ОБЕЗПАМЕТЯВАНЕТО КАТО ЧАСТ ОТ РЕКОНСТРУКЦИЯТА НА ПАМЕТТА ЗА МИНАЛОТО

0
222

Максим Мизов е доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социо­логията, политологията и етнологията. Автор на 17 (3 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 200 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания към НС на БСП.

Всяка историческа епоха неизбежно ражда свои велики и легендарни фигури. Те са ярък и показателен символ на естеството и особеностите на своето време, защото са създатели на идеи, непреклонни защитници и всеотдайни борци за ценности, които осветяват и огласяват хоризонтите на историята. На раменете на такива знаменити личности Времето съдбовно поставя огромното бреме на историческите отговорности да разрешат много от най-заплетените ребуси, да преодолеят най-тежките противоречия, конфликти и наследства в обществения живот и в ежедневието на народните маси. През наглед непроходимите храсталаци от вечно съществуващи, непреодолими и изцяло неразрешими исторически и житейски проблеми и дилеми тези изключителни фигури трябва да открият и прокарат нови пътища към доброто, красивото и истинното за човешкия живот, да предложат нови смислови и ценностно-нормативни рамки за предназначението на човешкото съществуване, да намерят коренно нови начини, средства и форми за радикална промяна и благоприятен градеж на пъстрите букети от човешки връзки, отношения, условия, реалности и нрави. Сякаш Времето преднамерено и изключително щедро поверява на умовете, сърцата, душите и ръцете на подобни титанични фигури огромна историческа мъдрост, натрупана през вековете, за да може с нейна помощ и в конкретни социални реалности тези персони успешно да прокарат пъртините на исторически (досега) непознат обществен опит. То открива в тяхно лице своите избраници, които трябва да притежават и невероятно историческо прозрение, и социална провиденциалност, с каквито другите простосмъртни не могат да се похвалят. То им дарява проницателни умове, пламенни сърца, гранитни воли и неукротима енергия, които се забелязват и чуват въпреки врявата и безумството на съответното историческо време и общество, и които възпламеняват и мобилизират сякаш напълно отчаяните и примирили се с горчивата си съдба народни маси. Тези изключителни умове и гласове на новото твърде често придават на притежателите си облика на пророци или на месии на Историята или поне така ги оценяват техните съвременници, както и някои потомци.

Призвани и призовани от Историята да извършат грандиозни промени и радикални преобразувания в живота на своите народи, подобни личности са натоварени с изключително рядката за останалите простосмъртни мисия: да сменят, да ускорят ритъма на историческото/социалното време в своите държави и общества, да преодолеят инерциите или изоставането в развитието им, да ги въоръжат със стремежите и усилията да догонят онези напреднали, развити и благоденстващи държави и общества, които са авангард и символ на социалния прогрес за тази историческа епоха.

Тези личности добре осъзнават своята драматична роля и отговорната си мисия в историята. Те са наясно със суровата цена и жестоките жертви, които им се налага да изтърпят заради същността на своята кауза и дело. Те превъзходно знаят, че Историята, давайки им едно, винаги им отнема нещо друго, както и че тя не им гарантира безоблачно историческо бъдеще и вечна, всеобща почит. Подобни знакови за времето си персони не парадират и не спекулират с тези си роли и мисии. Те напълно съзнателно, всеотдайно и самопожертвувателно изпълняват тежката си обществено-историческа повинност; знаят, че носят огромна отговорност, че трябва да обяснят и да насърчат своите общества, че това, което другите са постигнали за векове, духовно и практически трябва да бъде осъществено от тях за много по-кратки периоди в съвременните исторически условия и реалности, а при това и с далеч по-динамичен и мащабно наситен откъм радикални промени и преобразувания живот.

Като митични фигури, подобни изключителни личности трябва да прочистят авгиевите обори на Историята от всички злощастия за хората, от всевъзможните злодейства срещу и гибелните последици за човешката същност и природа. Те трябва да вдъхнат лъчезарна вяра, светло упование и крепки надежди, силни желания и мощна воля на народите си във възможността и в практическата постижимост на доста по-различни (от исторически познатите или от актуално битуващите) реалности и нрави в обществото, за да увлекат с примера си масите във вихъра на съвсем непознати и колосални промени и преобразувания във всички сфери и последната фибра на живота.

Такива знаменити фигури трябва да докажат, и то със собствената си жизнена съдба, с личния си пример, че социалните неспра-ведливости и неравенства не са вечни или неизменно абонирани към обществената и индивидуалната орисия на хората.

Че ако история­та е отваряла в продължение на хилядолетия своята коварна и кошмарна кутия на Пандора, от която в живота на хората са изпълзявали всевъзможни мъки, страдания и нещастия, то има начини и средства това да се възпрепятства, за да се промени животът.

Че свободата на човека има и други измерения и реализации, които могат да са по-различни от всичко, което историята или общественият живот са показали и утвърдили до този момент. Ако досега човечеството е познавало само няколко слънца или звезди на своите права и свободи, то във вселената на Историята, а и в космоса на човека, има и други, непознати и неизползвани слънца и звезди на много по-демократични и хуманни измерения на човешкия живот. За тези други слънца и звезди говори, пише и насочва Карл Маркс! И това съвсем не е безпочвена историческа астрология, а е историческа „астрономия“, която поглежда и насърчава към опознаване и покоряване на космоса на Човешкото.

Нещо повече, че човек може да бъде много по-свободен в помислите и думите си, както казва и показва за пръв път в историята Джордано Бруно, а пък и както го повтаря Георги Димитров в затворническата килия или на подсъдимата скамейка. Защото свободата е измерение на духа, което затворническите решетки не могат да ограничат и покорят.

Че солидарността между хората изобщо не е мит, нито житейска измишльотина или безпочвена илюзия, но че е напълно възможна и осъществима с възприемането и следването на други идеи и ценности. Сплотеността, споделеността на жизнените светове или общността на хора с различен произход и принадлежност са напълно възможни, а освен това естествени.

Че братството съвсем не е само елементарна или банална фамилно-родова характеристика, отговорност, ангажимент, а че то може/трябва да придобие и общностни, даже общочовешки мащаби и различни проявления. Естествената природа на човека не е зла, а може да бъде добра, отзивчива, състрадателна и всеотдайна към грижите, болките, мъките и страданията на другите хора.

Че да живееш със и за другите е най-висшето измерение на човешкото предназначение, това е смисълът на човешкия живот.

Че всеобщата народна и колективната воля винаги дава много повече от чисто механичния сбор на отделните индивидуални воли на хората. Че човек не е пешка или обречен заложник в непредвидимите промисли и ходове на Съдбата, а сам — автономно, автентично, съзнателно и решително — гради живота си.

Подобно на митологичния Антей, такива велики фигури в история­та търсят и намират своята исполинска, неудържима сила в близостта си до земния живот, до потребностите, интересите, ценнос­тите и традициите на народните маси. Техните умове и души не се реят във впечатляващи химерични умопостроения, нито в привлекателни загадъчно завоалирани и изкусителни мъгли на практически непостижими фантазии и илюзии за преустройство на социалния пейзаж. Със своята непоколебима и последователна дейност те доказват реалната претворимост и постижимост на своите идеи и планове за едно по-добро общество, в което хората ще се радват самостоятелно и свободно ще градят своето съществуване.

Подобни знаменити персони показват на другите хора, че и те могат да бъдат истински, благородни и достойни с помислите и постъпките си Човеци. Че стига да има буден разум и твърда воля, промислена жизнена стратегия и последователна поведенска практика, всеки простосмъртен е способен реално да постигне в жизнената си орис практическо разрешение на вечната загадка на битието, която сам Гьоте ни е завещал в своята „Кофтска песен“, където се казва:

 Ще се вдигаш или падаш,

ще владееш и печелиш,

ще робуваш и ще губиш,

ще ликуваш или страдаш –

длъжен си да бъдеш тук

 

наковалня или чук!“.

Дали човек трябва да бъде наковалня или чук при съприкосновение­то му със съдбата, т.е. дали е способен активно и съзнателно да твори и развива жизнения си свят, или пък е фатално обречен и следва примирено и пасивно да посреща ударите на съдбата, винаги се оказва проблем на свободата на духа и избора. Тъкмо подобни епохални фигури показват на другите, че хората не бива да бъдат играчки и немощни пешки в замислите, волунтаризмите, капризите и пакос­тите на Съдбата. 

Такива величави фигури са уникален щемпел на Историята и Времето, понеже са личности, които съумяват да променят, да побеждават и определят характера и спецификата, ритъма и посоките на всичко в обществения и във всекидневния живот във времевите предели и в битийните пластове на своята историческа епоха. С мислите и делата си те определят и полагат реперите на промените и преобразуванията, налагат дневния ред на обществата и регулират трансформациите на държавите си. Те предлагат идеали и пътеводни ценности, норми и принципи на човешкото общуване и съжителство, които нямат исторически аналози, но са събрали в себе си всичко най-добро, което съкровищницата на човешката история, на мъдростта и опита на човечеството е имала.

Обикновено паметта и спомените за подобни изключителни фигури се създават и съхраняват, а и по своему публично се честват, в рамките на съответната епоха, по времето на поколенията, които по някакъв начин познават и ценят онова, което са сторили за тях с идеите, борбите и делата си тези фигури. Това е напълно естествено и закономерно, тъй като въпросните личности се оказват своеобразни крайъгълни камъни на всичко случило се в тези исторически времена в съответните държави и общества. Примерът и споменът за такива колосални исторически фигури е категорично неоспорим. И няма как да бъде иначе, след като тези персони са ентусиазирали, мобилизирали и увлекли след себе си огромни човешки маси, а и след като са били истински водачи на народните борби, показали наяве в какво се състоят скрижалните истини и правдини на човешкия живот.

Поели върху себе си отговорната мисия да са маяци на историческия прогрес, осветяващи посоките на движенията на обществото, да играят ролята на локомотиви на обществено-историческите процеси, теглещи огромните композиции от драматични и колосални събития, такива личности няма как да не бъдат публично и повсеместно забелязвани, към тях да не се насочват вниманието и чувствата на огромни народни маси.

Тази епохална, но и органична обвързаност между духа на Историята/Времето и жизнената съдба на такива фигури обаче ги превръща донякъде и в заложници на представите и оценките за това време/общество, които съвременниците, но и особено следващите поколения имат за случилото се някога, за станалото и покрай участието им.

По волята или дори по капризите на Нейно величество Съдбата понякога обаче се случва така, че спомените за техните личности и дела, за ролята и значението им за хората, за дадена държава и за нейното общество се простират отвъд границите на тяхното историческо време и така те продължават да живеят и в редица следващи нови поколения.

Невероятно рядък шанс и изключителна привилегия от страна на Историята е да разпростре в няколко последователни епохи образите и повествованията си за свои избраници, герои и мъченици, които са съумели да оставят чрез паметта за себе си и за своите дела неръкотворен паметник. В подобни ситуации дългът към Паметта прекършва гръбнака на ненаситната Забрава, която се опитва винаги, когато й се удаде удобен случай, да по-гълне и обвие с воала на своя мрак сияйното лъчение от реминисценциите за великите фигури, да ги обезличи или да допринесе за изопачаване на истините за тях.

По такъв начин емблематичните фигури на епохата могат да се превърнат в знакови места на паметта. На паметта било за самите тях, било за събитията и процесите, които са били пряко или косвено свързани с техните имена и исторически проявления. Тези личности съвсем естествено предпоставят най-различни начини на четене на историята, при това съвсем не само в пределите на тяхното време. При подобни прочити на някои от въпросните фигури се приписват повече от реално присъщите им значения и роли в историческите процеси и събитийните вериги. Върху тях се струпват всички отговорности и вини за онова, което се е случило в държавата и обществото — било по тяхното, било дори в доста по-отдалечено време. Приписват им отговорности или им вменяват вини за неща, към които те нямат абсолютно никакво отношение, или не са извършили нищо за тяхното случване. Така вместо да се обясняват като Архимедови лостове на своето исторически преломно време и обществено битие, такива емблематични фигури се описват и тълкуват като произволно и срещуположно действащи спрямо естествения ход на историческото развитие.

Обратно на това, което реално и персонално са сторили — да раздвижат историческото битие, а и да ускорят социалното време, при подобни крайно неверни и некоректни или спекулативни и фалшифициращи прочити за историческото минало се оказва, че сякаш заради техните волунтаристични идеи, дела и осъществени (повече или по-малко) исторически планове, в обществото е настъпило историческо безвремие, че държавата е пропаднала, че животът в тях се е отклонил или е изостанал от посоките и темповете на всеобщото обществено-историческо развитие на човечеството през десетилетията, в които тези лица действат.

Впрочем, това е неизбежен щрих от историята за подобни знакови лица. Няма как тези персони да се борят с историческите и социалните неправди, неравенства, несправедливости и отчуждения без същевременно да си навличат гнева и омразата, ненавистта и яростта на онези, които са заинтересувани от подобно статукво в живота! Борбите за обществени свободи, човешки права и за социална справедливост никога не са били приятно и безметежно занимание, което предизвиква само усмивки или възхищение, нито пък се радва на повсеместни и консенсусни оценки и интерпретации. С идеите и делата си тези емблематични фигури винаги са настъпвали по мазолите утвърдени, но и овластени социални порядки, интереси и привички; разрушавали са социални нрави и отношения, подкопавали са самодоволни и нагли самочувствия. Тъкмо онези, които в различни исторически времена са привързани към оправданието на подобен недемократичен и безчовечен начин на живот, се нуждаят от непрестанно охулване, от безконечно окарикатуряване или обезсмисляне на делото на тези фигури. Срещу народната почит и любов те са противопоставяли своята ненавист, своите брутално афиширани или перфидно завоалирани критики и отрицания на делата, ролята и значенията на подобни исторически персони, а и на всичко, свързано с тях. Оскверняването на паметта и кощунството със спомените за въпросните личности са били тяхна фикция, нелечима мания. Да поругаят и дори да разрушат пантеона на историческото безсмъртие и на народната признателност е било неотменима част от помис-лите и поведението на опонентите и враговете на историческите преобразувания.

Ето защо Времето или Историята, както и промените и особеностите на обществения живот никога не оставят напълно недокоснати ореолите на паметта и спомените за подобни — сякаш безсмъртни във времето — фигури. Тъкмо в битката с яростта и злобата на Времето или в схватката с капризите и издевателствата на Историята великите фигури доказват стойността и ролята си!

Както казват и пишат още древните, нищо велико не се ражда без страсти. А където има ярки, противоречиви и непримирими страсти, там се пораждат и утвърждават и разнородни представи, оценки, нагласи и присъди за стойността на делата и събитията. Това разногласие може в конкретни периоди да се заглушава или прикрива по естествени причини или по изкуствено предизвикани и наложени основания. Но то търпеливо очаква своите кобни часове, когато гръмогласно и категорично да заяви за себе си и да оттекне в небосвода на публичните пространства. Подобни мигове обикновено настъпват, когато прииждат смутни и преломни исторически времена, когато обществото приключва една своя история и открива нови страници за последващото си историческо преустройство и съществуване. Във време разделно, когато страстите се нажежават, когато всичко в живота се политизира и идеологизира, когато задръжките падат, а нравите се разхлабват и променят, няма как на повърхността на живота и социалната комуникация да не изплуват, но и да не се разраснат проблемите и полемиките около ролята и значението на такива велики особи.

Във високоволтови по напрежението си обществено-исторически ситуации, било още приживе, било доста след кончината на подобни знаменити фигури, коментарите и разнопосочните присъди за живота и дейността им неимоверно се увеличават. С всяко разклащане на устоите на обществото, с всеки нов силен полъх на напиращите промени и преобразувания, с всеки осезаем исторически катаклизъм, който разтърсва обществения живот, подобни коментари и присъди стремглаво набират скорост, завладяват жизненото пространство.

В ситуации на изпитание неизбежно започват и новите опити за прередактиране, за ново тълкувание или дори за съвсем ново пренаписване на историята, на случилото се в близко или по-далечно минало. Публичното внимание съвсем преднамерено и инструментално се насочва към реални, по-често към измислени и несъществували в миналото и обществената практика контури и значения на съответни събития, а и към ролята, която въпросните фигури са играли в последните. От вехтошарския кош, от забравения и потънал в мухъла на историческата забрава килер на паметта неистово са изваждат на показ всевъзможни неща, които да разколебаят, разклатят, обезсилят и дори да обезсмислят паметта за въпросните емблематични фигури, да дезавуират ореолите и ценността на техните деяния. А където паметта е бедна и неотзивчива, за да предложи в достатъчно качество и количество търсените неща, там вече тази злощастна памет се полага на прокрустовото ложе, за да бъде изтезавана и осакатявана, или от нейните останки да се реконструират или фалшифицират спомени. Спомени, които по коренно различен от общовалидния, истинен и реален начин да пресътворяват образите, да сервират угоднически „нови истини“, лъжи за миналото.

Преди да обединят своите народи и общества, тези знакови персони неизбежно трябва да застанат на страната на отделни техни части, да бъдат изразители и борци за еманципацията на техните потребности, интереси, въжделения, ценности и традиции. С други думи, те поемат върху плещите си историческата отговорност и задължението да мотивират и да гарантират на народните маси, че вече няма да бъдат беззащитни и мълчаливи мнозинства, жертва на алчни малцинства, че ще могат да проговорят за или чрез обществения си живот, да се превърнат в съзнателни и последователни участ­ници в неговата промяна.

В представите и чувствата си към тези фигури хората сравняват, одобряват или осъждат историческите реалности и нрави. След като са на върха на държавата и обществото, подобни фигури отлично знаят, че всичко или прекалено много от случващото се в живота се „пише на тяхната сметка“, че хората ще се произнасят, ще търсят всякакви обяснения и отговорности, ще раздават присъди или оправдания за случващото се през призмата на тяхната роля и активност. А понеже никой никога и никъде не може да угоди на всички, винаги ще има различия в представите, нагласите и настроения­та към проявите или значенията на тези персони. И непременно в публичното пространство ще се появяват несъгласия, недоволства, упреци и откровени критики към реалните или към приписаните на тези фигури действия. Техните идеи, думи, постъпки и дела неизбежно ще предизвикват пъстри букети от одобрения и възхищения или от съмнения, подозрения и отрицания за това, което прокарват по коловозите на новия обществен живот и пр. Подобни публично демонстрирани или прикривани симпатии или антипатии съвсем не са спорадичен, нито елементарен феномен. Те са прекалено сложни, понякога и доста дълготрайни.

За да се съгради новото, трябва да се разрушат и разчистят останките от старото, от наследеното, от сега вече исторически осъденото, отиващото си минало. Прокарвайки дълбока и трайна диря във времето и в историята, епохалните фигури няма как да не засегнат интереси, ценности, норми, йерархии, вкочанясали обществени логики и практики. Това съвсем естествено, но и неизбежно им печели недоброжелатели, критици, отрицатели, фалшификатори на истините за тях. Последните невинаги удостоверяват присъствието си още във времето, в което споменатите фигури са на гре-бена на историческата вълна. Но щом в обществено-историческия живот се окаже, че има предпоставки и условия, щом в публичното пространство доверието към властта почне да изстива и да се губи, стрелите на критиките и недоволствата от управлението се пренасочват и към ореола на паметта, спомените, към тълкуванията на облика, делата на великите фигури.   

След като въпросните фигури или паметта за техните идеи и дела се оказват своеобразен компас, с помощта на който хората трябва да се ориентират в актуалната или особено в отминалата история, неизбежно възникват и прецеденти, които засягат обясненията, оправданията за станалото по „тяхното време“, за извършеното (от тези фигури) при непосредственото им участие.

Няма защо да се учудваме на подобни изопачения и манипулации на паметта. Те са неизбежна част от драмата на всяко историческо време, на неговото битие. Но когато се носи мирисът на властта, когато се съзират близките изкусителни очертания и прелести на облагите и привилегиите, с които тя може да възнагради определени социални субекти, тогава безотговорността и целенасочеността на извращенията с паметта за миналото не признават никакви граници, никакви скрупули и не се съобразяват с цените и жертвите, които биха пострадали от подобни занимания.

Всичко споделено дотук се отнася в известна форма и степен и към проблема за ставащото в обществената и научната памет,

за спекулациите и фалшификациите с истините
за личността, живота и делото на Георги Димитров

Като свещена емблема на една отминала историческа епоха, на премеждията и борбите на народа ни срещу несправедливостите, неправдите и неравенствата в условията на неразвития балкански капитализъм и на монархофашизма, на яростния и безпощадния сблъсък на непримирими помежду си политически партии и движения в нея, Георги Димитров няма как да не попадне в прицела на разгорещените критики и дори на извращенията на реалните исторически факти и събития, които днес, в условията на прехода към демокрация, неговите противници непрестанно лансират в публичното пространство.

Тук се налага известно отклонение или една особена, но важна уго-ворка.

Вероятно за вечната и неоспоримата всенародна любов, почит и признателност към личността и делото на Апостола на свободата  Васил Левски от огромно значение е и обстоятелството, че той организира, а и ръководи борбата преди всичко срещу външен поробител и потисник на народа. Разбира се, неговото дело е насочено и срещу онези чорбаджии-изедници на многострадалния български народ, които се отричат от българското и българщината, които са верноподаници на султана, туркофили и гръкомани. Можем само да си представим как би изглеждала или би била представяна съдбата на паметта и изображението на безукорния (в политически и морален аспект) Левски, ако неговото житие-битие бе обвързано най-вече с борбата с вътрешни идейни противници или врагове, в пределите на собствената му държава, към класи и слоеве, които не възприемат неговите идеи за равенство и братство между народните синове и дъщери, за градежа на една свободна, чиста и свята република“. Тъкмо историческият шанс, че по времето на Апостола липсват публично признати и активно действащи наши политически партии в отечеството и че той се оказва посветен на свещена общонационална кауза, допринасят за гранитната непоклатимост на вечната признателност и обич на целокупния български народ към най-великия от синовете му.

Личността и делото на великия Апостол на свободата нямат признание и в международен план в пределите на неговото време, а дори и в нашата съвременност. Днес в други страни твърде малко, дори нищо не се знае за този велик човек. Липсата на солидно или каквото и да е международно познание и признание обаче изобщо не пречи, нито пък смалява мащабите и трайността на всенародната обич, на вечната признателност и на непресъхващата (във времето) дълбока почит към най-великия, към най-яркия символ на българското, към Апостола. 

Впрочем, свидетели сме как в преходната еуфория и политическа шизофрения се лансират прекалено дръзки, нагли, цинични и кощунствени идеи и трактовки за съвременно препрочитане и оценяване на живота, особено на личността на великия Апостол. За новите вещи познавачи на тайните, за глашатаите и разобличителите на укриваните истини за живота на великите лица на българския народ, в т.ч. и В. Левски, няма мяра! Затова се появиха екстравагантни драскачи и псевдоучени — отцеругатели и чуждопоклонници, които, като няма как другояче, искат да обърнат вниманието към своите писания, преизпълнени с бълвоча на невъобразими, кощунствени за всеки българин идеи. Някои от тях потърсиха обяснения за делата на Апостола в мрачните дебри на неговото (сега уж съвременно разконспирирано или обяснено) подсъзнание, в неговите сексуални щения или недоимъци, недостатъци или дори извратени пороци. Други не се посвениха да осквернят паметта на героите и жертвите от Батак, като ги представиха по мултикултуралистки маниер като комплексирани или убоги създания. И вместо да протестират, а и да възпират такива гаври с най-светлите личности в националната ни история, медиите лакомо търсят и трескаво дават ефирно пространство, време и гласност на импровизациите на подобни ерудити, на новите откриватели и разобличители на тайни за родната ни история. Така че драмата около новите изображения и трактовки за Георги Димитров е част от цялостната драма на българската държава и общество в условията на прехода. Тя е естествено следствие на безумието или на безотговорността на преломното време, което не подбира средства, за да угоди на своите непочтени, но и безразсъдни капризи.

Освен всички други съществени разлики между тези две велики фигури на българската история има и още нещо, за което обикновено почти никога не се говори или не се пише. Дълбоко в психиката и съзнанието на всеки народ се спотайват, макар и неосъзнати в достатъчна степен и форма, съответни симпатии към онзи, който в името на своя народ и отечеството си е пожертвал живота си, който е посрещнал куршума, бесилката, сабята или ятагана на потисника с гордо вдигнато чело. Такава, например, е героичната смърт в нашата история и на Васил Левски, и на Христо Ботев. Нека никога да не забравяме, че великият народен поет Иван Вазов сравнява бесилото на Апостола с Кръста на разпятието на Христос. Каква по-гениална и по-прочувствена метафора може да измисли човешкият ум и има ли друга аналогия, която така брилянтно да сравни сакралността на тези две постъпки?!

Народната памет винаги съхранява и пренася във времето светлата и неугасима памет за онези свои синове и дъщери, които са се борили всеотдайно и самопожертвователно за народните свободи и правдини, като са заплатили с най-скъпото — със собствения си живот. Има различни начини, при които великата личност се прощава със своя живот и които неизбежно слагат някаква особена сянка и по своему влияят върху естеството и мащабите на всенародното уважение, на народната обич и признателност. Колкото и велика да е една политическа фигура и каквито и героични подвизи тя да е извършила приживе, ако нейният жизнен път не свършва по един силно въздействащ на чувствата или покъртително-трагичен начин, а угасва тихо в болничната постеля, тя няма как да съхранява във времето онова огромно признание или вечна обич, каквито се отреждат на онези, които са отдали своя живот в неравна битка. Още повече, ако тези герои са приключили своя живот, когато са били млади. Защото загубата, а още повече трагичната гибел на един млад човек, комуто тепърва предстои да изпита, да направи още много хубави неща в живота, винаги се посреща с повече страдание или покруса, отколкото смъртта на човек, който е близо до старостта.

Всъщност точно такова е положението, в което се намират Апостолът на свободата и Героят от Лайпциг. А разликата в този контекст няма как да не се отрази и върху народната признателност, почит и любов, върху техния мащаб и трайност във времето. Подобна невинаги ясно осъзнавана, а и почти никога публично неартикулирана отлика между спецификите на кончините на двете велики личности по своему се отразява и на техния символичен ореол, на възприятието на тяхната позиция в пантеона на историческото безсмъртие и на вечната слава.

Левски и Димитров живеят и се борят в епохата на модерността, когато темата за героизацията е и част от историческата и обществено-политическата рационалност. В тази епоха на Силната идея са нужни и силни натури, които да обезпечат триумфа й. За разлика от онази епоха, триумфално настъпващата сега у нас постмодерна менталност неистово се опитва да дегероизира, иронизира и окарикатури и сакралните неща.

Новата епоха е времето на Слабата идея,
а тя неминуемо ражда и нищожни особи

Тя създава и развива вечно и безконечно хленчещи натури, които се оплакват от всичко и от всички, които се представят за невинни жертви от безобразията на силни фигури. Новите персонажи по върховете на властта, държавата и обществото жадуват да бъдат приети като драматични, дори трагични герои, понесли куп несправедливости. Те разиграват драма, която се заплаща с цената и жертвата на обществените скрижали, която засяга коренно мартирологията* на националната ни история. Затова и отношенията към историческата памет, а и технологиите на нейната обработка в двете исторически епохи са прекалено различни, а и водят до несходни ефекти.

Георги Димитров няма този уникален шанс, на който се гради и пребъдва във времето всенародната обич, признателността, вечната памет към и историческото безсмъртие на великия Апостол на свободата. Макар да са световно познати и признати името и делото му както в миналото, така и днес, той не може да постигне в пределите на собствената си родина онази всеобща и безконечна обич, признателност и почит, на които съвсем заслужено се радва Васил Левски. За това обаче си има и съответните причини.

Животът на Димитров е тясно свързан с борбите най-вече срещу вътрешните потисници на българския народ, срещу една недоразвита буржоазна класа, която хищно ограбва и опропастява живота на народа, подлагайки го на лишения, мъчения, екзекуции, която заедно с поддържаните от нея монарси предизвиква и две национални катастрофи за България. Съдбата му го изправя от едната страна на барикадата, а от другата стоят също българи, които са готови на всичко, за да защитят своите властови статуси, богатства и облаги. Това е доста по-различна историческа ситуация и драма от онази, в която е живял Левски. Освен това Левски създава и свой исторически план за освобождението и за бъдещето на отечеството, който е уникален, самобитен и без аналог в други страни, макар с практическата му реализация да се цели доближаване до най-прогресивните по онова време либералнодемократични (държавни и обществени) практики в Европа.

Основното в историческата мисия и съдба на Апостола е посветено на националното, а не толкова на класовото начало в българското общество. В отличие от него вождът на българския пролетариат Димитров е органично свързан и посветен на каузата на класовата борба, на пролетарската, а не националноосвободителната революция. За него националното придобива смисъл през призмата на класово-идеологическото. Тази съществена разлика обаче играе съдбовна роля и в публичната почит към двамата.

Освен това, ако Христо Ботев не крие, а прославя комунистическото си верую, заради което след Освобождението и в годините на демократичния преход е предмет на опити за спекулативна ревизия на неговата историческа личност и дейност, то Левски не е дал категорични признаци, доказателства за симпатията си към въпросното верую. Само косвено може да се правят някои заключения за отношението му към това верую. Това обезпечава на Левски наред с всичките му несъмнени заслуги и достойнства сигурно и трайно място в пантеона на безсмъртието.

Вождът на българския пролетариат, поел кормилото на историческите му борби след Дядото, е посветен на комунистическата кауза и революция, а последните не намират в тогавашната, а и в днешната държава и общество еднакво отношение, нито се радват на реципрочни оценки и присъди от страна на различните български класи и пр. За разлика от Левски Димитров е упрекван, че не е създател на чисто български и национално-специфичен модел, а че е изпълнител на чужд политико-идеологически, външен на родната история, проект за обществено инженерство на народна република, притежаваща идейно-ценностни основи и очертания от съвсем различен тип. От тип, който изобщо не се радва на всеобщо признание и зачитане от страна на Великите сили.

В някои отношения свещеният идеал и завет на Апостола за чиста и свята република не се реализира от сподвижниците и последователите на българския пролетарски вожд, което също хвърля известна сянка в неговите социални оценки. Паметта за разминаването между двете визии е в основата на различното отношение и към техните създатели, към най-ревностните борци на практическото им осъществяване.

Макар героично да загива преди триумфа на освободителната борба, Васил Левски успява да осъществи своята свещена мисия: да бъде освободена от вековния поробител неговата родина, да бъде свободна и независима, да има възможности за собствен исторически път на държавно-обществено развитие. Той обаче не носи историческа и всякаква друга отговорност или вина за онова, което се случва в държавата и обществото след самоотвержената му борба и героична смърт.

Димитров доживява и непосредствено участва в победата на свои­те идеи, което го прави отговорен за онова, което се осъществява под негово ръководство или участие, а дори и след неговата смърт, понеже държавата и обществото се движат по коловози, които той е начертал и първоначално поставил, легитимирал за историята на България. Ето защо всички неуредици, слабости, грешки и пороци в управлението на страната по времето на неговото участие във властта, а и след него, донякъде се приписват и нему.

Нещо повече, опитът на вожда на българския пролетариат исторически да утвърди уникалния си проект за народна демокрация твърде скоро е прекъснат и заменен от сталинисткия модел на държавно-обществено устройство и развитие на България. Така дори и онова, което е самобитно, е прекъснато почти още в зародиш. Вместо него практическа реализация, а и тотално лице в обществено-държавния живот придобива нещо небългарско, макар идеологически или политически твърде сродно. В такъв случай Димитров няма как да бъде всеобщо обичан, категорично признаван или почитан от всички български граждани от първата половина на ХХ в., а и след това. (Особено когато става дума за умишлена подмяна на патриоти-чното от интернационалното, както са обвинявани неоснователно дейците на лявото движение.) Тази му обреченост оказва своето фатално влияние и значение при новите обществено-исторически реалности и преходни, свръхполитизирани и идеологизирани нрави, когато политическите разделения отново изпъкват, в т.ч.върху новите прочити на миналото. Когато политическата демагогия не познава граници, а популизмът вирее неудържимо.

Идеите на Георги Димитров, неговият житейски и исторически многострадален път, изключителните прояви и заслуги в националната и интернационалната политика трябва да бъдат преосмислени, да бъдат представени и интерпретирани пред обществеността в съзвучие с предизвикателствата, реалностите, нравите и критериите на новото време, т.е. в съответствие с характера и спецификата на случилите се в и чрез него радикални промени и драматични преобразувания във всички сфери на националния ни живот. Идейно-политическата плурализация отваря широко врати за всякакви — основателни или напълно безпочвени — изображения и тълкувания на миналото.

Нов прочит на живота и делото
на Георги Димитров

не е цел и задача само на представителите на политическата десница и центъра. Той е необходим и на обновяващата се левица в прехода, която трябва да премине своя исторически, а и нравствен, катарзис.

За да не изглеждат архаични, закостенели и твърдоглави, немалко леви политически дейци и структури възприемат с известни или без всякакви резерви новите дискурси за историческото минало, свързано с антифашизма и социалистическия етап. Създават се привидности в публичното пространство, че всичко писано и говорено за тези два периода, не отговаря на „пълната истина“, че дори е прекалено изопачено или невярно в сравнение с онова, което уж реално се е случило в миналите времена. Проблемът сега е чии и какви дискурси за паметта и миналото ще се окажат по-устойчиви и по-адаптивни към изменените обстоятелства и за публични комуникации. В новия обществено-исторически контекст глас, сила, позиция и власт придобиват други идеи или исторически сценарии, както и техните ненаситни за власт елити и адепти. Идеологията, на която Георги Димитров е символ, сега търпи исторически крушения. Тя е всячески дискредитирана, а и дискриминирана от новите — уж демократични — политици и идеолози.

За новите „силни на деня“ е съдбовно необходимо да покажат и да разяснят на гражданството, че официално съществуващите досега, общовалидните нагласи и истини за обществено-историческия или просто за човешкия портрет и живот на Георги Димитров, които са се оформили и господствали в продължение на десетилетия сред обществеността, нямат никаква сериозна логическа почва или морално основание, че подобни истини всъщност са само полуистини или направо „опашати лъжи“. Цялата предишна — официално подкрепяна от политиката и идеологията — история сега трябва да бъде безпощадно ревизирана, да бъде жестоко критикувана и дори отречена. Вместо прононсираните и легитимираните от властта паметови следи или наследства, сега се налага да излязат на светло и да проговорят гласове на паметта, които до този момент са били в здрача заради политико-идеологически мотиви. Поради което съвременен политически и едва ли не свещен морален дълг на новите, уж демократично-оформени, политици, идеолози, управници, е да отупат нафталина на историческата забрава, да се разровят във всичко, което в предишните години е било потулвано и премълчавано. Част от паметовия интериор е нарочен да бъде хвърлен на бунището на историята. В замяна на това нещо дълго невиждано трябва да бъде изведено на показ. Сега дълго прикриваните тайни или „истини“ за реалния, а не за умишлено натрапвания, облик на Вожда трябва да станат предмет на заострено внимание и траен ангажимент на политици, общественици, учени, журналисти, но и за всеобща публична „консумация“. Не бива да има каквито и да било ограничения и унифицирани мерки, макар че крайната цел и жадуваните резултати от такъв нов прочит следва да водят до публично възприемане и легитимация на нов универсален и унифициран модус — този път изцяло отрицателен със своите смислови и оценъчни референции — за Димитров!

Да се участва в обезпаметяването на обществото
се оказва доста изгодно

Както традиционно се случва в историята, когато се преобръщат пластовете на обществения живот, когато на гребена на вълната на времето и промените застават нови лица, естествено е да се предизвика и осъществи спешна инвентаризация на паметта за миналото, за нейните най-знакови избраници и събития. Уж свободната преса, квазидемократичните политически партии и дирижираните отвън граждански структури и движения се надпреварват кой по-гласовито и меркантилно да съучаства в покушенията над историческите и паметовите наследства. Да се участва в обезпаметяването на обществото под предлог, че се търсят истините за миналото, че се отдава дължимото на реконструкцията на автентичната памет, се оказва нещо все по-естествено, неотвратимо и освен всичко друго — доста изгодно. Това е напълно естествено за всяко преломно историческо време, в т.ч. и за нашето днес. Всяко историческо време създава и налага определени властово толерирани дискурси за паметта и миналото, за техните герои и мъченици или за техните врагове. Така че няма такава власт в историята на човечеството, която да е била или да е напълно толерантна и коректна при разкритията и присъдите си за миналото, а и особено към тези негови представители и знакови събития, които засягат интересите на настоящето, или по-скоро интересите на тези, които са господари на положението сега.

Паметта не само скрива информация за миналата власт; тя самата е особена власт, чиито влияния и въздействия са невероятно мащабни и нерядко дълготрайни. Прозренията на Джордж Оруел за връзката между времената имат по-далечна предистория. И никоя власт не си позволява безразсъдството или лукса да гледа пренебрежително и безотговорно към екстрите и услугите, които паметта за миналото може да й предложи. Всяка власт се опитва да сложи ръка, да приватизира в своя изгода колкото се може повече от съкровищницата на историческата памет на държавата и обществото. И същевременно да ограничи, възпрепятства или лиши своите противници от такъв шанс.

Всяка историческа епоха си създава измамните впечатления или убеждения, че е успяла напълно да проникне и дешифрира секретите на предходната. Това е и неизлечимата илюзия на всяко историческо време, което самонадеяно и тщеславно си въобразява, че е способно да разбере всички тайни на миналото. Настоящето вярва в своите потенции, макар да е заложник на подобни предразсъдъци. Новото историческо време и променящото се общество са в пълното си право да искат преразглеждане, нов прочит и осъвременено тълкувание на някога случилото се, в т.ч. и на онова, което засяга живота и делото на най-знаменитите му персонажи. Опасността тук е доколко и как в новите смутни обществено-исторически реалности, в крайно изострени или свръхполитизирани нрави практически е възможно да се подготви, организира и постигне обективен, достоверен, коректен и комплексен нов прочит на миналото, на неговите „герои“. Важно е също дали травмите на паметта в отделни части от народа няма да се използват користно или неморално; дали разкритията на едни тайни от историята няма да обслужват прикритията на други тайни от миналата история, а и от бурното настояще. Защото Властта винаги се е домогвала, а и користно е използвала фината материя на паметта, за да канализира и мобилизира историческото и общественото въображение на масите, което да бъде поставено в услуга на определени интереси, планове и сценарии.

Цялата тази пъстра и разнородна амалгама от мотиви и действия спрямо наследството на миналото и паметта, на тяхното спекулативно и инструментално префасониране и публично презентиране, се забелязва в това, което се случва с ревизията на паметта за личността, живота и делото на Георги Димитров.

Подобен род инвентаризации, извършвани във време разделно, нико-га не са изцяло съобразени със стриктно съблюдаване на моралните ценности, норми и критерии, на почтените обноски и на обективните, справедливите, общественополезните, коректните оценки или присъди към онези, които се поставят в такъв момент в обектива им. Миналото си е заминало, а следователно и неговите знакови фигури трябва да понесат неизбежните последици от политизираната и идеологизираната инфлация на паметта. Тъкмо напротив, новите оценки и присъди следва колкото се може повече да се отличават и раздалечават от онези, които са били валидни и фаворизирани в пред­ходната епоха; радикално да преформатират образа, стойността на знаковите лица. Те трябва да се възприемат като единствената конвертируема валута при „обмяната на паметта“.

В някои отношения новите оценки въплъщават принципа за отрицание на отрицанието. Това, което предишната епоха е отричала и стигматизирала, сега се реваншира, оневинява или оправдава, като се извършва реверсия към доминиращите представи и тълкувания от по-предишната епоха, т.е. става прескачане и завръщане към политически и идеологически клишета, валидни за времето преди заклеймения период. Това е естествено, когато все още има живи представители на по-старата епоха, които не могат да прежалят своето далечно минало или се опитват да си го върнат.

Така се случва в условията и при нравите на днешния роден преход към демокрация, когато отново исторически, политически и идеологически възкръсват, но и придобиват особено мащабна власт редица представи и трактовки, валидни и мащабно експлоатирани от буржоазията в първата половина на ХХ век. Стига се и до комичните пласирания в публичното пространство на политически разкази и визии за монархическа България от 30-те години, която уж била за пример на Европа, която била процъфтяваща и благоденстваща в икономическо отношение, и обратно — несъмнените постижения и богатства на социалистическа България, които две десетилетия се разграбват и унищожават, да се представят като безвремие, провал и пр.

Преходът у нас осъществява реванш на капитализма от началото до средата на ХХ в., а и на неговите останали все още живи представители в обществото или на техните наследници, които носят в себе си дълго време потискани и публично неартикулирани представи, намиращи сега отново благодатна почва. Новите размирни времена и променящи се нрави, привидно разкрепостената и освободената от задръжките и табутата на миналото обществена атмосфера дават огромни възможности да се правят всякакви изопачения, злоупотреби, спекулации или фалшификации с паметта за миналото. Върши се двойна спекулативна операция: настоящето форматира представите за миналото, но и миналото се възкресява и предпоставя оценките за следващите времена и пр.

Това се получава и с новите преоценки и тълкувания на националната ни история от първата половина на ХХ в., и на ролята и значението на Г. Димитров в нея. На новите псевдодемократи е нужно паметта или спомените за Вожда и Учителя на българския народ в антифашистката борба и в полагането темелите на първата българска република да бъдат изопачени, подложени на кощунства, оскверняване и поругания, за да може да се гарантира постепенно утвърждаване на безпаметство у народа към един от неговите най-ярки и велики синове, борили се за народните свободи и правдини. Но преди да настъпят времената на такова безпаметство и на целенасочено създаваната и утвърждаваната забрава, на новите ни политици и идеолози е съдбовно потребно да посеят семената на всякакви съмнения и подозрения, на неверие и отчужденост, на несъгласия и противопоставяне спрямо „истините“ за живота и делото на  Георги Димитров. За да се случи това, трябва да бъдат отприщени бентовете на всевъзможни ругателства и кощунства с всичко, което е свидно и скъпо за хората, които милеят и си спомнят с добро за предишната държава и за социалистическото обществено развитие до 10 ноември1989 г. Героите от миналото трябва да бъдат представени като духовно убоги, примитивни и безчовечни същества, като простаци и селяндури, неграмотни и алчни за власт. Нищо че историческите факти и свидетелства говорят обратното; нищо че цветът на нацията по това време — интелигенцията, студентството, като цяло са лявоангажирани; нищо, че безсмъртни поети и пламенни, неподкупни журналисти са сред безследно изчезналите или легитимно разстреляните от монархофашистките власти. Сега подобни безспорни факти и трагични истории нямат никакво значение. Време е борците за свобода да бъдат представени като анархисти и престъпници. Героите от Съпротивата трябва да бъдат символно развенчани, осмени, разобличени и опозорени като безкрайно некадърни личности, отчаяни непрокопсаници, нагли смутители на обществения мир, арогантни и безцеремонни нарушители на законността, дръзки бунтовници срещу порядъка в държавата, смешни шумкари, гнусни предатели на собствените си другари, страхливи похитители и грабители на мандри за кашкавал, лапачи на чуждо, присвоено сирене или пълни шушумиги. Всичко, което е низко, пошло в човешката натура, трябва да им бъде приписано по презумпция. Нищо добро, хубаво, морално и човешко не бива да бъде разпознато в техните образи.

Паметта е атрибут на хората, а пък те понякога се превръщат в пластилин, който други умело и комерсиализирано оформят, извайвайки полезните им фигури и разкази. Затова и реконструирането на паметта по новите правила и критерии е свързано с известно обезпаметяване. Тези, които са следвали и претворявали Димитровските идеи и завети, сега са представени в образите на чудовища, на лишени от разум и нравствена порядъчност изчадия. Идеята, Партията, Съпротивата или участниците в тях се представят като носители на всички слабости, низости и пороци, които човешката природа разпознава в себе си. Това предизвиква пандемия от пренаписване на биографиите и автобиографиите, този път в синхрон с новите политически/идеологически доминиращи сили и предразсъдъци. За да спаси кожата, за да оцелее на работното си място, за да си осигури бърза кариера, за да не се отличава от другите, за да е част от всеобщата историческа дивотия и безумие, човекът на прехода следва да погледне с насмешка или с отвращение към досега лансираните в обществото паметови реликви за истините за миналото време. Той трябва да влезе в крак с новите отношения и обноски към всичко ляво, свързано по някакъв начин с предходното общество и антифашистката съпротива преди 9 септември 1944 г.  И паралелно с това — доброволно или принудително — да капитулира и възприеме твърде явните фалшификации/спекулации с историческото минало и неговите знакови лица, публично да демонстрира резервираност или отчужденост към хората, които ги помнят. А пък те изискват клеймене, дамгосване или сатанизиране на левите идеи и практики.

Ударът върху ореола на паметта за знайните и незнайните герои от миналото сега трябва да се насочи и към сърцевината и сакралността на тази историческа памет. По тези причини наложително е да бъдат публично разкрити, разобличени и по новому препрочетени и тълкувани прикриваните реални/въображаеми истини и за Вожда, за цялата плеяда от ръководители на антифашистката борба. Еуфорията на въобразилите си всичко нови политици и властници няма мяра. За това свидетелстват и трагикомичните ситуации, които се разиграват. Новите шутове на историческата конюнктура се опитват да демонстрират своята историческа дързост и съмнителното си политическо мъжество, като решават демонстративно и атрактивно да взривят пред очите на гражданството символа на предишната епоха — мавзолея на Г. Димитров. Те дори не предполагат, че Историята може, както вече неведнъж е правила това и с други подобни наивници, да им изиграе доста коварна и солена шега. И вместо с възторг или със страх народът да посрещне техните героични пози и изпълнения“ с нескрита насмешка. А пък те, вместо да опозорят противника си, сами да се окажат публично осмени и трайно опозорени, при това не от други, а от собствените си замисли и нескопосани дела.

В крайна сметка споменът за Мавзолея продължава все още да съществува — този път вече с незабравимата трагикомедия на авторите на неговото публично и нескопосано взривяване. Каква ирония на съдбата: тези, които не желаеха младите поколения да имат стабилен положителен спомен за Вожда и Учителя на българския пролетариат, сами предоставиха на тези генерации най-неочакван споменен пир, който дълго ще се помни. И който оставя в наследство във времето и историята отрицателния, осмиващия и опозоряващия ги спомен за уникалната им глупост и безпомощност.

Какво да се прави?! Който не познава иронията на историята, трябва да я изпита! Който реконструира паметта за миналото, не може да не се изцапа, даже и омаскари! Няма как практически да излезеш чист и неопетнен тогава, когато си запретнал ръкави и си се захванал да вдигаш прахоляци от разчистването, погрома над предишния живот.

В подобни, злостни похищения и аморални покушения срещу историческата памет за една от най-легендарните и велики рожби на българския народ не бива да се пестят нито време, нито старания и усилия, нито всякакви обещаващи успех средства. А Димитров е легендарен и велик син на своето отечество, защото няма друга такава личност в онази епоха, която се превръща в международен символ на демократичните и антифашистките борби, водени в различни страни и от разни народи. Героят от Лайпциг е емблемата на онази антихитлеристка съпротива и борба, в която са вперили очи и в която вярват милиони хора от различни континенти на нашата планета. В негова защита и срещу скалъпения съдебен процес се провеждат демонстрации по всички краища на планетата. Такъв прецедент в историята не е имало с друг българин. На този негов исторически, политически безспорен авторитет трябва да се сложи край! За да се постигне заветната цел — никога повече хората да не гледат, да не си спомнят и да не говорят за Г. Димитров така, както са го правели в предишните времена. И сега е наложително той да бъде представен и тълкуван по одиозен, крайно отблъскващ начин. Най-вече младите генерации не бива да съхранят каквито и да са остатъци от онази огромна всенародна любов и почит, които са били присъщи на предишните поколения в представите и емоционалните им нагласи към този велик син на българския народ. Дори най-хубавото от младежките години на по-възрастните поколения — ентусиазмът и подвигът на бригадирското движение, на което Димитров дава дух и морална подкрепа, сега трябва да се осмее по всякакъв начин и даже да се опорочи. Новите генерации трябва да се присмиват на „безумието“ или на „покорството“ на техните родители, баби и дядовци за това, че са се поддали или са се увлекли масово по тази „ерес“. На тях трябва да бъде внушено, че нищо морално или обществено ценно не съществува в подобни форми на гражданска мобилизация и активност, а и че тези форми са следствие от безцеремонни и безгранични принуди над личността. Те трябва да бъдат непрестанно убеждавани, че в подобни форми на масова активност и всеотдайност в името и за благото на обществото не съществува и капка разсъдък, че те са абсолютно ненужни, безполезни и вредни за индивидуално-личностния комфорт, че дори поставят човека, приел да ги цени и практикува, в смешно и в позорно положение.

Впрочем, и за това си има съответните причини и обяснения. Няма как днешните млади поколения, родени или възпитавани, расли в мътните години на псевдодемократичния преход, а и значителна част от които са оформени като заклети индивидуалисти и егоисти, да проумеят и оценят по достойнство същността и ценността на колективизма на техните родители, дядовци и баби! Няма как Комунистическият манифест да се спогоди  с консумистическия манифест на днешните потребителски изградени хора! На огромната част от днешните млади генерации историческата романтика и гражданската посветеност изглеждат като примитивни атавизми от отдавна мухлясали времена. За днешните ненаситни консуматори животът за другите“ изобщо не е или не може да бъде съпоставим с живота в и за себе си“, с живота, посветен само на собствените интереси, на собствената кариера и на бленувания оазис на лично благополучие, пък, ако ще около него да се простират мизерия, безнадеждност и отчаяние на други хора. Но тъкмо на всеотдайния колективизъм и на градивния — за благото на обществото и на другите хора — алтруизъм са посветени идеите, делата и заветите на вожда на българския пролетариат.

Димитров мечтае, а и действа с всички сили за практическото осъществяване на такива форми на обществен живот, за постигане на такова време-пространство, в които различните форми на човешкото отчуждение или ще са прекалено ограничени, или дори напълно ще изчезнат, ще бъдат нежелани от хората.

Тъкмо обратното се случва в нашето преходно съвремие, когато реставрацията на дивия и примитивен капитализъм всекидневно и исторически възпроизвежда в неограничени количества всевъзможни форми на човешко и социално отчуждение. Последните няма как да не се съприкосновяват с производството, обмяната и консумацията на изопачени, фалшифицирани и спекулативно инструментализирани памети за миналото. Оставените под формата на обществено и персонално-интимно завещание спомени и паметови следи за съвместно преживяното в колективни мероприятия или събития намерения и действия не пасват на преходните реалности и нрави, поради което тези спомени трябва колкото се може по-скоро да бъдат премахнати. И вместо хубавото, приятното, моралното и полезно-то в техния паметов профил сега вече е потребно да се изтъкнат техните грозни, безнравствени и неутилитарни (от гледна точка на сегашните вкусове и критерии) ефекти. Това означава спомените да се префасонират, паметта да се прочисти от онова, което е вредно и опасно за новите идеологически политически властници.

Новите псевдодемократични политици, идеолози и техните сервилни прислужници в сферата на науката, културата и медиите се втурват презглава да препрочитат историята, да я прередактират съобразно щенията и капризите на сегашните властелини в света, в Стария континент и в родните ни, окаяни обществени битийности и реалии. За да се разбие паметта за антифашисткото и социалистическото минало, се налага всичко, което още функционира в публичните нагласи, настроения и паметови констелации да бъде незабавно преформатирано, представено по коренно различен начин, обяснено с всевъзможни доводи, аргументи, с преиначени или с напълно нови, създадени умишлено факти, доказателства. Обществеността трябва да бъде убедена, че съществуващата всенародна обич и почит е само един исторически овехтял мит, куха идеологема без всякакво реално съдържание, без задължителните морални права и основания за съществуване. Паметта за вожда и Учителя на народа следва да бъде солидно разклатена из основи. Тя трябва да бъде неглижирана, пренебрегвана и омаловажавана, по възможност дори игнорирана.

Всички черти в паметово съхранения портрет на Георги Димитров, които излъчват или поддържат социални симпатии и доверие, сега вече трябва да се представят по обратния начин, т.е. да са колкото се може повече антипатични и да предизвикват недоверие, неприязън, дори отвращение и погнуса от така изобразения профил на Вожда. Вместо естествено присъщите му качества, достойнства и добродетели, в новия прочит или в актуално политизирания му ипостас Г. Димитров трябва да поражда несъмнени впечатления за интелектуална, психична или пък друга обремененост. Той следва да бъде описан и разтълкуван по начин, който да провокира безразличие, дезинтересираност или негативизъм. От титаничната и героичната фигура трябва да произлезе някакво отвратително посмешище, жалка и одиозна фигура, която не заслужава да бъде тачена и обичана. Вместо силен, волеви, горд и доблестен човек, като човек на думата и честта, Димитров трябва да се представи в като безкрайно слаб, малодушен, безволеви, низък или мерзък индивид, който няма капчица съвест и срам за това, което причинява на другите хора, за когото всичко, което му носи моментна полза, е политически целесъобразно, нужно.

Всички казуси, които в някакъв смисъл и форма уязвяват паметта за Димитров, които го представят в нелицеприятна позиция, трябва незабавно да се вкарат в оборот. Така епизодични случаи и моменти на слабост и грешки, каквито всеки човек има, в новите дискурси се превръщат едва ли не в единственото и вярното описание и охарактеризиране на натурата, манталитета и характера на Вожда на работническата класа. Тяхната сянка се разпростира манипулативно върху цялата му биография. Съзряната нейде шупла или грапавина в моралния облик и поведение на Димитров сега се превръща в ужасяваща пропаст или кошмарна бездна, в която се сгро-молясват и изчезват всички положителни черти и оценки за Вожда, за да остане единствено споменът за крайно неприятните емоции, мрачните размисли, тягостните заключения и тревожните предчувствия за онова, което следва от всичко подобно.

Моментните отстъпления, които са правени по тактически причини и съображения, а и които са продиктувани от непреодолимото за ситуацията бреме на обективните обстоятелства, в новите прочити на „истинската история“ трябва да са като стратегическа линия, доминиращата характеристика в личността и в поведенската философия на Димитров.

Спекулативното и манипулативното преработване на паметовите наследства засяга образите и разказите за всенародната обич и почит към Димитров. В новите политизирани дискурси тази обич и почит трябва да се представят като принудително натрапен култ към личността и персонална маниакалност да бъде възвеличаван. Няма значение, че Димитров е бил принципно чужд и враждебно настроен към всеки култ към личността, или че някои негови обръщения към Сталин са били естествени и стандартни за хората на левицата в онова смутно и трудно историческо време и битие. Новите политици и идеолози му завиждат и няма да му простят никога, че е постигнал онова, за което всички те безгранично копнеят и се опитват да постигнат практически — да спечелят обичта и почитта в умовете и сърцата на огромни човешки мнозинства.

Всичко, което десетилетия наред всенародната обич и почит е свързвала с изключителните качества и добродетели на вожда набългарския пролетариат и народ, сега трябва да бъде дешифрирано в посока на недостатъци и пороци, които са били тотално присъщи и неотменни през целия живот на Димитров. При това на хората трябва да бъде внушено, че разкритите и коментираните сега недостатъци и пороци на Вожда съвсем не са били спорадични и кратковременни. Нищо добро, красиво и истинно за реалния облик и начин на живот на Г. Димитров не следва да остане непокътнато, неуязвено, ненакърнено от новите прочити на миналото.

Въпросните недостатъци, слабости и пороци в натурата и житие-битието на Димитров не трябва да се търсят единствено и само в чисто политическата сфера, макар сенките или пипалата на последната да се разпростират и по всички други аспекти на жизнения свят, на цялостното (обществено и персонално) проявление на личността му. Целият живот, в т.ч. и интимният живот на Вожда, сега наложително трябва да бъде поставен под уж всепроникващия и всевиждащия микроскоп на преднамереното, предубеденото и инструменталното му анализиране и интерпретиране. Странно е обаче, че подобен микроскоп все повече заприличва на телескоп, чиито данни разкриват обобщени мъглявини и дават основание за генерализирани изводи или заключения, които реално никак не навлизат в плътните слоеве на истините за изследваните обекти. Такава „астрономия“ за човешката личност обаче прилича твърде много на астрология.

В синхрон с възкресените и разпространените всевъзможни фройдистки и психоаналитични тълкувателни инструменти за дешифриране на истинските подбуди на човешкото поведение на простосмъртните или на „безсмъртните“, т.е. на видните политически фигури, дисекцията на житие-битието на вожда на пролетариата неизбежно трябва да придобива отблъскващи измерения. Сега и обикновените човешки предпочитания и симпатии, интимните връзки и отношения на Г. Димитров трябва да са изобразявани и анализирани единствено и само в противоположната посока. Те трябва да говорят за нещо неестествено, неприемливо за моралните вкусове и норми. Така мъжкият чар, привлекателността, обаянието и неус-тоимостта му се превръщат в нещо съвсем различно и даже коренно обратно по своите реални значения, което трябва да доказва не предимствата, а слабостите, недостатъците и пороците му. 

Това ровичкане в най-интимните сфери на личния живот на Г. Димитров трябва да докаже на обществеността негови черти или характеристики, за които официалните дискурси на политиката и науката досега са си затваряли умишлено очите, не са позволявали те да бъдат достояние за обективни и комплексни изследвания“. По този начин става възможно перфидно прокарвано психологизиране и биологизиране на историчността и всекидневието на Вожда, като същевременно социалното и историчното изгубват значителна част от своето истинско битие. При тази спекулация и манипулация с образа на Г. Димитров, неговите мисли и постъпки, приписани и вменени му престъпления се оказват фатално зависими от специфи-чния му характер и темперамент. Къде изкусно, къде нескопосано се прави умишлено ново портретиране на Георги Димитров, при което тайните за историчността на живота на вожда се оказват понятни едва след като сме научили потайностите за неговата непозната и дълго скривана всекидневност. По такъв начин демистифицирана, историята не впечатлява и не трогва. Вместо това предизвиква безразличие, досада, отегчение, понякога даже гняв и ненавист у хората. Така обаче историчността се банализира. Тя се битовизира и профанира, докато уж умишлено, но и продължително прикриваното по политическа целесъобразност всекидневие на персонажа се оказва разковничето за разкритието на  цялата истина, която трябва да изплува на повърхността на съвременния нов прочит. Нещо повече: всичките предишни официозни и публично разпространени представи и визии за човещината и човешкото в облика и в поведението на вожда на българския пролетариат сега трябва да бъдат демаскирани и дискредитирани. Вместо тях в гражданството следва да се формират полярни представи и настроения, съгласно които никаква човещина не може (и не бива) да се открива в лика и в делата на Димитров. Обратно, те следва да се депозират като плод на нечовешки замисли. Всяка негова знаменателна фраза, всеки негов (известен и запечатан в паметта на хората) жест сега трябва да придобият коренно различни смислови и оценъчни измерения. Обстоятелствата, че новите изображения и тълкувания на помислите и делата на Вожда влизат в пълно противоречие или в разминаване с обективните истини за случилото се, ни най-малко не бива да смущават и препятстват търсачите на истините“ в начинанията им. В края на краищата, нали е демокрация — всеки има право на свое виждане/тълкуване! Така изискването за представяне и препрочитане на автентичната, апокрифната история се превръща съвсем преднамерено в натрапчива, дори маниакална слабост на социума. Всякакви пръкнали се в преходната еуфория партии, сдружения, политикани и никому неизвестни, но гласовити общественици, експерти, анализатори и пр. се надпреварват в новите национални спортни дисциплини“ — преработка и фалшифициране на паметта.

Същевременно на гражданството трябва да бъде внушено, и то по колкото може по-убедителен начин, че съхранилите се десетилетия наред представи и симпатии към Вожда са били целенасочено, брутално инжектирани в масовата психика и в общественото съзнание, че те не са били естествено и заслужено породени и развити, а са били продукт и последица от манипулациите и репресиите на бившия режим. Че битуващите в обществото позитивни нагласи и симпатии, особено сред по-възрастните поколения към Димитров, са плод на кошмарно социално инженерство, което не само е вредяло, но фатално е заблуждавало българския народ. Това зловредно инженерство е формирало и форматирало (по политическа и идеологическа целесъобразност) паметта и въображението на огромни човешки маси, на цели поколения, поради което се е оказвало и бреме, което исто-рията следва да превъзмогне. Затова и дълг на всеки съвременен и демократично настроен човек е да не вярва, а да оспорва предишните — властово декретирани и налагани — истини за Г. Димитров, като вместо тях на доверие възприема и активно участва в пласмента на контраверсиите им.

Тук реално се получава парадоксална ситуация. Новите познавачи и тълкуватели на публично непознатите истини“ или на прикриваните „тайни“ за Вожда изискват — подобно на техните предшественици — да се вярва напълно безгранично и безпрекословно на предлаганите от тях образи, тълкувания на битието на Димитров, без да се отправят каквито и да са съмнения и подозрения в правотата и основателността им. Както някога комунистическото ръководство безцеремонно е прочиствало и унищожавало паметовото наследство, като е оставяло да пребъдва само онова, което му е потребно, така и днес новите политици или идеолози селективно обработват и санират паметта за миналото, като опровергават или елиминират всичко, съдържащо се в нея, което реално може да пречи на замислите и плановете им.

Ако пренебрегнем полярно различното съдържание и радикално другите — политически и идеологически — ефекти, който целят предишните официални (публични и научни) версии за Вожда, трябва да признаем, че е налице огромно и тревожно сходство в технологиите, инструментариумите, спекулативните арсенали, които са свързани и които практически обслужват телеологиите на всеки от двата типа визии.

Но… какво да се прави?! Още древните са възкликнали: нищо ново под слънцето!

Разбира се, новите псевдодемократи оглушително прокламират, че методите им на действие са морално безукорни, политически коректни или безупречни. Те се застраховат срещу всички основателни упреци и критики, че използват същите технологии, каквито са експлоатирали идейните им опоненти и врагове в миналото. Но подобни старания и усилия са напразни, защото приликите тук лъсват твърде очевидно.

На практика се получава своеобразно и актуално обществено-историческо превъплъщение на историята на Оскар Уайлд за портрета на Дориан Грей. Новите „силни на деня“ се опитват да покажат, че прекрасно изработеният и пленителен (със своята визия) портрет на легендарната политическа личност вече не издържа под напора на времето и на историческите промени. Дошъл е моментът не само на изумление, но и на потрес, защото скритите призраци започват безпрепятствено и натрапчиво да показват своите ужасни, кошмарни ликове и да смразяват човешките души! Възхитителният допреди портрет бързо и безвъзвратно почва да се пропуква, променя и разпада. На мястото на доскоро всеобщо аплодираните примамливи очертания новите реалности и нрави предизвикват стремителната и неудържима поява на крайно озадачаващи, отблъскващи, кошмарни и порочни черти на изобразената в портрета персона. И всички, които моментно наблюдават или коментират въпросния портрет, незабавно трябва да бъдат стреснати, даже шокирани и радикално да променят своите смислови или оценъчни позиции и преценки за изобразеното. Те трябва да се присъединят към повелите на конюнктурата, на веруюто на новите власти и фикции, да се преклонят и подчинят на новоизгрелите звезди“ на политическия небосклон, за да не се окажат в неблагоприятно, а дори и в крайно опасно (за самите тях) положение.

Къде доброволно, къде от страх или от конформизъм хората трябва да възприемат новите предложения и задължения да виждат и тълкуват по сега легитимиращия се начин историческия профил на Георги Димитров. А този портрет става все по-едностранчив и по-еднозначен. Той все повече манипулативно се отдалечава от реалните или обективните истини за някога станалото. Плюсовете се превръщат неудържимо и безвъзвратно в минуси, великото — в пошлост, благородството — в низост, добродетелта — в порок, красивото — в отвратителна грозота, съзнателното — в перверзно и дори извратено подсъзнание на постъпките, и т.н., и т.н.

Поставена в менгемето на свръхполитизацията и идеологизация­та, паметта за Вожда започва да губи истинските си очертания и значения. Тя трябва да се сбръчква и сгърчва, подобно на шагреновата кожа от знаменития роман. Новите паметови открития се отдалечават все повече от всичко писано, говорено досега от все още живите свидетели, другари или съратници на великия българин. Нещо повече, на последните изобщо не се дава думата. На тези съвременници на миналото сега трябва да се гледа единствено като на изкуфели и побъркани дъртаци, които бръщолевят неуморно своите безсмислици и небивалици. На тях им е отказан достъп до публично изнасяне на техните правди и истини, до медийния ефир, който не се интересува от всички, а само от точно определени, но и фаворизирани сега „истини“.

Тази безгранична циничност избива дори само в призивите, че трябва да се дава колкото се може повече или единствено и само път на младите, на онези, които не са родени, не познават и не са омърсени от миналото. Така животът на предишните поколения се обезсмисля и обезценява, той не струва нищо в новите визии, макар че може да е бил напълно нормален и дори твърде плодотворен човешки живот. Ако искат тези поколения на тях да се гледа като на нещо приемливо и допустимо, първото, което те следва да сторят, е да ампутират от себе си паметта за миналото, като вместо нея трансплантират в съзнанията си изопачените й визии, допустими от Властта.

Естествено е всяко историческо време да има и своите слабости или нетърпимости към едни или други негови политически и пр. идоли, кумири, герои, мъченици, както и към неръкотворните им паметници в пределите на неговата обществена и историческа памет. Въпросът обаче е в това, кои от паметовите реликви се запазват. Не по-маловажно е и как, доколко и защо, както и кои от тези реликви се подлагат на частично или пък на пълно преображение. Ако тези идоли, кумири и герои не могат да бъдат подменени от натрапените сега, отупани от нафталина на забравата или от плесента на мълчанието новоизлюпени герои на историческото минало, то вниманието и вкусовете на днешните поколения трябва да се задоволят напълно с новите, скоропостижно конструирани и мимолетни като истори-ческа биографичност и ценност субкултурни „силиконови герои“. И това е така, понеже всяко историческо време ражда и легитимира освен своите реални, също и своите восъчни, изкуствени манекени на героичната поза и власт. Те са клонинги на ненаситната лакомия на настоящето и конюнктурните волунтаризми. Те са преднамерено налагани на обществеността, за да може да отклонят нейното внимание, да замъглят оценките, тълкуванията й за ставащото сега. Тяхното рекламиране е много по-лесно и мащабно постижимо тогава, когато медиите (и политиката скрила се зад тях) държат в шепите си публичните нагласи или страсти.  При подобна ситуация много лесно и бързо могат да се разглобяват или сглобяват потретите, да се конструират и разпръскват пъзелите на игрите с героите и героич­ното. Така и Героят от Лайпциг не струва нищо в сравнение с фатално влюбения в задника си Азис! И мъдростта на първия изобщо не се цени пред глупотевините на втория! А борците от Съпротивата или онези, които наливаха основите“ на социализ­ма, сега трябва да изглеждат напълно демодирани или отчайващо безинтересни в сравнение с енергичността на днешните идейни борци за парични знаци, за нечестни кариери. Ако техният романтизъм или идеализъм бъде „добре подреден“ и „порядъчно възнаграден“, то величието на доскоро съвсем незнайните или сега на бърза ръка сътворени герои ще изглежда по-достоверно и по-полезно в баталиите за властта. Щом вниманието или съзнанието на човека е изцяло погълнато от призраците и пратениците на  Мамона, то не се интересува от Паметта; или се вълнува от нея дотолкова, доколкото тя може да бъде осребрена, да бъде печелившо инвестирана или разиграна в сега-то.

Някога Некрасов с печал и неизбродна горчивина е проронил тъжната си оценка за времето: имало е и по-тежки времена, но по-гнусни времена никога не е имало. Днес можем донякъде да разберем какво точно е имал предвид този гений на руския народ.

Всяко мерзко и гнусно време има огромната нужда да измие своя мръсен лик в потока на паметта и спомените за отминалото време. Така се случва и днес! Но както в приказката трябва да се поизчака да изтече чер-ната, за да дойде после златната вода, така в съвременните реконструкции на паметта трябва да мине известно време, за да се види какво и кое от  филтрациите на паметта е дало резултат, и кое не е. Но трудното време и напрегнатостта на живота съвсем не са основания и оправдания за произ-волите и особено за поразиите спрямо сакралността и целостта на паметта, при които величието трябва да се приравни до низкото, възвишеното до пошлото, благородното до безчестието, нито пък дребните душици да се сравняват с великите личности. С други думи, трябва не само да предусещаме, но и да препречваме пътя на опасностите, които излизат и заплашват паметта за миналото, които я обезобразяват и унищожават.

В подобен безпощаден сблъсък винаги се посяга с кощунствени по-мисли и осквернителски жестове към светините на опониращата и противниковата политическа идентичност. Тези светини трябва да бъдат представени и обяснени сега на смутеното и обърканото от неудържимите мътни талази на историческата събитийност обществено съзнание, на взривената (от новата обществена атмосфера) масова психика, по колкото може по-спекулативен, но същевременно и крайно изгоден и полезен (за някои) начин.

Подхождайки по този непочтен и инструментален начин, новите „силни на деня“ придобиват възможности да представят отделни исторически и обществени случки и събития като органично свързани и производими от недостатъците или от пороците на човешката природа, на характера и темперамента на въпросните емблематични исторически/политически фигури.

Ала от предишни епохи и обществени практики добре се знае, че тоталното унищожение и невъзвратимото изпращане на каторгата на забравата на паметта за най-светлите и значими личности не е най-полезен вариант. Макиавелизмът във всичките му въплъщения далеч повече разчита на поддържането на осквернената, осмяната, опорочената и обезсмислената памет за подобни фигури, за да може инструментално да се използва като пример и поука. За тази цел незабавно трябва да се предприемат всевъзможни набези в териториите както на историческата памет, така и на публичната забрава, които да подкопават паметта, ала и да възкресяват необходимото от света на забравата. Оттам, от трезорите на тази памет или от незримите селения на забравата следва да се извадят колкото се може повече примери, свидетелства, факти и сюжети, които дават възможност историята да бъде по новому препрочетена, прередактирана и пренаписана. И ако се окаже, че такива примери, факти, свидетелства реално липсват, то дълг на политиците и на антуража им е да бъдат преднамерено измислени, да придобият реална, а и символична власт в публичните комуникации и пространства.

Технологията на реконструиране на паметта, което води до обезпаметяване на гражданството, до лишаването му от будно съзнание или от нормално самосъзнание за дадени събития и исторически фигури, невинаги разчита на цялостно безпаметство. Даже не е изгодно стигматизираният спомен да е обвит с непрогледна тъмнина, за него изобщо повече да не става дума. Напротив, историята и политическата практика отдавна са доказали, че по-добър вариант е бавното, мъчително унищожение, убийствено монотонното говорене, нескончаемите гаври с паметта за стигматизираните (от новите реалности, нрави и власти) исторически събития и личности. Злонамереността намира своите жадувани утешения и забавления именно в непрестанното обговаряне, в трупащите се грамади от нови писания, в показване на филми, селективни и поръчкови репортажи по точно определен начин. Колкото повече, колкото по-често се говори, пише, показва или се коментира даден казус за осъдените от новите „силни на деня“ исторически събития или личности, толкова по-естествено и неотвратимо се разрастват отегчението, досадата, безразличието и равнодушието, толкова по-сигурно е, че предишната симпатия или обич непременно ще се превърне в антипатия или дори в омраза към героите, за които иде реч. Защото безкрайното им — по повод или без повод — спонтанно и уж случайно вмъкване или преднамереното вклиняване в разговорите и в репортажите за миналото неизбежно води до банализирането им, а оттам до тяхното профаниране в душевността или в жизнения свят на съвременниците. Та нали и в обикновения човешки живот се случва точно така?! Износването, изтъркването на връзките, охладняването на прежната страст в интимността, загубата на ценността и нуждата от другия, обичания и значимия човек, неизбежно провокират или развиват индиферентността към последния.

Но хвърлянето на нещо в прахоляка на баналността си има свои­те потайности. Както показва науката, банализирането на нещо не е реципрочно на неговото реално, а още повече на символното му обезценяване и обезвластяване. Привидно нещата изглеждат така: колкото по-банален е даден обект или субект, толкова повече той изглежда на хората като обезценен и безвластен в конкретната ситуа­ция. Всъщност, банализацията е превърната, отчуждена и завоалирана форма на властта на нещо (попадналото в нейните обятия), понеже то става привично, традиционно, трафаретно, обичайно и пр. Но всяка привичка, традиция спотаява в себе си определени властови потенции и предназначения, които са прикрити.

Именно такава перфидна и дори перверзна технология се използва и при пренаписването на историческите наследства на нежеланата и нарочената памет. В публичното пространство трябва да се изливат Ниагарски водопади от повтарящи се образи, да се издигат непрестанно Хеопсови пирамиди от слова и натрапчиви приказки за тези паметови наследства. Но всичко това трябва да става по точно определен — какъвто току-що бе визиран и обяснен — маниер. Така безкрайното повторение на отрицателно натоварени по своето съдържание, смисъл или оценъчно въздействие визуални образи и вербални конфигурации неотвратимо (ще) отвежда и стабилно (ще) гарантира хиперинфлация на съдържанието и ценността на стигматизираните паметови наративи. Гьобелсовият секрет, че повтаряни многократно, лъжите и полуистиниете се превръщат в общовалидни истини, достига по този начин своята осъвременена проекция и победа.

В нашия случай сме свидетели на непрестанно насочване на разговора от политиците и техните прислуги към вменените или към напълно измислените вини и престъпления на Г. Димитров, на вмък­ване по повод или без повод на неговия образ, на подмятания или умишлени включвания извън контекста на негови знакови изрази и пр., за да може той да се срасне с внушенията и натрапваните представи, с трайните убеждения за опасността и зловредността на идеите и делото, на които вождът на българския пролетариат е посветил живота си. И тъкмо по тези причини сме свидетели на ежедневни спекулации и манипулации с известни фрази на Димитров, които нескончаемо се раждат от политическата и идеологизираната логорея — било от трибуната на парламента, било по всякакви медии, било от сега нашумелите, а световно неизвестни, учени, вещи анализатори и експерти, които засягат паметта за историческото минало.

Този мътен поток от сугестивни образи и инструментални трактовки е част от трескавото преформатиране на паметта, от разюзданото и непочтеното изнасилване на човешкото съзнание, което е заставяно по всякакъв начин да приеме лъжите за истини. 

Разправите и издевателствата с паметта за хората са вплетени плътно в разгула на взривената от преходните реалности и нрави некрофилия, която патологично се вторачва, разравя и се гаври с тленните останки на спомените за лица/събития. Подобна извратеност няма граници, няма скрупу-ли и задръжки. Нейните вакханалии са непонятни за нормалния разум, но са изкусителни и увлекателни за тълпите, за жадните за власт или отмъщение нискочели човекоподобни, които доста осезаемо пренаселват и уютно обитават пространството и времето на днешния ни (смутен и преломен обществено-исторически или одиозен политически) живот. От тази напаст  поне засега няма изгледи да се отървем без съответните зли последици.

Това не са горестни думи или призив да не поглеждаме и да не докосваме паметта за миналото! Не! Един нов прочит на миналото е крайно наложителен, защото процедурата по разследването на миналото никога не е окончателно привършена. Но той трябва непременно да бъде поставен върху почтени основи, да е съобразен с принципите на общочовешкия морал, да е обективен, безпристрастен, а не конюнктурен.

Всеки мисли за това какво ще остави след себе си, което най-често се съизмерва и въплъщава в паметта, която завещава за себе си. Всеки нормален и морален човек е искрено загрижен какво ще стане с него след смъртта му, каква ще бъде съдбата на символното му безсмъртие, гарантирано от спомените на останалите — ближни или непознати хора — за неговите дела. Никой не иска да буренясат или пък да изчезнат пътищата към местата на паметта за неговата личност и житейска съдба. Затова той с притеснение и страх наблюдава какво се случва в живота и колко променливи, безпощадни са отношенията дори към паметта на онези, които хората са привикнали да приемат за исторически безсмъртни и вечни. Тъкмо този естествен страх у хората се използва най-злонамерено от страна на политическите гномове, моралните лилипути и идеологическите джуджета, за да могат те да контролират и манипулират хората, да им оказват влияния и въздействия, които сега, в реално време, или пък в обозримо и в желано бъдеще да спомагат за техните замисли.

Тези пигмеи на обществено-историческата конюнктура превъзходно разбират, че самите те никога не могат да достигнат величието или да се сдобият със символно-паметовия ореол на онези, които сега им се е паднало да осмиват, които оскверняват. Затова и единственото, което им остава, е да правят всичко възможно, за да омаловажат ролята и значението, да опорочат или да поставят въображаемо великите в своите нозе, за да изглеждат самите те величествени и могъщи. Такова е вечното злостно отмъщение или гнусно възмездие на онези, които не стигат до върховете на славата, до признанието на вечността. Ницше е писал, че светкавиците и гръмотевиците падат върху най-високите върхове и дърветата, които се намират на такива върхове. Те изобщо не засягат нискорасляците.

Каквото и да говорят/пишат антикомунистически настроените политици и идеолози, а и техните сервилни прислужници в сферата на културата, науката, медиите или поддръжниците им в обществото, няма друга велика личност в миналата българска история, която да се е радвала на такова огромно уважение и признание, да е била на толкова високи и отговорни политически постове в световната и в европейската история, както Г. Димитров. Също така не е имало, а няма и в наше време, родна крупна политическа фигура, заради която и в подкрепа на която да се вдигат огромни човешки маси във всички континенти, в страни с различна цивилизация и култура. Нещо повече, няма друга българска политическа фигура, чието име и спомена за която да е все още жив, далеч от родните граници и обществени реалии, а и след повече от половин век време след нейната кончина, така както е с Г. Димитров.

Дори само това знаменателно и неопровержимо обстоятелство е достатъчно, за да мобилизира и катализира отрицанието, критичността, омразата и ненавистта на хора или политически формации с дясна и центристка идейна ориентация, за да се стремят и опитват да дискредитират и осквернят съществуващите позитивни представи и спомени за героя от Лайпциг, за вожда и ръководителя на българския пролетариат, за първия ръководител на народната република, и то в най-тежките години на нейното създаване.

Нейно величество Историята е непредсказуема и капризна. Никой със сигурност не може да предвиди нейните ходове, пристрастия или антипатии. Илюзия на простосмъртните е да си въобразяват, че могат стопроцентово да диктуват какво в бъдеще Историята трябва да предпочете или възпроизведе. Със сигурност така ще се случи и по отношение на спекулациите и извращенията на паметта за една от най-великите личности в националната ни история. Но положителните спомени за нея няма да изтлеят, защото този, който обрича мисълта, сърцето, живота и делото си на всеотдайна и самоотвержена борба за социални правдини и свободи, за добруване и благоденствие на хората, той е безсмъртен в паметта и в истори-я­та, колкото и неговите противници да се опитват да осквернят или даже завинаги да унищожат подобна непреходна, нетленна памет. Това всъщност е аксиома, валидна за всички епохи и общества, но и единствено предвидимата реакция на инак напълно непредсказуемата и винаги непредвидимата в своите страсти и ходове История. Това е и залог, който не може с лека ръка да се отхвърли, защото тежи най-много!

 

* Изброяване на преживените от някого страдания и мъчения бел. ред.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук