Едно от редките интервюта на великия художник*
МАРК ШАГАЛ: Роден съм във Витебск, Литва, в бедно еврейско семейство на полуселяни-полуграждани. Баща ми имаше сини очи, но ръцете му бяха в мазоли. Той се трудеше, молеше се и мълчеше.
И аз съм мълчалив. Какъв можех да стана? Да подпирам по цял ден някоя стена като безработен или да стана хамалин? Погледнах ръцете си — бяха прекалено фини!…Трябваше да намеря подходяща работа, занятие, което да не ме унизява, за да осмисля живота си. В моята глуха провинция още никой не бе произнесъл пред мен думите: Изкуство и Художник. Докато случайно не ме посети един приятел от града и като видя моите рисунки, възкликна: „Та ти си бил истински художник!“ „Какво е това художник?“, попитах го аз. От този ден започнах да откривам себе си. Не деветнайсет избягах в Петербург без копейка в джоба. Започнах да уча. Хранех се толкова рядко, че често припадах от глад по улиците. С удоволствие четях листите с менюто по ресторантските витрини. Влязох в Художествената академия, но бързо избягах оттам. Малко след това се запознах с Леон Бакст, първият който ми заговори за Париж, за Сезан, Гоген, Ван Гог. Предложи ми дори да ме заведе там като помощник-декоратор на Руските балети на Сергей Дягилев, но отказах. През 1910 заминах сам за този приказен град. Установих се в Монмартр, в ателието „Ала Руш“.
ЖАК ГЕН: Какъв беше първият Ви контакт с музеите на Париж?
М.Ш.: Най-напред минах през целия Лувър, без гид, през всичките зали. После разгледах по-внимателно художниците от Италия и Фрлнадрия. но очаквах нещо друго. След това, удивен, открих света на Йожен Дьолакроа, Гюстав Курбе, на Клод Моне, на цялата велика френска живопис.
Ж.Г.: „Величието на експресията“, с която Ви завладя Дьолакроа, нали?
М.Ш.: Не, тогава не можех да разбера съдържанието на неговите картини. Но материята беше онова, което ме впечатли най-силно у Дьолакроа, а също и у Мане. Скоро ателието ми се изпълни с платна. Понякога Блез Сандрар и Канудо ме водеха из кафенетата на Монмартр и ми поръчваха скромен обяд. Малък приятелски кръг постоянно ме окуражаваше да работя. Освен споменатите, още: Аполинер, Макс Жакоб, Андре Салмон, Пол Делоне, Рейнал, Роже Алар, Сенгозак, Андре Вариа…
Излагах при Независимите от 1911 до 1914 г. Предложих свои работи и в Есенния салон, но не бях допуснат. Така че по- късно реших никога повече да не се представям с картини пред разни журита. През 1914 г., по съвет на Гийом Аполинер, изпратих цели 200 платна в Берлин за изложбата „Дер Щурм“ (Бурята). Взех влака, за да видя тази импозантна експозиция и от Германия после отпътувах за Русия, да се срещна с годеницата си, която ми стана съпруга и без чието вдъхновение аз не мога да направя нито една рисунка.
Лях изненадан от войната, от мобилизацията. Трябваше да кажа сбогом на моя любим Париж, на ателието в Монмартр, да се простя с картините си, натикани под леглото и окачени в една берлинска галерия. След три години избухна революцията. Върнах се във Витебск. Малко по малко се оставих да бъда спечелен от нея. Накарах бояджиите да слязат от стълбите и ги събрах в едно начално училище, което назовах с гръмкото име „Академия“! Поканих преподаватели от цяла Русия — бяха водачите на всички художествени направления. Самият аз станах „професор“, „директор“, „комисар“ и какво ли още не! Беше невъзможно да остана равнодушен пред тази буря! Свиквах съвещания, държах речи, дискутирах за пролетарското изкуство, организирах, направлявах. През 1918 получих предложение от Москва да направя стенописи и декори за един нов театър, който се създаваше по това време — Камерен еврейски театър. Реших да напусна работата си в „Академията“. Бях се уморил от административните задължения, от безкрайните заседания през тези две години. Горях от желание да се върна към живописта. Без да чакам, взех първия товарен влак за Москва. Можех да взема поне трета класа, но не исках да се блъскам със селяните, спекулантите и цялата тълпа по влаковете. Натоварих семейството и багажа в един вагон с крави. Влакът потегли едвам-едвам, като през цялото време животните мучаха. Въздухът, както можете да се досетите, беше непоносим! След куп неприятности най-сетне пристигнахме в столицата. Гарата беше окупирана от армия селяни с безброй багажи: торби, сандъци, чували, вързопи — не бях виждал такова нещо: толкова народ и толкова багаж! Едвам се промъкнахме през тази ужасна и воняща тълпа. Наблизо, до гаровия площад, успяхме да намерим свободна стая. Не обърнах внимание,че е прекалено влажна. Мислех, че като се позатопли, ще се оправи. Всяка сутрин аз, жена ми и малката ми дъщеричка Ида се събуждахме мокри. Картините ми мухлясаха. Какво да правя? Не смеех да протестирам. За съжаление, аз никога не съм имал смелостта да протестирам срещу някого или срещу нещо. Дори гласът ми е такъв —без достатъчно сила и авторитет… Хвърлих се в работата — да рисувам стените и тавана на театъра, покрих ги с живопис от всички страни. Бях щастлив да разруша старите традиции, в които загниваше театърът, да направя нещо наистина ново. И ако в началото се сблъсквах с доста трудности, впоследствие работата ми стана по-лека. Ако миналата година сте гледали спектаклите на „Хабима“ или ако имате възможност да влезете в Камерния еврейски театър в Москва, ще видите, че моите гладни и изпълнени със страх години не са били пропилени. Но в същото време изпитвах носталгия по моя Париж. Знаех, че моето изкуство може да се развива единствено във Франция. И въпреки че по това време беше трудно да напуснеш Русия, а пък и аз нямах намерение завинаги да я напусна, все пак информирах Анатолий Луначарски, народния комисар по просветата и изкуствата, за намерението си да замина.
Минах през Берлин с надеждата да намеря моите двеста (!) картини от изложбата „Дер Щурм“. Напразно! Пристигнах в Париж през 1923 г. Там бях щастлив да открия повечето от своите неща, под леглото, добре запазени благодарение на грижите на Гюстав Кокийо, моя първи колекционер и най-верния измежду моите приятели.
Ж.Г.: Бяхте напуснали Западна Европа за цели десет години. Какви промени установихте, като се завърнахте?
М.Ш.: Беше ми приятно да видя триумфа на експресионизма в Германия, раждането на сюрреализма във Франция и появата на чарли Чаплин на екрана. Той търсеше в киното онова, което аз търсех в живописта. Шарло е може би единственият в света артист, който ме разбира, без да произнеса нито дума.
Ж.Г.: А имахте ли усещането, че сте самотна фигура в Парижката школа?
М.Ш.: Подиграваха се с моята живопис, особено с онези картини с обърнатите човешки фигури. Упреците, които ми отправяха, обаче се отнасяха за начина, по който решавах формите. Нищо не направих, за да си спестя тези упреци. Напротив. Усмихвах се, разбира се, с тъга на подлостта на тези хора. Всички около мен — от импресионистите до кубистите — ми изглеждаха прекалени реалисти.
За разлика от тях онова, което ме вълнуваше най-много, бе невидимата т.нар. „нелогичност“ на формата и духа, без която не можех да си представя моята живопис. Това означава, че исках да правя пропаганда на фантастичното, типично фантастичното изкуство ми е напълно чуждо. В това отношение съм далече от такива художници като Йеронимус Бош, Брьогел-стари или Одийон Рьодон… Фантастичното при тях е измислено и преднамерено, символистично е и е доста литературно, измислено… Не ли ви се е случвало, когато сте в музей и минавате край шедьоври на различни майстори, да изпитате известно неудовтлетворение, установявайки отсъствието на нещо, което сте очаквали да видите у тях? поне за мен винаги е било така.
Ж.Г.: Нямате ли усещането, че като апелирате за емоционалното, което, без съмнение, е в основата на вашата живопис, Вие воювате и против опасността от декоративизма в днешното европейско изкуство?
М.Ш.: Така е! Установих, че живописта се приближава до декоративното изкуство и се губи в един абстрактен орнаментализъм, напомнящ мавританските арабески или китайските йероглифи. Не е ли жалко, че това става тъкмо в нашия интелигентен век? Да, човечеството се задоволява да аплодира външното, повърхностното, без да се интересува от истинското. След като не сме способни да пресътворим природата в нашите картини, защо трябва да продължаваме да рисуваме? Защо трябва да накъсваме неделимата природа на глупави декоративни елементи?
Ж.Г.: Следователно вие отричате онова, което не е вдъхновено, което не се е родило в резултат на една вътрешна потребност?
М.Ш.: Още от дебюта си скъсах с т.нар. „професионално“ или „академично“ изкуство. Невъзможно е е да усвоиш занаята на художника, както се усвоява занаята на обущаря, на лекаря или на дърводелеца.
Някои ме упрекваха, че въвеждам поезията директно в моите картини. Наистина живописта има по-разлчина структура. Но покажете ми една голяма картина, в която да няма поне късче поезия! Не искам да кажа, че гледам на вдъхновението като на експлозия. Моят живот се идентифицира единствено с труда ми и мисля, че си оставам същият и когато спя. Някои ми се чудят, че през време на летните ваканции рисувам с голямо удоволствие цветя или пейзажи. Желанието им да ме класифицират ги кара да мислят, че при мен състоянията се редуват — известно време съм поет, известно време — реалист! Не бих могъл да се затворя в една система, в някакъв определен ред. Винаги съм мечтал за оня прекрасен ден, в който ще мога да се изолирам напълно, както монасите. Ако работих с такова удоволствие над гравюрите за „Мъртви души“ на Гогол, дължа го само на господин Амброаз Волар, който ми даде свободата да се изразя както искам. Доверието, което ми гласува, ми позволи да завърша близо сто гваша, които ще бъдат гравирани в цвят — за „Басни“-те на Лафонтен. После ще се задоволя със серия, посветена на цирка, а след нея и на „Пророците“. Винаги се вълнувам, когато отивам да занеса някоя от моите работи на господин Волар. Не мога да забравя, че е бил съвременник на Сезан и Реноар.
Всъщност аз не умея да говоря за изкуството. Страхувам се да не остана неразбран. Не ме принуждавайте да говоря. Не принуждавайте артиста да говори! За истинското изкуство не бива да се говори. То трябва да се съзерцава и да се усеща. Иначе не е изкуство.
Съжалявам, че моята психология е малко далече от онова, което наричаме „латински дух“. Защото аз обичам Франция и уважавам нейните художници. Париж е бил винаги за мен школа, чрез своя въздух, чрез светлината си, чрез неповторимата си атмосфера. Във Франция се родих за втори път…
Бележка и превод от френски:
Огнян Стамболиев
*Френският критик Жак Ген публикува този знаменателен текст преди 85 години в брой 72 от 15 септември 1927 на сп. „Л, Ар виван“, когато великият Марк Шагал (1887-1985) е на четиридесет, на върха на славата си. В края на м.г.интересният и неизгубил стойността си диалог бе публикуван отново в популярния седмичник „Нувел обсерватьор“ . – Бел. прев.
