Антон Гицов е роден през 1942 г. в Перник. Завършил е ВМЕИ в София и Висшата дипломатическа академия в Москва. От 1970 до 1992 г. работи във Външно министерство, а от 1977 до 2003 г. – като международен служител в Програмата на ООН в Ню Йорк. От 1989 до 1992 г. е аташе по културата в българското посолство във Вашингтон. Автор на разкази, фейлетони и статии в българския периодичен печат.
След Втората световна война България и други източноевропейски страни, които попаднаха в орбитата на Съветския съюз, започнаха под ръководството на своите комунистически партии да изграждат т.нар. социалистическо общество с далечната цел изграждане на комунизъм. В края на 80-те и началото на 90-те години обаче този социалистически експеримент претърпя крах в Европа и като че ли ознаменува и края на социалистическата идея.
Какво представляват тези идеи, които претърпяха провал в т.нар. страни с развито социалистическо общество, но продължават да имат сериозна тежест и влияние в почти всички индустриално развити европейски държави?
В най-общи линии, социализмът проповядва социално равенство и справедливост при разпределението на материалните блага. Около такава платформа се обединяват социалистическите партии, които през 1889 г. основават Втория социалистически интернационал с почетен председател Фридрих Енгелс. Партиите обаче не могат да се споразумеят за начините за постигане на тази висша цел.
Вторият социалистически интернационал се разпада след края на Втората световна война. Тогава се създава и Комунистическият интернационал, в чиято програма заляга завземането на властта по революционен път, установяването на диктатура на пролетариата и ликвидирането на частната собственост. Изхождайки от Марксовото учение за принадената стойност, комунистите приемат, че няма друг начин за постигане на социалното равенство и справедливостта. Маркс дава един прост пример: капиталистът произвежда стока, чиято пазарна цена е примерно 30 шилинга. Тези тридесет шилинга се формират по следния начин: 24 шилинга са платената стойност за средствата на производство (машините) и за суровините – това е постоянна величина, постоянен капитал, който капиталистът влага и върху който няма контрол; 3 шилинга отиват за заплащане на труда на работника – това е променливият капитал, вложен за производството на стоката, върху който капиталистът има контрол. Така себестойността на стоката става 27 шилинга. Капиталистът я продава за 30 шилинга и печалбата от 3 шилинга е принадената стойност, която работникът създава с труда си.
Естественият стремеж на капиталиста е да повиши своята печалба и единственият начин за това е да намали вложения променлив капитал, например да плати на работника 2 шилинга, така принадената стойност (или печалбата) ще е 4 шилинга. Това поражда експлоатацията, която води до все по-голямо обедняване и мизерно съществуване на работника, до абсолютното му обедняване. Единственият начин работническите маси да се отърват от експлоатацията е да отнемат от капиталиста средствата за производство, при това насилствено, защото той няма да ги отстъпи доброволно.
Теорията на Маркс е привидно необорима и се потвърждава на практика по времето, когато я е формулирал, време на жестока експлоатация на наемния труд. Нейното действие се проявява дори и в днешни дни, включително и в България, където гръцки собственици на шивашки цехове експлоатират труда на българските работнички, като ги принуждават да произвеждат максимална принадена стойност чрез удължено работно време и мизерно заплащане на труда.
В исторически план социалистическите идеи за социално равенство, за справедливо преразпределение на създадените материални блага и за ограничаване и даже премахване на експлоатацията на хората на наемния труд се възприемат не само от работническите маси, но и от интелигенцията. В България още Христо Ботев приема много от идеите на утопичния социализъм и се обявява срещу общество, в което господстват „султани и капиталисти“. Той е борец не само за свобода, но и за икономическа свобода и социална справедливост. Ботев, според българския учен и философ от първата половина на двадесетия век проф. Асен Златаров, е „първият социалист на нашето Възраждане“.
Социалистическите идеи привличат и Пейо Яворов. Пак според проф. Асен Златаров, в разговор с него за бъдещата пиеса „Когато гръм удари“, Яворов му казва, че иска да опише новия отрицателен герой на времето, когото вижда като устремен към „първоначално натрупване на капитала чрез грабеж“ и „закоравял в жажда за печалби“… А в друг разговор споделя: „За социализма аз имам всякога чувството на вярващия: единственото човечно и светло учение на новите векове си остава той“.
По-късно Христо Смирненски възторжено посреща Октомврийската революция. За него тя е предизвестие на изграждането на нов социален ред, без експлоатация.
Никола Вапцаров отива още по-далече, като прегръща изцяло комунистическото учение и идеология, става участник във въоръжената съпротива срещу авторитарния профашистки монархически режим и заплаща за това с живота си.
Цветът на българската интелигенция, творила преди и след Девети септември, е привърженик на социалистическата идея за обществен строй, основан на социална справедливост и равенство, без експлоатация на човек от човека. Такива са: Валери Петров и талантливият сценарист и режисьор, партизанинът Христо Ганев, поетът-партизанин Веселин Андреев, политзатворниците Георги Джагаров и Кольо Георгиев, Радой Ралин, който през 1941г. (юли-септември) заедно с режисьора Дучо Мундров списва и редактира нелегалния антифашистки бюлетин „Истината за антисъветската война“, писателят и преводач Людмил Стоянов, сценаристът Анжел Вагенщайн и режисьорката Юлия Огнянова, лежали в затворите със смъртни присъди. „За мен нелегалният и жестоко преследван Работнически младежки съюз е най-светлата и неопетнена страница от историята на левите движения в България. Тя е и най-дългият списък на хора, отдали младия си неживян живот за един идеал“ — казва Анжел Вагенщайн.
В началото на двадесети век обаче сред теоретиците на социалистическите идеи настъпва разнобой. Редица социалдемократически партии в развитите капиталистически страни не възприемат Марксовата теория за насилствено отнемане на политическата и икономическата власт от буржоазията и установяване на диктатура на пролетариата, което води до разпадане на Втория социалистически интернационал. В България през 1903 г. Българската работническа социалдемократическа партия се разцепва на широки социалисти, които проповядват съюз с други прогресивни партии и вземане на властта посредством избори, и на тесни социалисти, от чието крило през 1919 г. се ражда Българската комунистическа партия, станала член и на Комунистическия интернационал.
Историята показа, че в почти едновековния спор между привържениците на класовата борба с мирни средства (стачки и протестни действия, организирани от профсъюзите, печелене на парламентарни избори, без установяване на диктатура на пролетариата) и привържениците на революционното, насилствено вземане на властта (с последващи експроприация на частната собственост и държавно планово развитие на икономиката, с цел изграждане на социалистическо общество) последните претърпяха съкрушителен провал.
Причината трябва да се търси в буквалното тълкуване и прилагане на Марксовото учение, възприемано като догма, която не подлежи на съмнение. Макар привидно логично и правилно, времето показа, че Марксовото учение за принадената стойност не е абсолютно валидно при всякакви исторически условия и има съществени пропуски. Маркс не е съумял да предвиди, че капиталистът не може да експлоатира безкрайно работника, който, за да възпроизвежда работната си сила и за да бъде по-продуктивен, трябва да бъде добре нахранен, облечен, отпочинал, да е физически здрав, да е обучен и да има достатъчно средства за прехрана на своето семейство. Това са неща, с които капиталистът е принуден да се съобразява. Маркс не е предвидил и че работниците ще се обединят в мощни профсъюзи за защита на своите интереси и за извоюване на по-високо заплащане на труда си и по-добри условия на работа. Не е предвидил също и че капиталистът може да увеличи своята печалба чрез използване на все по-усъвършенствани и продуктивни средства за производство, давайки тласък на научно-техническата революция. И най-важното, Маркс, който е проповядвал изземването на средствата за производство от капиталиста, не се е занимавал изобщо с въпроса за последиците върху икономиката от ликвидирането на свободния пазар и конкуренцията и замяната им с държавно планово управление на производството и пазара.
Факт е, че в Съветския съюз и източноевропейските страни бяха реализирани редица идеи и цели, с които се отъждествява социализмът. В не малка степен бе постигнато социално равенство, осигурени бяха безплатно образование, равен старт на всеки в живота, планово регионално развитие, безработицата практически беше ликвидирана. Всичко това обаче бе постигнато за сметка на основни демократични права и свободи, невъзможност за реализация на индивида съгласно заложбите, труда и предприемчивостта му, липса на качествени и разнообразни стоки за масово потребление, изоставащ в сравнение със западноевропейските страни жизнен стандарт и постепенен упадък на икономическото развитие в резултат на неефективното централизирано и бюрократично управление на икономиката.
Създаде се ново класово неравенство, партийната върхушка се оформи като особен вид класа, управляваща хората на труда и радваща се на привилегии и по-висок жизнен стандарт. Провеждаха се безсмислени по същество избори, свободомислието се наказваше, практически беше забранено свободното движение на хората извън границите на държавите от социалистическата общност. Това не можеше да продължава безкрайно, изгражданият социалистически модел бавно и безвъзвратно вървеше към своята смърт.
Известният български учен и философ проф. Асен Златаров успя навремето да хвърли светлина върху неикономическата, но изключително важна част от причините за рухване на практикувания в страните от социалистическия блок социализъм. Макар и привърженик на идеята за премахване на експлоатацията на човек от човека, така както учи Маркс, той изказва идеи, които са в дисонанс с учението за диктатурата на пролетариата. В статия, публикувана през 1931 г., проф. Златаров изразява мнението, че един справедлив обществен строй трябва да се опира на принципите в Декларацията за правата на човека и гражданина, приета от Националното събрание във Версай от творците на Великата френска революция след падането на Бастилията. „Хората се раждат равни и свободни и целта на всяко политическо общество е да запази тези обществени и неизменими права на човека. Свобода, собственост, сигурност и съпротива на потисничеството — ето естествените права на човека, които законът трябва да му обезпечи… Никой не трябва да бъде обезпокояван заради мненията му. Свободата на мислите и мненията е едно от най-ценните права на човека.“ Между тези естествени права за Асен Златаров е и ненакърнимото право на вероизповедание. Бидейки вярващ, той пише през 1932 г., „че само когато на земята зацари нов порядък, със защитено право на живот и материално благосъстояние, когато човек ще е лишен от заробващи го грижи, когато хората ще са като братя… само тогава ще бъде постигнато бленуваното царство на Христа“. През 1936 г. в друга статия той се спира на отношенията между управници и управляващи и цитира Жан-Жак Русо, който казва, че спокойствието и мирът в едно общество и държава се крепят на един никъде необсъждан и неподписван обществен договор, съгласно който управляващите няма да потъпкват правата и свободите на управляваните. И когато този обществен договор се нарушава от управляващите, и когато грамадната част от народа е в неизгодно материално положение спрямо едно малцинство, управляваните прибягват до бунтове и революция. С накърняването на основните човешки права, за които говори Асен Златаров, именно този обществен договор беше нарушен в Съветския съюз, България и други социалистически страни и доведе до краха на практикувания от тях социализъм.
Какво става обаче с онези социалистически и социалдемократически партии в Европа, изповядващи социалистически идеи, но отхвърлящи експроприацията на частната собственост и установяването на пролетарска диктатура?
През 1951 г. на конгрес във Франкфурт тези партии се обединяват в Социалистически интернационал. Приетата на конгреса декларация съдържа следните основни положения:
– в съвременните условия на капитализма правото на собственост се поставя над правото на човека;
– социализмът е роден в Европа като протест срещу недъзите, присъщи на капиталистическото общество;
– целта на социализма е да освободи зависимостта на хората на наемния труд от малцинство, което контролира средствата за производство, и да премахне експлоатацията на човек от човека;
– социализмът се обявява за нов социален ред, за заменяне на капитализма със система, в която общественият интерес се поставя над интереса на търсещия печалба частник;
– за планиране на производството, където това е в обществен интерес;
– за национализация и държавна собственост на базови компании в областта на производството и услугите, от които зависи благосъстоянието на обществото и там, където трябва да се предотврати експлоатацията на обществото от монополни сдружения и картели;
– демократическият социализъм е срещу всяка форма на империализъм и срещу подтисничеството и експлоатацията на народите.
Горните постулати като че миришат на марксизъм! Да, и европейските социалисти не отричат изцяло марксическото учение. В декларацията се говори за критичния дух на марксизма и за това, че марксизмът е един от методите за анализ на обществото. Но декларацията недвусмислено отрича комунизма, който е опорочил социалистическата традиция, установил е диктатура на една партия и е отнел свободите на хората. Сред участниците в конгреса във Франкфурт и подписалите декларацията са социалистическите и социалдемократическите партии на почти всички западноевропейски страни, включително Лейбъристката партия на Великобритания и представителите на социалдемократическите партии в изгнание на България, Унгария, Чехословакия, Полша и Югославия.
През юни 1989 г. в Стокхолм Социалистическият интернационал приема нова Декларация на принципи, отчитаща промените в света по това време. В новата декларация липсват доста от повлияните от марксизма постулати в Декларацията от Франкфурт, но се потвърждава, че само частна или само държавна собственост не могат да гарантират ефективност на икономическото развитие и социална справедливост. Концентрацията на икономическата мощ в ръцете на малък брой частни корпорации трябва да са замени с ред, при който всеки гражданин на обществото да има възможност да влияе върху икономическото развитие в интерес на обществото. Държавата трябва да регулира пазара в интерес на хората. Демократическият социализъм се обявява за международно движение за свобода, социална справедливост и солидарност. Ясно се казва обаче, че социалистите не претендират да имат рецепта за някакво финално и фиксирано общество, което не може да бъде променяно и реформирано, с една дума, не се говори за социализма като строй с фиксирани цели и принципи, който трябва да бъде изграден по еднакъв начин навсякъде. Говори се, че социалистите във всяка държава ще се стремят към обществено устройство, което да отразява тяхната история и специфични особености. Но всички те трябва да бъдат обединявани от основните принципи на демократичния социализъм: справедливост, равенство, свобода, солидарност, световен мир.
Декларацията специално отбелязва приноса на социалистическите партии в постигането на социално равенство и справедливост. В много западноевропейски страни по време на управлението на тези партии са постигнати съществени социални реформи, които надминават в някои отношения и социалните придобивки, постигнати в източноевропейските социалистически страни под властта и управлението на комунистическите партии.
Типичен пример е Великобритания. В тази държава здравеопазването е безплатно, операциите и престоят в държавните болници, лекарствата за пенсионерите са напълно безплатни, а за всички останали стойността на заплащаните в аптеките лекарства по рецепта не може да надвишава определена минимална сума, разликата се покрива от държавата. Градският транспорт за деца, ученици и пенсионери е безплатен. Детските градини за децата на семейства на социални помощи са безплатни. Кметствата са длъжни да осигуряват на бедните безплатни жилища. Тези, които не могат да намерят работа или са трудоустроени по болест, получават не само безплатни жилища, но и финансова помощ. На пенсионерите през зимата се изплащат суми за подпомагане при плащането на разходите за отопление. Кметствата организират посещения на медицински персонал и доставка на храна за възрастните, които не могат да излизат от дома си. Осигурява се и настаняването им в старчески домове.
Това са социалистически придобивки, на които не мислят да посегнат дори консерваторите, когато идват на власт. Тези придобивки естествено струват много пари и средствата се осигуряват чрез преразпределение на произвежданото парично богатство посредством данъчната система.
Във Великобритания данъците върху чистия облагаем доход са 40% при доход над 37 000 паунда и 50% за доход над 150 000 паунда, а доходи под определен минимум не се облагат с данък. При покупката на жилище държавата взима процент от продажната цена от купувача (при апартамент или къща на стойност над един милион паунда таксата е 5%). Държавата прибира и такса при покупката на акции. Ако англичанинът получи наследство — пари и недвижимо имущество над 325 000 паунда, държавата взема като данък наследство 40% от тази сума. Облагат се всички доходи, включително от пенсии и лихви от спестовни влогове. Както от средната класа, така и от свръхбогатите се взима огромно количество парична маса, с която се финансират социалните програми и на практика се осъществява социалистическата идея за социална справедливост при разпределението на произведените материални блага.
Както се вижда, социализма като държавно обществено устройство, като алтернатива на капитализма не стои в дневния ред на съвременните социалистически и социалдемократически партии. Демократичният социализъм е по-скоро съвкупност от идеи и принципи, към които тези партии трябва да се придържат в борбата си за социална справедливост. Капитализмът е необходимо зло, той има присъщи пороци и целта на демократичния социализъм е да го обуздава, да му слага юзди и там където е необходимо да създава обществена собственост и управление в интерес на обществото.
Прилагането на социалистическите идеи в западноевропейските страни е довело до социално равенство и справедливост при разпределението на произведените блага. В същото време, присъщите на капитализма пороци и ефектът от тях открояват ролята на държавата в тяхното отстраняване. Пример за това е сегашната световна икономическа криза. В уводен коментар на английския вестник „The Observer“ от 29 януари т.г. се казва, че неолибералният модел, изискващ икономическа свобода и ненамеса на държавата, е претърпял провал. Безработицата добива застрашаващи размери, особено сред младежта, в Испания тя достига до 50%. В същото време босовете на банките и корпорациите получават огромни доходи във вид на бонуси. Този вид социално неравенство е и причината за протестите в САЩ и други страни.
Какво е положението в България?
След краха на социалистическия експеримент под ръководството на Българската комунистическа партия новоизлюпената политическа класа реши, че държавата не трябва да се бърка в работите на капитализма. Установи се български капитализъм от типа laissez-faire, или нерегулиран неолиберален капитализъм. Още в Декларацията на Социалистическия интернационал от Франкфурт се обръща внимание, че в страни, където се практикува такъв капитализъм, е налице „паразитна експлоатация от олигархии и чужди капиталисти“ , и това се отнася в пълна сила за България. Ненужната приватизация на печеливши български компании (БТК, „Нефтохим“, „Булгартабак“ и електроснабдителните компании са чудесни примери) и въвеждането на плоския данък лиши държавата от постъпленията на финансови ресурси, с които да се осигуряват социалните програми. Облагането с данък от 10% и на най-бедните се оказа в полза на най-богатите и в ущърб на най-бедните слоеве от населението. Отказът на държавата да постави под свой контрол и да окаже помощ, за да стъпят на краката си жизнено важни за икономиката крупни и средни държавни предприятия, изкара на улицата стотици хиляди безработни. Университетското образование и здравеопазването на практика станаха платени.
Икономическата разруха и социалното неравенство, до които доведе наложеният привнесен модел за преход от планова към пазарна икономика (планът „Ран —Ът“) поставиха на сериозно изпитание социалистическата партия. Липсата на опит и неумението да управлява в новите условия, изразило се най-вече в краха на банковата система в средата на 90-те години, доведоха до падане на правителството на Жан Виденов и спад на доверието към Социалистическата партия. Второто й участие в управлението на държавата стана в тройна коалиция, в която макар че имаше мнозинство и свой министър-председател, наличието на партньори с различни политически, икономически и социални приоритети на практика направи невъзможно осъществяването на принципите на демократичния социализъм и постави остро въпроса от ползата за участие в подобни коалиции.
На настоящият етап Социалистическата партия е изправена пред сериозни предизвикателства. Тя трябва да вземе поука от своите грешки и да изгради ясна и убедителна визия за това какво трябва да се направи, за да поеме един ден отново самостоятелно властта и да приложи на практика принципите на демократическия социализъм. Парадоксално е обеднелият български народ да предпочита на изборите дясна партия като ГЕРБ.
БСП трябва да се върне към своите корени от времето на Димитър Благоев и нейните активисти да печелят симпатизанти навсякъде, но най-вече сред трудещите се, бедните и онеправданите, безработните и стачкуващите, възрастните, които изградиха икономиката на България и сега мизерстват, и младите с несигурно бъдеще.
БСП трябва да изгражда мостове с профсъюзите на всички нива, защото има сходни цели с тях и за да даде възможност на профсъюзните членове, а това са работници и служещи, чийто права трябва да бъдат защитени, да виждат в нея партията, която най-добре ще защитава техните интереси. Същевременно тя трябва да изгради модерна икономическа платформа, като използва опита на западноевропейските социалистически партии, да дава възможност на способните и предприемчивите да развиват успешен бизнес, но в условията на свободна конкуренция и на безпощадна борба със задушаващата я корупция и с организираната престъпност. Само тогава ще бъдат произведени достатъчно материални блага, които да позволят осъществяването и на една социална платформа.
БСП трябва да предложи на избирателите практически мерки за установяване на ред, законност и социална справедливост в държавата. И най-вече да ги убеди, че социалистическият идеал не е утопия.
