Александър Лилов е уникален политик и мислител, изиграл огромна роля за развитието на България преди и след 10 ноември 1989 г. Разделяме се с човек, станал неотнимаема част от българската история, оставил своята следа в две епохи — на държавния социализъм и на парламентарната демокрация, съдействал за преминаването ни от едната към другата система, едновременно високо оценяван и отричан и през двете епохи.
Александър Лилов никога не е бил само политик практик, политически анализатор или социален теоретик, а е заставал на всяка от тези позиции според изискванията на времето.
Едва ли мога да кажа нещо неказано досега, затова ще припомня по един епизод от двете епохи. Първия знам от архивите, а втория — от съвместните ни преживявания.
Ще започна с отстраняването на Лилов от политическия властови връх. За мен поведението на хората, претърпели незаслужено поражение, показва много по-истински тяхната стойност, отколкото триумфалното им изкачване нагоре. През 1983 г. Александър Лилов, тогава пръв партиен заместник на Първия човек в държавата, внезапно е отстранен. Ситуация, характерна за тогавашната епоха, но този случай е различен. Първо, защото поводът е теоретична статия, посветена на 100-годишнината от смъртта на Карл Маркс, излязла извън догмите на официалната идеология, и, второ, защото за отстранения се чуват само високи оценки. Дори Живков подчертава: „Лилов е надарен с огромни интелектуални възможности. Природата, дядо Господ са му дали в това отношение, без да се щадят.“
А отстраненият приема спокойно предизвикателството, виждайки в оставката възможност да се посвети на теоретичната работа, за която се е подготвял с години.
Личният ми спомен е от пролетта на 2009 г., когато участвахме в конференция в Лайпциг по знаменателната тема „20 години от началото на прехода — героите на отстъплението”. Съмнявам се, че днешните българи, поразглезени от свободата, могат да разберат колко важна за установяване на демокрацията в Източна Европа е била ролята на онези комунисти, които съзнателно се отказват от неограничената си власт, за да я поделят и предадат на нови представители на обществото. В компанията на подобни източноевропейски лидери Александър Лилов достойно обоснова тази позиция — доброволното отстъпление в името на демократичното бъдеще на страната.
А в днешните бурни политически времена самоотрицанието заслужава още по-голямо уважение.
