации заради  „съветската окупация“ и се стигне до упреците в алчност, великодържавност и нежелание да се помогне на братските народи (разбирай 1-5%, тоест върхушката на самите тези народи).

Една от практиките, насочени към постигане на дадените цели, стана т. нар. политика на многовекторност, изградена по известната народна мъдрост: Хитрото теле от две майки бозае“. Тоест заигравай с всички — който повече даде. Русия дава — ние сме с Русия. По някои въпроси не е готова да действа в ущърб на „не своите“ олигарси — край, отделяме се от Русия. В ЕС не ни вземат, критикуват ни за диктаторство и нарушаване правата на човека — „Ваня, аз отново съм завинаги ваша“.

При  тези условия в борбата за националните елити на постсъветското пространство освен САЩ, обявили го направо за зона на своите геополитически интереси, и Европейският съюз, изявяващ се като техен стратегически посредник, напоследък активно се включва и Китай, интегриращ се и загребвайки към себе си всеки, когото може (само в Африка Китай  е вложил 45 млрд. долара и се готви само за една година да прибави към това инвестиции за още 20 млрд.; в 50 страни на Черния континент вече работят над две хиляди китайски компании).

Русия понася значителни загуби от това. Например нашата страна има интерес от сключване на голям международен контракт за доставка на природен газ в КНР, но последната вече получи широк достъп до газовите ресурси на централноазиатските държави и постоянно разширява там своята търговско-икономическа експанзия. В резултат на това към 2015 г. в Китай ще постъпят 30 млрд. куб. м туркменски  газ. По-нататъшни споразумения (до 65 млрд куб. м) са сключени с каспийските доставчици, включително с Узбекистан и Казахстан.

 В региона активно постъпват китайски кредити, следвани от строителни компании, производители, специалисти по предоставяне на всевъзможни услуги, вземат се земи под аренда, купуват се рудници и находища, превръщат се в дялова собственост обекти на инфраструктурата, ориентирани към дългосрочните интереси на КНР. Руските участници в интеграцията (по тези и други направления) се изтласкват. Страните и регионът  като цяло се „отвързват“ от Русия и от предишните геоикономически партньори, преминавайки в орбитата на влияние и зависимост на другия полюс.

Има определени интереси в тази насока даже в отношенията с Украйна, чиито елити в значителна степен, изчерпвайки ресурса на многовекторното лавиране между Русия и отслабващия с всеки ден, по същество замразил своя евроинтеграционен процес Запад, се  „заиграват“ на интеграция“ с Поднебесната.

 През юли 2012 г. Министерството на енергетиката и въгледобивната промишленост на Украйна и Държавната банка за развитие на КНР подписаха протокол за сътрудничество по програма за замяна на потреблението на газ в Незалежна (Украйна – бел. ред.) с въглища. Банката на Китай се готви да открие специална кредитна линия на сума 3,65 млрд. долара на страната—партньор, при условие да се привличат  китайски технологии.

Китайските инвеститори планират да доставят на шахтите в Донбас свое оборудване, за да модернизират въгледобивните предприя­тия. КНР също така се готви да реконструира украинските ТЕЦ-ове, постепенно заменяйки газовото оборудване с такова, което работи на твърдо гориво. В Киев и други градове активно работят китайски строители. Планира се развитие на интеграцията и по други направления, набелязани в хода на първата визита на президента Янукович в Китай през есента на 2010 г.

При това елитът на Украйна запазва своите моноговекторни подходи, заявявайки неизменността на курса към европейска интеграция, същевременно предлагайки на Русия и Митническия съюз нейния секторен, пресечен вариант. След преговорите с Владимир Путин в Ялта на 13 юли Виктор Янукович заяви, че Украйна е благодарна на Русия за поканата в Митническия съюз. Ние не казваме „не“, ние много внимателно изучаваме тези процеси. Какво ще е бъдещето, ще видим в най-близко време“, каза той, при това напомняйки, че Украйна предлага „секторен“ формат на интеграцията на своята икономика в Митническия съюз.

През първата половина на тази година ръстът на брутния вътрешен продукт на Украйна беше 2,5% (за сравнение — БВП на Беларус, участваща в проекта за Единна държава с Руската федерация, Митническия съюз и EИП***, е средно 7% през 2000—2011 г., а агенция Moody`s констатира при нея и много по-малък бюджетен дефицит, отколкото в други страни с аналогичен рейтинг) и допълнителните стимули за този ръст, разбира се, не биха попречили. Например влизането на страната в EИП, с последващо технологично сближаване, по експертните оценки би осигурило в дългосрочен план положителен ефект до 6% БВП. Такива са изводите от съвместната работа на Евразийската банка за развитие (EАБР), Института за народостопанско прогнозиране на  Руската академия на науките и Института за икономическа политика на Националната академия на науките на Украйна. Но даже такъв неутрален и неизискващ принципен избор въпрос, като включването на Украйна сред акционерите на ЕАБР, буксува, независимо от очевидната изгода за Киев.

Същевременно интеграцията с участието на Русия в постсъветското пространство, независимо от всичко и в светлината на случващите се кризисни деформации,  получава  допълнителни импулси и шанс за практическа реализация.

По оценки на ЕАБР, като се отчитат показателите, характеризиращи икономическата взаимозависимост на страните в последното десетилетие след разпадането на Съветския съюз, може да се говори за формиране на своеобразно интеграционно ядро на Русия, Беларус и Казахстан още от 2004-2005 г.  Кризата само ускори тези процеси. От 2010 г. съществува  Митническият съюз — най-впечатляващото в днешно време постижение на постсъветската интеграция. На 19 ноем­ври 2011 г. президентите на Русия, Беларус и Казахстан подписаха в Кремъл съвместни документи, в това число Декларация за евразийска икономическа интеграция и Договор за Евразийска икономическа комисия.

След Русия и паралелно с нея страните на формиращата се интеграционна групировка започват собствена социално-икономическа модернизация на основата на индустриализацията, по-голямата социална отговорност на държавата и бизнеса, енергията и инициативата на масите.

На 10 юли президентът на Казахстан Нурсултан Назарбаев излезе с програмна статия, в която пише: Днес става очевидна илюзорността за потребителското общество, която беше широко разпро­странена през 60-те години на миналото столетие. Днес целият свят изключително силно се убеди, че тази идеология на потреблението се оказва пагубна. На тази лъжовна идея, която по никакъв начин не може да бъде осъществена не само в целия свят, но даже в развитите страни, може да се намери конструктивна алтернатива. В крайна сметка ценностите на световната цивилизация, всички икономически и културни богатства се създават от човешкия труд, а не от виртуални финансови институции. Днес трудът като решаващ национален фактор в условията на ХХI век, в условията на глобалната конкуренция, трябва да бъде поставен на първо място. Извън индустриално-иновационното развитие не е възможна никаква модернизация. Това трябва да се разбере от всеки“.

 Статията завършва с редица препоръки към правителството, министерствата и ведомствата. Малко преди това министърът на икономиката на Беларус Николай Снопков заяви, че белоруските власти са готови за извършване на задълбочени реформи в икономиката и вече са започнали да ги осъществяват. В интеграционен план това ще помогне да се преодолеят такива проблеми на трите страни като различието на икономическата архитектура, моделите и стандартите, усложняващи задълбочаването на интеграционните процеси, дублирането и изостаналостта на производствата, липсата на координация на инвестиционните потоци и много други неща.

 За това, че пред участниците в Общността на независимите държави стоят сходни задачи по организацията на икономиката, противодействието на новите предизвикателства и заплахи, работата за сформиране на по-справедлив световен ред, Владимир Путин говори през май тази година по време на неофициалната среща на страните-участнички в Общността. Ние не можем да функционираме ефективно, да се развиваме откъснати един от друг“ — заяви тогава руският президент. И това е очевидно. Та нали ресурсната и производствената конфигурация, човешкият капитал, инвестициите могат да се използват най-ефективно, като се интегрират в рамките на формиращото се от векове единно икономическо и социокултурно пространство, осигуряващо ефективно развитие на всеки от участниците.

Днес, в епохата на глобални икономически катаклизми, на преосмисляне на позициите и векторите на развитие, много от представителите на някогашната единна страна започват да разбират това. Не на последно място роля за това играе и натискът отдолу. В крайна сметка, бързо изменящата се обща ситуация, а не руското ръководство (както говорят на Запад),  действа като главен фактор за принуждаване на местния елит към смяна на интеграционната ориентация.

 В тази връзка пред Русия стоят две важни задачи. Първата — да направи всичко възможно тристранният интеграционен проект да бъде успешен и да стане пример за широко и ефективно взаимодействие.

 Втората — да намери тази съединителна тъкан, която да стане основа за по-едромащабно и многостранно интеграционно обединение.

 

Бележки

**Наричан още Митнически съюз на Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзЭС). В сила от 2010 г. на територията на Русия, Беларус и Казахстан. Ръководители на държавите-участнички нееднократно са заявявали, че разглеждат Митническия съюз като открит  за встъпване на други страни, преди всичко от членуващите в ЕврАзЭС и Общността на независимите държави (ОНД) — Бел. ред.

 

* Курландия и Семигалия (нем. Herzogtum Kurland und Semgallen) — херцогство, съществувало в западната част на съвременна Латвия, на територията на историческите области Курземе (Курландия) и Земгале (Семигалия), от 1562 до 1795 г. Бел. ред.

 

*** Единно икономическо пространство (ЕИП) — интеграционно обединение на държавите от Митническия съюз — Беларус, Казахстан, Русия.  ЕИП заработи на территории Русия, Беларус и Казахстан от 1 януари 2012 г. – Бел. ред.

 

Однако“, бр. 25 (134) , 2012 г.

Превод Иван Димитров

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук