СУНИТСКА ОФАНЗИВА ПО ВРЕМЕ НА РАМАЗАН

0
210

Методи Кръстев е дългогодишен преводач и журналист международник. Бил е главен редактор на „Международна информация“ на БТА, кореспондент на БТА в Ерусалим по време на първата война в Персийския залив (1990-1991 г.), зам.-главен редактор и продуцент на рубрика за външна политика в програма „Предавания за чужбина“ на БНР, коментатор във в. „Дума“. Превежда от испански, френски, английски, италиански и руски. Сътрудник на българското издание на „Монд дипломатик“.

 

Транснационални джихадистки формации могат да експлоатират слабостта на автократични държави,
но не могат да институционализират властта си

 

Ирак се разпада като държава. Къде гласно, къде под сурдинка по тази тема отдавна се разсъждава. Сега, когато вече е ясно кое е първото откъснато парче, както обикновено в такива случаи започват да се задават въпроситe „Защо?“ и „Кой?“.

Житейската практика показва, че при подобни обстоятелства е полезно да се прибягва до уроците на историята. Това прави Джордж Фридмън, политически анализатор, създател и директор на частната компания „Стратфор“, специализирана в разследвания в сферата на глобалното разузнаване. За отправна точка на разсъжденията си Фридмън е избрал голямата офанзива на Северен Виетнам и Виет­конг, предприета на виетнамската нова година Тет през 1968 г.

След 1966 г. Северен Виетнам е подложен на засилващ се натиск от страна на американските и южновиетнамските сили. Макар обстановката по фронтовете да не изправя северновиетнамците пред заплахата от разгром, равносметката показва, че силите им отслабват и вероятността за военна победа бледнее. При тази перспектива Северен Виетнам решава да преобърне посоката на събитията във военен и политически аспект — мобилизация на всички налични сили (като бъде запазен само ограничен контингент от резервисти)и настъпление в Южен Виетнам.

Офанзивата на северновиетнамците има три стратегически цели. На първо място, да предизвикат всеобщо въстание срещу американците и южновиетнамското правителство. На второ място, да разширят обхвата на въстанието, като завземат значителни територии и се противопоставят на контраатаките на противника. И на трето, да внесат психологически смут сред враговете си, като покажат, че техните разузнавателни сведения за слабостта им не са верни. Амбицирани са да нанесат безпрецедентни загуби в жива сила на американците. А за американците критерий за успешен или неуспешен ход на бойните действия е броят на загиналите войници. По тази логика драматичното увеличаване на загубите в жива сила ще доведе до криза на доверието сред американската общественост, както и сред военната и разузнавателната общност.

Офанзива по всички фронтове и криза на доверието

От военна гледна точка офанзивата „Тет“ претърпя неуспех. Северновиетнамците понесоха тежки загуби. Макар че бяха завладели Хюе и други градове, те се оказаха неспособни да ги удържат. Постигнаха обаче психологически и политически успех, като подкопаха доверието в американското разузнаване и предизвикаха политическа криза в САЩ.

Когато се води война, представата за силата и бойния дух на противника, от една страна, и убедеността в правилността на собствената преценка за тях променя начина, по който войникът участва в сраженията. Преди офанзивата „Тет“ преценките на американското разузнаване бяха по-скоро верни, отколкото грешни, но след всеобщата мобилизация за генерално настъпление Северът предизвика срив в доверието към американската способност за правилна преценка. И макар че след офанзивата северновиетнамците бяха още по-отслабени, военният неуспех се оказа по-маловажен от предизвиканата криза на доверие.

Да се премине към настъпление по всички фронтове в опит да се постигне обрат в ситуация на изтощение, вещаещо военно поражение, не е патент на офанзивата „Тет“. Германците направиха същото с офанзивата си през 1944 г. в битката при Бюлж (Ардените, 16 декември 1944 — 25 януари 1945 — бел. авт.). Тогава те хвърлиха в сражението всичките си резерви, с цел да объркат плановете на съюзниците. Предприемането на всеобща офанзива може да бъде мощно оръжие в момент, когато такава се смята за немислима.

Подобна офанзива сега е в ход в Ирак.

Ако погледнем в близкото минало, джихадистки сили водят широко настъпление в няколко страни. В Афганистан е в ход масирана офанзива в райони, смятани доскоро за стабилни. На юг пакистански талибани от месец са в настъпление, което предизвика пакистанско контранастъпление и принуди талибаните да преминат в отбрана. В Сирия активността на бойците от Ислямската държава (доскоро известна като ИДИЛ – Ислямска държава в Ирак и Леванта) не намалява. В Южна Йордания междувременно имаше стълкновения между джихадисти и правителствени сили. „Хамас“ обяви (макар че още не е започнала) трета интифада на палестинските територии. В Западен Египет се вихри тероризъм, а в Либия джихадисти налагат волята си по различни начини.

Въпросът за координацията

Подобно на виетнамците и на германците джихадистите през последните години бяха в отбранителна позиция, най-общо казано, и в много случаи бяха смятани за победени. За разлика от виет­намците и германците обаче те не представляват единна сила.

Неизяснен остава въпросът дали между джихадистките офанзиви е имало съгласуваност. Очевидно между сирийската, иракската и йорданската офанзива има. Не така очевидно е обаче дали има оперативна връзка между събитията в Афганистан и Пакистан или Либия. Ако се приеме, че известна съгласуваност е имало, вероятно неин център е била Саудитска Арабия. Както с основание може да се предположи, действията на саудитците са преднамерено мъгляви и това до голяма степен затруднява всяко усилие да се разбере нещо по този въпрос. Ясно е обаче, че те са силно разтревожени от перспективата САЩ и Иран да стигнат до разбирателство. Саудитците, от друга страна, намират, че джихадистите са им полезни за преследване на вътрешни цели и като инструмент за засилване на регионалното
саудитско влияние.

Засега няма никакви убедителни знаци за обща координация на действията на джихадистите. Но това не е и от особено значение. Тези бунтове избухваха почти един след друг. И постигаха един и същи ефект. Без значение дали са били координирани, или не. Те създадоха впечатление, че положението в региона е силно дестабилизирано и че силата на джихадистите е била подценена. Така че нужда от съгласуване просто не е имало. Защото на всеки театър на бойните действия джихадистите даваха отговор на три очертали се тенденции:

— Съединените щати намаляват числеността на своите сили, така че за джихадистите се открива път за по-широки действия;

— американските преговори с Иран всяват страх сред сунитите, включително в Саудитска Арабия, че цялата политическа структура в региона може да се обърне срещу тях;

— Афганистан, Ирак, Египет и дори Сирия произведоха избори, имащи за цел да установят стабилни неприятелски за джихадистите режими. В рамките на изминалите няколко месеца съчетаването на тези фактори накара джихадистите да форсират действията си със или без явна координация.

Джихадистите — и много сунити в държави като Ирак, с етнически разнородно население — било самостоятелно, било  регионално обединени, или съгласувано предприеха настъпателни действия, за да покажат колкото се може по-убедително военната си мощ и така да дадат нов смисъл на политиките в регион, където през последните години политическото им влияние сериозно помръкна.

Ирак е най-яркият пример за това.

Страната е разделена на три области. Шиитите, които са най-голямата общност, контролират правителството в Багдад и големи петролни запаси в южната част на страната. На север кюрдите са добре организирани и също толкова добре защитени. И те имат власт над петролни източници. Сунитите имат оскъден достъп до петрол. Те са по-малобройни от шиитите и изолацията им става все по-голяма след създаването на иракско правителство след Саддам.

При така създалата се обстановка след последните избори беше излъчено ново правителство със същата структура като преди изборите, но доминирано от шиитите. Сунитите бяха принудени да хвърлят всичките си резерви в битката. Ако се погледне сериозно на военната сунитска заплаха за властта в Ирак, изводът е, че от политическа и икономическа гледна точка сунитите имат място на масата за преговори.

Новинарските емисии създават впечатлението, че голяма сунитска армия напредва в страната. Точно тази е представата, която Ислямската държава иска да създаде, а действителността е по-скромна. Това е не толкова нашествие в териториите на шиитите и на кюрдите, колкото бунт в сунитските региони в подкрепа на Ислямската държава, който се ограничава с амбицията да се утвърди властта на сунитите в контролираните от тях региони. На този етап няма яснота как те биха се противопоставили, ако шиитите се реорганизират във военно отношение и предприемат нападателни действия в северна и западна посока, както и ако кюрдите атакуват.

Независимо от това офанзивата на сунитите нанесе сериозен удар върху самоувереността на шиитите. Ислямската държава се надява тази самоувереност да се срине в обстановката на царящата несигурност. Тя се отразява на американците и на иранците, както и на шиитите. Изглежда, нито САЩ, нито Иран са очаквали настъпателни действия с такъв размах и двете страни са действали, като са се уповавали на преценките на разузнаването, които са създавали представата, че при управлението на доминираното от шиити правителство обстановката в Ирак се е стабилизирала и че приоритет за него е бил въпросът как да се справя с продажбите на петрол от кюрдите. Ислямската държава се стреми да предизвика съмнения в САЩ и Иран относно убедителността на тези преценки и така да събуди в тях колебание дали да предприемат политически или военни действия в Ирак. Засега Ислямската държава успява да създаде паника в Ирак и тревога в страните извън него.

Преценка на успехите на офанзивата

Скоро ще се разбере дали всеобщата офанзива е успяла да разруши стари представи и да предизвика несигурност. Преценката за това ще бъде различна за различните страни. Ще се прехвърлят ли сраженията и в Йордания? Ще могат ли талибаните да завземат и да удържат територии, след като САЩ ще оставят в страната ограничен военен контингент? Ако пакистанските военни успеят да обърнат в бягство талибаните, но те успеят да оцелеят, дали фактът на оцеляването им може да заплаши режима в Исламабад?

Всеобща офанзива може да донесе успех, но по същество е комбинация от разпокъсаност, безразличие и неразбирателство. Офанзивата „Тет“ е класически пример за успех. Офанзивата „Бюлж“ —  за провал. Северновиетнамците накараха американските медии в много голяма степен да надценят военната мощ на Севера. Колкото до битката при Бюлж, германската офанзива не стресна генерал Патън. Той остави германците да продължат похода си към Париж и ги докара до положение да изразходват всичките си запаси от гориво. От гледна точка на тези два предишни примера за офанзива първите съобщения за военни успехи на джихадистите не би трябвало да се приемат като чиста монета.

В края на своя анализ Джордж Фридмън изразява убеждението си, че оценката за джихадистката офанзива ще създаде по-добра представа за Ирак, тъй като иракската армия се опитва да предприеме контраофанзива. Но не трябва да се фокусираме само върху Ирак, съветва Фридмън, защото става дума за много по-широка офанзива — от Пакистан до Средиземно море — без значение дали се осъществява със или без координация. На някои от театрите на бойните действия ще има провали, а на други — успехи, както при офанзивата „Тет“. И макар че тя не е идеален исторически паралел, в случая има силен елемент на съвпадение. В момент, когато разумните хора мислеха, че е постигнато ограничаване на сраженията в Ирак, се оказа, че не е имало основание за такава преценка. И това напомня за „Тет“.

Така изглежда отговорът на въпроса „Защо?“ в анализа на  Джордж Фридман.

А как изглежда отговорът на въпроса Кой?

Кой е източникът на отровата, съсипваща хиляди животи в Ирак и Сирия? Върху него разсъждава журналистката Джейн Маккензи от „Глобъл поуст“, американския сайт за световни новини. Отправната точка на разсъжденията ù е констатацията, че една екстремистка ислямистка групировка е обсебена от амбицията да установи брутална власт в иракския Север, но че тя не е единствената, която разпалва пожара на враждата не само в Ирак, но и в района на Близкия изток.

Като първоизточник на кървавата драма Джейн определя сектантската вражда между шиитското мнозинство и сунитското малцинство в Ирак. Вражда, която не е от вчера. Сунитите не искат нищо повече освен да се отърват от омразния шиитски режим. Шиитите пък не забравят годините на потисничество над тях по време на бруталния сунитски режим на Саддам Хюсеин и търсят реванш. В подкрепа на тази констатация е мнението на Питър Гълбрайт, американски дипломат, политически анализатор и автор на много книги, посветени на световната политика, последната от които е  „Краят на Ирак“: Те (шиити и сунити — бел. авт.) са непримирими. И двете страни искат да управляват Ирак и да унищожат другата  общност“. Тази кратка характеристика е достатъчна, за да се разбере каква е перспективата за цивилизовано разрешаване на конфликта между тези едноверци, които обаче се кланят на различни кумири. Шиитите — на имама Али, когото според тяхната доктрина Мохамед е посочил за свой приемник. Сунитите — на пророка Мохамед, чиято власт му е дадена от Бога.

Отровната атмосфера на хаоса, който погубва страната, изтъква Джейн Маккензи, създава благоприятна хранителна среда за групировката, доскоро наричаща себе си Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), а съвсем неотдавна обявила и създаването на халифата Ислямска държава. Превръщайки в свой политически капитал ненавистта на сунитите към доминираното от шиити правителство, групировката на радикалните ислямисти успява да привлече на своя страна много полувоенизирани общности, които биха могли да разпокъсат страната. Особен принос за развитието на събитията в тази посока има управлявалата по времето на Саддам партия БААС. Нейната съдба е известна след американското нашествие в Ирак. Новият режим изхвърли баасистите от власт­та. След обесването на Саддам Хюсеин група баасистки офицери създава групировка, наречена „Раиш Риджал ал Тарик ал Накшабанди“ (РРТН). Това е една от най-мощните бунтовнически групировки на сунитите, изиграла решаваща роля за превземането на Мосул. За отбелязване е, че е оглавявана от близкия сподвижник и верен саратник на Саддам – Иззат Ибрахим ад Дури, смятан доскоро за починал от бъбречна недостатъчност. За него се съобщава, че участва активно в битката за надмощие над шиитите. И дори, както отбелязва Джейн Маккензи, се говори, че има тайно споразумение между Ислямистката държава и РРТН след свалянето на режима на Ал Малики Иззат Ибрахим да оглави новото правителство.

Останалите играчи в регионалната военнополитическа драма са кюрдите, които са на крачка от решение за отцепване от Ирак и в този аспект косвено подкрепят сценария на радикалните ислямисти и на баасистите; Иран, който при управлението на Саддам Хюсеин даваше подслон на преследваните шиити, а сега обучава и финансира шиитските милиции и изпраща бойци от революционния гвардейски корпус да се сражават в защита на правителството на Ал Малики, и раздорите между шиитските милиции.

От момента, в който върховният шиитски религиозен водач аятолах Али ас Систани призова за действия срещу сунитите джихадисти, шиитските милиции са главната ударна сила на правителството на Малики, което се осланя на подкрепата на САЩ. Но някои от милициите не са в блестящи отношения със САЩ. Джейн Маккензи припомня загубите, които „Армията на Махди“ – паравоенната организация на влиятелния религиозен и политически шиитски лидер Муктада ас Садр, нанесе на американските войски по време на войната. Сега за най-мощна сред шиитските военни формирования се смята милицията „Асаиб ал Хак“, която се отцепи от  „Армията на Махди“ и вече е в съюз с Касем Сулеймани, командващ силите на революционните гвардейци в Иран.

Шиитите не са единни и в отношението си към премиера Малики. Мнозина смятат, че фракцията, оформила се около неговата личност в управляващата партия „Алианс върховенство на закона“, е прекалено фаворизирана в ущърб на останалите политически групи в нея. Това накара Муктада ас Садр да нарече преди време Малики „диктатор“.  

Заключенията на анализаторите от „Стратфор“ са, че халифат на територията, на която беше обявена Ислямската държава, няма бъдеще. Независимо какви благовидни имена могат да измислят поклонниците на войнстващия ислям, за да пропагандират амбицията си за панарабско господство, те не са в състояние да променят
факта, че географията, политическата идеология и религия, културните и етническите различия са непреодолима пречка за появата на единствено по рода си държавно устройство, което да може да управлява целия Близък изток.

Транснационални джихадистки формации могат да експлоатират за своите цели слабостта на автократични държави, но не могат да институционализират властта си, за да управляват толкова обширна територия. Единственото, до което може да доведе амбицията на Ислямската държава за обединение на Близкия изток, е да предизвика повече конфликти, отколкото съперничещите си за власт емирства могат да прекратят в новата политическа среда.

Много са мюсюлманите, ислямистите и джихадистите, които отхвърлят Ислямската държава. Но засега групировката иска да използва халифата, за да консолидира контрола си върху завзетата територия. С по-далечна перспектива обявяването на халифата помага на сунитите джихадисти да съживят политическата дискусия по темата халифат, възползвайки се от факта, че регионът е в главоломен хаос.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук