МАЛКО ПОЗНАТИ СТРАНИЦИ ОТ ИСТОРИЯТА НА ШУМЕН

0
363

 

 

След Априлското въстание през 1876 г. Марко Балабанов (1837–1921) – обществен деец, юрист, държавник и политик, и Драган Цанков (1828-1911) държавник и политик, финансирани от Евлоги Георгиев и Иван Гешов, предприемат самостоятелна акция, като обикалят Европа да измолят подкрепата ù за освобождението на България. Посещават Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Италия, Германия, Русия. Срещат се с най-влиятелни представители като лорд Дебри, Гладстон, Тиер Леон Гамбета, Луи-Шарл Деказ, Бисмарк, Феликс Каниц, Горчаков, и като венец с император Александър II. Тези срещи Марко Балабанов описва в своята книга „Страница от политическото ни възраждане“, издадена през 1904 г. (през февруари 2014 г. е нейното второ издание, осъществено от арх. Стефан Добрев и писателя Георги Данаилов правнук на М. Балабанов).  От тази книга научаваме, че посещението на  Балабанов и Цанков при руския император на 11 декември 1876 г. било много тържествено. Императорът не разрешил да му целуват ръка емблематичен знак за  уважение към българския народ. Емоционалната и аргументирана реч на Балабанов за тежкото положение на българския народ била изслушана с голямо внимание. След това,  със сълзи на очи Александър II произнася паметно слово, в което заявява: „Аз обичам мира и желая да се свърши всичко  миролюбиво. Не зная какво мислят да правят другите в случай, че Турция не приема доброволно това, що ù се предлага, но аз няма да се задоволя този път с голи думи и голи обещания. Ако работата не се свърши миролюбиво, както аз желая това от все сърце, и ако другите се задоволят само с думи, ние ще призовем на наша помощ Бога, ще тръгнем напред и ще изпълним длъжността си. Съобщете това на ония, които са ви изпратили.“

Какво става през това време в Шумен? Тук привидно всичко е спокойно, буйни са само българските деца, в това число и момичетата, които са се втурнали да ходят на училище, но в същото време шият знаме на свободата. Към това ни връщат

СПОМЕНИТЕ НА ВЪЗРОЖДЕНСКАТА УЧИТЕЛКА
ЦАРЕВНА МИЛАДИНОВА

„Един ден през лятото на 1876 г. в нашето девическо класно училище влезе най-известният и най-видният по онова време турски сановник Мидхат паша, а след него цял рояк от тогавашните турски сановници, когато ние учителите, бяхме като гръмнати. За посрещането на този всеизвестен на българския народ и всесилен в Дунавския вилает Мидхат паша, учителският персонал и ученичките ни се бяха наредили в единствения на училището салон до главния вход, дето активният поддръжник на образованието, чорбаджи Димчо Шумналията, представи учителското тяло с една гордост и с едно самодоволство, които и днес, толкова години по-късно, ми са пред очите. Доволен изглеждаше и Мидхат паша. Повече от петдесет-шестдесет ученички, добре спретнати и бодри деца на тоя край, направиха отлично впечатление  на този надъхан със свободолюбиви идеи висш турски сановник, представител на султана. Мидхат паша се ръкува с учителите и учителките и запита всекиго къде е учил. Дойде ред и на нас, руските възпитанички. „А Вие?“, обърна се той към мен, „И Вие ли сте учили в Русия?“ На утвърдителния ми отговор Мидхат паша подхвана на български език, който напомняше говора на албанците по нашите западни македонски краища: „Вие, българите, сте способен народ, за съжаление често това не се разбира от нас“. Явно, че думата му беше за Цариград и за султана. И като се замисли, прибави още по-високо, за да го чуят всички присъстващи: „Ако, дай Боже, един ден стана пълен господар на тая страна, най-напред ще се разбера с вас, българите. Напредъкът на вашето училище ме учудва“.

Грохотът на Освободителната война минава и край Шумен, но той, макар с неговите крепости да е обсаден от руските войски, вътре е под турска власт. За това Царевна Миладинова си спомня още: „Докато в града влязат русите, шуменци и всички ние преживявахме страхотиите на една дълга обсада: всеки ден, всяка нощ очаквахме, виждахме мизерията на бягащото от селата турско население. Казарми, здания, улиците даже бяха препълнени от страдащи за кора хляб жени, деца и старци… свити, голи, гладни… Мъките и страданията на населението, нашите мъки бяха толкова по-големи, че Шумен падна, след като година и нещо по-рано цяла Мизия и Тракия вече бяха освободени. Турските власти от своя страна засилваха репресии­те спрямо българите. Поради това някои от децата престанаха да посещават класовете. Ден след ден училищата започнаха да пустеят. Най-сетне останаха да идват в класовете само ония ученици, които живееха непосредствено до училището. През тези дни на страх и неизвестност за утрешната съдба шуменци се държаха достойно. Помня, че с подбрани ученички сърцати българки, намислихме на тайно място, макар и с голям риск, и в нашето училище съшихме коприненото народно знаме на свободата   знамето на Шумен.

И днес, като става дума за него, виждам го така хубаво развято и как при влизането на освободителите ние го поднесохме лично на генерал Тотлебен. Дълг е на шуменци един ден да открият това знаме на народната чест и да го приберат в музея. То бе едно от най-хубавите и най-скъпите знамена, които съм виждала от епохата преди освобождението“.

Руските войски начело с генерал Белокопитов влизат в Шумен на       6/18 юли 1878 г. и възвестяват неговия ден първи на свободата. Военният министър на Русия, генерал Милютин, записва в своя дневник, че това паметно събитие, „постигнато без проливане на кръв“, още на следващата вечер е отбелязано пред император Александър II с лагерна заря в царската  резиденция край Петроград.

Пак в чест на това по-късно генерал Сергей Белокопитов подарява на шуменци икона с образите на светите братя Кирил и Методий, която се пази и днес със следния паметен надпис върху нея:

„Тази икона посвещава за спомен на Церквата „Вознесение Господне“ Сергей Димитриевич Белокопитов Началникът на Втора пехотна дивизия, която влезе в Шумен на 6-й юлий 1878 г.“

 Едва ли ще се намери друг случай като този, когато освободителят награждава освободения от робство, вместо обратното. От друга страна, това е красноречив пример на верен усет към увековечаване на историческите събития…

Само след няколко дни на 12/24 юли 1878 г., в центъра на Шумен се издига първото царско знаме на свободата, за което ни съобщава  видният писател, художник и учен Феликс Каниц. Той пише:

„На площада пред сарая, пред палата на мушира, където бе издигнато държавното (турско) знаме, на същия този площад, на който се изпълняваше наказанието на всеки българин, обвинен по време на войната в шпионаж в полза на руснаците, се подредиха във вид на каре войските на три руски полка. Тук дойдоха генерал Вановски и Фазлъ паша със своите блестящи щабове, духовните и светските първенци, както и мюсюлманските и християнските чорбаджии. Отдаде се почит към знамето с полумесеца, което три пъти последователно бе вдигано и сваляно. След това от балкона на сарая се прочете ферман на султана, в което той благодареше на населението за лоялното му държание по време на тежките времена и се препоръчваше то да запази спокойствие и да се подчинява на новите управници. След това под радостните възгласи на християнското население и след салюти на оръдията на окупираните фортове бе издигнато царското знаме с кръста на Св. Андрей“.    

ПЪРВОТО ШУМЕНСКО ПРАВИТЕЛСТВО

В спомените на Стефан Железов пише: „На 17 юлий в Шумен се избраха членове на Българското правителство. На 18 того, секи на къщата си и на дюкяна си накачи знаме“.

 

           НА МОЛИТВА  БЪЛГАРИ И РУСНАЦИ – ЗАЕДНО

В спомените на  друг съвременник, Илия Р. Блъсков, четем:

„В нашите молитви в Шумен участваха и освободителите ни руските офицери и солдати, които тогава бяха помежду нас. Чувство на умиление, чувство на необикновена радост обземаха душата на  благочестивия българин. Поглежда той към своите освободители сън ли е, наяве ли е, не може да се начуди. Как? До вчера неговият живот е висял на конец; неговите деди и прадеди в кърви обляни, дигали са богу ръце, споменували са руския цар, руския народ, очаквали са, поглеждали са за него и не са имали честта да го изчакат, а сега сам той днес щастливий българин, лично е помежду храброто победоносно руско войнство.“           

А ето и телеграма на генерал Тотлебен до Александър II:   

„Ваше Величество, местното шуменско население ни посрещна възторжено, навсякъде са поставени портрета и герба на Ваше Величество… По сведение на местните власти турците са по-голямата част от населението, но безпрекословно изпълняват разпорежданията на нашите власти“.

Изводите читателят ще си направи сам, но  нека по-напред цитираме това, което Георги Данаилов пише за книгата на М. Балабанов:

„И днес, век и половина по-късно, се спори дали Руско-турската освободителна война е израз на имперските интереси на Русия, или акт на хуманна освободителна воля… Мисля си, че отговорът е и едното, и другото. Във всеки акт на алтруизъм се крие интерес и корист, само смъртта на бойното поле няма двойствен характер, а за България загинаха хиляди руснаци“.

С този акт  българите не само отхвърлят робството, но записват в  първата си  конституция отпреди 135 години великата мисъл: „Всеки роб, щом стъпи на българска земя, става свободен човек!“       

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук