След Априлското въстание през 1876 г. Марко Балабанов (1837–1921) – обществен деец, юрист, държавник и политик, и Драган Цанков (1828-1911) – държавник и политик, финансирани от Евлоги Георгиев и Иван Гешов, предприемат самостоятелна акция, като обикалят Европа да измолят подкрепата ù за освобождението на България. Посещават Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Италия, Германия, Русия. Срещат се с най-влиятелни представители като лорд Дебри, Гладстон, Тиер Леон Гамбета, Луи-Шарл Деказ, Бисмарк, Феликс Каниц, Горчаков, и като венец – с император Александър II. Тези срещи Марко Балабанов описва в своята книга „Страница от политическото ни възраждане“, издадена през 1904 г. (през февруари 2014 г. е нейното второ издание, осъществено от арх. Стефан Добрев и писателя Георги Данаилов – правнук на М. Балабанов). От тази книга научаваме, че посещението на Балабанов и Цанков при руския император на 11 декември 1876 г. било много тържествено. Императорът не разрешил да му целуват ръка – емблематичен знак за уважение към българския народ. Емоционалната и аргументирана реч на Балабанов за тежкото положение на българския народ била изслушана с голямо внимание. След това, със сълзи на очи Александър II произнася паметно слово, в което заявява: „Аз обичам мира и желая да се свърши всичко миролюбиво. Не зная какво мислят да правят другите в случай, че Турция не приема доброволно това, що ù се предлага, но аз няма да се задоволя този път с голи думи и голи обещания. Ако работата не се свърши миролюбиво, както аз желая това от все сърце, и ако другите се задоволят само с думи, ние ще призовем на наша помощ Бога, ще тръгнем напред и ще изпълним длъжността си. Съобщете това на ония, които са ви изпратили.“
Какво става през това време в Шумен? Тук привидно всичко е спокойно, буйни са само българските деца, в това число и момичетата, които са се втурнали да ходят на училище, но в същото време шият знаме на свободата. Към това ни връщат
СПОМЕНИТЕ НА ВЪЗРОЖДЕНСКАТА УЧИТЕЛКА
ЦАРЕВНА МИЛАДИНОВА
„Един ден през лятото на 1876 г. в нашето девическо класно училище влезе най-известният и най-видният по онова време турски сановник Мидхат паша, а след него цял рояк от тогавашните турски сановници, когато ние учителите, бяхме като гръмнати. За посрещането на този всеизвестен на българския народ и всесилен в Дунавския вилает Мидхат паша, учителският персонал и ученичките ни се бяха наредили в единствения на училището салон до главния вход, дето активният поддръжник на образованието, чорбаджи Димчо Шумналията, представи учителското тяло с една гордост и с едно самодоволство, които и днес, толкова години по-късно, ми са пред очите. Доволен изглеждаше и Мидхат паша. Повече от петдесет-шестдесет ученички, добре спретнати и бодри деца на тоя край, направиха отлично впечатление на този надъхан със свободолюбиви идеи висш турски сановник, представител на султана. Мидхат паша се ръкува с учителите и учителките и запита всекиго къде е учил. Дойде ред и на нас, руските възпитанички. „А Вие?“, обърна се той към мен, „И Вие ли сте учили в Русия?“ На утвърдителния ми отговор Мидхат паша подхвана на български език, който напомняше говора на албанците по нашите западни македонски краища: „Вие, българите, сте способен народ, за съжаление често това не се разбира от нас“. Явно, че думата му беше за Цариград и за султана. И като се замисли, прибави още по-високо, за да го чуят всички присъстващи: „Ако, дай Боже, един ден стана пълен господар на тая страна, най-напред ще се разбера с вас, българите. Напредъкът на вашето училище ме учудва“.
Грохотът на Освободителната война минава и край Шумен, но той, макар с неговите крепости да е обсаден от руските войски, вътре е под турска власт. За това Царевна Миладинова си спомня още: „Докато в града влязат русите, шуменци и всички ние преживявахме страхотиите на една дълга обсада: всеки ден, всяка нощ очаквахме, виждахме мизерията на бягащото от селата турско население. Казарми, здания, улиците даже бяха препълнени от страдащи за кора хляб жени, деца и старци… свити, голи, гладни… Мъките и страданията на населението, нашите мъки бяха толкова по-големи, че Шумен падна, след като година и нещо по-рано цяла Мизия и Тракия вече бяха освободени. Турските власти от своя страна засилваха репресиите спрямо българите. Поради това някои от децата престанаха да посещават класовете. Ден след ден училищата започнаха да пустеят. Най-сетне останаха да идват в класовете само ония ученици, които живееха непосредствено до училището. През тези дни на страх и неизвестност за утрешната съдба шуменци се държаха достойно. Помня, че с подбрани ученички – сърцати българки, намислихме на тайно място, макар и с голям риск, и в нашето училище съшихме коприненото народно знаме на свободата – знамето на Шумен.
И днес, като става дума за него, виждам го така хубаво развято и как при влизането на освободителите ние го поднесохме лично на генерал Тотлебен. Дълг е на шуменци един ден да открият това знаме на народната чест и да го приберат в музея. То бе едно от най-хубавите и най-скъпите знамена, които съм виждала от епохата преди освобождението“.
Руските войски начело с генерал Белокопитов влизат в Шумен на 6/18 юли 1878 г. и възвестяват неговия ден първи на свободата. Военният министър на Русия, генерал Милютин, записва в своя дневник, че това паметно събитие, „постигнато без проливане на кръв“, още на следващата вечер е отбелязано пред император Александър II с лагерна заря в царската резиденция край Петроград.
Пак в чест на това по-късно генерал Сергей Белокопитов подарява на шуменци икона с образите на светите братя Кирил и Методий, която се пази и днес със следния паметен надпис върху нея:
„Тази икона посвещава за спомен на Церквата „Вознесение Господне“ Сергей Димитриевич Белокопитов – Началникът на Втора пехотна дивизия, която влезе в Шумен на 6-й юлий 1878 г.“
Едва ли ще се намери друг случай като този, когато освободителят награждава освободения от робство, вместо обратното. От друга страна, това е красноречив пример на верен усет към увековечаване на историческите събития…
Само след няколко дни – на 12/24 юли 1878 г., в центъра на Шумен се издига първото царско знаме на свободата, за което ни съобщава видният писател, художник и учен Феликс Каниц. Той пише:
„На площада пред сарая, пред палата на мушира, където бе издигнато държавното (турско) знаме, на същия този площад, на който се изпълняваше наказанието на всеки българин, обвинен по време на войната в шпионаж в полза на руснаците, се подредиха във вид на каре войските на три руски полка. Тук дойдоха генерал Вановски и Фазлъ паша със своите блестящи щабове, духовните и светските първенци, както и мюсюлманските и християнските чорбаджии. Отдаде се почит към знамето с полумесеца, което три пъти последователно бе вдигано и сваляно. След това от балкона на сарая се прочете ферман на султана, в което той благодареше на населението за лоялното му държание по време на тежките времена и се препоръчваше то да запази спокойствие и да се подчинява на новите управници. След това под радостните възгласи на християнското население и след салюти на оръдията на окупираните фортове бе издигнато царското знаме с кръста на Св. Андрей“.
ПЪРВОТО ШУМЕНСКО ПРАВИТЕЛСТВО
В спомените на Стефан Железов пише: „На 17 юлий в Шумен се избраха членове на Българското правителство. На 18 того, секи на къщата си и на дюкяна си накачи знаме“.
НА МОЛИТВА БЪЛГАРИ И РУСНАЦИ – ЗАЕДНО
В спомените на друг съвременник, Илия Р. Блъсков, четем:
„В нашите молитви в Шумен участваха и освободителите ни – руските офицери и солдати, които тогава бяха помежду нас. Чувство на умиление, чувство на необикновена радост обземаха душата на благочестивия българин. Поглежда той към своите освободители – сън ли е, наяве ли е, не може да се начуди. Как? До вчера неговият живот е висял на конец; неговите деди и прадеди в кърви обляни, дигали са богу ръце, споменували са руския цар, руския народ, очаквали са, поглеждали са за него и не са имали честта да го изчакат, а сега сам той – днес щастливий българин, лично е помежду храброто победоносно руско войнство.“
А ето и телеграма на генерал Тотлебен до Александър II:
„Ваше Величество, местното шуменско население ни посрещна възторжено, навсякъде са поставени портрета и герба на Ваше Величество… По сведение на местните власти турците са по-голямата част от населението, но безпрекословно изпълняват разпорежданията на нашите власти“.
Изводите читателят ще си направи сам, но нека по-напред цитираме това, което Георги Данаилов пише за книгата на М. Балабанов:
„И днес, век и половина по-късно, се спори дали Руско-турската освободителна война е израз на имперските интереси на Русия, или акт на хуманна освободителна воля… Мисля си, че отговорът е и едното, и другото. Във всеки акт на алтруизъм се крие интерес и корист, само смъртта на бойното поле няма двойствен характер, а за България загинаха хиляди руснаци“.
С този акт българите не само отхвърлят робството, но записват в първата си конституция отпреди 135 години великата мисъл: „Всеки роб, щом стъпи на българска земя, става свободен човек!“