Знаехме, че Сашо си отива и въпреки това някаква илюзорна надежда не допускаше края! Не знам днес дали имаме макар и относителна представа за тази високо издигната, духовно и нравствено извисена личност, която носеше вярата в себе си като съдбовна мисия.
След 24 години политически, обществено-икономически и духовни превъплъщения в името на една псевдодемокрация, след едно целенасочено безпаметие, обслужвано в по-голямата си част от един псевдополитически и псевдодържавен елит, след едно манипулативно пренаписване на близкото и далечното минало, да се говори за Александър Лилов с някаква, макар и относителна мярка за приносното му поведение в нашия духовен и политически живот, е мисия невъзможна. А и думите днес са извън своя съдържателен смисъл! И ако е вярно, че у нас по принцип трудно се понасят различността и качествените възможности, за политическата ни реалност това като че ли е задължително правило.
Още със самото си появяване в политическия живот в началото на 70-те години на миналия век и като възможности, и като политически стил, и като чисто човешко поведение Александър Лилов беше някаква илюзорна надежда за една друга политика — с човешко лице и с високи морални стойности. С дълбочина и усет за стойностното в живота на изкуството и с една аристократична деликатност и възпитание, като някакъв потомствен патриций, Александър Лилов беше онази сигурност и надежда, които създаваха другото лице на системата, но за съжаление се оказа, че тя не го заслужава.
За съжаление и демокрацията — такава, каквато си я изработихме, също се оказа не по-малко чужда на политическия аристократизъм, който се опитваше да въведе и в собствената си, реанимирана от него, партия, и извън нея като стил и поведение.
Със Сашо бяхме заедно и когато имахме възможност да правим смислени и полезни неща, и когато един по един ни разкараха от всякъде. Но което винаги ме е удивлявало в този широко скроен интелектуалец, когото обстоятелствата бяха поставили в центъра на политическите кориди — това беше достойнството, чистотата на поведение и някаква романтична вяра, че бъдещето на човечеството е „Диалогът на цивилизациите“. Дали това е една от поредните илюзии, или прозрение на една високо извисена духовност, не знам…!? Но съм сигурен, че към неговия „Диалогът на цивилизациите“ и днешният, и утрешният ден, и нашата, и чуждата научна мисъл ще се връщат като към извор с жива вода на спасението.
През родния ни политически и житейски абсурд един аристократ премина изправен, с достойнство, което не позволи нито на политическите изстъпления на миналото, нито на амбициите на непрекъснато променящата се партия, нито на нецивилизационния слугинаж да засегнат вярата и надеждата му в една Идея, която той носеше в себе си с чистотата на изконните начала на рождението, въпреки горчивите чаши, които и времето, и политиката, и свои, и чужди му поднесоха.
Освен всичко друго, Сашо беше горд човек, който носеше и личната болка, и общественото разочарование стаени дълбоко в наранената си душа.
Иска ми се да вярвам, че там някъде, при заминалите, където не ни е дадено да знаем, изстрадалата душа на Сашо е намерила покой при хората, които обичаше и ценеше.
Скъпи Сашо, иска ми се да вярвам, че както някога, в прекрасните вечери, които имахме у вас с Данчо Радичков, с Динеков, с бай Дечко и Богомил — там някъде водите истинския, оня спасителен за България диалог на цивилизациите, за който, уви, днес се оказахме неподготвени и недостойни.
