Христо Проданов е роден през 1981 г. в София. Завършва „Политология“ в СУ „Св. Климент Охридски“, след което прави докторат по „Политически комуникации“. Има десетки научни публикации за влиянието на информационните технологии върху политиката и обществото. През 2010 г. излиза първият му цялостно разработен научен труд под заглавие „Дигиталната политика“. В момента е асистент по „История на политическите идеи“, „Политология“ и „Публична власт“ в УНСС.
Загуби и придобивки.
Перспективи за влизане в Шенгенското пространство, в икономическия и валутен съюз
Членството на България в ЕС дойде след геополитическия разпад на бившата социалистическа система. В новите условия България с експортно ориентираната си икономика не можеше да се изолира, а трябваше да се включи в нов геополитически и геоикономически формат. Новоформиращите се партии започнаха да търсят нова външна легитимация от водещите партии на ЕС и обявиха по един или друг начин, че са за „път към Европа“. Независимо от острите различия между тях, по въпроса за включването на България в Евросъюза имаше много широк консенсус. На страните членки, както и на самите лидери на ЕС, беше необходимо време да осъзнаят, че разширяването на общността няма алтернатива, че то трябва да се превърне в стратегически приоритет.
Близо две десетилетия бяха необходими, за да бъдат проведени и доведени до успешен край преговорите за членство. И колкото различните управляващи през периода на т. нар. преход да се опитват да си приписват заслугите за членството на България в Съюза, истината е, че това е един дълготраен, сложен и противоречив процес, в който всички управления на страната от 1990 г. до 2007 г. в една или друга степен са давали своя принос.
Началото на този процес е поставено още през 1990 г., когато се подписва Спогодба за икономически отношения. И продължава:
— през 1993 г. с подписаното споразумение за асоцииране;
— през 1995 г. с подадената молба за членство;
— през 1999 г. с решението за започване на преговори;
— през 2000 г. с отпадане на шенгенските визи;
— през 2004 г. с приключване на преговорите;
— през 2005 г. с подписания договор за присъединяване.
И така до 1 януари 2007 г., когато България най-накрая придобива статута на пълноправен член на ЕС и официално става част от семейството на богатите страни, получава нови възможности за развитие и търговия, надява се, че ще излезе от периферната си позиция, и всички вярват, че страданията са свършили, че оттук нататък започва период на бърз просперитет за държавата и нацията.
Всички мислят, че мъките на т. нар. преход вече са приключили, че мечтите за едно по-добро бъдеще са на крачка разстояние, че е достатъчно само да протегнеш ръка и да откъснеш своята златна ябълка. Но както твърде често става с мечтите, а за съжаление още по-често с мечтите на българския народ, този блян се оказва мит, митологема. Тя се е настанила в масовото съзнание поради засилената политическа, медийна и всякакъв друг тип пропаганда, която в продължение на години е формирала и моделирала масовото съзнание, за да създаде поредица от фалшиви и нереалистични очаквания за по-добро бъдеще и за по-достоен живот. Оказва се, че ползите за страната и за обикновения българин далеч не са такива, каквито сме си ги представяли. България влезе в семейството на богатите, но не стана богата. България влезе в ЕС, но не стана член на еврозоната и на Шенген.
Очакванията при влизането на България в ЕС?
Какво се реализира и какво не?
Очакванията от членството на страната в ЕС могат най-кратко да бъдат синтезирани в типичното за нашия манталитет становище, че „след като българските политици не са способни да ни оправят, трябва да дойде някой отвън и да направи това вместо тях“. Общественото мнение от относително скептично към евентуално членство в началото на 90-те години става силно положително през следващите години. Например по данни на НЦИОМ през 2006 г. 74% от българите одобряват приобщаването на страната към ЕС, а 54% не одобряват отлагането му под никаква форма (1). Само по себе си това е достатъчно показателно за свръхочакванията към членството в общността.
1 януари 2007 г. е ден на всенародни тържества и надежди за по-добро бъдеще. Всички вярват, че проблемите са останали в миналото, че те ще бъдат решени с магическа пръчка, а демократичното и прогресивното развитие на страната нямат алтернатива. Какво обаче се случва в действителност?
1. Икономика, социална политика и доходи
При влизането на страната в ЕС доминира убеждението, че бързото икономическо развитие, качествената промяна в начина и в стандарта на живот са неизбежни. Основанията за това не са малко. Те отиват отвъд клишето, че „влизаме в семейството на богатите страни“. Например, според доклад на Центъра за икономическо развитие за 2006 г. икономическият растеж възлиза на 6,5%, а това са безпрецедентни за целия период на прехода нива; бизнес климатът се подобрява с невижданите 8,5 пункта; чуждестранните инвестиции възлизат на 3,5 млрд. евро; безработицата е на нечувано ниски нива; доходите се осъвременяват ежегодно и надхвърлят значително ръста на инфлацията и това е видно от данните за увеличаване на търсенето и предлагането на стоки и услуги (2). Всъщност е минало вече десетилетие от момента, в който страната започва възходящ тренд на развитие, чиято кулминация настъпва през 2008 г. В този смисъл очакванията на хората за сериозно засилване на тези възходящи тенденции и за бързо забогатяване изглеждат напълно оправдани.
Частичното тези очаквания се реализират до края на 2008 г., когато в пиковия момент на социално-икономическо развитие „палачинката се обръща“ — избухва световната икономическа криза. От 2009 г. тя трайно се настани и у нас. За развитието на нейните негативи на родна почва допринасят поредица от фактори. Като се започне с кризата в еврозоната и фалитите на някои европейски страни, мине се през разминаванията между политическа и икономическа интеграция в ЕС, през неадекватната и усилваща кризата политика на българските правителства, които подцениха нейното влияние, с все по-нарастващите мизерия, отчаяние, липса на перспективи и с все по-намаляващата вяра на нашите сънародници, че един ден нещата ще се подобрят. И факторите за това не са малко:
— дълговата криза в еврозоната е един от ключовите фактори за задълбочаване на кризисните процеси в страната. Държавите от ЕС са не само основен търговски партньор на България, но и основен източник на инвестиции. Задълбочаването на кризата там неизбежно води и до задълбочаването ù у нас. Така например много от фирмите не успяха да се преориентират към други пазари, което доведе до фалити, съкращаване на производства и ръст на безработицата. Само по себе си това се превърна във фактор за намаляване на потреблението и растежа. Намаляването на инвестициите в българската икономика предизвика аналогичен ефект. Два от стълбовете на растежа — инвестиции и потребление, претърпяха сериозен спад;
— още при приемането на бюджета за 2009 г. тогавашното правителство на тройната коалиция подцени негативните ефекти от кризата. Предвиждаше се сериозен растеж, който трябваше да се превърне във фактор за повече приходи, но това не се реализира. Предвиждаше се увеличение на доходи, пенсии и социални разходи, които да се превърнат във фактор за растеж. За съжаление това не се случи в степента, в която се очакваше, и огромна част от средствата бяха изразходвани още през първата половина от годината;
— влизане в еврозоната беше един от първите ангажименти на спечелилата изборите партия ГЕРБ през 2009 г. Тази цел създаде немалко предпоставки, довели до тежкото финансово-икономическо състояние, в което днес се намира държавата. За да симулира бюджетната стабилност, правителството задържа плащанията към бизнеса. А това доведе до масови фалити, увеличаване на безработицата, намаляване на потреблението и производството, увеличаване на междуфирмената задлъжнялост. В резултат беше спрян естественият икономически цикъл, колелото на икономиката не се завъртя, а това доведе до икономическа стагфлация и само по себе си се превърна във фактор за развитие на прокризисни процеси;
— непредвидимостта на правителството на ГЕРБ го превърна в усилващ кризисните процеси фактор. Колебанията относно пенсионната реформа, противоречивото говорене за ДДС, некоректното поведение към ключови инвеститори, неравното отношение спрямо бизнеса и пр. доведоха до развитие на редица негативни процеси, като невъзможност за планиране дори в близка перспектива, песимизъм, отблъскване на инвеститори, недоверие към страната и изтичане на капитали;
— липсата на реформи през последните години доведе до това, че страната навлезе в кризата в изключително тежко състояние, с парализирани институции, огромна държавна администрация и пр. Въпреки сериозните заявки за реформи, реформаторският „устрем“ на дошлото на власт през 2009 г. правителство на ГЕРБ секна още в първите месеци на управлението му. Вместо административна реформа, беше проведена административна проформа, администрацията беше раздута с ненужни и често вредни звена, като Специализираният съд или БОРКОР, не бяха реформирани приходните агенции и социалните системи, насочен беше огромен финансов ресурс към нереформирани системи като МВР, пенсионната реформа беше забавена, бюджетният сектор започна да гълта повече средства. Създадени бяха институции, чиято основна функция беше да усвояват бюджетни средства;
— насочването на ограничения бюджетен ресурс в нерентабилни сектори е не по-маловажен проблем. Сектори като здравеопазване, образование, наука, общини бяха оставени на заден план. Това доведе до сериозни дефицити в секторите с висока добавена стойност, които са в състояние да изведат страната от кризата, а именно науката и здравеопазването;
— административната и политическата корупция са съществена част от причините, довели до отблъскване на инвеститори. В резултат инвестициите, като фактор за растеж, достигнаха непознат до момента спад;
— контрабандата и сивата икономика нараснаха от 15-16% на 30-40%, според различни оценки, и представляват сериозен фактор за задълбочаване на кризисните процеси в страната. С този гигантски паричен ресурс биха могли да се финансират всички сектори, за които средствата не достигат. Той би могъл да се превърне в значим фактор за държавни инвестиции и създаване на работни места. Това са средства, с които може да се води адекватна социална и подоходна политика, да се инвестира в наука, здравеопазване, образование, в потреблението и растежа;
Какви са резултатите?
— липса на бюджетни приходи и ежегодни бюджетни дефицити;
— изразходване на резерва и смъкването му до санитарния минимум от 4,5 млрд. лв. за дълъг период от време. Към август 2013 г. той възлиза на 5,8 млрд. лв., но част от него вероятно ще бъде изразходван в началото на 2014 г., когато предстоят нови плащания по външния дълг;
— трупане на нови дългове и увеличаване на брутния държавен дълг на 37 млрд. евро към края на първото полугодие на 2013 г., по данни на БНБ. Българските фирми имат кредити към фирми майки за над 16,2 млрд. евро, банковата ни система дължи 6,2 млрд евро, а държавата 3,1 млрд. евро;
— безпрецедентни нива на междуфирмената задлъжнялост, като според синдикатите тя надвишава двойно БВП и възлиза на около 160 млрд. лв., а според някои оценки е над 200 млрд. лв.;
— масови фалити на дребния и средния бизнес, като за последните три години в страната са фалирали над 100 000 дребни и средни предприятия;
— огромен спад на чуждестранните инвестиции, като днес за първи път от 22 години те са отрицателно число, а от страната изтичат капитали. Само за 2011 г. те са намалели с нови 700 млн. лв. и докато през 2008 г. са възлизали на около 6 млрд. евро, то през миналата година са едва 567,5 млн. евро;
— ниски нива на усвояване на европейските фондове, като в това отношение по различните програми днес България се нарежда на 25-26-о място от всички страни-членки на ЕС;
— повишаване на лихвите по кредитите, което минира огромна част от възможностите за инвестиции, за намаляване на безработицата и за увеличаване на потреблението с резултат неадекватни опити за административни и нормативни регулации;
— контрабандата и сивата икономика струват на бюджета милиарди годишно и формират 1/3 от БВП, част от които могат да бъдат пренасочени към увеличаване и реорганизиране на социалните разходи, към покриване на дефицитите, към държавни инвестиции в икономиката, които да стимулират потреблението и икономическия оборот;
— фалити и неплатежоспособност на голяма част от общините, които нямат ресурс да се справят с непосредствените битови проблеми на хората, а още по-малко да бъдат фактор за съфинансиране на проекти по европейските фондове. Това, от една страна, води до увеличаване на местните данъци и такси, от което потърпевши са бизнесът и хората, а от друга — до недофинансиране на базови комунални дейности със социален характер.;
— повече от двоен ръст на безработицата. От около 6% през 2008 г., днес тя вече възлиза на близо 13%, а очакванията са до края на 2013 г. да надхвърли 14%;
— замразяване или в най-добрия случай минимален ръст на доходите, което в контекста на двупроцентовата инфлация през последните няколко години означава по същество обедняване;
— маргинализация и социално изключване на големи групи в обществото, което в дългосрочен план ще има тежки социални последствия, особено по отношение на малцинствените групи, на престъпността и на конкурентоспособността на икономиката.
Очакванията на българите за подобряване на битието им, на собственото им материално и социално положение остават нереализирани. Нещо повече, перспективите за подобрение не изглеждат добри, а управлявалата доскоро партия ГЕРБ беше свалена след безпрецедентни за България масови граждански протести.
Това е ясно илюстрирано в изследване на „Алфа рисърч“, според което за 92% от българите причина за тези протести са социално-икономическите проблеми на хората (3). Пак според проучване на „Алфа рисърч“ от септември 2012 г.: 42% смятат, че финансовото състояние на семейството им се влошава, а 51% — че се влошава икономическото състояние на страната; ако в първите години на кризата около 40% от анкетираните са очаквали бърз изход от нея, то към датата на проучването тези очаквания се споделят от едва 18% (4).
Изглежда, че след 6 години членство в ЕС българите са по-бедни, по-обезверени и по-отчаяни. Нито едно от очакванията за подобряване на материалното им битие не се е реализирало. Вместо на позитивни, сме свидетели на негативни тенденции и очакванията са те да се задълбочават.
Факторите са както външни, свързани със световната икономическа криза и дълговата криза в еврозоната, така и вътрешни — продукт на необмислената политика на българските правителства. Днес решаването на финансово-икономическите проблеми в Европа изглежда единственият изход за нормализация и постепенно излизане от блатото, в което се намира страната. Перспективите за това далеч не са добри. Особено в контекста на задълбочаващата се рецесия в много от страните членки.
Остава да се надяваме на по-адекватна политика от страна на новоизбраното българско правителство, но в крайна сметка и то е с вързани ръце и ще разполага с ограничени лостове за влияние върху кризисните процеси, докато Европа не реши собствените си финансово-икономически въпроси.
2. Европейските фондове
Когато България влезе в ЕС на 1 януари 2007 г., българите все още гледаха на него не толкова като на политически, икономически и валутен съюз, колкото като на донор на средства за развитие на българската икономика. За това немалка роля изиграха и българските политици. В спекулирането с тезите за милиардите от европейските фондове и за „планините от злато“, които ще се изсипят върху страната ни, те намериха универсално оправдание за непопулярните реформи и мерки, предприети в името на членството.
Нещо повече, спекулациите около усвояването на европейските фондове се превърнаха в неизменна част от политическото говорене и в сериозен фактор за въздействие върху общественото мнение. С това обяснение българите „преглътнаха горчивия хап“ и приеха затварянето на III и IV блок на АЕЦ „Козлодуй“. Очакваше се в икономиката да се влеят милиарди, които да подобрят инфраструктурата, земеделието, администрацията, бизнеса, промишлеността, да повишат жизнения стандарт на населението. Да, фондовете изиграха известна роля в това отношение, но то не беше достатъчно, за да се почувства осезателна промяна към по-добро.
Днес страната е на едно от последните места в ЕС по реално усвоени средства. След 6 години членство в общността усвояването на европейските фондове продължава да бъде системен проблем за България, гигантско предизвикателство, особено в условията на криза. Те бяха единственият „сигурен“ финансов ресурс, който се предполагаше, че ще послужи за компенсиране на държавните и на чуждите инвестиции. Това не се случи. Някои от причините са:
– липсата на административен капацитет;
– липсата на стратегическа посока;
– временното разтуряне на министерството по усвояване на европейските фондове от предишното правителство, с което не само беше убит първоначалният устрем, но и бяха разрушени вече изградени и функциониращи административни звена;
– намалените средства към общините, в резултат на което беше отнет необходимият ресурс за съфинансиране на проектите;
– липсата на достатъчно активна разяснителна кампания и на достатъчно стимули за кандидатстване по проектите;
– сложните административни процедури по кандидатстване;
– постоянните проверки на всевъзможни контролни органи;
– корупцията;
– и не на последно място, насочването на ресурса на фондовете основно към инфраструктурни обекти.
В резултат от всичко това много сектори на икономиката останаха без достатъчно възможности за усвояване на евросредства, а това доведе до стагнация и дефицити в науката, здравеопазването, образованието, пенсионната система, до регионални дисбаланси и пр.
Още преди присъединяването си към ЕС България получаваше средства по линия на т. нар. предприсъединителни фондове с цел подпомагане на усилията ù да ускори политическите, икономическите и институционалните реформи. Това ставаше по три програми, открити още през 2000 г.
Първата е програма ФАР. Тя се концентрира преди всичко върху подобряване на работата на администрацията и административния капацитет.
Втората е програма ИСПА, свързана с реализиране на проекти в областта на транспортната и екологичната инфраструктура.
И третата е програма САПАРД, която подкрепя проекти в областта на земеделието и развитието на селските райони.
Усвояването на тези програми вървеше с относително добри темпове някъде до средата на 2008 г., когато страната се изправи пред заплахата да загуби около 1 млрд. евро в резултат на сериозни злоупотреби. България се превърна в най-разследваната от ОЛАФ страна, в чуждите и родни медии започнаха да излизат статии със сензационни заглавия като „България – първенец по измами с предприсъединителни фондове“. Така например през 2010 г. докладът на ЕК за защита на финансовите интереси на общността констатира, че България е най-разследваната за измами страна в ЕС, като от 706 докладвани през 2009 г. случая за нередности 376 са български – 307 по САПАРД, 65 по ФАР и 4 по програма ИСПА. Постепенно започна да се натрапва клишето, че ние сме най-корумпираната държава в ЕС. Клеймо, което нито едно от управлявалите през периода правителства не успя да изчисти и то до ден-днешен стои върху страната.
Тогавашното правителство на тройната коалиция бе изправено пред сериозни критики от страна на партньорите и от опозицията, а общественото мнение трайно се насочи срещу управляващите. Всички опити на правителството да отклони тези критики удряха на камък, а това „наливаше вода в мелницата“ на тогавашната извънпарламентарна опозиция в лицето на ГЕРБ. Тя издигна като свои основни лозунги усвояването на фондовете, борбата с корупцията и престъпността. И въпреки че до края на мандата си тройната коалиция успя да отблокира всички средства, ГЕРБ спечели изборите със сериозно мнозинство. Още в първия си работен ден новото правителство вкарва в употреба клишето: „На тях им ги спират, на мен ми ги пускат“. Едно клише, което все още представлява сериозен фактор за формиране на политически предпочитания.
След влизането на страната в ЕС на 1 януари 2007 г. постепенно започва усвояване на средства от т. нар. структурни фондове и Кохезионния фонд. Те представляват много по-голям и значим финансов ресурс за догонващото развитие, от което се нуждае България. В рамките на първия програмен период от 2007-2013 г. са договорени общо 11,35 млрд. евро, от които 9,35 млрд. евро са по европейските фондове и 1,99 млрд. евро са национално съфинансиране (5).
В началото усвояването върви трудно и с бавни темпове. Причините са свързани с липсата на опит, на административен капацитет, на адекватна политика по усвояването, първоначалното подценяване на ролята на европейските фондове, липсата на добра бизнес среда, на достатъчно на брой и адекватно подготвени проекти, високите нива на корупция, началната фаза на усвояване, липсата на средства за съфинансиране на проектите, особено през последните няколко години, когато бизнесът и общините останаха с ограничен финансов ресурс и пр.
За 2009 г. има усвоени средства по шест от програмите. Най-висок е процентът при ОП „Конкурентоспособност“ – 81,55%, следвана от ОП „Административен капацитет“ – 79,07% (но в цифрово изражение това е малка сума на фона на останалите програми), и от ОП „Транспорт“ – 74,93%. По други три програми са усвоени под 20%: ОП „Човешки ресурси“ – 4,61%, ОП „Регионално развитие“ – 15,49%, и ОП „Техническа помощ“ – 18,31%. Най-зле е положението при ОП „Околна среда“, по която няма усвоени средства.
За 2010 г. единствената програма, по която има разплатени средства, е ОП „Транспорт“ – 22,75%. Средствата са дошли от Европейския фонд за регионално развитие (ЕФРР), от който се финансират проектите за техническа помощ и за метрото.
За 2011 г. отново единствената програма с разплатени средства е ОП „Транспорт“ – 4,35%, а за останалите програми процентът е нула (6).
През първите няколко години от членството България фактически е донор на средства за ЕС, тъй като вноската ù в общия бюджет надвишава значително размера на усвоените средства. Например, според някои анализи за периода от 2007 г. до 2010 г. България е платила в общия бюджет около 3 млрд. лв., докато в същото време е усвоила едва около 1,5 млрд. лв.(7) Според други, още през първата година на членството си България излиза на плюс, като вноската тогава се равнява на 595 млн. лв., а страната е получила 1,2 млрд. лв. (8) Според трети за периода януари 2007 – септември 2011 г. страната е усвоила 7,7 млрд. лв., а вноската в общия бюджет на ЕС се равнява на 4,5 млрд. лв. (9)
Когато става въпрос за цифрите и процентите около усвояването на европейските фондове, винаги има различни интерпретации, а в немалко случаи и произволно хвърляне на цифри във въздуха. Дори на официалните цифри и факти е трудно да се има доверие. Често това се превръща във фактор за остри политически дебати и сблъсъци, като управляващи и опозиция взаимно се „надцакват“ по повод усвояването на средствата, използвайки различни аргументи, цифри и факти. Това се използва за манипулиране на общественото мнение, за зараждане на евроскептицизъм, за различни тълкувания, чрез които всеки се стреми „да придърпа чергата към себе си“.
Като сравнително достоверен източник на информация може да се разглежда анализът на евродепутата от левицата Евгени Кирилов. Той черпи сведения за усвояването на фондовете от първа ръка, от бюджетната комисия към ЕП и директно от ЕК. Тук не се наблюдават особени отклонения от официалната информация, която идва от Министерския съвет. Според него в края на 2012 г. са били усвоени едва 36,19% от трите структурни фонда – Европейския фонд за регионално развитие (ЕФРР), Европейския социален фонд (ЕСФ) и Кохезионния фонд (КФ), въпреки че се наблюдава ръст от 13% в усвояването от началото на същата година. Това е далеч под средноевропейското равнище от 47,14%, което поставя най-бедната страна- членка на едно от последните места (10).
Като се има предвид, че усвояването на 100% от средствата е практически невъзможно, за което говори фактът, че няма такава страна членка на ЕС, това едва ли е толкова голям проблем. Но предвид бавните темпове на усвояване и в крайна сметка обстоятелството, че днес фондовете са сред малкото фактори за растеж, това изглежда доста притеснително. Остава да се надяваме, че след като средствата вече са договорени, по-голямата част от проектите ще бъдат изпълнени и своевременно разплатени.
Цифрите и процентите илюстрират общата картина за темповете, с които се усвояват средствата, но в никакъв случай не дават адекватна информация накъде се насочват те. Това е и една от основните причини, поради които самите фондове не водят до някаква съществена или поне осезаема промяна в качеството на живот в страната.
Обществена тайна е, че фондовете се насочват предимно в нерентабилни сектори, в зависимост от определени политически и икономически интереси. Така например, през последните няколко години бяха занемарени редица сектори на икономиката, като в абсолютен приоритет беше превърнато строителството на магистрали, проектите се печелеха от предварително избрани фирми, малкият и средният бизнес не успя да се включи достатъчно активно в тях – било поради липса на средства за съфинансиране или от страх да не затъне в кредити, било поради един или друг тип натиск, поради неспособност за изготвяне на качествени проекти.
Общините, особено малките, не успяха да се възползват в пълна степен от ресурса на фондовете, поради намалените от държавата средства. Много от тях изпаднаха във фалит и няма как да се очаква една фалирала и затънала в дългове община да намери ресурс, с който да съфинансира проекти. Вместо това средствата бяха насочвани към големите градове. Поради това, че там е ситуиран едрият бизнес, а и с чисто политически мотиви. Създадоха се сериозни регионални дисбаланси. Появи се порочната практика европейски средства да се дават на радиа и телевизии за популяризиране на европейски програми и различни кампании. Само по себе си това едва ли щеше да представлява особен проблем, ако не правеше медиите зависими от интересите на тези ведомства, на хората, които ги управляват, и на управляващата към съответната дата партия. Така, колкото и парадоксално да изглежда, фондовете се превърнаха във фактор за ограничаване на медийната свобода, за корупция и пр. Много са случаите на неправомерно, неадекватно и дори вредно усвояване на средствата. Ако тези вредни практики не бъдат прекратени, колкото и средства да бъдат усвоени занапред, това няма да доведе до положителните ефекти, които българите чакат вече 6 години.
Предстои следващият програмен период – от 2014 г. до 2020 г. Очертава се през него България да получи около 15 млрд. евро. Това е значим и изключително необходим на страната финансов ресурс. Особено в условия на криза, когато фондовете са сред малкото източници на растеж и една от малкото възможности за подобряване на благосъстоянието на хората и на държавата.
Доколко тези средства ще бъдат усвоени, дали сме се поучили от грешките и неуспехите, ще можем ли наистина да използваме ресурса на фондовете за постигне, ако не на значимо сближаване със стандарта на живот в останалите страни-членки, то поне на минимално подобряване на жизненото равнище у нас, предстои да видим. Обратното би означавало още 7 години излъгани очаквания. През изминалите няколко години поне рухна митът, че европейските фондове представляват универсално лекарство срещу мизерията.
3. Правова и демократична държава,
напредък в борбата срещу престъпността и корупцията
Забавените реформи и липсата на достатъчно голям напредък в борбата срещу организираната престъпност и корупцията до последния момент заплашваха с отлагане на членството за 2008 г. или с налагане на предпазна клауза. Все пак преговорите бяха проведени успешно, страната постигна членство на 1 януари 2007 г., а предпазна клауза не беше наложена. Вместо това беше въведен т. нар Механизъм за сътрудничество и проверка (МСП), който започна да действа от същата дата. „Механизмът подпомага и оценява напредъка на България в областта на съдебната реформа, борбата с корупцията и организираната престъпност, така че страната да е в състояние да изпълнява и прилага изискванията на правото на Европейския съюз (ЕС) и да се ползва с доверието на останалите държави-членки като пълноправна част от ЕС, като обща зона на свобода, сигурност и правосъдие“ (11).
Въвеждането на този механизъм е прецедент в ЕС. Той е индикатор за липсата на достатъчно доверие в способността на страната да се справи с посочените проблеми и се разглежда като гаранция, че започналите вече реформи ще бъдат успешно финализирани. Механизмът се изразява в регулярни доклади за състоянието на съответните сектори, които се оповестяват два пъти годишно — първият доклад акцентира върху техническите аспекти и проблеми в засегнатите сектори, а вторият съдържа и политически оценки. Докладите съдържат и препоръки какво трябва да се направи, за да бъде постигнат необходимият напредък за превръщане на България в правова държава.
Предвиждаше се срокът на механизма да бъде 5 години, след което в зависимост от постигнатото да бъде преценено дали той да отпадне. Важно е да се уточни, че периодът съвпадна с 5-годишния мандат на предишния ВСС и с по-голямата част от 7-годишния мандат на предишния главен прокурор, а това са две от институциите, от които в голяма степен зависи напредъкът на страната по механизма.
Първоначалните очаквания бяха, че той ще бъде мощен стимул българските власти да продължат с реформите и подобряването на работата в споменатите области. За съжаление обаче това не се случи. Ако преди страната бе подтиквана към някакви реформи, а стимул за тях беше приемането в ЕС, то с отпадането на този стимул българските власти започнаха да нехаят за изпълнението на поетите ангажименти.
Това излезе на бял свят още с първия доклад от 2007 г. Той бе критичен по отношение на съдебната система, борбата с организираната престъпност и корупцията и общественото мнение стана силно скептично. Критиките бяха насочени предимно към незадоволителните резултати от разследванията на поръчковите убийства. Управляващите продължиха да подценяват или да не обръщат необходимото внимание на проблема. Това продължи до 2008 г., когато докладът бе още по-критичен, съпътстван с жестоки оценки, спиране на предприсъединителни фондове, акцент върху корупцията и измамите с европейски средства, остри реакции от страна на обществото. „Съчетано с факта, че това става точно една година преди редовните парламентарни избори в България, внезапно Механизмът за сътрудничество и проверка (МСП) започва да изглежда като много сериозен инструмент на ЕК за влияние вътре в страната. Това съвпада с едно специфично развитие на националното обществено мнение – до началото на 2008 г. страната се намира в период на стабилен икономически растеж, който трае над 10 години и който постепенно намалява относителната тежест на бедността и безработицата като най-значими проблеми за общественото мнение. От началото на 2007 и през цялата 2008 г. за първи път корупцията се очертава като основен проблем в България – и по този начин за първи път вътрешните очаквания за реформи в правосъдието съвпадат с посоката на външния натиск, упражняван чрез МСП“(12).
Управляващите започнаха да осъзнават размера на проблема и да се задействат, но все още им трябваше време, за да изградят необходимата комуникация, да идентифицират проблемните сектори и правилните решения, да пригодят препоръките към българските условия, както и техническо време за тяхното изпълнение. През целия период обществото, а и европейските институции, бяха свидетели на почти ежедневни корупционни скандали, престъпления и оневиняване на представители на организираната престъпност. Типични примери в това отношение са т. нар. скандал „Батко и братко“, заменките, множеството корупционни скандали около депутати и министри и пр. И въпреки това в доклада от юли 2009 г. прозвучаха някакви положителни нотки. Отпаднаха много от предходните критики, свързани с недостатъчния напредък в разследването на поръчковите убийства или с неадекватната комуникация.
През същата година на власт дойде правителството на ГЕРБ. То започна с „летящ старт“, силни заявки за още по-голямо интегриране на страната в ЕС, за борба с организираната престъпност и корупцията, за реформи в законодателството и в съдебната система. Още в началото на мандата бяха реализирани зрелищни полицейски операции срещу организираната престъпност. Най-емблематичните от тях са „Наглите“ и „Октопод“. В докладите присъстваха констатации като „правителството има воля“ или „силен устрем за реформи“, които се превърнаха в силни пропагандни инструменти и доверието към кабинета нарасна значително. Още повече че ГЕРБ дойде на власт именно с лозунгите за възстановяване на доверието на европейските партньори, за безкомпромисна борба с организираната престъпност и корупцията.
Това обаче не трая дълго. Задържаните по знаковите дела един по един излязоха на свобода, делата се точат във времето, приказките, че корумпираните представители на „тройната коалиция“ ще получат възмездие, останаха на ниво декларации. Вместо да реформира службите, правителството в лицето на МВР започна да ги използва за политически цели и за политически поръчки, за натиск върху хората, бизнеса и политическата конкуренция. Злоупотребата със специални разузнавателни средства (СРС) се превърна в масова практика и от средство за борба с организираната престъпност и корупция — в самоцел и в инструмент за реализиране на политически интереси. Реформите в службите се изчерпаха с даване на огромни правомощия в ръцете на министъра на вътрешните работи, което създаде гигантски възможности за злоупотреби.
Реформа в съдебната система също не се извърши. Тя се компенсира с промени и завишаване на наказанията в НК и НПК, със създаване на специализиран съд, за който има достатъчно основателни съмнения, че се контролира от управлявалата към онзи момент партия, с критики, обвинения и конфронтация между изпълнителната и съдебната власт, с пряка намеса в неговата работа, с кадруване в системата на правораздаването, с назначаване на верни и партийно лоялни съдии и прокурори.
След две години на относителен обществен и медиен комфорт управляващите от ГЕРБ постепенно сами започнаха да се замесват в корупционни скандали. Емблематичен пример в това отношение са подслушаните разговори на премиера с Мишо-Бирата, които дават основания да се смята, че контрабандата се контролира от най-високо ниво в държавата. Скандали избухнаха и около бившия министър на вътрешните работи и неговото имотно състояние. Почти ежедневие станаха корупционните скандали в земеделското и други министерства. Борбата с престъпността се изврати в откровена полицейщина и злоупотреби с власт.
Още през 2010 г. някои държави обвързаха членството на България в Шенген с напредъка по изпълнението на препоръките по механизма, поради което страната не успя да влезе в зоната без граничен контрол. Контрабандата и сивата икономика се увеличиха двойно и от 15-16% достигнаха до безпрецедентните 30-40%, по данни на различни неправителствени организации. С над 60 лобистки закона предишният парламент се превърна в емблема за лобизъм и корупция. България продължи да слиза все по-надолу в класациите за корупция и през 2012 г. стигна 75-о място от 176 държави, с което стана една от най-корумпираните държави в ЕС, изпреварвана само от затъналата в криза Гърция. По корумпираност България се нарежда след държави като Либерия и Тунис (13). В резултат на всичко това през юни 2012 г. механизмът не само не отпадна, но и страната стана обект на може би най-острия доклад за периода на членството. Взето бе безпрецедентното решение следващата оценка да бъде отложена с 18 месеца, когато се предполага, че страната ще се управлява от друго правителство.
Всичко това предизвика остър обществен негативизъм и силни критики от страна на опозицията, която внесе поредния вот на недоверие във връзка с доклада. В мотивите на вота се посочва: „ГЕРБ се провали в почти всички сфери на държавното управление. Особено силно това личи в областта на човешките права, разделението на властите, независимостта на съдебната власт и спазването на конституционно закрепените демократични принципи. Най-уродливата проява на тази политика е системният натиск върху съдебната власт с цел тя да бъде подчинена на изпълнителната. Не са случайни и заключенията в доклада на ЕК, че все още стоят открити въпроси относно независимостта на съдебната власт, че „независимостта на съдебната власт също бе поставена под въпрос, след като отделни съдии бяха пряко критикувани от политическите среди“ и че „основни принципи като независимостта на съдебната власт невинаги бяха напълно спазвани“. За първи път на шестата година от членството ни в ЕС се появява констатация за „липса на насока на политиката, което възпира напредъка“ (14).
Към този момент партия ГЕРБ все още разполагаше със солидно парламентарно мнозинство, гарантирано с подкрепата на независими народни представители. Вотът претърпя провал. Въпреки това отново не бяха предприети необходимите стъпки в правилната посока. Дори напротив. Скандалите продължиха да запълват политическото ежедневие, натискът върху съдебната система също, корупцията остана страшен бич за страната, реформи не се правеха, злоупотребата със СРС-та и постоянното изтичане на записани разговори в публичното пространство разкриха незаконни действия на висши държавни ръководители, бившият вътрешен министър и министърът на земеделието станаха клиенти на Прокуратурата, не е изключено същата съдба да сполети и бившия премиер.
Ще бъдат запомнени скандалите с избора на нов Висш съдебен съвет, на нов главен прокурор и най-вече на членове на КС, които бяха съпътствани с достатъчно основателни съмнения за корупция, кадруване, политически назначения в съдебната система и остри реакции от страна на ЕК. Особено негативен беше отзвукът от проваления избор за член на Конституционния съд на скандалната съдийка Венета Марковска, съпътстван с тежки съмнения за търговия с влияние и със заплаха, че страната може да стане обект на извънреден доклад.
Известни надежди дават дейността на новия главен прокурор Сотир Цацаров и новото програмно правителство, което започна реформи в сектора за сигурност и поне на думи е твърдо решено да постигне необходимия напредък.
Оттук нататък само едно е сигурно — каквото и да бъде отчетено в следващия доклад по механизма, той в никакъв случай няма да бъде последният. И още нещо много важно — едва ли някога през последното десетилетие страната е била обект на толкова високо недоверие от страна на европейските партньори, колкото е днес.
Азбучна истина е, че доверие се губи лесно, но се печели трудно. Днес страната се управлява от програмен кабинет, който разполага едва с половин година да отговори на очакванията на ЕК. Моментното състояние на държавата, загубеното вече доверие, скандалите от последните месеци и малкото време за постигане на напредък не дават особени надежди.
Важно е да се отбележи, че общественото мнение не гледа на наблюдението върху страната като на нещо унизително или вредно. Напротив, разглежда го като положително и полезно, като стимул за българските власти да се задействат и да свършат необходимото. В голяма степен това може да бъде обяснено с високото недоверие към българските институции и към самата политическа класа, които 23 години не само не решават проблемите, но вече масово се възприемат като част от тях. Така например, според изследване на ИОО-С от юни 2012 г. доверието в съда е едва 14%, в полицията — 31%, в Прокуратурата — 13,9%, в парламента — 11,7%, в политическите партии — 8,2% (15). В същото време 76,9% подкрепят механизма за сътрудничество и проверка, 76,4% подкрепят продължаването на наблюдението (16) , а 61% възприемат образа на ЕС като положителен (17).
Напредъкът в борбата с престъпността и корупцията, изглежда, е поредното нереализирано очакване. След 6 години членство нещата са далеч по-отчайващи, отколкото когато България влезе в ЕС.
Хората са напълно обезверени и престъпността и корупцията днес се възприемат като първостепенни проблеми за страната. Те в много отношения изместват дори и проблемите със социалното и материалното положение. Или по-скоро хората възприемат своето тежко социално и материално положение като логичен резултат от политическата и административната корупция, от срастването на властта с монополисти, олигарси и организирана престъпност.
Това създаде трайно недоверие към всички институции, към цялата политическа класа, към партийно-демократичната система, доведе до масови улични протести, сваляне на правителството от власт, до политическа, социална, финансово-икономическа и институционална криза, която няма аналог и която все още никой не се наема да предвиди как ще свърши.
С гръм и трясък се сгромолясаха очакванията, че след постигане на заветното членство престъпността и корупцията ще бъдат ограничени до поносими размери, че отишлото си правителство на ГЕРБ ще донесе възмездие за тежкото състояние, до което бяха докарани държавата и хората през периода на т. нар. преход. Предстои да се види какво ще се случи оттук нататък, но перспективите далеч не са розови.
4. Сгромолясаха се и други „розови очаквания“
Очакваше се чрез своите евродепутати България да се бори за постигане на националния си интерес, но това не се случи. Напротив, ЕП беше превърнат в поле, на което се решават вътрешнополитически противоречия, а не се постигат национални приоритети. Един от основните пропагандни инструменти на политическите сили в страната дори акцентира върху това, че представители на конкурентната партия „ходят в Брюксел, за да клепат страната“. Трибуната на ЕП се превърна в пространство за дебати от изцяло вътрешнополитическо естество, чието място е в българския парламент. Бившият министър на вътрешните работи, който е разследван от прокуратурата, отложи свалянето на имунитета си и отпътува за Брюксел, където се оказа, че е търсил външнополитическа подкрепа. Има дори съмнения, че са правени опити за спиране на фондове, което е в пълно противоречие с националния интерес. Както казва Теофан Германов „Брюксел се превръща в нещо като кошче за душевни отпадъци на нашата родна политика, в което всяка партия опитва да топне опонента си, но още по-лошо е, че Цветанов, който наруши всички европейски правила и норми, организирайки мащабно незаконно подслушване, си позволява да се прави на защитник на тези норми тъкмо насред столицата на Европа“ (18). Точно преди изборите представители на Европейската народна партия (ЕНП) пристигнаха в София, за да декларират подкрепа за ГЕРБ. По подобен начин в продължение на години опозицията на бившите управляващи адресираше и поставяше вътрешнополитическите проблеми на европейско равнище. Бяха предизвиквани дебати за свободата на словото, за състоянието на демокрацията, за корупцията и пр. (не че за това нямаше достатъчно обективни основания).
Очакваше се поне минимална нормализация в българския политически живот, но и това не беше постигнато. Политическата агресия е по-силна отвсякога. Основни носители на тази агресия са партии като ГЕРБ и „Атака“. Първите печелят от нея чрез унижение на политическия опонент, страх и противопоставяне. А вторите чрез недопустимо политическо поведение, насаждане на омраза, противопоставяне и дори физически посегателства. Грозните сцени в символа на българската държавност — Парламента, се превърнаха в ежедневие. Българската политическа класа така и не можа да достигне европейските стандарти за политика. Дори напротив, политиката в страната се байганьовизира, шизофренизира и чалгализира.
Очакваше се, че след влизането си в ЕС България ще се превърне в сериозен стратегически център на Балканите. Вместо да се превърне във фактор за ускорена интеграция на страните от Западните Балкани, да използва положението си да стане водеща сила на Балканите, България тръгна по обратния път. Нищо полезно не беше направено по отношение на нормализиране на отношенията с Македония и днес, шест години по-късно, антибългарската пропаганда там продължава с пълна сила. Нищо не беше направено за подобряване на положението на българите в Западните покрайнини чрез инструментите за влияние на страната върху европейските институции, чрез инструментите, които България би могла да използва за подпомагане или стопиране на членството на Сърбия в ЕС. Нищо не беше направено за решаване на двустранните въпроси с Турция и по отношение на обезщетенията за тракийските бежанци. Вместо това българският парламент гласува една унизителна декларация, определяща възродителния процес като „етническо прочистване“, узаконявайки по този начин всички претенции на Турция спрямо България и делегитимирайки нашите претенции спрямо нея. Нищо не беше направено за засилване ролята на България на Балканите, след като изпадналата в тежка криза Гърция очевидно вече е излязла от нея. Стигна се дотам, че след 6 години членство в ЕС България е в много по-тежко положение и много по-слабо интегрирана в европейските структури, отколкото една Хърватия, която съвсем наскоро стана член.
Очакваше се, че загубата на суверенитет и прехвърлянето на част от правомощията на националното правителство към европейските институции ще бъде оправдано. И може би това донякъде е така. В крайна сметка европейските институции са естествен коректив на безчинствата на родната политическа класа. Но от друга страна самата политическа класа използва европейските институции за оправдаване на своите провали в редица сфери. „Това е изискване на Брюксел“ , е едно от най-често използваните клишета, които чуваме днес от българските политици. Кризата в еврозоната е не по-малко използвано оправдание. А закриването на блоковете на АЕЦ „Козлодуй“ е нещо, с което българският народ едва ли някога ще се примири. И това е умело използвано от някои националистически формации. Особено от партия „Атака“, според която в резултат на интеграцията си със Запада страната ни е изпаднала „неоколониалното робство“. Появиха се дори партии, които се обявяват против самото членство в Съюза и призовават за излизане от него. Тези крайни лозунги все пак не са способни да привлекат достатъчно подкрепа. Най-малкото, защото България все още е една от малкото страни, в които доверието към европейските институции надвишава в пъти това към националните.
Очакваше се България завинаги да се раздели със спомена за социалистическото си минало и да се превърне в една съвременна демократична държава. Случи се точно обратното. След 2009 г. в страната се настани едно авторитарно управление, което постепенно установи контрол върху всички институции и започна да ги употребява за своите цели. Авторитетът на институциите беше заместен от авторитета на личността, което доведе до тяхното постепенно разграждане и поставяне в зависимости. Медиите бяха поставени под различни форми на политически и корпоративен контрол. По данни на „Репортери без граници“ за периода 2007-2013 г. България се е сринала от 51-во до 87-о място по свобода на словото и е изпреварвана от държави като Гвинея и Косово (19). Вече бяха споменати случаите на нарушаване на елементарни демократични правила, на кадруване и натиск в съдебната система, на публично раздаване на правосъдие от страна на високопоставени политически лица, на изнасяне на СРС-та от трибуната на парламента, на потъпкване на граждански и политически права, на достатъчно основателни съмнения за потъпкване дори на базовото демократично право на глас.
Свободното пътуване и работа в ЕС бяха сред най-големите придобивки, които членството донесе на страната. Но и нож с две остриета. От една страна, българите получиха възможност да пътуват, да работят, да учат, да се развиват в чужбина. От друга, това доведе до антиимигрантски настроения в ЕС, до емиграция на роми и дискредитиране на имиджа на България, до допълнително изчерпване на интелектуалния капацитет на нацията и пр.
И въпреки всички тези нереализирани очаквания, не може да се каже, че България губи от членството си в ЕС. Истината е, че те бяха прекомерно големи. А големите очаквания водят и до големи разочарования. В крайна сметка фактите говорят, че:
– България усвоява повече средства от европейските фондове, отколкото е вноската ù в бюджета на Съюза и днес фондовете са един от малкото източници на растеж за икономиката;
– вероятно България щеше да бъде още по-бедна страна, ако не беше членка на ЕС, тъй като нямаше да може да ползва ресурса на фондовете, щеше да бъде в изолация, а инвестициите значително по-малко;
– правителствата едва ли щяха да предприемат дори и минимални стъпки в борбата срещу престъпността и корупцията, ако не беше външният натиск;
– българските евродепутати все пак поставят и търсят решения на национални проблеми, макар и без особен успех;
– можем само да си представим какви щяха да бъдат страстите в българския политически живот и парламентаризъм, ако все пак ЕС не беше пример за някакви рамки на допустимо поведение;
– можем само да гадаем до какви извращения щеше да стигне авторитарното управление на ГЕРБ, ако го нямаше външният коректив и пр.
Едно от неочакваните неща, които могат да бъдат определени като положителни, е високото признание за председателя на Българската социалистическа партия, който оглави ПЕС – партията, която има втората по големина парламентарна група в Европейския парламент. Това са признание и шанс за България, които е глупаво да изпуснем. Но предвид шансовете, които ни бяха дадени до момента и които все пак изпуснахме, поради собствената си немарливост, вече нищо не може да се изключва.
Шенген и еврозоната —
още две нереализирани очаквания
С подписването на договора за членство в ЕС пред България се отвориха две нови перспективи – за членство в зоната без граничен контрол (Шенген) и за приемане на единната европейска валута (еврото), важни фактори за просперитет и международно признание. Шест години по-късно и двете цели остават нереализирани. Причините са както вътрешни, така и външни. Но перспективите не изглеждат добри. Очертава се в близките години България да остане извън тези две системи. Единственият начин това да не се случи, изглежда, е Европа да реши своите проблеми, а българското правителство да предприеме необходимите стъпки, за да може България най-накрая да стане пълноправен член на европейското семейство.
1. Шенген
Шенген представлява споразумение за премахване на граничния контрол между европейските държави. То е подписано през 1985 г. от пет от тогавашните десет страни-членки на Европейската общност. Влиза в сила през 1995 г. с премахване на контрола по границите между 6 от подписалите споразумението страни (днес държавите са 25). Целта е да бъдат премахнати граничните контролнопропускателни пунктове, като се завиши контролът по външните граници на страните във връзка с необходимостта от гаранции за тяхната сигурност. В Шенген участват както страни-членки на ЕС, така и такива, които са извън него, като Исландия, Норвегия и Швейцария. България, редом с Кипър и Румъния, е подписала Шенгенското споразумение, но все още не е приета в зоната без граничен контрол. Причините за това са комплексни, дискусионни, предполагат различни тълкувания и често се превръщат в повод за остри вътрешно и външно политически полемики.
Членството в зоната без граничен контрол има както предимства, така и недостатъци. Като предимства могат да бъдат изтъкнати: допълнителната интеграция на страната; завишеният граничен контрол, който представлява преграда пред емигрантите, контрабандата, трафика на хора, наркотиците, навлизането в страната на престъпни и терористични групи; по-високо външнополитическо доверие към държавата, към нейните институции, признание за сериозни успехи в борбата срещу организираната престъпност и корупцията; по-високо доверие от страна на инвеститорите, което е от изключително значение за най-бедната страна членка на ЕС; по-лесно осъществяване на търговските връзки с партньорите от Съюза в резултат на премахването на досадното чакане по опашки на границите; фирмите и туризма ще извлекат ползи от това, че ще могат да прилагат пакетни услуги за граждани от държави извън ЕС, без за това да се искат визи за други страни-членки; засилен обмен на информация и сътрудничество с останалите страни-членки в борбата срещу трансграничната престъпност и пр.
Като недостатъци се изтъкват: опасността от бежански поток в контекста на тежката ситуация и революциите в Арабския свят; опасността от миграция на българи и румънци към страните от ЕС, особено след падането на ограниченията за работа в някои европейски страни от 2014 г. и страховете, че източноевропейците ще се възползват от социалните системи на страните членки, че очакваният емигрантски поток ще доведе до засилване на престъпността; риск от повишаване на конкуренцията и невъзможност на българските пазари да отговорят на натиска на силно конкурентоспособните европейски икономики и пр.
Формално България трябваше да постигне членство в Шенген още на 31 март 2010 г., но и днес все още не е стигнала доникъде по дългия си път натам. И въпреки категоричната позиция на ЕК и на ЕП, че България е изпълнила т. нар. технически критерии за постигане на членство, през различни периоди различни западноевропейски държави блокират страната, обвързвайки членството с т. нар. политически критерии и най-вече с напредъка по механизма за сътрудничество и проверка, с неговите констатации или отпадане.
Още на 21 декември 2010 г., малко след като премиерът на България Бойко Борисов заяви, че членството е сигурно и остава да бъде боядисана една ограда, Франция и Германия поискаха блокиране на влизането на България в зоната, изтъквайки проблемите с корупцията и организираната престъпност. Малко по-късно към тяхната позиция се присъединиха Финландия и Холандия.
На 28 януари 2011 г. работната група към Европейския съвет, оценяваща готовността за членство на страната, не одобри докладите за охраната на сухопътните граници на България. В края на февруари, след среща между вътрешните министри на страните членки на ЕС, бе посочено, че Румъния е изпълнила всички изисквания, но не може да стане членка на Шенген, поради неизпълнението на критериите от страна на България.
На 3 май същата година работната група към Съвета на ЕС даде положително становище за готовността на България за членство.
На 7 юни 2011 г. ЕП гласува с огромно мнозинство резолюция, подкрепяща присъединяването на България и Румъния към Шенгенското пространство, но тя има препоръчителен, а не задължителен характер. Под натиска на Франция, Германия и Холандия отлагането продължи и на 9 юни на срещата на министрите на вътрешните работи бе договорено, че решение ще се вземе през септември 2011 г.
На 1 март 2012 г. министрите на вътрешните работи продължиха да протакат и отлагат решението за септември същата година. Отлаганията продължават, непрестанно се прилагат нови критерии, в това число отпадане на механизма за сътрудничество и проверка или два поредни положителни доклада по него, и така до 7 март 2013 г., когато Германия, Финландия, Австрия и Холандия отново отложиха въпроса поне до края на годината. Перспективите започват да изглеждат още по-далечни (20).
Причините за непостигнатото членство са с комплексен характер. Те са изключително противоречиви, въпрос на тълкувания и ожесточени политически сблъсъци, повече или по-малко спекулативни. Като такива се изтъкват:
– високите нива на престъпност, корупция и продължаващото наблюдение по механизма за сътрудничество и проверка. И по двете направления не само няма напредък, но днес нещата са значително по-тежки, отколкото на 1 януари 2007 г., когато България стана пълноправен член на ЕС. Страната върви назад по всеки един от тези показатели. Престъпността, особено битовата, е нараснала с около 10% през последните няколко години, страната изпада значително назад в индекса на възприятие на корупцията на „Транспарънси интернешънъл“, а последният доклад по механизма показва сериозно изоставане по отношение на реформите. Още повече че вече редица страни обвързаха членството с напредъка по механизма с борбата с престъпността и корупцията. В резултат много европейски държави разглеждат България като рискова страна за собствената си сигурност. Това е и една от основните политически тези, които във вътрешнополитически план беше поддържана от опозицията по време на мандата на ГЕРБ. Въпреки това на ниво европейски институции и управляващи, и опозиция излязоха с ясни позиции, че след като техническите критерии са изпълнени, страната трябва да стане пълноправен член на Шенгенското пространство, че не може отделни държави да налагат едностранно критерии, тъй като това противоречи на всички познати практики и създава недопустим прецедент;
– високите нива на контрабандата и сивата икономика, които през последните няколко години се вдигнаха двойно и по някои оценки достигат до 30-40%, се разглеждат като заплаха за сигурността на страните от Шенгенското пространство. Подобни нива на контрабандата няма как да са гаранция за сигурност на външните граници на ЕС. Дори напротив, те говорят за значителни пропуски и корупция в граничния контрол, говорят за това, че през българските граници може да премине всичко, че те са пропускливи за престъпни групи, тероризъм, емигранти, трафик на хора, наркотици, горива и пр. Сивата икономика днес в голяма степен е продукт на кризата и стремежа на бизнеса да оцелее под нейния натиск. Но сама по себе си тя е генератор на корупция и престъпност. Тази теза също беше част от вътрешно-политическия арсенал на опозицията през периода
на управление на ГЕРБ.;
– България е била приета твърде рано в ЕС и това днес създава проблеми пред цялата общност – тази теза също се чува достатъчно често. Особено, като се има предвид, че оттогава до днес не е отбелязан особен напредък и дори се върви назад. Предполага се, че след като реформите са замрели, когато България е станала член на ЕС, същото ще се случи и когато стане част от Шенгенското пространство, че ще започне да върви назад и в този смисъл подобно решение би било прибързано;
– икономическите и социалните проблеми на ЕС поставят въпросите с допълнителната интеграция на новите страни-членки на по-заден план. Цяла Европа е разтърсвана от протести и социално недоволство, кризата се задълбочава, евроскептицизмът се разраства, а това води до издигане на популистки и националистически лозунги от страна на голяма част от европейските лидери, създават се и се поддържат страхове за огромни имигрантски вълни, които ще изяждат социалните системи на развитите европейски държави. Това обяснение се поддържаше от бившата управляваща партия ГЕРБ, която акцентираше не върху своите провали в осигуряването на членство в Шенген, а върху вътрешните проблеми на другите страни, наблягаше върху прилагането на „двоен аршин“ и двойни критерии, противоречащи на основни договорености и на правото на ЕС.
Темата за членството в Шенген беше особено актуална за България, когато изглеждаше сравнително лесно постижима и като средство за политически PR на родна почва. След като целта не беше постигната, тя все повече започна да остава на заден план. Провалът по една такава тема няма как да носи позитиви за българските управляващи. Поради това и се вписва напълно в позицията на отишлото си правителство, че това вече не е приоритет.
Провалът доведе до това все по-силно да се лансирана тезата, че провалът е успех, че членството в Шенген всъщност би довело до повече вреди, отколкото ползи. Защо тогава бившите управляващи го обявиха за основен приоритет в началото на своя мандат, никой не може да каже. Това, което е сигурно, е, че перспективите за скорошно членство стават все по-далечни, също както и надеждите на българите да се почувстват пълноправни и достойни европейски граждани.
2. Еврозоната
С влизането на България в ЕС на 1 януари 2007 г. пред страната се откри възможността за присъединяване към еврозоната и за въвеждане на еврото като законно платежно средство. България не можа да приеме веднага еврото, тъй като за това съществуват определени технически срокове и изисквания. Ето защо управляващото тогава правителство на „тройната коалиция“ си постави за цел приемане на еврото през 2009 г., но не успя да се вмести в критериите.
Някои от позитивите, които България би спечелила от членството в еврозоната, са свързани с:
– достъп на българските банки до финансиране от Европейската централна банка – това е евтин кредитен ресурс, който дава възможност за понижаване на лихвите по кредитите за бизнеса и домакинствата. Нещо, което е от особена важност в условията на криза и замряла инвестиционна активност, би отпушило в голяма степен инвестициите и би се превърнало в мощен фактор за растеж;
– макар и чисто хипотетично, при определени обстоятелства съществува теоретичната възможност за падане на валутния борд. Въпреки че в момента той е един от малкото фактори за стабилност на страната, тази хипотеза представлява предпоставка за по-голяма предпазливост от страна на инвеститорите и по-високи нива на лихвите по кредитите. Отпадането на този риск при евентуално присъединяване към еврозоната предполага развитие на обратните тенденции, повишаване на външното инвеститорско доверие, на по- високи нива на чужди инвестиции и т.н.;
– търговските банки са длъжни да държат т. нар. минимални задължителни резерви в БНБ, с което да гарантират, че разполагат с ликвидни средства в случай на необходимост. В еврозоната изискванията за този тип резерви са много по-ниски, тъй като за разлика от БНБ, която по условията на валутния борд не може да кредитира търговските банки (освен ограничено в много специални случаи), ЕЦБ играе ролята на кредитор от последна инстанция. Това предполага освобождаване на нов паричен ресурс от страна на българските банки. Само по себе си това означава, че банките ще боравят с повече средства, които, от една страна, ще се превърнат във фактор за повече инвестиции и растеж, а от друга – във фактор за допълнително понижаване на лихвите по кредитите и за улесняване на достъпа до евтино кредитиране;
– като член на еврозоната България ще има достъп до Европейския фонд за стабилност. Това ще създаде допълнителна сигурност за страната, по-голямо доверие в инвеститорите. Всъщност участието на страната в този фонд представлява „нож с две остриета“, но на това ще обърнем внимание малко по-нататък.
– единната валута ще улесни търговските отношения със страните от еврозоната и ще доведе до отпадане на всякакъв тип такси и транзационни разходи (например за валутни транзакции евро-лев), което ще улесни бизнеса и инвеститорите, ще се превърне във фактор за растеж.
Някои от негативите, които могат да бъдат идентифицирани, са:
– рестриктивната финансова политика, съобразена с изискванията за членство, което е негатив, вече калкулиран от България. Той е свързан с изискването бюджетният дефицит да не надвишава 3%. В стремежа си към влизане в еврозоната през 2009 г. българското правителство оряза куп разходи, не се разплати с бизнеса, забави връщането на ДДС, намали средствата за общините, актуализира бюджета, спря да финансира социалните системи, здравеопазване, образование, наука и пр… Правителството се опита по същество да излъже ЕК, симулирайки нисък дефицит на касова основа. На начислена основа обаче дефицитът беше значително по-висок и възлизаше на 3,9%. Цялата тази политика на рестрикции имаше опустошително въздействие върху икономиката, провокира вълна от фалити на дребния и средния бизнес, двоен ръст на безработицата, драстичен спад в потреблението, спря колелото на растежа и създаде трайна тенденция на стагфлация. В същото време социалният сектор беше доведен до почти пълен колапс, а общините загубиха възможностите си да изпълняват дори и базовите си комунални дейности, вдигнаха се местни данъци и такси, с което допълнително бяха натоварени бизнесът и домакинствата;
– членството би било силен негатив от гледна точка на опасността от екстремен сценарий на разпад на еврозоната, най-малкото защото връщането към националната валута би било много по-трудно. За това не съществуват отработени и изпробвани механизми, което предполага огромни сътресения в случай на евентуален разпад. Друг е въпросът за цялата финансово-икономическа несигурност, която един такъв екстремен сценарий би провокирал. Той предполага загуба на всякакво доверие в стабилността, отблъскване на инвеститори, трайна тенденция на икономически спад и сътресения, масово обедняване и пр.;
– друг рисков сценарий е свързан с излизане на една или повече страни от еврозоната, което би означавало допълнителна загуба на доверие в еврото от страна на международната инвестиционна общност, може да доведе до процеси на разпад на цялата еврозона, предполага допълнително обедняване, социални бунтове и затъване в блатото на кризата;
– проблем би представлявало и това, че към момента няма единна фискална политика на ниво еврозона, но кризата показа, че дългосрочното оцеляване на валутния съюз минава през засилване на фискалната интеграция, тоест постепенно ще се върви в посока на делегиране на типични за националните правителства фискални функции към ЕС. За нас това би означавало загуба на жизнено необходим инструментариум за стимулиране на икономическия растеж и осъществяване на догонващото развитие. Изобщо делегирането на подобни правомощия към някаква паневропейска институция предполага договаряне на определен гратисен период и определени отстъпки по отношение на България, на която е необходимо да води много специфична финансова политика, за разлика от по-напредналите страни в ЕС.
Съществуват сериозни спорове относно позитивите и негативите от включването на страната в Европейския механизъм за стабилност (ЕМС). Влизането в този механизъм става задължително с постигането на членство в еврозоната. Позитивно е например, че той би намалил в значителна степен вероятността от фалит на държавата, а оттук би бил и фактор за по-голяма стабилност, сигурност и привличане на инвеститори.
Като негативи се изтъкват:
– това, че най-бедната страна-членка на ЕС ще бъде принудена на финансира богатите европейски страни. Но и това е въпрос, който е дълбоко дискусионен. Механизмът се състои от две части – задължителна вноска и средства, които се предоставят при поискване. Това би могло на определен етап да натовари бюджета на страната, но от друга страна, не трябва да се забравя, че това не са безвъзмездно отпускани средства, а заем под лихва на закъсалите страни, т.е. средствата в крайна сметка се връщат обратно на страната, която ги е отпуснала. При това се връщат с лихвите. България е финансово стабилна и се ползва с доверието на международните кредитни институции, което означава, че средствата могат да бъдат набавени дори и чрез емитиране на дълг на международните пазари при ниски лихви. Този дълг може да бъде предоставен на закъсалата държава при значително по-високи лихви, от което страната в крайна сметка да излезе на плюс. В този смисъл, макар и да се предполага краткосрочно претоварване на бюджета, в по-дългосрочен план това може да се окаже положително за него.
Като проблем тук се изтъква, че макар и да е най-бедната страна членка на ЕС, България поема ангажимент да внася в Европейския спасителен фонд значителна сума като дял от БВП. Страната е поела ангажимент за гаранции за 6,1 млрд. евро, което означава, че след внасяне на първоначалната вноска от 300 млн. евро ще трябва да се доплаща още и още при всяка фалирала страна. И въпреки че тези средства би следвало да се връщат с лихвите, това, при наличие на определени фактори, може да се окаже сериозен риск за фиска и за стабилността на страната. В този смисъл България трябва да направи всичко необходимо да предоговори формулата за преизчисления, така че да не се налага най-бедната страна в ЕС да внася най-много във фонда. Нещо повече, трябва да се отчита, че нашите фискални параметри (дълг, дефицит) са изрядни и би следвало да ни спечелят допълнителни облекчения при определянето на вноската, тъй като са извоювани на много висока социална цена;
– като негативи се изтъкват и изискванията за дефицит, уеднаквяване на данъчните ставки, обвързване на заплатите с производителността на труда, увеличаване на пенсионната възраст и пр. Първо, България няма интерес от уеднаквяване на данъчните ставки, тъй като те са сериозен фактор за привличане на инвестиции, реализиране на приходната част на бюджета и по отношение на преразпределителната роля на бюджета. В момента като такъв фактор се разглежда плоският данък. Всички помним какво се случи и още изпитваме на гърба си последствията от изравняването на акцизите. За французина, италианеца или германеца може и да не е особен проблем да плаща 20, 30 или 40 евроцента акциз върху горива или тютюневи изделия, но това е сериозен проблем за бедния българин, превръща се във фактор за ръст на контрабандата, намаляване на потреблението и растежа, за по-малко приходи в бюджета и в крайна сметка за допълнително обедняване. Второ, България няма интерес от обвързване на ръста на заплатите с производителността на труда, защото заплащането у нас и без това изостава много от производителността и има да наваксва – средната заплата тук е малко над 20% от средноевропейската, макар че БВП на глава от населението у нас е около 40% от средното за ЕС.
Етапите, през която трябва да мине всяка страна, за да стане част от Европейския паричен съюз (ЕПС), са няколко и всеки един от тях предполага изпълнението на определени изисквания:
– на първо място, това са т. нар. копенхагенски критерии, които са необходими и се изпълняват още преди членството на страната в ЕС. Свързани са със способността на съответната държава да изпълнява европейските валутни политики, способността за справяне с конкурентния натиск на страните от ЕС, степента на функционираща пазарна икономика, прилагането на правната рамка на ЕПС, либерализирането на движение на капитали и като цяло затварянето на преговорната глава „Икономически и паричен съюз“;
– на второ място, това е периодът между датата на членството в ЕС и фактическото приемане на еврото като законно платежно средство. Той е свързан с изпълнение на т. нар. маастрихтски критерии, за което са необходими минимум две години. Най-малкото страната трябва да стои поне две години в „чакалнята“ за еврозоната, или т. нар. валутно-курсов механизъм (ERМ 2), който предполага изпълнение на определени критерии за членство, свързани с размер на дефицита, размер на дълга, инфлацията.
– на трето място, приемане на еврото и фактическо членство в ЕПС (21).
Къде е България?
През 2009 г. правителството на ГЕРБ се зае със сложната задача да изпълни маастрихтстките критерии, да вкара страната в „чакалнята“ за еврозоната и да постигне реално членство в нея. По това време целта изглеждаше реалистична и изпълнима, а дълговата криза в Европа все още не бе набрала скорост и нейните измерения не изглеждаха толкова тежки, колкото се оказаха на по-късен етап. Правителството се надяваше да използва кризата за покриване на част от критериите, да завоюва победа на европейския фронт, да спечели общественото мнение и с приемането на еврото да освободи страната от „оковите на валутния борд“. Предполага се, че приемането на еврото ще се превърне във фактор за освобождаване на част от средствата, гарантиращи стабилността на борда, и инвестирането им в реалната икономика. Правителството предприе стъпки към изпълнение на маастрихтските критерии за конвергентност, които да гарантират влизане в механизма ERM 2 и постепенно започна да ги изпълнява:
– изискването бюджетният дефицит да не надвишава 3% от БВП. Още през 2009 г. правителството призова за „затягане на коланите“, предприе мерки в тази посока и започна да ограничава държавните разходи, като това продължи и през следващите години. Въпреки тези ограничения страната не успя да се вмести в изискването, актуализира бюджетите и за 2009 г., и 2010 г., но дефицитът продължи да надвишава 3%. През 2011 г. и 2012 г. изпълнението на това изискване вече бе факт. Тази политика води до финансова стабилност, но в същото време се превръща в мощен негативен фактор, водещ до колабиране на икономическата активност;
– изискването съотношението между държавния дълг и БВП по пазарни цени да не надвишава 60% не представляваше проблем за правителството. Валутният борд и политиката на макроикономическа стабилност вече бяха превърнали България в страната с едно от най-ниските дългови равнища в Европа. И въпреки че за периода 2009-2012 г. дългът растеше, той все още е на изключително ниски нива и не надвишава 18% от БВП;
– поддържане на ниски нива на инфлацията от около 2%. Кризата, замразените доходи, намаляващото потребление и „затягането на коланите“ в Европа и в България предполагаха сравнително лесно изпълнение на този критерий. В първите години на кризата обаче той не беше изпълнен. Предполага се, че рецесията в еврозоната и намалението на цените на някои консумативи на международните пазари биха били фактор за неговото изпълнение;
– изискването за фиксиран курс на националната валута спрямо еврото. Този критерий не е валиден за България. Фиксираният курс е факт благодарение на валутния борд.
Въпреки първоначалния си устрем за влизане в еврозоната правителството на ГЕРБ постепенно се отказа от тази идея. Причините са свързани както с неизпълнението на изискванията за размер на инфлацията, така и със задълбочаващата се криза в еврозоната и рисковете за разпад. Щетите, които този устрем донесе на българската икономика, са трудно поправими, а още една от надеждите и очакванията на българите се сгромоляса. Още по-лошото е, че пътят към реализиране на тези очаквания беше опустошителен за обикновения човек, за бизнеса и за страната.
Бележки
(1) „Българите бойкотират отлагането на членството в ЕС“. Агенция „Dnes.bg“, 10.05.2006 г. http://www.dnes.bg/evrointegracia/2006/05/10/bylgarite-boikotirat-otlagane-na-chlenstvoto-v-es.22613
(2) „Икономиката на България през 2006 г.“– „Econ.bg“, 6.02.2007 г. http://econ.bg/%D0%90%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%B8/%D0%98%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7-2006-%D0%B3-_l.a_i.117519_at.4.html
(3) „Алфа рисърч“. Обществени нагласи за периода 22-27 март 2013 г., стр. 6. http://alpharesearch.bg/userfiles/file/Public_opinion_AR_MART_2013.pdf
(4) „Алфа рисърч“. Обществени нагласи на старта на президентската кампания. Press release. 8-15 септември 2012 г., стр. 5.
(5) „Европарите договорени, но неразплатени“. „Profit.bg“, 1.03.2013 г. http://profit.bg/news/Evroparite-dogovoreni,-no-nerazplateni/nid-103436.html
(6) „Анализ на състоянието по усвояване на средствата от структурните фондове в България на базата на тримесечната справка на Европейската комисия за периода октомври-декември 2011 г.“– „Finance5.bg“. http://www.finance5.bg/analysis/872.html
(7) Събев, Владимир. „България е получила 1,5 млрд. лв. от Европа: в същото време е внесла в бюджета му повече от 3 млрд. лв.“; „Клуб 50“, 12.01.2011 г.; http://club50plus.bg/categories/life-tendencies/articles/bulgariia-e-poluchila-1-5-mlrd-lv-ot-evropa
(8) Ангелов, Георги. „Евробюджетът: взаимоотношения с България и ефекти“; http://politiki.bg/?mod=osf&lang=1&c=cc_osf_heading&m=readDoc&p_id=342&p_inst=379312
(9) „От влизането си в ЕС досега България е получила 7,7 млрд. лв.“http://www.investor.bg/ikonomika-i-politika/332/a/ot-vlizaneto-si-v-es-dosega-bylgariia-e-poluchila-77-miliarda-leva-,125972/
(10) Кирилов, Евгени. „Усвояването на структурните фондове в България към началото на 2013 г. продължава да бъде критично ниско“, 06.03.2013 г.; http://www.evgenikirilov.eu/index.php?nid=116
(11) Иванова, Иванка. „Пет години механизъм за сътрудничество и проверка – време за размисъл“. Институт „Отворено общество“. София, юли 2012 г., стр. 5 http://osi.bg/downloads/File/2012/CVM_OSI_s_report_final.pdf
(12) Пак там. Стр. 20.
(13) „Вече не сме най-корумпирани в ЕС, Гърция е“. „Vesti.bg“, 05.12.2012 г. http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=5343931
(14) „БСП и ДПС поискаха вот на недоверие“. „Vesti.bg“, 19.7.2012 г. http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4992031
(15) Иванова, Иванка. „Пет години механизъм за сътрудничество и проверка – време за размисъл“. Институт „Отворено общество“. София, юли 2012 г., стр. 32 http://osi.bg/downloads/File/2012/CVM_OSI_s_report_final.pdf
(16) Пак там. Стр.39
(17) „Евробарометър: българите най-позитивни за ЕС“. „Cross.bg“, 6.09.2012 г. http://www.cross.bg/obraza-evropeiiskiya-protzenta-1326435.html#axzz2VQI3XW9I
(18) Германов, Теофан. „Цветанов – един уплашен наглец“. „Argumenti.bg“, 5 юни 2013 г. http://argumenti-bg.com/24429/tsvetanov-edin-uplashen-naglets/
(19) „Репортери без граници за 2013-а: България е 87-а по свобода на словото, след Гвинея“. „24 часа“; 30.01.2013 г. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1745773
(20) Вж. „Дългият път към Шенген“; Dir.bg. http://dnes.dir.bg/temite/tag/shengen-51752
(21) Вж. Симеонов, Калоян. „България и европейският паричен съюз“. НБУ, 11.05.2005. http://www.nbu.bg/PUBLIC/IMAGES/File/departamenti/ikonomika%20i%20biznesadministratsia/1.pdf
Бел. ред.: Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.
