Стоян Танев е доцент, доктор по история. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски“ и в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Научните му интереси са в областта на новата и най-новата българска история, етническите проблеми в съвременното българско общество, историята и теорията на международните отношения и проблемите на висшето образование в България.
Фактори за недостатъчното цивилизовано развитие на българското общество към хуманизъм и прогрес
(1878—1944 г.)
Темата за формиране на цивилизовани обществени отношения в Княжество и Царство България в края на ХIХ и първата половина на ХХ в. предполага естественото възприемане и утвърждаване на унаследените от миналото и запазени в различна степен позитивни цивилизационни наслагвания в материалното и духовно-културното битие на българския народ. Развитието на прогресивния цивилизационен процес в следосвобожденска България изисква постоянни усилия, за да се преодолеят създадените от могъщи външни сили вредни за народа и нацията ни обективни ситуации, както и да се отстранят вътрешните антидемократични партийнополитически субекти и авторитарни личностни фактори. Тази тема изисква общобългарското цивилизационно пространство да се представя като органична съставка на европейската цивилизация, която запазва своята етнокултурна и национална идентичност в пределите на досегашното и бъдещото развитие на българската държава.
Цивилизацията (от лат. civis — гражданин, civilis — граждански, държавен) е понятие, известно още от времето на античността. Като самостоятелен термин, съотносим с понятието култура, влиза в словоупотреба и научно обръщение през XVIII век. Именно в модерния свят на XX и XXI век то придобива всеобхватен философски смисъл за обозначаване на определен стадий на световно-историческия процес и ценностите на цивилизованото общество, основано на началата на разума, справедливостта, хуманността и законността.
Поради богато нюансираната нееднозначност на термина цивилизация Арнълд Тойнби в първия том на своя фундаментален труд „Постижения на историята“ обособява 21 цивилизации, а в последния, дванадесети том, класифицира 35 цивилизации. В друг свой труд — „Цивилизацията пред съда на историята“, той изключва „второстепенните“ и „недоразвитите“ цивилизации, като ги редуцира до 13.
Що се отнася до културата, която е същността на всяка цивилизация, нейните различни определения възлизат на 250. Културата на всеки народ с основание се типологизира като материална и духовна. Цивилизационният напредък на човечеството и на българския народ би трябвало да се разглежда преди всичко като духовно явление, като духовно-творческа сила на обществения интелект. Позитивното развитие на цивилизацията е немислимо без „духовната радиация“ на вечно неутолимия устрем и талант на интелектуално-творческото малцинство, увличащо след себе си останалата част от населението в държавата. Степента на духовно усъвършенстване на обществото и личността и на практическото осъществяване на техните нравствени идеали, морални принципи и хуманитарни практики е основен критерий за цивилизационния възход на всяко общество (1).
Универсалният научно–методически подход за изследване на цивилизацията се използва при проучване на цивилизационни мегасистеми със съответни степени, периоди и особености на развитие в границите на големи исторически епохи (цивилизация на античността, на Средновековието, на новата индустриална епоха, на постиндустриалното време и пр.). Континентално-държавният подход в изучаването на цивилизацията дава на хуманитарната наука публикуваните вече научни монографии: „История на цивилизацията в Европа“, „История на цивилизацията във Франция“ от Франсоа Гизо, „История на цивилизацията в Англия“ от Г. Т. Бока, „Българската цивилизация“ като колективен научен труд и др.
Локалният и микролокалният подход и аспект на изследване на цивилизацията има за свой естествен научен продукт развитието на цивилизационния процес в конкретни териториални региони и райони на една или друга държава. Такъв научен продукт съдържа задълбочено изследване на значими и важни не само за краезнанието теми и проблеми (2).
Всяка цивилизация се създава и отличава според спецификата на природната среда (климатични условия, географски и демографски фактор), на достигнатата степен на потребности, способности, знания и навици на човека и обществото, на икономико-техническия начин на производство и на системата на социално-политически отношения, на етническия и националния състав на общността, на своеобразието на културно-историческите и религиозно-нравствените ценности, на същността и равнището на произведените духовни блага и съответстващите им човешки взаимоотношения (3).
В процеса на своето формиране и по-нататъшно развитие цивилизацията в отделните континенти, държави, региони е под въздействието на обективни съзидателни или деструктивни фактори. Гигантски природен катаклизъм може за погуби изцяло или частично създадена преди хилядолетия и векове човешка цивилизация, опредметена като материална култура и духовно извисена като изкуство, поезия, литература. Внезапно нашествие на нецивилизовани или недостатъчно цивилизовани етноси в територията на държави с развита и процъфтяваща цивилизация нарушава естествената еволюция на цивилизационния прогрес, а в поредица от случаи разрушава заварените цивилизационни материални и духовни ценности.
Каква е съдбата на българската цивилизация в Средновековието и след Освобождението ни от османско господство?
Българите създават своя държава в европейския континент през VII век. Тя преживява периоди на величие, напредък и упадък. Това е безспорно предимство на българския народ, въпреки прекъсването на неговата държавнотворческа дейност през продължлото почти два века византийско и пет века османско владичество. Многовековното общуване и взаимодействие на хората в рамките на българската държава, макар и с различен етнически произход, формира устойчив пласт от стереотипи, светогледни ориентации, родолюбиви чувства, патриотично съзнание, синтезирана етническа памет и унифицирани религиозно-морални традиционни ценности.
Относително дългото историческо съществуване на държавата като обществено необходима институция със стройна йерархия поражда цивилизацията на държавността като трайно утвърдена културна общност от хора, привързани към предимствата на съвместния живот в условията на централизирана изпълнителна власт и рационална организация на гражданския ред. Този масов поведенчески генотип отразява уникалността на прекъснатата в Късното средновековие и в последвалото ново време на националното ни възраждане българска държавна традиция. В края на XX и в началото на XXI век тя отново е драстично уязвима от безогледното налагане на чужди модуси на съществуване и поведение, от етнократски тенденции и реалности в големи региони на съвременна България, от антихуманизма на криминално-мафиотския капитализъм (4).
Създадената българска държава е държава на духа. Съставянето на славянската азбука, появата и разпространението на славянската писменост е забележителен геополитически триумф и духовен подвиг на българите и славяните, на българския народ. За пръв път в средновековна Европа братята Константин-Кирил и Методий създават нова, цялостна и завършена писмена система, отразяваща особеностите на говоримия славянобългарски език. Поставено е началото на нова писмена православно-християнска хуманистична цивилизация в Европа, която променя съществено цялостното развитие на европейската духовна култура. Просъществувала в България повече от столетие, славянската писменост става достояние на всички южни и източни славянски народи. Следователно на българите и на България се дължи историческата заслуга за създаването и обогатяването на общославянската писменост и култура в огромната духовна територия на източния православен свят.
Процесът на утвърждаване на православната християнска хуманистична цивилизация, култура и литература, на средновековното българско изкуство продължава и по време на Втората българска държава с появата на нови духовни средища, най-главното от които е неговата нова престолнина Търново (5).
В пределите на Османската империя продължава, условно казано, да съществува вътрешната държава на българите, на тяхната духовност. Абсолютно вредно и пагубно е за съвременното българско общество негативното нихилистично и иронично отношение на български изследователи – социолози, към постиженията на българската цивилизация в зората на нейното създаване. Седем от тях са автори на учебника за 12 клас „Свят и личност“ (2002 г.). Те са доценти и професори, преподаватели по социология и културология във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Нека вникнем в съдържанието на подтемата „Европейски аспекти на българската културна идентичност“ и да прочетем какъв отговор се дава на въпроса: „Как да мислим българската национална идентичност днес?“
Един от авторите на учебника внушава, че българската културна идентичност обикновено се основава на далечни предтечи като хан Аспарух. „Какво например сме получили като културно наследство от прабългарите?“, пита авторът и отговаря: „Всъщност много по-силни културни връзки ни свързват с китайската династия Юан, усъвършенствала производството на порцелан, хартия и барут, които и до днес ползваме, отколкото с гордите прабългари, оставили ни единствено името си и няколко думи.“ (6)
Коментарът не е излишен тъкмо поради невежеството на авторите на учебника по отношение на българското културно-историческо наследство. Те не виждат или не искат да видят сигурните белези на българската държавност и цивилизационна хуманистична култура, каквито са материалните обекти на ранносредновековното ни историческо минало с непреходна духовна стойност: Мадарският конник, Плиска, Велики Преслав, Търново, Охрид, съхранените църкви и манастири от Черно море до Охридското езеро, оригиналните творби на средновековните ни книжовници, намерили радушен прием сред славяноезичния свят. Наследените след Освобождението традиции на държавност, църковност, народност, култура, изкуство са създадени във времето на българското Средновековие, съхранени през националното ни възраждане и продължени през Третата българска държава (7).
Тези автори, макар и университетски преподаватели и учени, не знаят какво са дали българите със своята държава на Европа и света. А надявам се не само у мен буди възхищение словесното богатство на българския народ. Създаденият от него български език съдържа над 300 хиляди думи. В книжовния ни език използваме думата „извор“. А в Родопския край има над 40 думи-нюанси на тази дума.
Съвременните българи са наследници на мелодични напеви и ритми, емоционална рожба на неизчерпаемата хилядолетна съкровищница на народната душевност, които звучат оригинално в музикалния инструмент гайда. Първичната дума за този инструмент е гайдра, която според българския учен акад. Владимир Георгиев на езика на траките означава „светло, ясно и радостно сияние“ (музиката). Всички думи на съставните части на гайдата — гайдуница, ручило, пискунь — са все родопски и няма нито една чуждестранна. Преди 2500 години гайдата не е позната в древна Гърция. В старогръцкия език няма дума за гайда, но древногръцките автори се възхищават и са очаровани от тогавашните наши музикални инструменти, сред които най-впечатляваща е гайдата. Най-странното, най-срамното е, че в някои български речници думата „гайда“ етимологично е изведена от турски език, макар че в самите турски речници тя е обяснена на турски език като „bulgarlarin tulumlu“ (български мях). Следователно турците определят „гайдата“ като „български мях“, а някои български автори искат да им признаем първичност на споменатия музикален инструмент, въпреки че те не свирят на този инструмент. Други български автори пишат в различни издания, че корените на гайдата са извън България, изтъквайки първенството на индийската, кавказката, шотландската гайда и накрая под сурдинка споменават родопската гайда. Тези български „научни“ парадокси са красноречив пример на типичното нашенско сляпо чуждопоклонство.
Не по-малко важно е да се изтъкне, че в най-далечното ни историческо минало България е една от най-старите държави. Тя граничи с Индия, Китай, Армения и еврейската държава, съществува и се развива по най-нови данни 4-5 хиляди години преди Христа. България е страната с народ и владетели, които създават първата държавна организация в Европа, предлагайки на европейските страни като необходима предпоставка за обществен прогрес разумния модел на държавната традиция във време, когато тези страни са още територия с племенни съюзи. По думите на проф. Александър Фол българската култура през Средновековието е „като пулсиращо ядро на Югоизточна Европа. Европейската цивилизация е създадена тук, а не на брега на Атлантическия океан“. Английският учен Норман Дейвис, професор в Лондонския университет и член на Английската академия на науките, непоколебимо заявява: „Българите стоят в ядрото на европейската цивилизация“. Този авторитетен историк отделя подобаващо място на България в своя впечатляващ като съдържание, структура и обем труд „Европа. История“, публикуван на български език през 2005 г. Негово е твърдението, че България е най-старата държава в Европа. В България, по-конкретно във Варненския некропол, е намерено най-старото обработено злато в цялата човешка история. Следователно при наличието на тези факти с основание можем да се доверим и да приемем оценката на авторитетния учен философ и социолог А. Тойнби за България като една от първите и богати цивилизации в историята на човечеството. Според него със създаването на славянската писменост и средновековната българска култура в България се формира една нова цивилизация, която от България се разпространява в Европа. За японския професор Шигеоши Мацумае българската средновековна култура е сред седемте цивилизации с посредническа роля, която става свързващо звено между Изтока и Запада (8).
Културното наследство на българите преминава през много драматични и трагични изпитания на времето. Върху него има посегателства от чужди нашественици, угнетители и владетели. Затова то е лишено от някогашното си бляскаво великолепие. Въпреки всички злощастни превратности в историческата ни съдба преславската цивилизация е оригинален фрагмент в пъстрата мозайка на европейската и световната цивилизация. Територията на Шумен и в района около него е „земя на древна цивилизация и хилядолетна култура“. Като проучват историческото развитие на българския народ, на неговата държава и култура от Средновековието до наши дни, изследователите би трябвало да го представят както без подценяване, омаловажаване и очерняне, така и без разкрасяване, превъзнасяне и възгордяване. Българският интелектуално-творчески елит от миналото до днес търси и открива преди всичко в Европа, а не в Ориента, образователни, научни, естетически, нравствени, дори и битови ценностни образци и се съизмерва с тях (9).
Изворите на българската цивилизация, на българската идентичност трябва да търсим в нашето културно-историческо наследство и в нашите постоянни усилия да го направим по-богато със съвременните действително национални духовни стойности и с истинските ценности на европейската цивилизация и култура.
След Освобождението българите като най-голяма и най-просветена национална общност имат заслужено и безспорно лидерска позиция в държавния, обществено-политическия и духовно-културния живот на нова България. В края на XIX и в началото на XX в. те дават простор на своята градивна социална енергия и само за няколко десетилетия превръщат своята държава в стопанско, просветно, културно и военно чудо на Балканите. Заедно със своите потиснати сънародници — тракийските и македонските българи в Османската империя, по-късно македонските българи в Сърбия и Гърция, добруджанските българи в Румъния, те полагат върховни усилия чрез въстания, националноосвободителни движения и справедливи за България войни да постигнат общия национален идеал — всички етнически българи на Балканите да живеят в обединена, свободна и независима България, да създадат единно българско цивилизационно пространство като най-важно условие за динамично развитие на националната култура на всички българи.
За осъществяване на тази благородна и исторически оправдана национална кауза българите организират въстания и водят пет войни, които завършват с частично решение на българския национален въпрос поради фатални грешки в българската държавна политика и още по-фатална за съдбата на България намеса на Великите сили.
През периода 1878—1944 г. българите използват десетилетията на мирно развитие през първата половина на XX век за модернизацията и по-нататъшното цивилизационно израстване на своето общество, на неговата държава, икономика, образование, наука, култура, изкуство, трудова и професионална етика. Този обективно необходим, но закъснял и периферен за България процес, става при различни и недостатъчно цивилизовани политически системи и социални отношения, което превръща българската модернизация в модернизация на пропуснатите възможности (10).
Обективни и субективни фактори, които възпрепятстват цивилизационното развитие
в пределите на Третото българско царство
Българското общество е лишено от възможността да се развива няколко века в условията на буржоазна цивилизованост поради чуждото османско владичество; в своето историческо битие българският народ е лишаван от собствена държавност. Прекъсната е неговата цивилизация на държавността като исторически създадена общност от хора, привързани към своето отечество, но принудени да приемат в пределите на Османската империя чужд на тях изначално агресивен, социално-регресивен, консервативно-ретрограден и архаичен османотурски духовнокултурен обществен модел. Модел, който ги отдалечава както от напластяваните вековни традиции на унаследената антична култура и от собствената им елитарна средновековна култура, така и от формираните и утвърдени през Средновековието и новото време западноевропейски ценности и традиции. Българите са под чужда византийска и османска власт 649 години, а други българи след Освобождението през 1878 г. остават на българска етническа територия, но в границите на съседните балкански държави под чуждо господство повече от седем века.
Българското общество в нова България влага огромна социална енергия и дава много човешки жертви за националното си обединение, без да го постигне, преживява две военно-национални катастрофи и две граждански войни (1923—1925 г.,1941—1944 г.)(11). За големи периоди от своето развитие огромното мнозинство от българския народ не постига необходимия жизнен стандарт за нормалното си съществуване.
Поради всички тези обективни обстоятелства българското следосвобожденско общество не би могло да се превърне в действително модерно и цивилизовано буржоазно-демократично общество при капитализма и по-късно в истинско социалистическо-демократично общество в условията на държавния социализъм.
Почти всички 62 български правителства, които управляват България от 1878 до 1944 г., осъществяват политика, подчинена на геополитическите цели, интереси и действия на големите европейски държави. Нито едно от тях не изработва научнообоснована национална доктрина за стратегическото цивилизационно развитие на България през XX век. Наличието на такъв прогностичен документ, съставен от интелектуалния елит на българската държава и като морално-политическа конституция одобрен и приет в Народното събрание със задължителни прерогативи за всички български правителства, би създало повече български държавници — строители на нова България (12).
Институционално бедствие за народа ни са и рушителите на нова България — министър-председатели, министри, висши държавни чиновници, съдени и осъдени от държавен и обикновен съд и хиляди други ненаказани държавни служители, адвокати и други български граждани, погазили законността и обществения морал (13).
След Освобождението е сложено началото на продължителен процес на ограничаване или ограбване на материалните блага на мнозинството от българите и на рушене на моралните им ценности. Тези ценности са техни норми на лично и обществено поведение и действие през XVIII и XIX век в условията на чуждата османска власт. Трудолюбие и почтеност в стопанските и обществените дела, почит към родители и учители, преклонение към знанието, взаимопомощта и дарителството, толерантността и справедливостта, личната и народната свобода — тези добродетели са нравствената основа и сила на българското патриотично съзнание за национално освобождение и обединение (14).
Възникналата нездрава обществена атмосфера, наличието на нестабилна идейно-политическа обстановка и порочната партийна практика за нелигитимно домогване до властта и нейното користно използване през изминалото вече историческо време на Третото българско царство несъмнено слагат траен негативен отпечатък върху национално-възрожденския етос на българското общество. Отпечатък, чието зловредно влияние върху съвременните наши политически и обществени нрави рецидивира и до днес.
В политическата история на нова България има обаче няколко министър-председатели, които проявяват държавническа мъдрост и засвидетелстват освен привързаност и щедрост към своето мило отечество. Един от тях е Иван Евстратиев Гешов. Български държавник с висше образование, придобито в английски университет, той търси упование в светлите надежди на българите преди Освобождението и в техния градивен дух през трите следосвобожденски десетилетия. Иван Гешов искрено желае цивилизования възход на своята родина, но затова е необходима национална сплотеност, а не държавна политика на нарастващо обществено разединение. Творбите на политиката, по неговите думи, са временни, „а вечни са само правото и справедливостта“. Влизайки в непосредствено съприкосновение с европейската цивилизация, той е убеден, че българските политици трябва да вземат „уроци от западните демокрации“, но и от „нашето минало“.
На 16 март 1911 г. Иван Гешов заема поста министър-председател и министър на външните работи и вероизповеданията. Той е единственият български държавник-премиер в новата и най-новата българска история, който се отказва от материално възнаграждение. Като учен ръководи Българската академия на науките и дружеството на Червения кръст четвърт век, упорито пледира за по-висока политическа култура и нравственост в българското общество, защитава националната ни кауза в много дипломатически мисии в столици на Европа.
В залеза на своя живот, на 1 септември 1923 г., той написва завещание, в което оставя на БАН собствената си къща на ул.„Сердика“ № 4 в София, за студентския дом „Иван и Мария Гешови“— сума за довършване на сградата и мебелиране на стаите в нея, за Българския червен кръст — 100 000 лева. В началото на ХХ век (1903 г.) Иван Гешов прави парично дарение за изграждане на мавзолей в Плевен в памет на загиналите в Освободителната война руски и румънски войници. Със същата щедрост финансира построяването на различни паметници в България — на Васил Левски в Карлово, на загиналите войници в Сръбско-българската война през 1885 г., дава парични суми за читалищата в София, Шумен, Разград, Чепеларе, Лясковец и др., на новостроящия се храм в Добрич (1908 г.). Около 50 обществени организации получават еднократна или продължителна материална подкрепа от споменатия безкористен български държавник-филантроп.
Неговата благотворителна дейност с основание може да се сравнява с големите меценатски прояви по това време в напредналите европейски държави. Той е бележит представител на българската политическа интелигенция и на академичната научна икономическа мисъл в България, който носи в сърцето си възрожденския просветителски плам и стремеж към европейските културни образци и цивилизационни ценности. Цялата му дейност е посветена на изграждането на българската държава, за постигане на нейните национални идеали и приближаването ù към напредналите европейски страни. С неговата смърт си отива едно мирно и размирно конкретно историческо българско време на благороден национализъм и неподправен патриотизъм (15).
Има още един български държавник — Андрей Ляпчев, който ще остане в нашата политическа история с мъдрия съвет: „Со кротце и со благо се стига надалеко.“ Той е министър-председател на България през периода 1926-1931 г. Неговите политически противници доразвиват и обогатяват крилатата му мисъл – „и с малко кютек“.
Андрей Ляпчев поема кормилото на държавния кораб в условията на ожесточена гражданска война, на развихрен „бял“ (правителствен) и „червен“ (комунистически терор). Полага усилия да предотврати крушението му в скалите на омразата и морето от кръвопролития.
През февруари 1926 г., наскоро след заемането на министърпредседателския пост, Андрей Ляпчев предлага и Народното събрание приема Закон за амнистията на лица, съдени за престъпления след юни 1923 г. В изпълнение на този закон са амнистирани общо 7000 души, от които 1157 политически затворници. От затвора са освободени земеделски министри, депутати, висши чиновници, членове на Оранжевата гвардия, макар че при управлението на БЗНС Ляпчев е вкаран в затвора. В страната се завръщат 319 политически емигранти на БЗНС. Сдружени земеделци възстановяват БЗНС „Врабча 1“. В края на 1926 г. са помилвани 764 души и не е изпълнена нито една смъртна присъда. Андрей Ляпчев дава възможност и на забранената със Закона за защита на държавата (ЗЗД) нелегална комунистическа партия в България да участва в парламентарните избори легално с името Работническа партия и дори осигурява пари за отпечатване на нейните бюлетини.
Бившите министри начело с професор Александър Цанков отправят упрек към министър-председателя Андрей Ляпчев за неспазване на Закона за защита на държавата (1924 г.) и неговото допълнение през 1925 г. Умереният политик и мъдър държавник спокойно обяснява, че за българската държава и за всички нейни граждани е по-добре комунистите да излязат от конспирация и да се видят „на светло“. Приетите и прилагани с изключителна жестокост репресивни извънредни закони от правителството на Александър Цанков остават в сила, но при правителството на Андрей Ляпчев жестоки наказания не се прилагат и в много случаи се отменят.
Особено впечатляващ е случаят с видния комунистически деец Христо Каабакчиев, член на ЦК на БКП. През 1925 г. той е осъден по ЗЗД на 12 и половина години затвор. Под обществения натиск и поради липсата на „консумирано престъпление“, както и поради влязлата в сила амнистия, той е освободен от затвора. За неговото освобождаване се застъпва лично Андрей Ляпчев и съдейства за емигрирането му в Съветския съюз.
Като вътрешен министър издава окръжно до полицейските органи и административните власти в страната да осъществяват „политика на примирение“, но то не се изпълнява от всички длъжностни лица. Побойщата и гаврите в полицейските участъци и подземия намаляват. През кризисните за света и особено трудни за мнозинството от българския народ години (1929-1933) Андрей Ляпчев търси и намира относително цивилизован мирен изход от икономическата, политическата и социалнопсихологическата криза отново чрез бюлетината, а не с предизборни демагогски обещания и правителствен терор.
Второто сговористко правителство с министър-председател Андрей Ляпчев губи изборите на 21 юни 1931 г. с неговото лично примирение: „Глас народен — глас Божи“. През 1933 г. здравето на държавника се влошава и той отива на лечение в Германия. Предчувствайки неизбежния край, бившият министър-председател свиква чиновниците от българската легация и им диктува завещанието си. Наследниците са разочаровани. Всичките му имоти са завещани на Българската академия на науките и на Българското икономическо дружество.
В къщата му от 1948 г. се помещава Институтът за изобразително изкуство към БАН. Противопоставяйки се на антиконституционните действия от принципни съображения, още приживе, през 1926 г., той ще изрече: „Сега на България е нужно национално единение, политическо помирение и граждански мир!“ Тези думи на големия наш държавник Андрей Ляпчев имат актуално звучене и в днешната ни политическа и социална действителност. Негови съвременници като политически приятели или опоненти ще го признаят за бележит български държавник. „Той не знаеше да мрази, той не знаеше да отмъщава, той не знаеше да преследва, той нямаше неприятели в своето съзнание“ — така го характеризира популярният български банкер, политик и държавник Атанас Буров. Секретарят на Работническата партия в България и изтъкнат комунист Митьо Станев ще нарече Андрей Ляпчев един от строителите на България, който „ще служи като фар на грядущите поколения“ и оставя светъл спомен с „неговата обич към родината“ и преданост на демократическите идеи през целия си живот (16).
Друг български държавник, Иван Багрянов, като министър на земеделието и държавните имоти (1938-1941 г.) и в качеството си на министър-председател на България (1.06.1944-2.09.1944) дава своя принос освен в цивилизованото модернизиране на българското земеделие и на селския бит и в търсенето на хуманен изход за българското общество от състоянието на гражданска война, а също и за излизане на България от Втората световна война с цената на по-малко човешки жертви. Той с основание акацентира на човешкия фактор, на социално-икономическата същност на модернизационните процеси в селското стопанство. Идеята за подобряване на отношенията между селяните и държавата, между труда и капитала в аграрната икономика се реализира в конкретни законодателни инициативи и практики. Иван Багрянов е убеден, че постигането на цивилизованост, толерантност и хуманност в тези взаимоотношения прави още по-ефективни технико-производствените фактори на модернизацията на българското земеделие.
Непоколебимото си убеждение в приоритетното начало на социалния контекст в държавната аграрна политика доказва с обществено полезни и значими дела. Подарява свой поземлен участък с извори на общината във Воден, Разградско. След тяхното каптиране е изградена помпена станция, с която е осигурена питейна вода на жителите от околните 36 села. Прави дарение на място за построяване на туристическа хижа-летовище и 5000 лева на юношеско туристическо дружество в Разград (17).
Като министър-председател на България през август 1944 г. той признава, че вътрешното сцепление на българското общество намалява до своя критичен минимум, защото българският народ е „разкъсан от мизерия и несправедливост“. Те биха могли да се отстранят чрез „подпомагане на слабите стопански слоеве“ с „едно по-социално и по-справедливо разпределение на националния доход“.
Иван Багрянов прави основателна критика на икономическата политика на българските правителства през периода 1942-1943 г. за принудителното изземване на „всичката храна на малоимотните селяни“, за високите спекулативни цени в градовете и селата, за липсата на хранителни продукти, за началния процес на безконтролно „гражданско мобилизиране“. Според него всички тези стопански провали и социални беди се понасят от българския народ с търпеливо и мълчаливо страдание с което той е „свикнал да поправя грешките на своите управници“.
Тези печални констатации на министър-председателя Иван Багрянов намираме и в изложение на Св. синод, изпратено до него на 26 юни 1944 г. В този документ вътрешнополитическото положение на Царство България се характеризира с вредните прояви на черната борса и корупцията, с моралната и обществено-политическата криза в страната, които отслабват общественото и националното съзнание на българските граждани. В изложението е изтъкнато, че от безпартийния режим не е направено необходимото, за да се предотврати отчуждаването на народа от властта и недопускане обществено-политическото безразличие на широките народни слоеве. Според синодалните архиереи съпротивителното партизанско движение в България има своята вътрешнополитическа обусловеност. Те настояват да се спре угнетяването на близките на нелегалните, да бъдат спрени полицейските и административните своеволия. Наказанията на нелегалните партизани и на техните помагачи да се налагат след разследване и доказани провинения от законен съд (18).
Иван Багрянов е почтен, скромен и честен държавен деец. Няма факти, които да го уличават в злоупотреби с обществени финансови средства, в облагодетелстване на негови близки и приятели. Като богат земевладелец е човек щедър и благодетелен. Българин с будна гражданска съвест, като премиер полага усилия да намали пагубните мащаби и високата степен на ожесточеност на гражданската война в България през лятото на 1944 г. като смекчи диктатурата на авторитарния режим в страната. Неговото правителство освобождава 4158 български граждани, интернирани по политически причини. На Иван Багрянов е идеята за забрана на жестокостите спрямо близките на партизаните, участвали в антихитлеристката съпротива, на палежите на техните къщи, за отмяна на антиеврейските закони, за закриване на концентрационните лагери. Предлага да се даде пълна и безусловна амнистия на политическите затворници, но не е в състояние да преодолее съпротивата на регентите и несъгласието на повечето от министрите.
По искане на д-р Иван Пашов, ръководен деец на БРП, Иван Багрянов нарежда да се изготвят открити листове за свободно движение из цяла България на Цола Драгойчева, Добри Терпешев, Христо Калайджиев, д-р Иван Пашов — ръководни дейци на нелегалната комунистическа партия и на разрастващото се нелегално съпротивително движение с подкрепата и участието на нелегалните комитети на Отечествения фронт. Очевидни са желанието и дейността на министър-председателя Багрянов за постигане на вече твърде закъснялото и поради това невъзможно умиротворяване на българското общество в една изключително сложна, напрегната и динамична вътрешна ситуация и опасна за българската държава международна военнополитическа обстановка. Буди възхищение неговата готовност за саможертва като премиер да поеме отговорността за спасяването на България от трета национална катастрофа в трудното време на Втората световна война, която през лятото на 1944 г. поставя на голямо изпитание и опасен риск съдбата на България, както и неговата лична съдба (19).
Когато националната свобода е постигната, идва голямата надежда за социална справедливост и цивилизовани човешки взаимоотношения. Националният държавен елит в нова България би трябвало да е носител и пазител на ценностната система на обществото. Поради променящата се социална структура и функциониращата плуралистична политическа уредба в държавата този елит включва в себе си хора, групи и общности с различни, дори противоположни възгледи, интереси, намерения и амбиции. Има обаче един задължителен минимум от базови критерии за добро и зло, за морал и възпитание, граници на личната свобода и интереси, съзнание за общо благо, които са обединяващи първо за елита, а след това за всички в държавата (20).
Българският национален елит не съумява или не пожелава да съгради мост на историческата приемственост, т.е. позитивната ценностна система на българите преди Освобождението да се надгражда с добродетели за благото на мнозинството от българския народ и в интерес на цялата нация. С основание професор Петър Мутафчиев пише с тревога за странната липса на приемственост, последователност и равномерност в политическия и духовния живот на българите (21).
Професор Петър Мутафчиев е авторитетен български учен, удостоен с най-високото научно звание академик. Неговото вглъбяване в научните изследвания е съчетано с постоянната мисъл за българската национална идея, кауза и съдба, за състоянието на българската държава и отечество, за миналото, настоящето и бъдещето на българския народ. Той възражда и преосмисля българската историческа памет, проучва структурните корени на българската народност и нация, разкрива истината за тяхното формиране и развитие чрез синтез на разнородни етнически и културно-исторически елементи. Загрижен за бъдещето на българската нация, той изтъква призванието на българската държава: да съдейства на народа ни да изпълни в своя жизнен път историческите си задачи. Твърде актуално звучат думите му, че българската държава невинаги изпълнява това свое национално и патриотично задължение. Възхитителна е неговата убеденост, че устойчивостта на българската нация се гради върху фундаменталния синтез на държавността и националната идея, върху това държавните институции да се чувстват от народа не като нещо чуждо, а да осъществяват политика в интерес на неговото възходящо развитие, да носят у себе си неговият дух, да не се увличат от чужди модни образци, които ни навличат много и мъчно поправими беди.
През 1935 г. в своята публикация „На кръстопът“ проф. Петър Мутафчиев отправя послание към съвременниците си и към бъдещите поколения държавници и политици да търсят истинските правилни насоки за развитието на народа, държавата и нацията, защото „от всичко преживяно досега сме твърде безпомощни и за нови блуждения вече едва ли ще имаме сили“ (22).
Българските държавни органи и институции осъществяват полезна за народа и нацията дейност, когато от духовния елит на обществото се излъчват, избират и/или назначават управленски кадри с необходимите професионални и морални качества. За проф. Петър Мутафчиев това е една вечна аксиома, валидна за всички държавно организирани общества, включително и за българското. В друга негова статия „За културната криза у нас“, публикувана през 1935 г., са обяснени причините за недостатъчния административно-управленски капацитет на тогавашната българска държава и за все още недостатъчно консолидираната българска нация. Той прави тревожната констатация, че след Освобождението в Третата българска държава все още не е създаден в обществото ни духовен елит с по-голяма количествена и по-добра качествена характеристика, т.е., обществен слой от морално здрави, проникнати от традициите на своя народ всестранно образовани хора. А тъкмо те би трябвало да стоят начело на всяко нормално развиващо се общество, да ръководят, съгласуват и контролират всички обществени начинания и държавни дела по цялата национална територия. За такъв духовен елит липсва и необходимата му „културна среда“ , която да го попълва, обогатява и въздейства позитивно върху българската национална интелигенция.
Поради тези и други неблагоприятни обективни и субективни обстоятелства в Царство България липсва кристализирана и носена от обществения елит интелектуална национална мисъл, която да определя ясни цели за развитието на всички сфери на националното и държавното строителство и да осигурява приемственост в това развитие. След Освобождението и в последвалите десетилетия, за разлика от другите балкански народи, българското общество е лишено от мъдра национална стратегия и рационална държавна идеология. Поради това неговата вътрешна духовно-нравствена разруха се подсилва и от външните влияния на европейските десни и леви доктринално-тоталитарни идеологии, политически системи и практики. Като не създава научнообоснована национална стратегия, българската буржоазия с нейните управляващи и опозиционни политически партии, по думите на Петър Мутафчиев, абдикира от своя национален и обществен дълг (23).
Подобна негативна оценка на политическите и обществените нрави в Царство България намираме също в научното и публицистичното наследство на талантливия български социолог, народопсихолог, политолог, социален антрополог, етнолог и даровит журналист Иван Хаджийски. Творчеството ни покорява, по думите на професор Минчо Драганов, с интелектуалната мощ, естетическата привлекателност, духовния финес и културната магия. Той ни завладява със своята безкористност и обективност и затова е „повече от учен“. Без колебание трябва да признаем дарбата му да съединява ценностно-есеистичния анализ с безупречно прецизното научно обяснение.
При анализа на политическата ситуация в Царство България Иван Хаджийски въвежда новото понятие „изхабяване на политическите партии“, което не е чуждо и на съвременната българска политическа действителност. Той разобличава буржоазните властници, които с демагогия, лична корист и насилие обсебват и смятат държавата „за своя“, лъжат я безобразно в данъчните си декларации и правят всичко възможно да осуетят плащането на определения данък. Отрицателната нравственост в българското общество е повсеместно явление, което руши социалното и националното единство на българския народ.
Изходът от това пагубно състояние на антихуманизъм за мнозинството от народа ни е един и той е посочен безалтернативно от Иван Хаджийски: България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но за всички. Като човек и гражданин с леви убеждения, за такава България той е готов да отдаде и живота си. На 13 октомври 1944 г. подава молба до министъра на войната да бъде изпратен като доброволец на фронта, за да се сражава срещу хитлеристите. Предчувствайки трагичната му участ, неговият приятел, художникът Илия Бешков, напразно полага усилия да го спре. Бешков изразява своето неодобрение с думите: „Българските майки винаги ще раждат войници, но втори Иван Хаджийски няма да се роди“. На 3 октомври 1944 г. в ожесточени боеве с немски есесовци от хитлеристката СС дивизия „Принц Ойген“ на територията на Сърбия загива със смъртта на храбрите талантливият ни социолог Иван Хаджийски, поразен с куршум в челото (24).
Нормалното икономическо развитие на всяка държава в условията на либералната демокрация има като естествена последица цивилизационното разслояване в социалната структура на обществото. Националният управляващ елит на Царство България допуска прекалено материално-имуществено разслояване, т.е. нецивилизационно разслояване в реалното българско общество. Военните погроми и националните катастрофи предизвикват още по-драстично обедняване на мнозинството от българските граждани в села и градове, засилване на народното недоволство, което застрашава устоите на държавата. България, по думите на академик Георги Марков, понася трагизма на самоунищожителното кръвопускане. Българи убиват българи в последвалите бунтове, въстания, граждански войни. Вместо приближаване и сплотяване на българите в общо цивилизовано културно и гражданско пространство се генерира обратен процес на социална враждебност и партийно-политическа конфронтация, чиито рецидиви пулсират в днешното фатално и съдбовно за бъдещето на нашата нация разединено българско общество (25).
В следосвобожденска България има личности, които са носители и изразители на българското национално съзнание и чувство като духовна същност на българската автентична цивилизованост. Тези личности като интелектуален елит на българското общество отдават цялата си духовна енергия, професионализъм, хуманизъм и алтруизъм за културното цивилизоване на народа български и на неговата нация в модерното време на XIX и XX век. Общественият прогрес за тях е възходящо, исторически необходимо и морално оправдано развитие, чийто основен и единствен критерий е хуманизмът в неговата универсалност. Етимологичната същност на понятието хуманизъм (Humanismus) в техните разбирания се свързва с латинската дума humanus и означава човечност.
Според доста изявени личности в българското общество хуманизмът включва в себе си пряко и косвено много личностни добродетели и общочовешки ценности: милосърдие, състрадание, благородство, чувство за взаимопомощ и социална справедливост, съзнание за отговорност, честност, лично и национално достойнствво, лоялност, търпимост и толерантност към другите човешки субекти от различни етнически общности. Хуманизмът се формира чрез унаследяване на морални ценности от предходните български поколения, което би следвало да се обогати с нравствената култура на съвременното българско общество. Той става мощен двигател на социален напредък, когато се превърне в последователна и трайна държавна политика.
Разсъждавайки върху характера на българския хуманизъм в историческите му измерения, друг български народопсихолог – Найден Шейтанов, открива с точно прозрение позитивна и непреходна ценност в националния характер на българите – човеколюбието, което намира реален израз в толерантното им отношение към другите етноси, народи и нации. У българите няма етническа, национална и религиозна ненавист към който и да е чужд народ. Тези добродетели са основата на титаничния български хуманизъм.
Строителите на нова България признават постиженията, вековния опит и ценностите на западната цивилизация, но не са съгласни с нейното безкритично възприемане и с отказване от собствената ни идентичност. Има и друга категория личности в българския социум, която одобрява изцяло мощното и всеобхватно нахлуване на порочното от чуждата цивилизация във всички области на националния ни живот. Тези личности стават вносители, носители и разпространители на криворазбраната цивилизация, тласкайки обществото ни към криворазбрана европеизация. Тяхната дейност не е мост, който свързва ценностите на западната и българската цивилизация, а по същество е негативен субективен фактор, заплашващ да претопи и измести нашата родна отечествена и национална цивилизация.
Културното влияние отвън, ако не е съпроводено с държавна политика за опазване и обогатяване на културно-историческото ни наследство, от благотворно външно въздействие върху него, може да доведе до загубване на българското национално самобитно битие, до национално обезличаване на българската цивилизационна култура, до потъването ù в мегацивилизацията на глобалния свят (26).
Липсата на цивилизована държавна политика за национално единство и относително социално равенство в Царство България дехуманизира обществените и междуличностните отношения. Нарушаването на нормите на обществения морал и на принципите на социалната етика също руши човеколюбието в българската обществена система през десетилетията на капиталистическото развитие на България. Проявите на партийнополитически цинизъм сред управляващите кръгове в българския обществен живот предизвикват ерозия на хуманността в националния и социалния организъм.
Без осигуряване на държавна политика на национален просперитет и интегритет върху стабилна основа на цивилизован икономически прогрес е невъзможно постигането на социален хуманизъм, съпроводен неизбежно и със социален оптимизъм. Допускането на политически и социален реваншизъм, на държавен тероризъм и расизъм в българското общество в годините на Втората световна война предпоставя и неизбежно предизвиква непосредствено след премахване на прогерманския авторитарен режим през 1944 г. в процеса на дефашизацията в българското общество при правителствата на Отечествения фронт политическо насилие, което също руши националното единство и разкъсва социалната тъкан. В следващите преходни години все още не са преодолени унаследените рецидиви на предишните драстични антихуманни прояви и действия в българската държавна политика.
Допускането на национален нихилизъм и социален антагонизъм, на преобладаващо пренебрегване на българските национални духовно-културни ценности, акумулирани в десетилетията след Освобождението, а също и при прехода към новата обществено-политическа система на държавния социализъм до края на 50-те години на ХХ век се отразява неблагоприятно върху обективно необходимия процес от хуманизиране на обществените отношения в социалистическа България.
Въвеждането и прилагането на системата на партийнополитическите и социалните привилегии на бившите участници в антихитлеристката и антифашистката съпротива и особено по-големите привилегии на висшата партийно-държавна номенклатура в условията на авторитарното властване на Тодор Живков предизвикват социално разслояване и апатия, обществен песимизъм. Поставено е началото на антихуманно разслояване в българското общество и вредно за него похабяване на вече формирани социалистически добродетели чрез постигането на социален колективизъм върху основата на гарантирана трудова заетост, обществена стабилност и безплатно образование и здравеопазване.
Недоволството срещу Тодор Живков и неговото обкръжение от ръководни партийни и държавни дейци обаче не е предизвикано толкова от недоимък на материални блага, колкото от морална непоносимост. Крахът на европейския реален социализъм не се дължи на масов глад и тотална мизерия, на грандиозна революция или изтощителна война. Този крах е повече морален, отколкото всички други вътрешни и външни фактори за провал. Ако продължим тази аналогия в постсоциалистическото българско време, има достатъчно факти за твърдението, че основата на последвалите разочарования от българската демокрация след 10 ноември 1989 г. има също такъв характер, но вече допълнена с материалната нищета и духовната несрета за мнозинството от българските граждани (27).
В края на 80-те години на ХХ век поради глобалните промени в световната геополитика и разпадането на европейската социалистическа държавно-политическа система в българското общество започва неочакван хаотичен преход към официално прокламираните демократични ценности на европейската цивилизация и фактическото установяване и брутално функциониране на системата на криминално-мафиотския капитализъм към мнозинството от българския народ. При тази система на политически цинизъм с триумфиращ пазарен фундаментализъм, на тотален разпад на българската държавност, на постоянно посегателство върху унаследените от буржоазното и социалистическото историческо минало цивилизационни национални добродетели и ценности се извършва чудовищна дехуманизация на обществените и междуличностните отношения с пагубни последици за бъдещото българско цивилизационно развитие през ХХI век.
Най-необходимата предпоставка и най-важното условие за нормалното протичане на цивилизационния процес в съвременното българско общество са постигането на национално помирение, социално съгласие и етническо доверие между всички български граждани, независимо от партийнополитическата им или религиозна принадлежност, етническия им произход.
Националното помирение няма да се постигне лесно и бързо, защото гражданската война в Царство България само от края на Първата до края на Втората световна война, според изчисленията на академик Георги Марков, отнема живота на приблизително 27 000 души, които стават жертва на различни цветове терор — бял, червен, оранжев, черен, и всякакво друго насилие. Българското общество ще има добро бъдеще, ако не се връща постоянно с повод и без повод към трагичните явления и зловещите събития в своето лошо историческо минало през ХХ век. Много полезно и необходимо за нашия народ е да осъзнае и приеме гениалното прозрение на истинския българин — поет, публицист, патриот и национален революционер Христо Ботев, за когото най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, основана върху любовта към ближния.
Поучителен пример за нас, българите, е постигнатото национално помирение в испанското и гръцкото общество след преживените от тях ужасни години на гражданска война през ХХ век. Преодоляването на социално-класовия антагонизъм и конфликти, идеологическата конфронтация и особено кръвопролитни въоръжени битки не става безболезнено, но им осигурява постепенно нова посока за нормално и цивилизовано развитие в условията на граждански мир, национален интегритет и културен просперитет.
Във франкистка Испания по време на Гражданската война и първите две десетилетия след нея жертви на политически репресии са общо 306 500 души. От тях загиналите са 141 000 испански граждани — 62 500 републиканци, противници на франкисткия режим, и 78 500 франкисти. След близо 40 години диктатура испанският преход към демократична политическа система се извършва чрез консенсус на политическите партии, които с взаимно съгласие решават да погребат завинаги това трагично за испанския народ минало.
Недалеч от Мадрид е издигнат мемориал „Долината на падналите“, символизиращ жертвите от двете страни на барикадата. В съвременна Испания никой на официално ниво не си позволява да говори за франкисти/фашисти или за републиканци/комунисти. „Скелетите“ от Гражданската война са заровени в историческото минало и съществуват само в родовата памет и семейните албуми и по никакъв начин не се използват за конюнктурни политически цели както в днешна България. Победителите от 1939 г. приемат завръщането в политическия и обществения живот на Испания на бившите победени, които като жертви не издигат призиви за отмъщение и не настояват за обезщетение. Прекратена е вредната за испанската държава и нация практика на разчистване на сметките, на чистките в армията, полицията и администрацията.
По такъв не лесен, но единствено разумен начин е постигнато националното помирение между испанците с крайно различни политически убеждения, амбиции и действия. За необходимите за общественото развитие реформи, за методите им на приложение и сроковете за изпълнение постоянно се дискутира в обществото и в парламента. Управляващото мнозинство не налага своята законодателна политика със сила и натиск върху опозиционното малцинство, а я осъществява с мотивите на всеобщото обществено благо и с аргументите на националния интерес. Испания и Гърция, която също търси и намира с конкретна специфика аналогичен изход от кратката, но ожесточена Гражданска война, са добър пример за българските политици с държавническа мъдрост и национален разум да осигурят на България условия и възможности тя да се развива през ХХI век като нормална демократична, правова и социална държава. Този нов цивилизационен модел на устройство и функциониране на държавата, на качествено нов тип обществени и междуличностни отношения, на разумно и мъдро взаимодействие на политическите управляващи и опозиционни партии е трудно осъществим. Тъкмо той обаче е единствената възможна алтернатива за икономически, социален, образователен, научен и духовнокултурен прогрес на съвременна България като част от динамично развиващия се глобален свят през ХХI век (29).
Според Оскар Уайлд — английски писател и драматург, цивилизацията в никакъв случай не се постига лесно. Към нея има само два пътя. Единият е културата, а другият — покварата. Внушението, че покварата в обществото е път към цивилизацията, звучи парадоксално и неприемливо, но затова пък твърде реалистично. Надарен с проницателен ум и реалистичен поглед, той предвижда, че във всяко общество, та дори и в най-демократичното, има и ще има покварени политици – държавници във всички структури на властта и управлението, а също и покварени личности сред социалните низини.
Тъкмо поради тази причина цивилизацията в Третата българска държава се постига бавно и трудно. В нея преобладават обществените и националните добродетели като основа и опора на унаследената и формиращата се нова, модерна българска цивилизация. За нейното запазване и оцеляване има сериозна заплаха в годините на българските военни погроми, социални конфликти, политически преврати и граждански войни. През годините на засилена обществена поквара българската цивилизация се развива и утвърждава в публичния живот чрез образованието, науката, културата. В тези духовни сфери националната ни интелигенция и нейните интелектуалци с демократично и хуманитарно мислене създават истински духовни и морални ценности, с които се оказва съпротива на обществените недъзи и пороци.
„Човек е създаден за хуманност“, гласи афористичната мисъл на немския философ, поет и литературен критик Йохан Хердер. Фондация „Човещина“, създадена от български интелектуалци през 1994 г., осъществява тази вечна нравствена повеля с цялата си дейност. Процесът на цивилизационно облагородяване на съвременното българско общество, на запазване на неговите национални добродетели и ценности трябва да продължи с още по-голяма сила и през XXI век. Това е единственият залог и път българската цивилизация да пребъде в световния неоцивилизационен процес през следващите векове от развитието на човешката цивилизация.
Бележки:
(1) Ерасов, Б. С. Цивилизации. Универсалии и самобытность. М., 2002, с. 12—19, 33—36, 99—111; Социологическая энциклопедия. Том 2, М., 2003, с. 749—752; Сайко, Э. В. Цивилизация в пространственно-временном континууме социальной эволюции и проблема ее системного слома. — В: Цивилизация. Восхождение и слом. Структурообразующие факторы и субекты цивилизационного процесса. М., 2003, с. 17; Левко, А. И. Рациональные и ценностно-нормативные основания межцивилизационного диалога народов Центральной и Восточной Европы. — В: Духовное наследие народов Центральной и Восточной Европы в контексте современного межцивилизационного диалога. Материалы международной научной конференции г. Минск, 17—18 ноября 2005 г. Минск, 2005, с. 397, 398. За цивилизацията и културата, за тяхната история, за сегашното им състояние и развитие в перспектива, вж. Гизо, Ф. Исторiя цивилизацiи во Францiи. Т. III—IV. М., 1880—1881; Burns, E. M. Western Civilisations. Their History and Thier culture. New York, 1968; Burns, E.M., Ph. Z. Ralph. World civilizations. From Ancient to Contemporary. Wol. I—II, New York, 1969; Duby, G., R. Mandrou. Histoire de la civilisation française. T. I—II. Paris, 1969; Les Grandes é’tapes de la civilisation française. Paris, 1983; Drimba, O. Istoria culturii si civilizaţiei. T. 1—4. Bucureşti, 1984, 1987, 1990, 1994; Braudel, F. Grammaire des civilisations. Paris, 1988; Хънтингтън, С. П. Сблъсък на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С., 1999; Загоров, Ор., Н. Йорданов. Хуманистичната цивилизация. (Вечното изкушение на духа). С., 1999; Божков, А. Български приноси в световната цивилизация. С., 2000; Малявин, В. В. Китайская цивилизация. М., 2000; Бродел, Ф. Материална цивилизация, икономика и капитализъм XV—XVIII в. Т. 1—3. С., 2002; Российская цивилизация: опыт исторического и междисциплинарного изучения. М., 2002; Жерне, Ж. История на китайската цивилизация. С., 2004; Лилов, А. Диалогът на цивилизациите. Световният и българският преход. С., 2004; Ганчев, П. Возрождающийся гигант. Цивилизация и философия древнего и современного Китая. Минск, 2006; Загоров, Ор. Смисълът. Размишления върху човешкия прогрес. С.,2006; Зарринкуб, А. История на ислямската цивилизация. С., 2007; Порожанов, К. Тракийската цивилизация в началата на два континента и по крайбрежията на три морета (в десет етюда). С., 2012; Гергова, Д. Тракийската култура е цивилизация. – Земя, година ХVIII, бр.228 (4364), 28 ноември 2007.
(2) Социологическая энциклопедия. Т. 2…, с. 751.
(3) Пак там, с. 751; Дунов, Зд. Цивилизацията и българската етнонационална съдба. С., 2000, с.51; Алексеев, В. В., Е. В. Алексеева. К. И. Зубков, И. В. Побережников. Азиатская Россия в геополитической и цивилизационной динамике XVI—XX века. М., 2004, с. 159.
(4) ЦДА, ф. 117, оп. 47, a.е. 207, л. 6—8,16,17,45; a.е. 1015, л. 1—26,30,31,45,49,54,156; Кондев, Ан. 1999: българският рубикон (философско-исторически опит върху съвременното национално развитие). С., 1998, с.24-42,81,82,84; Ганчев, П. Към философията на българската история. Варна, 1999, с. 69—96; Соловьев, А. И. Цивилизационное пространство государственности. (Противоречия западной и отечественной моделей.) — Общественные науки и современность (Москва), 2010, № 3, с. 97; Станков, Д. Нравствено-културната идентичност на българския народ. – В: Морал и национална идентичност. В.Търново, 2010, с. 101-119; Минков, Иг. Съвременната българска нация и интегрираните в нея етнически общности. – Списание на БАН, година СХIV, 2001, кн.3, с.17-19; от същия автор. Етноси и глобализационни общности. Етничните общности на България в националната епоха и в процесите на глобализация. С., 2011, с. 33—53.
(5) Божилов, И. Размишления върху културата на средновековна България. – История, 1993, кн.2, с.1-11; Гюзелев, В. Столици, резиденции и дворцова култура в средновековна България. (От номадския стан към царския двор). – Известия на Националния исторически музей, Т. Х, С., 1994, с.39-66; от същия автор. Die Residenzen Tвrnovo, Bdin und Kaliakra und ihre hцfische Kultur. – In: Höfische Kultur in Südosteuropa. Hrsg. von R.Lauer und G. Mayer. Göttingen, 1994, S.59; Столиците на България – средновековните и днешната. С., 2000, с.15,34-38; Жечев,Т. Национализмът и новият исторически опит. – В: Болки от текущото. С., 1995, с.310-315; Поливянный, Д. Петър Мутафчиев и средновековната духовна култура на българите. – В: Професор Петър Мутафчиев познат и непознат. С., 1997, с.100; Ганчев, П. Възникването и развитието на славянската цивилизация се явява нейно собствено дело. — Списание на БАН. Година CXIX, 2006, кн.1, с. 13—17; Фол, Ал. Самотният пешеходец. Интервюта, изказвания, разговори, отзиви, статии в медиите. С., 2006, с.66; Николова, С. Създаването на славянската азбука в контекста на средновековната писмена култура. — Списание на Българската академия на науките. Година CXIX, 2006, кн.4, с. 3—9; Българската цивилизация. С., 2005, с. 72—81; Предов, Н. България през средновеконието – творец и жертва на кръстопътя на цивилизациите. – В: България в световната история и цивилизации – дух и култура. Доклади от международната научна конференция Варна, 14-15 ноември 1998. Варна, 1999, с.103-105; Чолова, Цв. Образованието в средновековна България. С., 2013, с.80-127.
(6) Грекова, М. Деянова, Л., Дичев, И., Кабакчиева, П., Коев, К., Минева, М., И. Шинова. Свят и личност. Учебник за 12 клас. С., 2002, с. 3—4, 34, 54—56. Обективна отрицателна оценка за този учебник има в публикуван критичен отзив с автор д-р Тодор Мишев, доцент по методика на обучението по история в Историческия факултет на Софийския университет. Вж. Мишев, Т. Глобализацията в изучаването на „Свят и личност“ в 12 клас. Нова зора, година XI (XVII), бр. 12, 27 март 2007, с. 11; Конев, Ил. Ние сме цивилизован народ. С., 1994, с.20-23.
(7) Вакарелски, Хр. Основни културно-исторически особености на народния ни битъ. – Родина. Списание за българска историческа култура, година III, 1941, кн.III, с.25,26; Гюзелев, В. Апология на Средновековието. С., 2004, с. 33—57; Бакалов, Г. Васил Гюзелев. Апология на Средновековието. Брифон, София, 2004. — История, 2006, кн. 4—5, с. 124; от същия автор. Историко-философски ретроспекции за духовното единство на българите. – В: Иронията на историка професор Милчо Лалков. В памет на историка и приятеля професор Милчо Лалков. Съставител доцент д-р Искра Баева. С., 2004, с.58; Гюзелев, В. Владетелят — Монархът — Светецът. — Българистика, 2007, № 14, с. 9—13. За приносите на академик В. Гюзелев в научното изследване на българското средновековие по-подробно вж. Каймакамова, М. Проф. Васил Гюзелев и проучването на българското средновековие (По случай 60-годишнината му.) — Paleobulgarica (Старобългаристика), XX, 1996, кн. 4, с. 72—77; Данчева-Василева, А. Пътят и пътуването към средновековна България – метафора на свободата. – В: Пътуванията в средновековна България. Материали от Първата национална конференция „Пътуване към България. Пътуването в средновековна България и съвременният туризъм. Шумен”, 8-11.05.2008 г. В. Търново, 2009, с.11,16-21.
(8) Гюзелев, В. Училища, скриптори, библиотеки и знания, ХIII-ХIV век. С., 1985, с.22; Семов, М. Глобализацията и националната съдба. Сблъсъкът интереси—разум. С., 2004, с. 122,123; Чолпанов, Б. Земя на световен кръстопът. С., 1993, с. 121—127; Димитров, Б. Българите — цивилизатори на славянския свят. С., 1993; Гигов, Н. Учете се от народа. – В: Родопите през ХIХ и началото на ХХ век. Език, култура, история. Том II. Общество, култура ,литература, фолклор. 2-3 юни 2000, Смолян. Пловдив, 2001, с.48-50; Неделчев, Н. Античното наследство на България. Шумен, 2004, с.153,166,167; Драгова, Н. Балканският контекст на старобългарската писмена култура. Седем етюда. С., 2005; Фол, Ал. Цит. съч., с.65; Салман, Х. Българската мисия. Значението на българите за Европа. С., 2006; Рашев, Р. Прабългарите през V—VII век. С., 2005; от същия автор. Мит и история за началото на българската държавност. — Исторически преглед, 2006, кн. 3—4, с. 3—19; Цар Симеон. Щрихи към личността и делото му. Велико Търново, 2007; Българската езическа култура VII—IX век. С., 2008; Павлов, П. България — люлка на европейската цивилизация. С., 2007; Димитров, Л. Освобождението, европейската цивилизационна идентичност на България и възпитанието на младото поколение. — Педагогика, 2010, кн. 3, с. 4—9; Преса, година II, бр.337 (688), 10 декември 2013; bolgari-net/prof_norman_deivis:_bulgarite_sa_v_jadroto_na_evropeiskata_civilizacia-gl-1253. html.
(9) Божилов, Ив. Преславската цивилизация. – В: Преслав. Сборник. Т.4, С., 1993, с.33-48; от същия автор. Размишления върху културата на средновековна България. – История, година II, 1993, кн.2, с.1-11; Харбова, М. Европейските влияния и етнокултурната идентичност на българите. – В: Модерността вчера и днес. С., 2003, с.342-351; Райчевски, Ст. Оттук започва България. С., 2007, с.16,19,21-24,30-39,43,46,47,52-95; Йовева, Р. Литературното образование в българо-европейската реалност. – Български език и литература, 2007, кн.1, с.12.
(10) Проданов, В. Догонваща модернизация и насилие (Опит за обяснение на покушенията, насилието и политиката в България 1878—1944 г.). — В: Историята — професия и съдба. Сборник в чест на 60-годишнината на член-кореспондент д.ист.н. Георги Марков. С., 2008, с. 35—60.
(11) Генчев, Н. Историческата съдба и народопсихологията на българите. — Социологически преглед, 1987, кн.4, с. 40—48; кн.6, с.48; Пантев, А. Исторически въпросителни. С., 2003, с.364,365; Дунов, Зд. Феноменът на нихилистичното отрицание и българската етнонационална съдба. – В: От „Криворазбраната цивилизация“ към криворазбраната европейзация. Материали от научна конференция – май 2004, организирана от Института за философски изследвания (БАН) и Съюза на учените в България. Съставители: Н. Димитрова, Т. Батулева, Д. Цацов, Л. Латев. С., 2004, с.43-47.
(12) Цураков, Ан. Енциклопедия. Правителствата на България. Хронология на политическия живот 1879-2005. С., 2005, с.11-250; от същия автор. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България.С., 2008, с.8-223. След политическата промяна на 10 ноември 1989 г. българските висши държавни институции — парламент и правителство, също са лишени от далновидно национално-стратегическо мислене, поведение и действие. Те проявяват абсолютно безразличие към предложената на тяхното внимание Българска национална доктрина, съставена от авторитетни български учени интелектуалци. Вж. България през двадесет и първи век. Българска национална доктрина. Част 1. С., 1997; Българска нацонална доктрина „България през двадесет и първия век“ С., 2008. Срв. Трайков, В. Националните доктрини на балканските страни. Исторически и съвременен поглед. С., 2000; Близнаков, Г. Българската академия на науките и етническата територия на българите. – Списание та Българската академия на науките, година СХIII, 2000, кн.3, с.71; Загоров, Ор. Нова България се нуждае от нова национална идеология. – Родопи (Смолян), 2006, бр.5-6, с.20-32.
(13) Казасов, Д. Държавният съд. – В: Следи от минали дни. С., 1971, с.24-26; Палангурски, М. Първият държавен съд. — Епохи, 1993, год. I, кн. 3—4, с. 38—50; от същия автор. Третият държавен съд (1921—1923). — Исторически преглед, 1996, кн. 5, с. 47—65. Галунов, Т. Епилогът на съдебното преследване срещу Радославовите министри. — Исторически преглед, 1997, кн. 4, с. 58—78; от същия автор. Втората национална катастрофа. Процесът. Виновниците. В.Търново, 1998; Четвъртият държавен съд. В. Търново, 1999; Избирателни системи и парламентарни избори в България (1919-1939 г.). В.Търново, 2008, с.31,43-56, 60, 61, 76,7 8-90,124-150,180-203, 208-211, 228; Танкова, В. Измислици и факти в новата българска историография. Примерът със Стамболовия режим — Исторически преглед, 1997, кн. 5—6, с. 56; Пантев, А. Цит. съч., с.322; Данев, Ц. Парламентарно и тоталитарно (комунистическо) управление в България през XX век в светлината на принципите и практиката на държавите от европейската демократична цивилизация. С., 2006; Марков, Г. Нашумелите афери на Третото българско царство. Ст. Загора, 1998; от същия автор. Политическите процеси. — В: България 20 век. Алманах. С., 1999, с. 1150—1153; Семов, М. Българската народопсихология. Размисли върху това какви сме били и какви сме днес. С., 2001, с.311, 312, 338, 339, 350, 360, 367; Гешева, Й. Парламентарните анкетни комисии по министерската отговорност 1884—1923. С., 2003; Даскалов, Р. Българското общество 1878-1939. Т.I. Държава, политика, икономика. С., 2006, с.177-181; Йочев, Ев. Принципът на несменяемост на съдиите в българското законодателство 1878-1944. Русе, 2007, с.15-32,110, 178, 181, 252, 253, 331, 332; Мирков, А. Сензационните престъпления и катастрофи в България. Хроника (1897—1912). С., 2009; Колев, В. „Сърпа“ срещу „чука“ – земеделци срещу комунисти през първата половина на 1923 г. – История, година ХVII, 2009, кн.4, с. 35-45; Пенчев, П. Как се наливаха основите. Към ранната история на българската корупция (1879—1912 г.). С., 2011; Кацарова, Р. Димитър Тончев. Общественик, политик, партиен лидер. Пловдив, 2011, с.208-211; Ангелова, Хр. Премиер влиза в затвора за далавери на едро. Уикенд, година ХI, бр.24 (501), 15-21 юни 2013, с.68; Поппетров, Н. 1914-1947 – малка разходка за освежаване на паметта. – Култура, година LVII, бр.1 (2749), 10 януари 2014, с.10.
(14) Казасов, Д. Буржоазните партии. – В: Улици, хора, събития. С., 1968, с.177-180; Българската цивилизация, С., 2005, с. 127; Минкова, Ст., Тр. Трифонов. Народопсихологически щрихи на българина. С., 1990, с.205-218,328-334,341-345; Радкова, Р. Нравствените възгледи на българската интелигенция през ХVIII – началото на ХIХ век. – В: Култура и общество. Т. I. С., 1992, с.204-226; Станков, Д. Нравственокултурната идентичност на българския народ. – В: Морал и идентичност. С., 2010, с. 93-97,100,101.
(15) Стателова, Ел. Иван Евстратиев Гешов или трънливият път на съзиданието. Академично издателство „Марин Дринов“. С., 1994, с.12-14, 16-18, 20-36, 40-43, 55-61, 136-140, 148, 152, 153, 176-182, 197, 238, 239, 241, 246, 250-254, 258-268; Стоянова, Р., В. Николова. Благотворителност и дарителство в България (1878-1944 г.) – състрадание и вяра в бъдещето. – Списание на БАН, година СХIII, 2000, кн.6, с.12,13; Поппетров, Н. Стремеж към промяна или „бягство от демокрацията“? За някои основни тенденции в българското общество (1918-1944). – В: Иронията на историка. Проф. Миилчо Лалков. В памет на историка и приятеля проф. Милчо Лалков. С., 2004, с.151, 158-161, 165; Кълцева, Д. Иван Гешов цял живот дарява богатството си.- Уикенд, година ХII, бр.4 (533), 25-31 януари 2014, с.93.
(16) Стателова, Ел., Ст. Грънчаров. История на нова България 1878-1944. Т.III. С., 1999,с.441; Марков, Г. Поука за държавниците. Паметка. С., 2001, с.107-109; Божинов, В. Земното кълбо не престава да се върти, ако ние и да спим. Разказ за живота на Андрей Ляпчев. С., 2005, с.158-162, 211, 232, 241, 242; НА БАН, сб.IV, а.е.194, л.614,615. Цит. по Божинов, В. в посоч. съч., с.220; История на България 1918-1944. Т.9, С., 2012, с.228,230; Павлова, В. „Со кротце, со благо…“ – Радио България, 31 октомври 2013; tota.blog.bg/lichni-dnevnici/2013/11/06/ da -si-spomnim-za-golemia-nach-drjavnik-andrei-liapchev.1201689.
(17) Разградско слово, годинаХIV, бр.538, 12 септември 1938; Разградски новини, година IХ, бр.389, 20 септември 1938; Гледища (Разград), бр.29 (5606), 16 април 1991; Стаменов, М. Иван Багрянов. С., 1992, с.17.
(18) Стенографски дневници на ХХV Обикновено народно събрание, седма извънредна сесия, 17 август – 23 август 1944 г. Стенографски дневник на 1. заседание, л.6,7; Ив. Багрянов. Пътят на България. Реч, произнесена на 17 август 1944 г. пред извънредната сесия на ХХV Обикновена народно събрание. С., 1944, с.9,10,16-19; Агрономическа мисъл, година V, юли-август 1944, кн.1-2, с.1; срв. Индустрия, търговия, земеделско стопанство. Година I, 1939, бр.1, с.2, 4; бр. 4, с.1; бр.8, с.3. Срв. Елдъров, Св. Българската православна църква и войните на България 1877-1945. С., 2004, с.299,300.
(19) Стенографски дневници на ХХV Обикновено народно събрание, седма извънредна сесия…, с.31; Димитров, Ил. Иван Багрянов – царедворец, политик, държавник. Исторически очерк. С., 1995, с.66-68; Веков, Ан. Правителството на Багрянов и връзките му с БРП. – Летописи, 1997, кн.7-8, с.144, 145; Веков, М. Обясненията на Ив. Багрянов за усилията му да извади България от войната през 1944 г. – Военноисторически сборник, 1999, кн.4, с.74,75,80; Вачков, Д. Иван Иванов Багрянов (17.ХI./29.ХI-1891 – 1.II. 1945 г.) – В: Личности от Третото българско царство. С., 2000, с.167-169; Дубова, Л., Г. Чернявский. Опыт беды и выживания. Судьба евреев Болгарии в годы Второй мировой войны. С., 2007, с.343; Драгойчева, Ц. Победата. Повеля на дълга. Книга 3 (спомени и размисли). С., 1979, с.521, 522, 534, 535; Филов, Б. Дневник. С., 1990, с.712, 713, 719; Найденов, Н. Спомени с Иван Багрянов. С., 2002, с.69-81,181.
(20) Българската цивилизация…, с. 130; Станимиров, Б. Размисли за българския национален елит. — Християнство и култура, 2009, бр. 5 (40), с. 100.
(21) Дунов, Зд. Цит. съч., с.138,151; от същия автор. Цит. статия в посоч. сборник, с.39; Жечев, Т. Духът на отрицанието в нашата история – В: Болки от текущото. С., 1995, с.117-126. Срв. Страшимиров, А. Книга за българите. С., 1995, с.104, 105, 108, 124-127.
(22) Загоров, Ор. Нова България се нуждае от…, с.24.
(23) Мутафчиев, П. За културната криза у нас. – Просвета, 1935, кн.4, с.389,392,394,395. Срв. Тодоров, П. Проф. П. Мутафчиев и научното дело на българските историци. – В: Сборник в памет на проф. П. Мутафчиев. С., 1996, с.113.
(24) Хаджийски, Ив. Оптимистична теория за нашия народ. Редактор и съставител Мария Хаджийска. С., 2002, с.59-63, 66, 75, 124-129; от същия автор. Нетипични страни в нашето обществено развитие. – В: Бит и душевност на нашия народ. Избрани съчинения в три това. Том I. С., 2002, с.422-445; Драганов, М. Иван Хаджийски – интелектуална, морална или естетическа магия? – В: Минало и съвремие. 60 години след Иван Хаджийски. Материали от теоретичната конференция, посветена на 60-годишнината от гибелта на Иван Хаджийски. Троян – 4-5 октомври 2004 г. Съст. В. Топалева, В. Кожухарова. Троян, 2007, с.32-34,38; Георгиева, Св. Корени на „постоянстваща“ политическа партизанщина и политическият театър в България. – В: Минало и съвремие…, с.179; Василев, Й. Социалната личност на есеиста. – В: Иван Хаджийски. Гражданска смърт или безсмъртие. Есета. Статии. Рецензии. Интервюта. Фейлетони. Варна, 1986, с.5, 7, 8, 11, 13, 19; Ставров, Б. Иван Хаджийски – съвременник на бъдещето. – В: Иван Хаджийски и социологическите предизвикателства на България пред прага на ХХI в. Варна, 1999, с. 35, 36, 39; Минаха години, бр.1, 6 януари 2014. Срв. Владикин, Л. Вътрешното политическо и конституционно развитие на България. – Родина. Списание за българска историческа култура, година III, октомври 1940, кн.1, с.46.
(25) Марков, Г. Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. С., 2003, с.315; Дунов, Зд. Цит. съч., с.166-1171; Българската цивилизация…, с.130; Бакалов, Г. Историко-философски ретроспекции за…,с. 62, 63; Мирчев, М. Социална динамика и цивилизационно разслояване. Възпроизводство на населението, човешкия капитал и трудовите ресурси в България. С., 2010, с.407; Ангелова, Р. Миналото на Шумен 1878-1912. Фабер. В. Търново, 2011, с.135, 138, 141, 144-147, 177-179, 189, 201, 208, 209, 262, 265; от същия автор. Миналото на Шумен 1912-1919. Фабер. В. Търново, 2012, с.85, 94, 95, 103, 104, 126, 127.
(26) Марев, Ив., Ив. Иванов. Хуманизация на образованието в духовното развитие на обществото. – Педагогика, 1995, кн.8, с.5,6; Загоров, Ор., Н. Йорданов. Хуманистичната цивилизация. Вечното изкушение на духа. С., 1999, с.140-142,159-162, 244; Иванова, М. Възпитание и хуманизъм. Варна, 2004, с.19, 20, 25, 31; Лилов, Ал. Цит. съч., с.566; Лазарова, Е. Найден Шейтанов: културооптимизмът като хуманизъм. — В: Найден Шейтанов. Балкано-българският титанизъм. С., 2006, с. 6, 7, 10, 11; от същия автор. Найден Шейтанов или националната идентичност като национално самопознание и самочувствие. – В: Култура, политика, идентичности. С., 2006, с.25-32; Загоров, Ор. Смисълът. Размишления върху …, с.66,70,77,303-310; За един от строителите на нова България по-подробно вж. Груев, М. Щрихи към политическата биография на Петко Каравелов. – История, година ХVII, 2009, кн.4, с.19,21-26; Близнашки, Г. Петко Каравелов и демокрацията в България. С., 2011, с.7,13,90,91-123,168-174; Златков, Ан. Петко Каравелов – 25 години в служба на България. – Via Balcanica. История, политика и култура на Югоизточна Европа, април 2013, бр.2, с.50-56.
(27) ЦДА, ф.1Б, оп. 5, а.е. 391; оп. 35, а.е. 801, л.3,45-51. (Цит. по Калинова, Ев., И. Баева. Българските преходи 1944-1999. С., 2000, с.89,117); Софийски държавен архив (СДА), ф.2298, оп.1, а.е.24, л.1,2; Грибачев, Д. Драмата на социализма през ХХ век. Пловдив, 1997, с.174-186, 238-240; Марков, Г. Поуки за държавниците…, с.99; Лилов, Ал. Цит. съч., с.611; Василев, Н. Прошка от историята. – Във: В страната на изгряващите сенки. С., 2006, с.179; Пантев, Ан. Моралът в политиката – опит за равновесие. – В: Исторически съмнения. С., 2007, с.156; Дечев, Р. Евгения Живкова на изпит по история. – Историята, 2007, бр.2, с.32, 33; Проданов, В. Теория на българския преход. С., 2012, с.103, 577, 579, 581, 586, 588, 592; Мирчев, М. Социална диференциация в годините на прехода и кризата (1990-2008, 2008-2012). – В: Изследвания по история на социализма в България. Преходът – II. Том 4. С., 2013, с. 338-407; Баджаков, М. Непублична политика, конспиративизъм, „политическо задкулисие“. – Философски алтернативи. Списание на Института за изследване на обшествата и знанието – БАН, година ХХII, 2013, кн.5, с.25-28; Яхиел, Н. Тодор Живков и личната власт. Спомени. Документи. Анализи. С., 1997, с.85,397; Димитров, Ил. Всичко тече…Спомени. С., 2000, с.324; Култура, № 40-41(2342-2343), 29 октомври 2004; Атанасов, Г. Копнеж за метеж. – Уикенд, година ХII, бр.2(531), 11-17 януари 2014, с.35; Христов, Ив. Нестаналото българско общество… – Култура, година LVIII, бр.4 (2752), 31 януари 2014, с.10,11.
(28) Зографова, Й. Агресивността като социален феномен на човешките отношения в навечерието на ХХI век. – Списание на Българската академия на науките, година СХIII, 2000, кн.5, с.35-37; Стоянов, В. Цинизмът на новото време. С., 2002, с.5-10,19-75,78-82. Василев, Н. Голямото плюскане. С., 2003; Стандарт, година ХХI, бр.7436, 12 октомври 2013. За същността, особеностите, типологията и проявите на съвременния политически цинизъм, който в глобализирания по неолиберален модел свят е фатален и убийствен за всички държави, общества, цивилизации и култури и за историческото бъдеще на цялото човечество по-подробно вж. Мизов, М. Мистериите на политическия цинизъм. – Ново време, 2012, бр.12, с.77-115; 2013, бр.1, с.57-86.
(29) Марков, Г. Не ни трябва месия, а политик с мисия. – Труд, бр.243 (20996), 5 септември 2009, с.14; вж също интервю на проф. Г. Марков във в. Дума, година ХI, бр.75, 31 март 2000; Атанасов, Г. ПУЦ за неграмотния Плевнелиев. Президентът разединител разпалва омразата сред българите с едноцветния прочит на историята и нейните жертви. – Уикенд, година ХII, бр.6 (535), 8-14 февруари 2014, с.35,40; Хенкин, С.М. Испания после диктатуры /социально-политические проблемы/. Наука, М., 1993, с.39-66,193-198; Драганов, Д. Франкизмът. История и политика. С., 1995, с.286-295,300-302; от същия автор. Политически системи през ХХ век. Демокрация, тоталитаризъм, авторитаризъм. С., 1998, с.102, 103, 142-151; Демокрацията /минало, настояще и бъдеще). С., 2004, с. 93-102, 103, 161-194; Перес, Х. История на Испания. С., 2005, с. 619; Кортасар, Ф.Г., Весга, Х..Г. Кратка история на Испания. С., 2005, с.477-481.
