ПОРЕДНИЯТ КОНСТИТУЦИОНЕН ДЕБАТ

0
153

Румен Данов е роден на 27 април 1956 г. Икономист, журналист и политик. Депутат от СДС във Великото народно събрание през 1990-1991 г. Зам.-председател на първата Комисия за отваряне на досиетата. Един от инициаторите за създаването на Либералния алианс през 1999 г. и експредседател на Либерален съюз.

Напоследък изглежда сякаш българите са открили своя нов месия.  Спасителят вече не се казва С.С., нито Б.Б. Казва се Велико народно събрание и си има своя „ник“ — нова Конституция. Смислени люде, както и смешни хорица, авторитетно и вдъхновено декламират новата мантра — за целия хал на българите била виновна конституцията! Да я сменяме!  Само Велико  народно събрание ще реши въпроса…

Привидно сякаш дори времето работи за „каузата“. Подобията със събитията отпреди 23 години са някак комично правдиви. През есента на 2013 г. „Подкрепа“ готви май национална стачка, Тренчев се обявява за ВНС и нова конституция. Едвин Сугарев гладува. Софийската улица се тресе. Ех, къде е сега Желю Желев  да извика: Дайте ми президентска република и аз ще преобърна Прехода“... Слава богу, че поне него го няма в калабалъка. Бере грозде в Грозден. 

Нещо съществено обаче липсва в горните подобия. През 90-та година съществуваше безусловно необходимият минимален консенсус в иначе безумно разделеното политически общество. Без него никакво ВНС не можеше да се състои! Този минимален консенсус се изчерпваше с едно просто изречение — не искаме никога повече да бъдем управлявани по стария начин — от един човек…. Този човек/партия си имаше име, възраст, пол, занятие. Всички го познаваха. И повече не го искаха.

Парадигмата на съгласието през 90-те се изчерпваше с тази прос­тичка политическа персонификация. Оттам нататък всичко се пръсваше като фойерверк в яростни политически противопоставяния.

Налице ли е нещо подобно днес, 23 години по-късно? Привидно, да.

И днес сякаш съществува минимален всенароден консенсус: всички  ние не искаме повече да бъдем управлявани по начина, по който това се случваше през изминалите години. Какъв е този начин? Несправедлив, нечестен и неморален.

Главният виновник? Тук мненията се разделят, но сякаш все по-отчетливо обществени авторитети от всякакъв калибър сочат като такъв… конституцията! Всеки момент очаквам някой да изрече на висок глас продължението — виновна е парламентарната демократична система.

Политически шмекери като Янето и неговия подгласник Семов подбутват дебата отново към персонификация (помнейки ефекта от 90-а). Досегашната политическа класа е виновна и тя трябва да бъде изметена, крещят те. И заместена с чисти и неопетнени нови хора… Само дето по така персонифицирания въпрос консенсус в обществото просто няма. Един си иска Костов и не ще да го пусне, друг ругае Борисов, трети кълне „момчилградската капка“ Местан (някой да не се обърка — идва от високия и незаглушим наратив на последния, който повече прилича на древно мъчение, известно като „индианска капка“). Политическият кадастър на България изглежда устойчиво разпределен поне за следващите петилетка-две.

Въпросът е, решим ли е днешният напълно реален консенсусен проблем чрез свикване на Велико народно събрание и промяна на конституцията?

Да помислим заедно.

1. Марко   

Моят съсед от долния етаж мрази депутатите. Не вършели работа за две пари, пък какви заплати взимали… Освен това, виждат му се множко. Двеста и четиридесет! Той наистина вярва, че без тях спокойно може и даже ще сме пу така, на аванта ще сме, един вид… Много са! — повтаря той и клати глава. Подписал се е под някаква подписка и навсякъде разправя, че е обявил война на парламента. Нова конституция — това също му харесва. Не е чел старата, но тя не му харесва.  

Харесва Семов. Вика му Марко. Стой да видиш как ще уволни Бойко! — повтаря ми всеки път, колчем ме срещне на входната врата… След изборите в края на 2011 г. сърце не ми дава да издевателствам над него и тактично си спестявам въпроса: е, сега видя ли как уволни Бойко твоят Марко!

През изминалите повече от 20 години след приемането на конституцията от 1991 г. смислен дебат за посоката и целите на нейната промяна не се е състоял. Важно е да уточним, че става дума не за корекции, а за генерална промяна. Идеи за корекции има, и то не от вчера. Те са смислени и повече или по-малко основателни.

Всъщност, темата дава възможност да бъде разгърнат сериозен и важен национален дебат по ключов проблем на Прехода. Българската форма на т.нар. Преход стартира със залагането на конституционната парадигма като символен акт на ново начало. Такава е българската традиция от времето на първото Учредително събрание в Търново през 1879 г. Такава е законодателната практика — ще се сменя формата на държавно управление.

В различните бивши комунистически страни стратегията беше различна. Практиката показва, че за осъществяване на базисните обществени реформи към пазарно стопанство и многопартийна демокрация спешна нужда от нова конституция няма. Унгария до онзи ден я кара още с конституцията си от 1949 г. Полша предприе нестандартно решение — още през 1989 г. въведе временни конституционни правила (т.нар. малка конституция) за функциониране на държавната власт и се съсредоточи върху икономическите реформи. Новата полска конституция бе приета през април 1997 г. В Прага обаче още на 26-ноемврийския митинг на Вацлавския площад в програмната декларация на Граждански форум фигурира точка за изработване на нова конституция от Велико народно събрание (приета е през декември 1992 г).   

В крайна сметка се оказва, че този важен дискурс опира повече до обхвата на публичния консенсус за посоката и интензитета на промяната, отколкото до промислена стратегия в програмите на политическите сили. Там, където такъв съществува, се предприемат бързи и организирани действия за законови промени по течението на обществения интерес. Където общо съгласие за реформи липсва, обикновено се симулират законодателни инициативи — сред тях конституционната промяна е най-стандартната и е общоприе­та, защото регламентира минималния постижим периметър на обществено съгласие върху принципи от най-общ порядък.

Точно това се случва в България. В годините след 1991-ва политическото решение за конституиране на VII ВНС и за изработване на новата конституция редовно е подлагано на критики. Аргументите обикновено акцентират върху пропуснатото време за решителна работа по основното икономическо реформаторско законодателство. Критиките са основателни. Но, обективно погледнато, в България през 1990 г. не бяха възможни сериозни законодателни инициативи за промяна, които да се приемат консенсусно от оформящите се политически ядра. За пореден път яростното политическо противопоставяне причини парализа върху обществото. Още не сме проумели, че ефективността от стопанските усилия на гражданите е обрат­но пропорционална на усилията, хвърляни в политическите борби. Всички ключови реформи са налагани след тежки и мъчителни разправии, включително с подмолните усилия и „помощните“ действия на т.нар. реформаторска група вътре в БСП. Патовата политическа ситуация в страната е съществената отлика от всичко, което се случи в другите страни от рухващия блок. В Полша и Чехословакия комунистическите партии абдикираха пред обществените мнозинства на другия ден след падането на Берлинската стена. В Унгария партийните реформатори бяха доминиращата сила измежду висшето ръководство на самата Унгарска работническа партия! На своя октомврийски, последен конгрес през 1989 г. те възприеха линията „собственоръчно“ и активно да разграждат старата система чрез диктат на тяхната кръгла маса върху законодателното тяло, но след изборите през 1990 също изпаднаха в опозиция. В Румъния Чаушеску бе заменен от Илиеску.

Единствено в България обществото бе драматично разделено! Резултатът от мача е почти равен, т.е. нулев! Това безспорно обезсили ефекта от промяната и деформира процеса на бъдещите реформи.

2. Яне

В последните години и особено  през 2011 г. най-гръмогласни викачи на полето на тази неясна конституционна пусия все така са юнаците от РЗС. От медиите се подразбира, че те не искат конституцион­на реформа! Те искат нова конституция!

Нищо подобно на конституционен проект не може да бъде открито в сайта на партията. Намираме отделни пасажи в изказванията на партийни фигури.

„…И е крайно време да се въведе критерий кой може да бъде депутат. Сега всеки може. Искаме парламентаризмът да е солиден, хората да имат респект, там да попадат естествените лидери, първенците на държавата.“ (б.м.) (1).

Повече от добре! Отлично даже! Такова е говоренето на един истински консерватор! Само дето не съответства на разсъжденията на кандидат-президента на РЗС (2011 г.) Атанас Семов: Икономическата криза в България е конституционна криза, тя се дължи в голяма степен на тежката безотговорност на отделните власти, на липсата на контрол над изпълнителната власт“ (2).

Общо, но по принцип правилно съждение. Продължението обаче е повече от нелепо:

Днешната (конституция, б.м.) била  напълно изчерпана, защото изолирала гражданите и не предвиждала разделение на властите, а диктат на лидера… Новата конституция поне малко трябвало да приближи България до френския политически модел (курсив мой). Така БНР коментира на сайта си изказването на Семов след участието му в предаването „Неделя 150“ на 17.07.2011 г. (ирония­та обаче не е моя)!

От една страна — тежка безотговорност на отделните власти и диктат на лидера, от друга — да се приближим до френския модел! За капак: парламентът — за първенците!

Е, да де, ама точно френският модел е олицетворение на меката доминация на лидера, на президента! Явните смислови противоречия от този род не тревожат никого. Изглежда, аудиториумът е изтощен до смърт от безкрайното политическо мъпет-шоу… По този повод проф. Георги Близнашки пише: Самият аз съм изненадан от отсъствието на реакция на основните политически сили спрямо акцията на РЗС, която очевидно е добре организирана и още по-добре финансово обезпечена.

Мълчанието наистина е озадачаващо. Професор Близнашки директно заявява: По същество у нас се прави опит да се имитират явления и процеси, които се наблюдават в Русия и постсъветското политическо пространство, но в този регион на света никога не е съществувала парламентарна демокрация. Там от самодържавието на руските царе преминаха към „диктатурата на пролетариата“ в нейните уродливи проявления на сталинизма, а в наши дни силово поддържат единството на някогашната огромна руска империя. Пътят на Русия не е път на нова свободна и демократична България.“ (3)

Атмосферата се разведрява малко, когато лидерът на РЗС обобщава по своя нестандартен начин: Нова конституция какво значи? От 240 депутати — 100 на брой“! Това било, значи! Затова моят съсед от първия етаж толкова ентусиазирано тръгва на битка за нова конституция!  

Досущ подобен дебат — за намаляване броя на представителите в Събранието, предизвиква Петко Каравелов да направи следния недвусмислен коментар преди 130 години: „…Надали някъде на друго място, освен у нас, биха се намерили хора, които да мислят, че с подобни на предлаганите реформи могат да се оправят обществените злини, ако наистина има такива“. И дообяснява, за да няма недоразбрали: В малки събрания лесно ще се съставят коалиции за сваляне на едно министерство и много по-мъчно ще могат да се удържат коалициите за поддържане на министерството, за да може да се създаде яко правителство.“

Един от аргументите. А съществуват още цяла дузина други! Например, заложената от Търновската конституция представителна „тежест“ от около 10 000 избиратели върху депутатско място отдавна е надхвърлена многократно! Днес тя е около 33 000 (според броя на населението от последното преброяване през 2011 г.) — 29 000 души (според броя на избирателите от Решение на ЦИК-2011 г). Само при съкращаване наполовина на броя на народните представители цифрата на гражданите, представяни от един депутат, ще нарасне до около 60 000 души. Янев и Семов обаче нямат проблем с това. Очевидно за тях това не е затруднение и изолация  на гражданите от властта!

3. Желев

Ако пренебрегнем миризливите конституционни позивни, идващи от централата на РЗС, ще трябва да откроим фигурата на бившия президент Желю Желев. Той държи първенството на най-упорит, макар и не особено гръмогласен (но това е характерно за него) радетел и „провокатор“ на опитите по темата да бъде предизвикан дебат. Който така и не се случва… Негов е първият политически глас, който публично призовава за промяна на конституционно утвърдения модел на управление на Втората република, и то именно в посока към засилено президентско управление. Призивите му са епизодични, неорганизирани. Най-често той споделя тези свои идеи в интервюта за периодичния печат. Това не позволява да бъде разбрана докрай политическата и управленската мотивация на автора. Остава неясна концептуалната същност на идеята за промяна. А убедителни аргументи има!

В интерес на истината Желю Желев предприе малко по-последователни стъпки в тази посока едва след като вече бе изтекла и хипотетичната възможност да получи нов президентски мандат на изборите през 1996 г. Напълно в негов стил. Не иска да му бъде лепнато и най-дребното подозрение, че пледира за конституционно усилване на президентската власт заради себе си. Вече се е опарил достатъчно. На 1 декември 1993 г. в интервю пред ВВС, за пръв път след избирането си за президент, той изказа публично идеите си за нова властова конструкция. Беше атакуван яростно от видни представители на червения политически спектър.  Драгомир Драганов го нарече един нов Тодор Живков, само че с висше образование“…  

Между двете инициативи — тази на Желев и на Янев от РЗС няма нито прилика, нито каквато и да е форма на „коопериране“. Има обаче сходство в подбора на аргументите. И двамата броят. Единият — депутатите, другият — бюлетините, с които е избран.

Когато през 1991 г. се гласуваше конституцията, аз пледирах за увеличаване на правомощията на президента“ — твърди президентът Желев през 2011 г. (4).

Възможно е. Аз не съм разбрал. Пледирането му очевидно е било твърде кротко и смирено, защото не е стигнало до широката публика. Още по-малко — до парламента, където тогава се подготвяха конституционните текстове.  Проф. Георги Близнашки също споделя недоумението си от подобни твърдения на Константин Косев във в. „Труд“, който също бил предлагал през 1991 г. президентска република“. Подобно предложение никога не е обсъждано в ръководните среди на тогавашната социалистическа партия, към която той принадлежеше“, казва проф. Близнашки. Нямаме основание да не му вярваме. И днес той е основната конституционна шпага на БСП.

Оттогава досега обаче нещата май са се променили. С днешна дата Желю Желев заявява: Президентската република не е диктатура. Президентът не е диктатор. Той е избран от целия народ. От гледна точка на представителността той е равен на целия парламент — на всичките 240 депутати. Колкото хора гласуват за него, толкова и за парламента. Тук е голямото несъответствие, което е опасно. Създава напрежение в работата на самия президент. Знае колко милиона са гласували за него. За мен 2,7 милиона души и още отгоре. Откъде накъде трябва да имаш по-малки правомощия от парламента!“  (5).

Ето къде и как брои Желев! Подходът му е инженерен. Съизмерва „тежестта“ на управленските правомощия. Сравнява властовия капацитет на единия и другия център чрез броене на бюлетини. Правилно съзира несъответствие, привидното противоречие между конституционната норма за избор на парламент и президент. Определя го като опасно. Изводът му е верен. Тълкуването му обаче е механично, количествено. Брои неподходящо и сравнява несравними категории! Конституционният композиционен замисъл е онова, което важи! — не е електоралната процедура или изборният резултат. Мотивите не са случайни, а са премислени и търсени.

На въпроса, защо няма воля у мнозинството за президентска република, Желю Желев отговаря: Много им е удобно на депутатите, когато разискват въпросите, да не носят отговорност. Колективната отговорност е равна на колективна безотговорност. Това много им харесва — никой персонално не е отговорен — отговорно е Народното събрание. Те не мислят за рационално управление на страната. Президентската република дава големи възможности  (6).

Ето, че ключовата дума е произнесена! — рационално управление. За съжаление, вярно напипаната следа остана без продължение. През всичките години Желев не аргументира вижданията си по-далеч от рамката на „справедливото“, според него, преформатиране на отговорностите и правомощията между институциите, забележете,  съобразно вота. През 1992 г. Желю Желев печели изборите с 2 738 420
гласа на втория тур. Това му дава измамното самочувствие на „първоизбран“, той ще претендира за подобаваща на авторитета му роля във вътрешната политика на страната, но ще се сблъска с „ограничителите“ и буферите в конституцията. Ще се опита да ги заобиколи по възможно най-неадекватния начин, като слон в стъкларски магазин, и жестоко ще се опари!  

 А би могъл да намери достатъчно сериозни основания и съвсем аргументирано да обоснове своите тези! Например, рационалното управление! Или ефективността на централизираната власт в трудни, преходни периоди и личната отговорност на овластения от суверена. Това са мощни управленски механизми с различна логика!… Не го направи. Предполагам по една проста причина — интуитивно усещаше, че тезата му е непопулярна. Последното, за времето си, бе абсолютно вярно.

Направи обаче нещо друго! Инициира едно не особено интересно медийно събитие. С много особено продължение обаче. То стана публично известно като Боянските ливади. 

4. Александър

Всъщност, ето един от удивителните парадокси в нашата нацио­нална история! Същинските причини за онова, което се случи през есента на 1992 г., са същностно подобни с причините, които точно 111 години по-рано предизвикват най-значимото събитие в Княжество България — превратът на княз Александър Батенберг срещу конституцията и последвалата т.нар. Епоха на правомощията. А пък последствията, реакциите и коментарите на публиката — направо идентични!

Ще открием с изумление неочаквани прилики в самата природа на властовите конструкции през тези два периода на българската държавност, отдалечени помежду си със 111 години. Те се коренят в зададената от Търновската конституция невъзможна рамка за пълноценно и ефективно взаимодействие на трите почти равнопоставени властови върха на държавната машина. Нашите отци-основатели, славните „либералци“ на Славейков, Цанков и Каравелов, така въртят и сучат дебатите, щото твърде хитроумно и ефективно да противопоставят правомощията на Събранието на пълномощията на Княза, който ни е харизан според Берлинския договор.

Твърдението ми вероятно звучи остро и за много патриотарски уши — направо кощунствено! То обаче нито е ново, още по-малко пък претендира да е „първооткривателско“ (да си спомним коментарите на хесенските адвокати за Батенберг: С тази конституция не може да се управлява“)… Опазил ме бог, това не е упрек, нито е критика към Търновската конституция. Тя е знаменит исторически факт от нашата най-нова история и ние сме длъжни да знаем повече за този документ, но също и да го осмисляме непрекъснато.

Какво би могло да бъде общото в едно управленско действие на току-що положилия княжеска корона на главата си потомствен аристократ и току-що заклелия се в републиканската конституция президент-философ, гражданин на Втората република? 

Отговорът е много прост. Едно-единствено нещо — отношението им към властта и държавното управление.

Можем само да гадаем как един типичен представител на монархическа Европа е възприемал колективния образ на добрите стари либерали, озовали се за един исторически миг по силата на съдбата от селския коптор в министерските кресла. Няма как иначе — либералите му дават предостатъчно основания за преврата със своята управленска неподготвеност, с партизанските си ежби, прекомерни претенции и амбиции, с безкрайните си и наивни интриги. Разбираемо е, че той иска да ръководи тази новопоявила се от небитието държава така, както знае и както е учен.

Превратът, както го нарича Захари Стоянов, от 27 април 1881 г., започва с прокламацията на княз Александър Батенберг „Историческата задача“: „…тая прокламация събори либералното министерство Каравелов-Славейков, пише поборникът Захарий (7). И пресконференцията, повече известна като „Боянските ливади“, събори първото демократично правителство на Филип Димитров — такова е публично утвърденото обяснение за събитията през горещото късно лято на 1992 г.

Ужас! Желю иска да сваля правителството!“, ще рече Блага Димитрова на Йордан Василев (нито той, нито Филип Димитров обаче ще приемат думите ù сериозно) (8).

Захарий Стоянов: Превратът от 1881 г. е ничтожно събитие, запечатано с позор, с подлост и продажност, върху които печати блещи 27 април и 1 юли (9). 

Едвин Сугарев: „…Защото има хора, които помнят… предателството му (на Желю Желев, б.м.) от Боянските ливади“ (10).

Не мога да се произнасям за времето на преврата от 1881 г. Но ще си позволя една лична поправка за 1992-ра! Не Боянските ливади свалиха правителството! Но от Боянските ливади, волю или неволю, тръгна процесът на пропадането надолу…  

Без съмнение, конституцията от 1991 г. е повторен, ненарочен, безплоден опит за постигане на невъзможния деликатен баланс върху бръснача за разделение на властите.

Причудливата и неадекватна конституционна логика, която повече преследва равновесие, отколкото ръководене, повече хоризонтален баланс, отколкото стройна пирамидална субординация, напълно съответства на манталитета и подозрителната мнителност на нашите „либералци“. Но тя на два пъти провокира пехливански рефлекси за надмощие по върховете на българската държавност! Включително репликите на главните герои са същите! На едно от заседанията на НКС на СДС Стефан Савов заяви: Президентът президентства, но не управлява!“ Впоследствие тази фраза папагалски бе повтаряна от всички на „Раковски“ 134. Няма как да не се сетим за хита на либералите около сладкопойния Петко Славейков:Князът князува, но не управлява“, нали! 

През 1991 г. този титаничен повторен опит (точно както и през 1879 г.) имаше своите железни политически основания. Без грам свян ще заявя на висок глас, че основната грижа за всички нас, които току-що излизахме от смазващия похлупак на тоталитарната държава, беше да регламентираме такова държавно устройство, че никога повече да не се повтори механизмът на съсредоточаване на властта в едни ръце — били те „ръцете“ на Партията, на Първия, или на Падишаха. И за тази цел нямахме никаква нужда от убеждение, агитация или пропаганда — всеки беше безусловно уверен в основанията и правилността на такава конституционна конструкция! Някъде по-горе споменах, ще се повторя: всеки конституционен проект е целеположен и вторачен с надежда в далечното бъдеще, но обикновено бива препънат от страховете на най-близкото минало…  А нашите страхове бяха съвсем скорошни. 

Историческите успоредици между двата опита няма как да бъдат прескочени! Фигурата на княза, макар да князува, но не и да управлява“, се е ползвала сред населението с далеч по-неприкосновен статут и авторитет. Парадигмата на новоизвоювания суверенитет (всъщност, Свободата!) е олицетворявана от красивия момък, герой от Освободителната война.  Докато  неясният силует на президента през първите години на последната декада на миналия век в един момент даже вървеше с презрително-назидателното председател, в скоби президент“.

Затова след дебатите във Великото народно събрание на председателя-президент предоставихме конституционната възможност за пряк избор, правото на върховен главнокомандващ и ръководител на две от специалните служби, но го лишихме от законодателна инициатива. На министър-председателя гарантирахме непряк, парламентарен избор, но не му дадохме възможност да съсредоточи в ръцете си капацитета на спецслужбите и Прокуратурата за изпълнение на задачите по опазване на националната сигурност и противодействие­то на престъпността. Парламента обрамчихме с Конституционен съд! А главата за съдебната власт претупахме набързо, нямаше вече никакво време! Затова и още патим…

Съюзът на демократичните сили, същинският аналог на тогавашните либерали (а не на консервативното малцинство!), точно сто и десет години по-късно, също печели парламентарните избори и след двете правителства на Луканов и на Попов се готви да управлява държавата. За пръв път след 45-годишна пауза е възстановена многопартийната демократична система (макар и чудновато изкривена — всичко ляво ще е „кофти“; всичко дясно ще е „всичко коз“). Високомерното заслепение този път ще изкристализира в прословутата митингова фраза на Георги Марков Победихме с малко, но завинаги“!

Уви… Победихме с малко, че и за кратко…

Иначе, почти дословно се повтарят опитите на 36-то Народно събрание да погълне и унижи президентската институция. Точно както либералното мнозинство от 1881 г. установява диктатура на ентусиазма, според Симеон Радев: Недоволството на княза растеше от грубите обноски на министрите, от конфликтите, постоян­но предизвиквани с Великите сили, от разпуснатостта, владеюща в администрацията, от явната амбиция на Народното събрание да погълне монаршеската власт“.

С това свършват главните прилики. Оттук нататък започват несъществените разлики. Батенберг поема отговорността и денонсира конституцията. Разпуска Народното събрание и организира нови парламентарни избори.

Князът (или по-точно — неговата кауза) печели изборите! И управлява страната, както е обявил предварително в специално обнародвано писмо в Държавен вестник до ген. Ернрот — за седем години! Е, няма да са толкова, но управленският му „тайминг“ е доста по-реалистичен от абсурдните 800 дни на неговия следовник Симеон Втори, точно 120 години по-късно. С една малка разлика! Първият току-що успешно е елиминирал разгащената либерална компания от управлението (тук, в името на лаконичността, ще спестя на интелигентния читател позоваването на аналогичните мотиви и действия на Борис III след май 1934 г.). Докато вторият, патрон и лидер на сияйна либерална гарнитура през 2001 г., ще е принуден да се съобразява с капризите и селските сметки на „придворен“ антураж от всякакъв вид и произход…

Желю Желев предпочина да не се ангажира директно с властта. Както, междувпрочем, е според конституцията. Но резултатът от челния сблъсък с кабинета „Ф. Димитров“ през лятото на 1992 г. е аналогичен. Правителството пада. После? „Топката“ отива в парламента. Има ли решение? Има, разбира се! Синът на принц Фон Хесен-Дармщад  го намира в разпускането му и в денонсирането (временно) на конституцията! Разбираемо, либералът Желев не може да постъпи по този начин. Но може да направи друго! Така и така стореното вече е факт! Действията на кабинета „Ф. Димитров“ сигурно не са най-адекватните, вероятно може много по-добре! Заявил си публично несъгласието и неодобрението си спрямо политиката на правителството — в резултат ти отнасяш хулите и всевъзможните коментари на публиката заради последствията! Но в същото време на теб принадлежи правото да знаеш, да  правиш  продължението. Казал си А, кажи и Б… 

Не би! Желю Желев пропусна своя уникален шанс! Батенберг прибира конституцията в едно от чекмеджетата на своето махагоново бюро и пристъпва напред. Желев ще се скрие зад нея, зад конституцията! След противоречивия и спорен отказ на СДС да предложи нова кандидатура за министър-председател е ред на ДПС. По онова време авторитетът на Желев сред членовете и ръководството на Движението беше безспорен. С тях Желев можеше да договори каквото пожелае. Конституцията, на която толкова държеше, му дава правото да води политически консултации с всички политически сили, далеч не формални, информативни и дълбоко безсмислени, каквито обикновено са те. Ако президентът има визията, ако има идеите,  капацитета и кадровия ресурс да реализира по-добрата политика, сега е моментът! Може да „подсказва“ кандидатури за премиер и министри; може да договаря парламентарна подкрепа; може дори да изнудва опонентите си с евентуални предсрочни избори — точно тогава, в края на 1992 г., всички се бояха от такава възможност, с изключение на седесарите (ако са верни днешните твърдения на Филип Димитров).

Всички очакваха от Желев точно това! Всички вече предварително го обвиняваха точно за това! Но не! Той ще се покрие дълбоко! За дълго време след смутната 1992-ра ще се стопи политически, ще изчезне…

За съжаление този критичен конфликт от края на 1992 г. не завърши мъдро. Персоналните обиди и личната мъст взеха връх над политическата целесъобразност и логика. Филип Димитров подаде оставка. Независимо от президентските призиви мандатът да бъде реализиран отново от СДС, това не се случи. Ахмед Доган и ДПС се възползваха от изкуствено създадената възможност и „оползотвориха“ без колебание мандата си по конституция. Както се оказа впоследствие, изборът на кандидата за министър-председател и на министерския състав е станал с активното суфлиране от „Позитано“ 20, но също така и от някои други тайни дупки (11) . Желев ще прочете за сведение името на своя икономически съветник на листа, който му подава Доган, и ще се види принуден да подпише възлагателния указ. За кратко той е обнадежден от номинацията на проф. Любен Беров. Напразно. Съвсем скоро ще бъде дълбоко разочарован… 

До края на мандата му никой не можа да го отърве от популярните, но неверни обвинения, че Желю няма връзка с номинирането и с управлението на правителството на Любен Беров. На това народът му вика „И солта олизал, и боя отнесъл, и пари дал“!

4. Виктор

И ето, че точно на финала, точно, когато би трябвало да затворим темата и убедително да обобщим изводите, дебатът намери ново и неочаквано продължение. И то не къде да е, а в сърцето на Европа! Конституционният експеримент на управляващата в Унгария партия ФИДЕШ и на нейния лидер Виктор Орбан в самия край на 2011 г. изненадващо превърнаха един привидно теоретичен, типично източноевропейски дебат в тежък институционален проблем за целия Европейски съюз. Влязлата в сила от 1 януари 2012 г. нова конституция на страната предизвика институционално-политически трус в стара Европа от порядъка на вълната „Фукушима“.

Ако прескочим конституционната екзотика и хусар-популистките „нововъведения“, дълго износваната политическа идея на Виктор Орбан носи своите железни основания. На първо място, независимо дали ни харесва или не, тази идея съдържа формите на завършена, респектираща управленска визия. Въоръжен с конституционно
мнозинство „благодарение“ на погромаджийското управлението на социалиста Дюрчани, Виктор Орбан предприе революционна (макар и обречена) конституционна реформа. По своя визионерски авантюризъм и политическо безразсъдство той може да бъде сравнен наистина със своя огледално обърнат политически образ — пролетарския революционер Бела Кун. (Да не забравяме все пак, че първата европейска съветска република е Унгарската, през 1919 г., не е Живковата Шестнайста…).

Орбан знаеше как и извърши в Унгария онова, което в България пословичната политическа интуиция на Желю Желев само долави. Разликата между двамата е, че Желев никога нямаше да посегне към популизма (затова и каузата му бе обречена), докато  Орбан не страда от подобни скрупули.

Какво постига всъщност Орбан!

На първо място, постави началото на рискован и опасен процес на спартанизация вътре в рамките на Европейския съюз. В границите на своята „Лакония“ той съсредоточи властта в ръцете на „Тридесет­те“ (той самият е първият сред двамата първи!) и извърши конституционен пробив в светая светих на европейските демократични стандарти — 4-5-годишната мандатност. В преамбюла на новата конституция политическото и етническото понятие за унгарска нация са едно неразривно цяло. Броят на депутатите в парламента е намален до 199, вместо досегашните 386, а мандатността на важните държавни постове в правосъдието, полицията, икономиката и армията е увеличена на 9 и 12 години. Изглежда, щото верните нему геронти-консерватори вече ще могат да удържат десетилетна обсада край бреговете на Дунав, бронирани с новите конституционни разпоредби (но само изглежда!). 

Орбан превключва в движение „на скорост“! Ще изпреварва! Не само това, кани се и да обръща кормилото! Вятърът вече духа от изток“, поучава той джентълмените в Лондон и гледа с надежда към Китай и Русия. Предупреждават го, че пътят на изток минава през Балканите! Новият Кун нехае! Вече влуди банковите и финансовите институции като „собственоръчно“ (и принудително) вписа в счетоводните им книги извънредни загуби от около близо милиард евро за сметка на конвертирането на кредитните задължения на домакинствата във форинти. Гевези се като истински спартански цар пред новото унизително самопредлагане на банките да отпишат още 2,2 млрд. долара национален дълг с условието Василевсът да спре с изненадите. Реставрира с лидерски размах нова/стара държавническа парадигма, която напомня дантелите на Австро-Унгарската империя, и едновременно с това е започнал градеж на институционален продукт, който е в пряка несъвместимост с европейския проект! 

В съседна „Месения“/Чехия процесите от последните година-две също вървят в подобна посока. Независимо от предупрежденията на всички конституционалисти,  политолози и наблюдатели промяната в конституцията почти повтаря българския конституционен модел и води до засилване на фигурата на президента, вече избиран директно от народа.

Президентът Земан — първият избран с преки избори, е елемент от „путинизацията“ на чешката политика, което се вписва в по-широка тенденция сред бившите комунистически страни в Източна Европа“, пише Карел Мюлер в статията си „Милош Земан — чиракът на Путин“ за в. Лидове новини“ (12). 

Очевидно, става дума за общи симптоми на „преходна умора“, характерни за повечето страни от бившия соцлагер. И тенденцията за терапия е обща — централизация,  пълзяща централизация. В Унгария това вече е факт. Следващите страни, в които се очакват (планират?) подобни процеси, май трябва да са Чехия и България…

Задават ли се новите Пелопонески войни в Европа?     

***

Нас обаче ни интересува не толкова сблъсъкът на смислени аргументи „за“ и „против“ конституцията (такива винаги ще има и в това няма нищо извънредно), а днешното продължение на периферно тлеещия обществен дебат за нейната генерална промяна!

Конституционният дебат винаги е полезен. Конституцията не е и не може да бъде „свещена крава“. Видяхме, че както Търновската, така и конституцията от 1991 г. отчаяно бранят един и същи рубеж! — властовото порционно равновесие. Най-неподходящият модел на държавно управление в тежки, преходни моменти! След Освобождението — в името на равенството срещу феодалния деспотизъм! След 110 години — в името на демокрацията срещу тоталитаризма! Демокрация изобщо, по принцип… Недопускането на съсредоточаване на много власт в едни ръце е изконна цел на отците-основатели, излизащи от петвековното робство! Точно както са разпределяли поравно погачата около дървена паралия за домашните си. Точно такава беше и нашата цел след едноличния режим на Първия член…

А иначе, без да е блестящ образец на адекватен конституционен механизъм спрямо даденостите на времето и целите на обществото, конституцията, естествено, има своите пламенни защитници и разумни критици. Като изключим някои от крайните (и отдавна забравени!) нападки от лятото на 1991-ва, днешната наша конституция е един стандартен, работещ текст. Той подлежи на поправки и това се случва периодично, когато назреят достатъчно социални предпоставки.

Или, ако трябва да обобщим — това е конституция на историческия институционален компромис, но съвсем не е инструмент за прогрес на една държава в условията на неимоверно сложен преход.

Добре, щом е така, не трябва ли да я променим?

Нека да обобщим по-важните предложения. Ще ни интересуват само публично огласените досега варианти за генерална промяна на конституционния режим, които водят до реално преформулиране на властовите съотношения в държавата:

към президентциализъм, както пледира Желю Желев! (Вярвам, читателят ще разбере, че заради елементарна изследователска хигиена не включвам  недоизяснената „конституционна теза на РЗС“ като предмет на интерес);

И обратната тенденция, формулирана несмело от СДС през 2002 г:

към „пълзящо“ ограничаване и последващо институционално обезличаване на президентската институция за сметка на изпълнителната власт.

Не друг, а самият тогавашен лидер на СДС (Надежда Михайлова) заяви, че ще постави този въпрос отново, когато СДС спечели президентските избори. В този контекст, със съжаление трябва да призная, че днес, през лятото на 2013 г., втората опция от дебата е почти неразпознаваема сред единодушния хор на радетелите за нова конституция.

Историческа справка: През 2002 г. в СДС беше инициирана и разработена програма от 24 точки за промяна на конституцията. Смисълът на предлаганите от СДС промени е точно обратен на инициа­тивата на Желев — аргументите на сините са по-скоро в посока на промяната и усъвършенстването, а не в смяната на духа на конституцията. И то промяна, която е съсредоточена към две ключови направления: първо, дебалансиране на властовото равновесие към правителството (за сметка на президента), и второ, „наместване“ на магистратските институции (Прокуратура, Следствие) отново под крилото на изпълнителната власт, придружени с малко популистко-либерален макиаж като подстригване на магистратски и депутатски имунитети, а също и бройки.         

През 2002 г. предложените лично от Надежда Михайлова конституционни промени срещнаха възпитания безинтерес на Симеон Сакскобургготски. Още беше твърде жива раната, нанесена му лично от дамата, която сега иска точно това, което високомерно и лекомислено е отблъснала преди по-малко от година — политическо съдружие и подкрепа за правителството. (Заради нейната лична намеса партията НДСВ не бе приета за член на Европейската народна партия).

Междувпрочем, политическият момент около 2001-2002 г. е уникален с едно нещо — това бе рядък случай за всичките изминали години след 1989-а, когато бе възможно конституирането на т. нар. конституционно мнозинство. Което означава две трети от депутатите, формирани основно измежду състава на управляващите НДСВ и ДПС, но и с подкрепата на СДС, които да обсъдят и гласуват конституционните промени. 

Накрая обаче публичен дебат по темата така и не се състоя. Дебатът дори не влезе в пленарна зала! От това загуби обществото ни, но то нехае. Политическите сили не намериха за необходимо да се възползват от уникалния шанс, който най-вероятно няма да се повтори поне до края на второто десетилетие на този век. След това вече от него няма да има смисъл… 

Аз също съм изкушен от „инструменталното“ отношение към институциите и конституцията. Нали институциите са помощно средство за постигане на обществени цели — важен, но съвсем не единствен набор от средства! Ще прибягна до една автометафора: както скоростната кутия на автомобила, който трябва да ни придвижи от една точка до друга, така и конституцията трябва да осигури ефективното взаимодействие на управленските механизми. Изобретателят на скоростната кутия обаче неслучайно е заложил различни режимни конфигурации, според целите на движението и динамичните условия на пътя. Първата скорост е за тръгване от място — с най-ниски обороти, но с най-висока степен на мобилизация и напрежение. Разходът на социално гориво е най-масиран. Пресеченият социален терен предполага и различна управленска „предавка“! По неравен път или по нагорнище — втора скорост! Стабилна, съсредоточена и достатъчно мощна, тя осигурява равномерно постъпателно развитие и движение напред! Третата и четвъртата скорост са за изпреварване на равно и спускане по надолнище. 

Как е при нас? Ако продължим с автомобилната метафора, ние по-скоро като че ли потегляме на трета скорост, давим мотора с излишна пушилка, караме на полусъединител и не сме освободили докрай ръчната спирачка. А всъщност, накъде сме тръгнали все пак?

Ще попитате, не можехме ли при тръгване да потеглим на първа скорост? Преведено това означава: можехме ли през 1990 г. да заложим засилено президентско управление, за да постигнем различна социална цена на прехода?

Със сигурност при този вариант централизираната власт би била по-ефективна и процесите на прехода биха били омекотени и по-безболезнено преодолени. Поне на това ни учи социалната теория на доброто управление. Но всичко това само при едно условие! Ако случим на „просветен“ тиранин (в нашия случай — президент)! Ако открием Нероден Петко по нашите земи — лидер, притежаващ едновременно комбинативния мозък на Айнщайн, политическата гъвкавост на Чърчил и нравствената смиреност на Далай Лама! Тогава — да! Тогава можем преспокойно да денонсираме конституцията за неопределено време и да предоставим държавното кормило в ръцете на Платоновия фаворит! Нека ни изведе на спасителния бряг…

Всъщност, имаме пред себе казуса „Орбан“ в развитие. Да  го следим внимателно. Би трябвало да ни е ясно, че „президентциализмът“ не е само някаква си поправка в конституцията, а цялостен комплекс от законови и административни промени, подчинени на тази „свръхзадача“. Готови ли сме да ги приемем и понесем? Няма ли скоротечно да провидим в следващия спасител поредния Йоло Денев и след месец отново да обърнем кормилото? Няма ли да е късно тогава?

Все пак, да се върнем към началния въпрос: решим ли е днешният консенсусен извод за тоталната нравствена делегитимация на партийнополитическата власт чрез свикване на Велико народно събрание и промяна на конституцията?

Ще променим ли нещо и какво ще е то? Ще заживеем ли по-достойно и ще се завърне ли справедливостта по нашите земи?

И моят отговор е, че днес, през 2013 г., дебатът е закъснял и ненавременен. В него вече липсва съществена част от смисъла за ефективната целесъобразност на конституционния инструмент като средство за прогреса на една държава. Защото преди повече от двадесет години сме избрали своя път и трябва да сме наясно, че лесни и магически спасителни пътечки няма.

Заложихме (подражателски, а не осмислено) на най-дефицитното българско качество — социалната солидарност поне по най-важните въпроси на прехода. Такова не проявихме! Предоверихме се на теория­та, че партиите са най-ефективният механизъм за артикулиране и защита на граждански интереси при взимане на политическите решения. За сметка на това аджамийски пренебрегнахме учебникарското продължение, че политическата култура за постоянен и свиреп граждански контрол върху партийните работи е оная задължителна обратна връзка, която прави демократичния процес пълноценен и ефективен.   

Резултатите са очевидни. Днес отново търсим причините навсякъде другаде, само не и в нас самите. Виновен е моделът, а не твор­ците му. Да го сменим! — е новият всенароден повик… 

Всяко прекъсване е нежелателно и вредно. Прекъсването на исторически режими, мисля, всички сме убедени в това, е нашият национален спорт. Губим историческа памет и поуки за сметка на поредния безсмислен ентусиазъм. Лекомислено обезценяваме гигантски национални усилия и жертви. Никоя майка не изпуска от ръка невръстната си рожба по нанадолнището — ако продължим с алегориите… Не сме във възрастта на своето политическо пълнолетие, разбира се, но вече сме проходили! Учим се как да пазим социалнополитическото равновесие! Спъваме се, падаме, ожулваме си колената… Но чрез прецедентите свикваме да предугаждаме къде са опасностите по трудния път на общественото израстване. Откриваме предизвикателствата. И най-важното — трупаме собствена историческа памет, а това вече означава опит и знания.

След повече от двадесет години да сменяме модела на държавно управление (независимо от неговите явни, но естествени за времето си недостатъци), би било безразсъдна авантюра и проява на най-вредното балканско качество — политическото непостоянство!

Ще имаме ли поне веднъж мъдростта и търпението да дочакаме първата реколта на родната маслинова фиданка?  

 

 

Бележки:

(1) Яне Янев, в интервю за в. „24 часа“, 20.09.2010.

(2) http://www.rzs.bg/index.php?t=3073, 06.09.2010.

(3) http://www.focus-news.net/?id=f15829.

(4) В.„168 часа“, 23. 12. 2011.

(5) Пак там.

(6) Пак там.

(7) Захари Стоянов, „Превратът“, изд. „Български писател“, 1994.

(8) Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“, изд. „Изток-Запад“, 2012. 

(9) Захари Стоянов , „Превратът “, цит. съч.

(10) http://www.svobodata.com/page.php?pid=1598&rid.

(11) Николай Петев, „Отвъд политическия театър през погледа на Жан Виденов“, ИК “Христо Ботев“, 1998.

(12) В. „Лидове новини“, юли 2013.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук