Богдана Тодорова е доцент в секция „Социални теории, стратегии и прогнози“ на Института за изследване на обществата и знанието към Българската академия на науките (ИИОЗ-БАН). Научните й интереси са в областите: философия на религията, ислям, политическа антропология, етика, ислямски фундаментализъм и тероризъм, сигурност.
Ролята и мястото на България в системата на бинарните опозиции Север-Юг, център-периферия, Стара Европа-Нова Европа
ЕС в контекста на геополитическите промени
Геополитическите модели винаги са се вписвали в категорията „полюси“: светът е двуполюсен, еднополюсен, многополюсен. Срещат се и други формулировки: „безполюсен свят“ или „плосък свят“. Подобна реконфигурация на пространството не води до нищо добро, освен до хаос и анархия, и пречи на Европа да бъде истински обединена.
Днес в Европа протича активен процес на „ново строителство“ както в политически, така и във финансово-икономически аспект. Променена е парадигмата на Вестфалската геополитическа координатна система. Новата е полицентрична, съдържа се в условията на постхегемонистичния разлом и се характеризира с многобройни регионални центрове на сили, имащи различна мощ.
Водещи централни сили са: САЩ, Индия, Китай, Русия, Япония, Европейският съюз. По оценка на международните експерти на тях принадлежат 75% от БВП и 80% от световните разходи за отбрана. Има и множество регионални сили, като Бразилия, Нигерия и ЮАР, Египет, Израел, Иран и Саудитска Арабия, Пакистан, Австралия и Южна Корея.
Но съществуват и други централни сили, които не са национални държави — световните и регионалните организации, като Международния валутен фонд, Организацията на обединените нации, Световната банка. Всички те в своята дейност преследват унификация на законите и практиките на политическите курсове на правителства и партии, на идеологически концепции и доктрини от гледна точка на глобализацията, т.е. икономика и политика, култура, информация, екология без граници, трансформиране и сливане на националните интереси с глобалните.
Нараства също и властта на недържавните субекти — търговски организации, религиозни организации, кланове, криминални структури. „Новият световен ред“ картографира отделни зони на средносрочно и дългосрочно превземане — от „малките Балкани“ до „големите Балкани“, т.е. Евразия, в трансконтиненталната стратегия на САЩ за глобалното лидерство през новия XXI век. В условията на подобна многовекторна геополитическа полиархия се засилва чувството на страх и нуждата от нови сценарии за стабилизация на геополитическата ситуация.
Основно активизирането по източния вектор върви по линията САЩ — КНР, както и по линията БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай)*, което води до промяна на централната геополитическа ос на координатите Запад — Изток, Север — Юг отвъд пределите на предишната им геополитическа локализация. Самият Запад се разделя на две асиметрични зони: страни от системата на Европейския съюз и такива от системата на САЩ. Дружбата—съперничество между тези два асиметрични центъра засега все още не излиза от параметрите на т.нар. брак по сметка, но редица анализатори констатират нарастване на напрежението между тях.
Световната икономическа криза значително отслаби „Новия Север“ — страните от „голямата седморка“, където господстват транснационалните корпорации и пулсира ритъмът на световните финансови пазари. В същото време на Изток стремително израстват три нови, засега регионални силови центъра — Китай, Индия и Бразилия. Патриарсите на западната геополитика Бжежински и Кисинджър посочват като програма за стабилизация модела „Група от двама“ (САЩ+Китай).
Едновременно с това протича и процес на „деградация на Юга“. Експертите прогнозират разширяване на зоната на „световното варварство“. Глобализацията се оказа неконтролируем процес на трансформация, който способства откъсването и стесняването на периферията. Посткласическата геополитика отдавна е загубила интерес към периферията. Не е трудно да се прогнозира, че подобен процес на варваризиране на една значителна част от света ще способства в близко бъдеще за създаване на сериозни проблеми, за които днес мнозина отказват да мислят. Глобалните икономически кризи допълнително улесняват такъв процес на откъсване на Юга. По тази линия тече безжалостно унищожаване на „световния Юг“.
Близо 45 години Европа бе плътно вързана за САЩ със скобата на обща заплаха — СССР и комунизмът. След падането на Берлинската стена и премахването на тази заплаха се създаде база за разминаване на стратегическите им интереси. След 1989 г. те заедно преодоляха Първата война срещу Ирак, Босна, Косово, Афганистан, но дойде Втората война срещу Ирак. Стана ясно, че има различия и по въпроса за използване на сила в международните отношения. Въпросът за САЩ и Европа е дали този цивилизационен разлом ще продължи, ще се окаже траен и може ли да се намери заместител на скрепящата връзка на комунизма. Днес тя усилено се търси в лицето на глобалния тероризъм. За Европа това не е заплаха с апокалиптични последици, докато за САЩ е заплаха от екзистенциално естество. За американците прословутата европейска интеграция е EU-topia. За европейците тероризмът е основно асиметричен отговор на имперското поведение на САЩ, на наложения от тях геополитически и геоикономически модел на господство (1).
Проблемът за единството в ЕС
Разделението бедни – богати
По време на Студената война светът бе разделен на Западен блок — групата на богатите и демократични, модерни общества, и Източен блок, обхващащ социалистически страни с далеч по-скромни икономически възможности и незападни общества. Разделението бе на идеологическа основа и се припокриваше с познатото ни от колониалната епоха разделение между „Запад“ и „Ориент“, при което под „Ориент“ се подразбираше Изтокът, в качеството му на не-Запад.
Това даде основание на редица западни учени да разделят света на „зони на мир“ и „зони на размирици“. Първата включва Запада, където са съсредоточени около 15% от населението на света, а втората — всички останали държави. Според тази класификация „зоната на мира“ е зона на икономическия просперитет, на модерната, либерална демократична държава. С други думи, това е Западът. Под „зона на размирици“ трябва да се разбира останалата част от света, съставена в по-голямата си част от традиционни общности с неприсъщи на западните общества ценности и с недотам развити икономики. Преразпределението на средства от бюджета на ЕС в полза на т.нар. нови бедни не са хареса на много от страните членки. Ако в страните кандидатки процесът на присъединяване към ЕС като цяло се ползва с подкрепата на населението и според допитванията до общественото мнение е 50 или повече процента, то в самите страни от ЕС отношението към плановете за по-нататъшно разширение на Изток е доста сдържано. Оттук възникват и редица фундаментални въпроси: готов ли е ЕС за ново разширяване, ще може ли да функционира, да взима и прилага решения с толкова много страни-членки, докога и докъде ще се разширява, без да губи от същността си?
Старият тип социални държави не може да бъде запазен в условията на глобализация, затова се търсят нови посоки за трансформирането му: намаляване разходите на фирмите за социални осигуровки чрез държавния бюджет (датски модел) или чрез нарастващи вноски от страна на самите работещи (швейцарски модел). Допълнителните средства за социално осигуряване идват от по-високи данъци върху домакинствата и потреблението, отказ от принципа за държавно социално подпомагане на всички безработни и стесняване на помощта до действително нуждаещи се. (2) Безработицата трябва да е нещо временно, да се разглежда като период за преквалификация, оттук и предлагане на различни механизми за насърчаване на заетостта. Застаряването на населението изисква реформи в пенсионната система. Три са възможните алтернативи:
— да се плащат по-високи пенсионни вноски (това означава по-ниски реални доходи и по-нисък потребителски стандарт в момента, за сметка на средствата, които работещите ще получат при пенсионирането си);
— да се поддържат сегашните доходи на пенсионерите (което означава бедност и мизерия при пенсиониране);
— да се увеличи възрастта за пенсиониране (означава безработица за повече млади хора).
Ниските пенсии разкъсват връзките на солидарност между поколенията. Необходимо е да се осъзнае, че по-нататъшна либерализация на икономиката, разгърната по две линии — максимална външна откритост и минимална протекционистка защита от страна на държавна, ще доведе до национален крах. Отвън националните държави са атакувани от „моноцентричния глобализъм“, обслужващ транснационалните корпорации, а отвътре — от „ретрибализация“, от сепаратистките движения за дезинтеграция.
Постепенно европейските държави, включително и България, губят контрол над средствата за масова информация и естествените ресурси. Новата информацион¬на ера създаде нови условия за функциониране на капитала. Независимо от призивите за диалог и толерантност, всички държави в Европа следват древната поговорка: Si vis pacem, para bellum! (Ако искаш мир, готви се за война!)
Разделението
между имигранти и европейци
След края на Студената война Европа привидно започна да изглежда единна, хармонична и лишена от сериозни конфликти. Това привлече вниманието на обществата от останалата част на света и те заприиждаха към Стария континент в търсене на по-добри условия за живот. Немалка част от имигрантите идваха от незападни общества с преобладаващо ислямско население. В Германия след падането на Берлинската стена имигрантите от Турция, дошли като гастарбайтери, т.е. като „поканени общи работници“, достигнаха 1 млн. 675 хил. души. Основните имигранти в Италия също са от страни с преобладаващо мюсюлманско население — Мароко, Тунис и Филипините. Във Франция положението е почти същото, там отсядат почти 4 милиона от всичките 13 млн. мюсюлмани имигранти, настанили се в Европа по това време. Малко по-късно, с падането на бариерите за свободно движение на хора и стоки в рамките на Европейския съюз, Великобритания се оказа в същата неловка ситуация като европейските си съседи.
Само двадесет години по-рано, в началото на 70-те години на ХХ век, европейските държави са благоразположени към имиграцията, тъй като се нуждаят от нискоквалифицирана работна ръка (например Швейцария и Германия). Никой обаче не очаква, че само за две десетилетия — от началото на 70-те до началото на 90-те години, миграцията ще достигне такива застрашителни размери, както и че ще бъде представена в по-голямата си част от мюсюлманско население. Днес броят на имигрантите мюсюлмани продължава да расте.
Разминаването в данните вероятно се дължи, от една страна, на липсата на интерес към преброяване на имигрантите мюсюлмани в европейските страни, а от друга — в некоректното им преброяване (напр. смесването на легални имигранти с нелегални такива или пък на легални с временно пребиваващи и т.н.).
Имигрантите са ново и непознато явление за Европа, защото в продължение на пет века тя се е специализирала не в приемането, а по-скоро в изпращането на миграционни потоци от хора извън пределите си (например по времето на Великите географски открития, а след това и при заселването на Америка, Австралия или Нова Зеландия). Тъкмо поради тази причина не си е поставяла и задачата да работи за изграждане на интеграционни политики.
В резултат на деколонизацията Европа изпадна в неловката ситуация да се превъплъти от доскорошен хегемон-колонизатор в гостоприемен домакин, който не просто да приеме потоците от чуждоземци, но и да ги опознае, да ги интегрира и социализира по възможно най-добрия начин. При разширението на ЕС на Изток основната маса от кандидат имигранти идва от Централна и Източна Европа (ЦИЕ), където равнището на икономическо развитие е по-ниско. БВП на човек от населението в тези страни по паритет на покупателна способност представлява по-малко от 40% от средния показател за ЕС.
През последните години се наблюдава засилване на имиграционните потоци към по-развитите райони, за което допринася незавършилият процес на икономически реформи и структурно преустройство на промишлеността и селското стопанство в страните от ЕС. Приемането на правила, предимно в западноевропейската икономика, затрудни конкурентните възможности на компаниите от ЦИЕ на общия европейски пазар. В условията на неразвити пазарна структура и банков сектор и лишени от национална опора, тези компании нямат опита и ресурсите да издържат на западноевропейската конкуренция, както на външния, така и на вътрешния пазар. Използването на страните от т.нар. Нова Европа против страните от Старата Европа е последица от агресията на световните геополитически интереси.
Нещата допълнително се усложниха, когато стана ясно, че повече от две трети от имигрантите, дошли от Азия и Африка, изповядват исляма. В новите имигранти европейците съзряха заплаха, идваща не толкова от „глобалната миграционна криза“, за която предупреждаваше Майрън Уайнър, колкото от исляма. В милионите прииждащи мюсюлмани европейците припознаха не „хора, търсещи по-добри условия на живот“, а стар средновековен враг, намерил удобен случай да се завърне и да наложи своята религия посредством „хиджра“ (разпространение на исляма чрез преселение, миграция).
Поради особеностите на мюсюлманските традиции, които тези имигранти „носеха със себе си“ в Европа, миграционното предизвикателство за кратко време се превърна в демографско. Още преди да е решила какво да прави с милионите нови свои поданици, Европа неочаквано се сблъска с още един проблем — високата им раждаемост. Както е добре известно, вековна традиция сред мюсюлманите е да имат много деца. Причина за това са не само силните семейни връзки, определени от тяхната религия, но и дословното следване на старозаветната заповед „плодете се и се множете и напълнете земята“. А това определено не е по вкуса на Западна Европа. През последните няколко десетилетия Старият континент има стабилни нива на отрицателен естествен прираст. Ако тази тенденция на ниска раждаемост сред европейците и висока сред имигрантите мюсюлмани се задържи, много вероятно е в бъдеще това да доведе до увеличаване на мюсюлманското население в някои градски райони на Великобритания, Франция, Германия, Италия, Испания и Холандия с 20 до 90% (3).
Неконтролируемите процеси на глобализация, задействани някога от Запада чрез експанзивна индустриализация и модернизация, превърнаха отношенията Запад — Изток в предизвикателство за Европа. От една страна, то може да бъде определено като миграционно и демографско, доколкото неочакваното струпване на незападно население с високи нива на раждаемост в Европа поставя под въпрос нейното съществуване в бъдеще. От друга страна, това предизвикателство може да бъде наречено и цивилизационно, тъй като с идването на имигрантите зачестяват контактите между населения с различни култури и контрастите между архаични и свръхмодерни форми на начин на живот. Така, попадайки в рамките на европейското общество, секуларните модерни ценности се оказват в конфликт с ценностите на традиционното общество, в което на религията е отредено специално място в публичния живот. Това съжителство на традиционно и модерно започна все по-често да се наблюдава не само в границите на отделната европейска държава, но нерядко и в рамките на нейните по-големи градове (Париж, Амстердам). Срещата с бурките и джамиите поражда националистически и ксенофобски движения и партии.
Поставени между две базови колективни идентичности, нито една от които не могат да усвоят напълно, имигрантите от второто поколение не успяват да изградят идентичност, защото нямат база за това. Тези хора просто не могат да си намерят място, тъй като не са изцяло нито европейци, нито възпитаници на традиционните общества, от които идват техните родители. Амалгамата от хем традиционни, хем западни ценности радикализира второто поколение имигранти и ги подтиква към насилие. А когато се добави и някой обикалящ около джамията имам, изповядващ изключително радикална форма на исляма (например салафизъм), участието на този млад имигрант в някой терористичен акт няма да закъснее.
Множественост
или единство
Поради отказа си да идентифицира проблемите Европа допусна грешка в определянето на интеграционна политика. Избра да представи разнообразието от отделни културни идентичности като обща европейска ценност, мислейки, че като им делегира равни права и малко повече свобода, различните културни групи ще потънат в социалната тъкан и ще внимават да не създават проблеми на Стария континент. Донякъде целият исторически опит на човечеството може да бъде интерпретиран и като история на идентифициране на проблеми и търсене на решения. Толерирайки разнообразието, Европа се опитваше не да интегрира успешно своите имигранти, а веднъж завинаги да изчисти гузната си съвест, която постоянно й напомняше за „бремето на белия човек“ (по израза на Киплинг) в отношението към колониалните народи. Така Европа заблуди сама себе си, че е интегрирала своите имигранти.
Европа създаде явлението „културен релативизъм“, успешно влязло в сила малко след стъпването на първите имигранти на континента. То разпространяваше надлъж и нашир ценности като толерантност, уважение към различието, равноправие, независимо от раса, пол, език, култура, националност и пр., и така помогна на Европа да забрави предишните си колониални прегрешения.
Така, опитвайки се да вземат най-доброто и от двете общества, за да могат все пак да изградят някаква идентичност, младите имигранти неволно стават арена на сблъсъка между ценностите на традиционното и на модерното общество. Тъкмо този сблъсък ги радикализира и подтиква към насилие. Европа нямаше да срещне този проблем, ако се бе постарала да интегрира техните родители, вместо само да им делегира правомощия. Следователно, проблем с интеграцията на имигрантите наистина съществува и за него са отговорни не самите имигранти, а възприетата от Европа политика на толериране на различията на отделните културни групи. Да, толерирането на тези различия е справедливо от нормативна гледна точка, но подобни мултикултуралистични доктрини крият и опасности от разделения и противопоставяния, особено като се има предвид, че редом с етническите и културните различия се появяват и силни социално-икономически различия между местните граждани и новодошлите. Това поражда скептицизъм към политиката на мултикултурализъм.
Залята от огромен поток имигранти, които не знаеше как успешно да интегрира, Европа се сблъска и с проблема за особеностите на тяхната религия и култура. Фалшифицирането не само на езика, но и на смисъла е част от подмяната на един метанаратив, по думите на Лиотар, с друг. Мюсюлманите, като граждани на европейските общества, не се стремят към нови метанаритиви или симулакри (копие без оригинал, по Бодрияр), а искат да живеят по-добре и по-свободни.
По-високият жизнен стандарт осигурява по-голяма възможност за избор, т.е. по-голяма свобода. Освен индивидуални, сигурността (несигурността) и свободата (несвободата) имат и колективни, обществени измерения. Те не са неизчерпаеми ресурси, които могат да се ползват от всички. Като социални категории те са социално конструирани така, че свободата и сигурността на едни са несвобода и несигурност на други. Като социални категории свободата и сигурността са неравномерно разпределени и следват установените неравенства.
Действителното участие в политическия процес на вземане на решения за публични ресурси и контролът върху изпълнението им са комплексна социална технология за социален избор. Трябва да имаме предвид поредица от необходими условия или ресурси, като знание, нормативна рамка, договорна власт. На мюсюлманите, както и на източноевропейците, се създава илюзия за участие. Натрупването на бариери пред хора, живеещи в бедност и социално изключване, води до формално и периферно участие. Най-често то се изразява в думи и ритуали, лишени от смисъл, и подхранва още повече неучастието на хора, които вече са маргинализирани и обезверени. От друга страна, може да подтикне към отклоняващо се участие в натоварени с опасностите на расизма, национализма и ксенофобията граждански движения извън социално структурираните процеси. А новите рискове и несигурности, съчетани с вълните от кризи, превръщат „участието“ в ключово за бъдещето на ЕС.
Бъдещето е на държавите, способни да експериментират и да се учат от грешките си, както и на гражданите, които активно защитават своите интереси.
Евроскептицизъм
Изследването „Евробарометър“ на Петър-Емил Митев и Велина Топалова за общественото мнение в България, направено през 2008 г., относно идентифицирането на българските граждани с проевропейска, съответно национална идентичност, показва видими колебания под формата на неоправдани очаквания и увеличаващи се опасения след влизането в ЕС. Страховете на българите са свързани с влошаване на икономическите показатели, уязвимостта на селското стопанство, безработицата, намаляване на инвестициите, повишение на цените, имигрантски потоци, засилване на роенето на националистки и популистки партии. Все по-осезаемо става разочарованието от начина, по който българи и румънци са третирани от северните европейски държави. Голям е песимизмът по отношение на позицията на догонващи, отдалечаването от стандарта на живот, който имат старите страни-членки. Развитието на ЕС на различни скорости ги изтласква в периферията, което задълбочава неравенствата. „Изтичането на мозъци“ пречи на повишаването на БВП.
Различни експертни анализи показват, че най-голяма полза от разширяването на ЕС имат старите страни-членки (Германия, Италия и Австрия). Европейските страхове се концентрират около:
– опасения от нахлуване на евтина работна ръка от Изток;
– опасения от финансово претоварване на бюджета на ЕС* ;
– опасения от пренасяне на производства в новите страни-членки с по-евтина работна сила;
– опасения от въздействията върху еврото;
– опасения относно политическата способност на ЕС да функционира с много на брой членове.
„Същността на европейския скептицизъм е несъгласието по отношение на целите на ЕС, най-често свързани с желанието да се съхрани националният суверенитет. Евроскептиците са много, като по-умерените от тях са наричани „еврореалисти“, а по-крайните — „еврофоби“. Евроскептицизмът има по-силни позиции в Северна Европа. Според изследвания по поръчка на Европейската комисия едва трима от десет британци или шведи смятат, че страната им е извлякла полза от членството в ЕС“. Над 46% от холандците се противопоставят на правомощията на евроинституциите, докато едва 30% ги одобряват. Най-силен е евроскептицизмът във Великобритания, където отчетливо витае подозрителността към европейските институции. Политически израз на този евроскептицизъм бяха референдумите: норвежците двукратно отхвърлиха предложението за членство в ЕС, Швейцария отхвърли идеята за приобщаване към европейското икономическо пространство, а шведите отказаха да се присъединят към единната европейска валута.
„Посланията на евроскептиците от централноевропейските и балтийските посткомунистически страни оказват по-силно влияние върху избирателите на фона на общата апатия. Засилва се присъствието в парламентите на „необикновени кандидати“ и на антиевропейски настроени формации.“ (4)
Най-широка проява на българския евроскептицизъм има страхът от неизвестното евробъдеще, което крие нови предизвикателства — конкуренция и завишени критерии за оценка на професионално-трудовата квалификация. Българите изразяват рационални съмнения относно договорените параметри на присъединяване към ЕС. За съжаление гласът на интелигенцията, която бленуваше демокрация, се загуби и никой не иска да го чуе.
Все повече нараства съпротивата срещу налагането на европейски норми и стандарти. За разлика от европейския евроскептицизъм българският му аналог не е обърнат към слабости на европейското обединение и изгражданите в неговия ход наднационални структури. Отличителен белег е песимизмът на българите относно собствените възможности за участие и справяне с нови предизвикателства в рамките на Европейското обединено пространство, които пряко ще засегнат неговия дом, работа, хабитус. Масово разпространена е евроилюзията, че след присъединяването ни към ЕС, нацията ни „пространствено“ се мести на Запад, взимайки всичко добро, а изоставяйки назад всичко лошо. Тази илюзия се подхранва от представата на българина за Евросъюза като общност на всеобщо благоденствие и възможност страната ни да черпи от преразпределението от богати към бедни (неслучайно евроскептицизмът има най-слаби позиции в страните от Южна Европа, които извличат най-голяма изгода от преразпределителните процеси чрез структурните фондове на ЕС) (5).
На българина му липсва усещане за евроинтеграцията като извървяване на дълъг път, но не в географски, а в чисто познавателен аспект, като път на вътрешна промяна и трансформация на собственото его. Реконструирането на собственото ни битие и съзнание е процес, който тепърва започва, а не приключва с приемането ни в ЕС през 2007, годината, в която се навършиха петдесет години от подписването на Римския договор (6).
Ролята и мястото на България
в различните опозиции
България на Балканите като периферен регион на Европа,
с отслабване и етнизация на националните държави
С развитието на модерния капитализъм от ХVI век насам Балканите се формират като зависима и бедна периферия на западноевропейския капитализъм, в асиметрични икономически, политически и военни отношения с него. По времето на социализма и Студената война България и Румъния се опитват да излязат от тази зависимост чрез „желязната завеса“, чрез развитие на силни държави и икономически отношения главно в рамките на СИВ. Разпадането на източноевропейския социализъм отново върна този регион като цяло в преходната политическа и военна зависимост на периферен капитализъм.
Западните Балкани, в частност България, попадат в периферната зона, където доминират антисистемни и радикални конфлик¬ти. Те имат за основа нееднаквото икономическо развитие на райони, обитавани от мултирелигиозни и мултиетнически общества, от една страна, и неравноправието в политическите и другите права, с които тези групи се ползват. Междуетническите конфликти се засилват в епоха на обществена криза и историческа реставрация, когато управляващите не намират политическо разрешаване на противоречията, а използват етнополитиката като модел.
„Югоизточна Европа (Западните Балкани) продължава и в началото на ХХI век да е в по-старо историческо време, отколкото останалата част на Европа“. Петвековното турско робство нарушава естествения процес на формиране на национални държави на Балканите. Османската империя класифицира поданиците си първо по религиозен признак, после — по социално-професионален, и накрая — по народностен. Когато в края на XIX и началото на XX век балканските народи получават своята независимост и започват да изграждат национални държави, този процес в останалата част на Европа е завършил. Част от този исторически модел на феодална турска държава е в т.нар. етнически анклави по целия Балкански полуостров — компактно ислямизирано население или допълнително заселено ислямско население на границите на Османската империя — България, Босна, Косово. По-късно налагането на „пролетарския интернационализъм“ отново спира историческото развитие на страните от Югоизточна Европа (ЮИЕ)(7).
След края на социализма, когато Западна Европа дооформя икономическия си съюз в политически, енергията на част от държавите в ЮИЕ е съсредоточена в делегитимиране на границите между етносите. В региона отсъства държава с класическа демократична система и достатъчно силна икономика, която да се превърне в естествен лидер и политически пример за реформиране на страните от ЮИЕ. Постепенно Балканите губят позицията на привилегировано пространство, на „кръстопът“ на световете и претърпяват „радикален геополитически преход от Изток към Запад, към евроатлантическия свят на интегриране и съюзи (субглобализация на Балканите), преход от „периферията на Изтока до периферията на Запада“ (8).
Днес експертите на Запад са склонни да потвърдят прогнозата на ЦРУ за Балканите до 2015 г. — че тази зона ще остане район с напрежение и периодично избухване на регионални сблъсъци. Според изследване, проведено на територията на Сърбия, България и Македония от Центъра за социологически изследвания на Философския факултет в Ниш, Сърбия (2006—2010), като причина за конфликтите на Балканите на първо място респондентите посочват намесата на чужди сили (80,1%), на второ — интересите на политическите елити (76,2%), а на трето — национализмите на балканските народи (61,6%).
Очертават се следните рискови фактори:
– все по-задълбочаващото се противоречие Север — Юг (засилване на конфликтите, фрагментация и политическа дезинтеграция, при¬движване към централната зона на конфликтите през XXI век (Евразия или Големите Балкани);
– неясното бъдеще на международните протекторати в Западните Балкани — Босна и Херцеговина, Косово;
– силно развитият албански сепаратизъм в Македония, в комбинация с уахабизъм и радикализация на мюсюлманите в Македония (трудно регулиране на отношенията между албанци и сърби в Косово и албанци и македонци в Македония, в Санджак — прехода от сръбско към бошняшко население);
– организираната престъпност и процесът на трансгранично коопериране на престъпни групи (утвърдилите се в Косово, Босна и Херцеговина мафиотски структури), проникването им в политическите и икономическите среди, в съдебната и изпълнителната власт;
– различното ниво на демократизиране и укрепване на държавността, което нарушава целостта на средата за сигурност. Една част — България, Румъния, Гърция и Турция, е институционализирана и устойчива среда за сигурност в рамките на НАТО, останалата част продължава да е неустойчива и неинституционализирана от гледна точка на сигурността;
– новите асиметрични заплахи — международен тероризъм, глобални мрежи, разпространение на опасни технологии, информацион¬ни манипулации и дезинформации, миграция, природни бедствия и катастрофи, трансгранични замърсявания на околната среда;
– опасностите от ислямски фундаментализъм и виталността на религията (9) в съвременното глобално рисково общество (ислямизирането на Европа ще зависи от решаване на проблемите в Близкия и Средния изток, като трябва да се избягва поставяне на борбата с тероризма на плоскостта на религиозната нетърпимост);
– ниското икономическо и технологично развитие на страните от този регион (моделът на асиметрична неолиберална глобализация води до „макдонализация“ на обществото в световния център, а в останалите зони продуцира периферизация на икономиката, обществото и културата. Сменили са се само формите на експлоа¬тация. Богатите са запазили лостовете на властта за възпроизводство на капитал, т.е. страните от Севера държат ключовете на богатството, а Югът служи като източник на суровини, евтина работна ръка или пазар за чужди стоки); сивата икономика“, високият процент безработица;
– регулирането на междуетническите отношения и все по-трудното поддържане на междуетническия мир, което налага спешно да се премине от социология на междуетническите отношения към действено изследване на културата на мира (в центъра са универсалните ценности за човешки права и свободи и демократична интеграция) (10), от една спешна антропология към „Emerging reason“ (11).
Международните инструменти за защита на малцинствата, както и Рамковото споразумение на Съвета на Европа от 1994 г., имат недостатъци. Главното от тях — не съдържат определение за национално малцинство. Оттук и едностранните декларации на държавите при подписване на споразумението за ограниченото му прилагане само върху определени малцинства. В Западна Европа определението включва и новите малцинства, т.е. имигрантите. Само Словения и Македония стесниха прилагането на споразумението върху определени малцинства, като за Македония най-важните са албанци, турци, власи, роми, сърби.
Опитът на Западните Балкани (ЮИЕ) показва, че защитата на малцинствата без привличане на самите малцинства в политическата система няма положителен ефект. Често прекалено се акцентира върху политическото представителство на малцинствата, а не върху тяхната защита. Механизмите за участие на различните групи в политическата система са недостатъчни за защита на малцинствата — по-лесно е да се определят квоти за политическо участие, отколкото стимули за съвместно сътрудничество. Без права малцинствата стават част от либералния пазар — нещо, което може политически да бъде изтъргувано. А това размива границата между права и политически процеси (12).
Като пример за добра практика може да послужи етническата партия в България — Движение за права и свободи (ДПС), която успя през годините да се превърне в балансьор и крепител на управляващите -кабинети, със собствени структури в държавната, местната и изпълнителната власт. Други добри практики за защита на малцинствата в Западните Балкани, като част от проблема за единството на ЕС, могат да бъдат:
– контрол върху изпълнението на националните закони в тази област;
– уеднаквяване на стандартите за защита на малцинствата в Европа, което в дългосрочен план би намалило напрежението и в Западните Балкани.
Като фактор за постигане на култура на мира може да посочим прекратяването на конфликтите по мирен път, икономическото, политическото и културното сътрудничество между Балканските страни, както и интеграцията на всички страни в ЕС, което ще доведе до повишаване на жизненото равнище, личната сигурност и намаляване разликата между богати и бедни региони.
В България (исторически, а сега вече и актуално) конкуренциите, съперничествата, които различните религии са имали, придобиват извънредна значимост, огромна роля за обществения и личния живот. Въпреки и независимо от изключителния по своята роля и значимост, уникален и самороден етнокултурен продукт, какъвто е нашенският комшулук, свързващ хора с различен етнически, вероизповеден произход или принадлежност. Така вече десетилетно формирани и просъществували връзки на добронамереност, откритост, взаимно общуване и съжителство, на търпимост или на мащабна толерантност към етническата и верската „другост“ се оказват подложени на драматични изпитания. Нещо повече, на сериозни разриви в тяхната (исторически създавана, упорито и с висока социална цена градена) тъкан.
Традиционно, но още повече и в съответствие с днешните реалности, тук се забелязват сложни, динамични процеси и тенденции на етническа или религиозна капсулация, на бариери, дистанции, отчуждения или солидни разриви между хора с различен произход или конфесионална принадлежност. Етноцентризмът не само като трайно историческо наследство, а и като актуално и инструментално ползвано оръжие, води до много сериозни, тревожни и даже опасни процеси в общуването между различни (етнически, етнокултурни или етнорелигиозни) идентичности. Съвременните европейски проекти и послания, които са органично свързани с цивилизационните ценности и норми, тук придобиват твърде своеобразен отзвук, който е прекалено инструментализиран — в контекста на етническото или верското.
Районите със смесено население традиционно се възприемат като особен невралгичен пункт за стабилността, за силата на държавността, за последователност или за разриви и непоследователност, за компромиси и дори за отстъпления във висшите етажи на политиката и управлението, съдбовно засягащи настоящето и бъдещето на българската нация, на нейната държава и на гражданското й общество.
В годините на демократичния преход поради слабостта на държавата се допусна особено либерален режим спрямо нашествието на различни чуждестранни религиозни фондации или неправителствени организации. Част от тях са пряко или косвено свързани с радикални ислямистки концепции и структури, организации или движения, за които в други държави или общества са наложени законови забрани върху дейността им.
Паралелно с тях опити да проникнат сред местното християнско население правят и законно или незаконно действащи вероизповедания, свързани с протестантизма, с различни евангелски църкви и общности или даже с най-различни други религиозни секти, култове, езотерични общности и пр.
България и „невидимата ръка“
на пазарния фундаментализъм
Това, което характеризира източноевропейския, в частност и българския преход от държавен социализъм към капитализъм, е „пазарният фундаментализъм“ (market fundamentalism)(13). Той се проявява особено силно през последните години в условията на икономическа криза. Каква е стратегията на пазарния фундаментализъм и произтичащите от нея препоръки:
– намаляване на бюджетния дефицит чрез орязване на държавните инвестиции и разходите за социална дейност;
– увеличаване на данъците и съкращаване на държавната субсидия;
– увеличаване цените на продуктите и услугите от сектора на държавното производство;
– ускорено налагане на политиката на кредитиране;
– девалвация на националната валута;
– либерализация на икономическата дейност.
Ограничаване ръста на фонд „Работна заплата“ и намаляване на издръжката на предприятията.
България възприе тези идеи, следвайки неолибералната американска политика и хода на „перестройката“, която се схващаше като преход от социализъм към следващ етап, „като преход към демокрация и пазарна икономика“ . Изходен пункт на тези идеи, намерили израз в т.нар. Вашингтонски консенсус, е тезата за неефективността на държавата в сравнение с пазарите. Техният практически резултат е премахването на системата за регулиране, която Кейнс изработва през 30-те години на ХХ век. Контролът над международните капиталови потоци е прекратен, а свободното им движение се приема като природна необходимост, независимо от социалната полза или вреда. Средствата за политически контрол над икономиката губят своята значимост.
В противовес на тази неолиберална визия е „европейският модел“, който съдържа редица соцалдемократически характеристики и включва идеите, че частната собственост е свързана със социална отговорност, че обществото има нужда от обществен договор, който да не изключва граждани, че публичната сфера трябва да се разгърне в много по-широки граници и че тя притежава части, които не подлежат на пълна приватизация. Не на последно място, този модел включва и една култура на либерални свободи и международно сътрудничество.
В края на миналия век експерти на МВФ разработиха стабилизационни програми за страни, изпаднали в икономическа криза. В България антикризисните мерки не бяха изпълнени в основната си част и не доведоха до очакваните резултати. Държавата у нас не е гарант на една интеграционна политика за икономическо, социално и екологично развитие. От началото на сегашната финансово-икономическа криза до началото на 2012 г. заетите в България са намалели с 295 хил. души, а средствата за работни заплати — с 1,2 млрд. лв.
Радикалната либерализация, провеждана у нас в съответствие с предписанията на МВФ, доведе до това, че родната икономика изпадна в колапс, съпроводен от безпрецедентен по мащаби и темпове срив на промишленото производство. Този срив се характеризира с дълбока и силна структурна неравномерност. Бяха източени и ликвидирани печелившите държавни предприятия, ликвидирано беше селското стопанство, държавният монопол върху водата, електроразпределението и събирането на боклука бе заменен с частен монопол, бяха ограбени земите и горите, източени средствата за армията, енергийната мафия стигна своя апогей, а държавата просто отказа да бъде държава.
Пазарният фундаментализъм по никакъв начин не способства за развитието на технологично-техничната структура на производството. Резултатът — изчезнаха много наукоемки производства, оказали се неконкурентоспособни в новите икономически условия. За сметка на тях се копираха абстрактни теоретични, догматични модели, издигани от пазарните фундаменталисти. Те доведоха до обезлюдяване на редица райони, висок процент безработица особено при младите хора, разрушение и разграбване на държавни предприятия, нисък праг на бедността, отказ от социална справедливост, равноправие и честност, до голяма дистанция между богати и бедни, до силно чувство за уязвимост.
Либералният модел на Америка игнорира социалната сфера и не може да бъде модел за устойчиво развитие, но уви той се оказа привлекателен и бе усвоен от българските политици — радетели за преход към пазарна икономика.
Освен смяна на режима и елитите, бе променен и моделът на развитие — от социалдемократическа към неолиберална стратегия. Започна да расте безработицата, на фона на опасно увеличаваща се концентрация на собственост в ръцете на малък кръг от хора, и всичко това — под знака на поредната „реформа“. Голяма част от населението от смесените райони се доближи до критичния праг на бедността, на социалния взрив.
Започна либерализация на вноса за сметка на неукрепнал износ. Борбата с инфлацията, натрупването на огромен външен дълг бяха допълнителни дестабилизиращи фактори. Държавата следва препоръчаните от редица международни финансови експерти и организации „стабилизиращи програми за развитие“, които стесняват участието й като регулатор на икономическите процеси и премахват всички ограничения пред конкурентно-пазарния механизъм, без да отчитат спецификата на страната, геополитическата й обремененост, социално-културната и историческата й уникалност.
Като се има предвид, че в условията на глобализация, ако данъците са твърде високи (или се изискват твърде високи осигуровки за работниците), транснационалните компании бързо могат да преместят производството си от една страна в друга, започна намаляване на данъците с цел привличане на чуждестранни инвеститори. Това доведе до потребност от нов тип данъчна политика в България, както и до ново разбиране на данъчната справедливост, до търсене на нови форми, чрез които да се натрупат средства в държавния бюджет:
– затваряне на данъчните вратички за избягване на данъци и повишаване събираемостта им;
– повишаване на данъците върху луксозните стоки, цигари, алкохол;
– повишаване на данъците върху недвижимите имоти.
Пагубна последица от този модел на преход без социална отговорност бе унищожаването на България като традиционно аграрна страна. Под мотото „Приватизация на всичко“ бяха разрушени и ограбени селскостопанските предприятия и стопанства. Разрушени бяха културната самодейност по места и будителската роля на читалищата, което подпомогна разрастващия се процес на „духовна нищета“, липсата на специалисти със средно специално образование и нереално висок процент висшисти на глава от населението.
Селското стопанство се маргинализира, съсипани бяха традиционни за България отрасли като тютюнопроизводство, птицевъдство, животновъдство, което засили обедняването в северните и южните райони на страната. Българското село няма адекватно място в стратегията на страната за регионално развитие и лидерство. Липсва и стратегия за съживяване на българското село с дългосрочна визия и като ключов фактор за демографско съживяване. Частичното преместване на министерства и агенции в различни райони на страната не е достатъчен фактор за влияние в тази посока.
При едно европейско разделение на труда България трябва да има ясна визия за собствен акцент върху определени отрасли и защита на природните богатства с национално значение: почви, води, гори, рудни изкопаеми. Това е още по-наложително в условията на световен пазар, доминиран от страните от световния център, които чрез „сегрегация и перифразиране“ на страните в преход наложиха монокултурен модел на стопанско развитие, висока степен на дезинтеграция на стопанството, обедняване и декласиране на работническото население. Превръщането на Балканите, в частност на страната ни, в нова зона на европейската периферия, е част от процеса на разширяване на ЕС на Изток, продиктувано от интересите на транснационалните корпорации на Запад за събиране на свръхпечалба. Въпрос, който трябва да намери адекватно място в стратегията ни за национална сигурност.
Какви сме, какви можем или трябва да бъдем в Обединена Европа, (ще) зависи и от естеството и спецификата на собствения ни модел. Още по-съдбовно обаче за присъствието ни в бъдещата европейска цивилизация е наличието (или отсъствието) на национален идеал и модел. За да ни представят по достойнство, последните обаче трябва да са съзвучни на новите исторически времена и социокултурни предизвикателства. Освен че трябва да сме свои, прилични и общи в европейски контекст, те следва да ни идентифицират и като различни и други, като неповторими и ярко самобитни в националния ни образ, битност и самоличност спрямо останалите нации (14).
Бележки
(1) Timotty Garton Ash, Anti-Europeanism in America/ The New York Review of Books, (13.02.2003), www.nybooks.com
(2) Владимир Зиновиев, (2005) Югоизточна Европа — традицията на два континента, Вулкан-София, с.11
(3) Ръсел Шорто, „Бездетната Европа“, в: сп. „Либерален преглед“, бр. 8/2008г., електронна публикация (06.08.2008) http://librev.com/index.php/bg/component/ content/article/316
(4) Владимир Зиновиев, (2005) Югоизточна Европа — традицията на два континента, Вулкан-София, с.35
(5) Пак там, с.36, 37
(6) Пак там, с. 13, 39
(7) Пак там, с. 76
(8) За геополитическия преход на Балканите по-подробно виж в книгата на Л.Митрович „Съвременните Балкани в кипежа на геополитиката“, издадена от Института за политически изследвания, Белград, 2008)
(9) Възраждането на религията на Запад, според Л. Митрович (Преходът към периферен капитализъм, С. 2010, с. 93), възниква като реакция на себичния материализъм и позитивизъм, на социалдарвинизацията в условията на възход, на катастрофичния капитализъм и на феномена на „самотната тълпа в урбанизираното масово консуматорско общество“. Чрез глобализацията Западът желае да разпространи своите „ценности“ — бездуховен рационализъм, вулгарен материализъм, бездушна технизация на отношенията. Като реакция на тази религия на растежа и успеха, на хибридизация на културата се появява едно ново езичество, разцепване и дезинтеграция на големите религии, появата на нови секти. В посткапиталистическите общества религията и църквата поеха културно-идентичностна и социално-интеграционна мисия.
(10) „Тя допринася за социализация на личността, за глобализация на разбирателство и сътрудничество на Балканите и Европа. Тя е предпоставка за модернизацията, еманацията и развитието на Балканите, защото спомага по-бързо освобождаване от консервативния традиционализъм, етноцентризъм и преодоляване на насилието по демократичен път. Тя изтегля и политиката от полето на предмодерната етнополитика и макиавелизъм и я довежда в полето на демократичната комуникация, събужда достойнството на гражданина и потребността от равноправие на всички народи“. Вж. по-подробно: Митрович, Л. Преходът към периферен капитализъм, С. 2010, с.213. Вж. също така и Вл.Зиновиев, Югоизточна Европа, С. 2005, с.77
(11) Терминът е въведен от Мохамед Аркун в борбата за реформиране на съзнанието. Mohammed Arkoun, Islam: To Reform or to subvert?, London 2006, p.38.
(12) Владимир Зиновиев, (2005) Югоизточна Европа — традицията на два континента, Вулкан-София, с.79, 81
(13) Терминът е въведен от Джордж Сорос през 1998 г. в книгата: „Кризата на световния капитализъм. Отвореното общество в опасност“, http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/History/Soros/_index.php.
В неговата основа лежат два принципа, заимствани от трудовете на Адам Смит: невидимата ръка на пазара и минималната роля на държавата. Водещите принципи на доктрината на пазарния фундаментализъм са намерили отражение в концепцията за „базово стратегическо развитие на МВФ, Световната банка за развитие и Министерство на финансите на САЩ“.
Използвам термина като по-точен от наложилия се от френски език laissez faire, като реакция на „структурните различия и социалното насилие в света“. Финансовите пазари са нестабилни по своята същност, съпътствани от обществени потребности, които не могат да бъдат удовлетворени, независимо от предоставената пълна свобода на пазарните играчи. Пазарният фундаментализъм е отговор на „политическата хегемония без контрол“, на „глобалната форма на експлоатация без граници“, на „културната хегемония като израз на символно насилие и власт“.
(14) Вж. По-подробно Тодорова, Б., Мизов, М. „Българският етнически модел — мит или реалност“, С. 2010, Авангард прима.
* Предвидените 40 милиарда евро плащания за новите страни в периода 2004—2006 г. са само 0,4% от БВП на ЕС. Тези разходи се увеличиха в следващия период 2007—2013 г., но стремежът на по-богатите страни е да поставят нисък таван на това увеличение. Страните, които бяха против бюджетът на ЕС да превишава 1% от приходите, бяха Великобритания, Германия, Франция, Холандия и Австрия.
* По мнение на експерти в перспектива това ще бъде най-влиятелният незападен център на многополюсния свят, срещу когото активно се провежда сценарий „Разпад на БРИК чрез стария способ „самореализиращи се прогнози“, използван от средствата за масова информация.
Бел. ред.: Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.
