Георги Николов Николов е роден през 1956 г. в Бургас. Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“ , работил е като журналист, за кратко и като моряк. Морето присъства трайно както в първия му сборник „Пътища“ (1995), така и в електронната му книга „Морето в българската периодика ХIХ — ХХ в.“ Занимава се и с литературна критика. От 2007 г. живее във Велико Търново.
Българското задгранично творчество очаква своите изследователи
Имената на български автори, творящи зад граница, съставят свой, самостоятелен дял в нашата съвременна литература. Те живеят и създават произведенията си в различно време. Факт, който поставя въпроса за периодизация на художествения процес, свързан и с големите емиграционни вълни в следосвобожденската ни история. Такава периодизация досега у нас не е правена.
Задграничната ни литература се свързва най-вече с епохата на Възраждането и сътвореното от български пера във Влашко, Сърбия и Русия. В края на ХIХ в. и след тази граница виждаме три условни, преливащи се във времето етапа. Първият от тях е от 1879 г. до 1944 г. Вторият — от 1944 г. до 1989 г., и най-новият — след демократичните промени у нас през 1989 г.
Първият период е сравнително проучен и известен с имената на: Борис Шивачев, Матвей Вълев, Александър Карпаров, Любен Христофоров, Самуил Стрезов, Петър Моллов, Стоян Христов и пр. А третият — след 1989 г., предстои да бъде изследван, защото непрестанно се попълва с нови имена и книги. Сред особено интересните бих споменал Виктория Забуковец — Австралия, арх. Михаил Михайлов — Намибия, Илко Минев, Михаил Кръстанов — Бразилия, Христина Панджаридис, Мона Чобан — Франция, Мартин Ралчевски, Здравка Владова-Момчева — Англия, Захари Карабашлиев, Калина Томова — САЩ (където съществува самостоятелен български писателски съюз), Омар Ценов — Аржентина, Цветан Бошев — ЮАР, и т.н. Списъкът може да бъде много дълъг, но не това е целта на настоящите редове.
Интересува ни времето между 1944 г. и до 1989-а, когато икономическата емиграция у нас не съществува, а политическата е изразена в единични случаи. Но официална България не загърбва сънародниците ни по света, създавайки Комитет за българите в чужбина. Контактите се изразяват във взаимни гостувания и културен обмен. Започва излизането на сп. „Славяни“, предназначено да скрепи двустранните връзки чрез статии за ставащото у нас, чрез писма от диаспората за живота там, за издирване на останали в старата родина близки, за литературни опити и т.н.
Наистина, налаганото информационно затъмнение понякога дава невярна представа, че зад граница български пера не съществуват. Или, доколкото ги има, те са на врагове на народа. На идеологически противници, чиито писания заслужават единствено отрицание. Такива „автори“ съществуват и самото време ги обрича на забрава. Но има и друг тип автори, обичащи родния си край без никакви уговорки и политически нюанси. Това са хора от старата икономическа емиграция, дори представители на второ и трето поколение българи, интегрирани в обществото на съответната държава. Те не искат да скъсват връзките си с България, превърнала се в съзнанието им в скъп символ. Спомените са много силни, времето и разстоянията ги правят и болезнени.
Не е чудно, че част от сънародниците ни изливат копнежа и носталгията си в художествено творчество — най-често поетично, а по-рядко, както Веска Младенова от Аржентина, в кратки белетристични форми. Част от тях, дори повечето, нямат някакво специално образование, още повече литературно. Но това не пречи да споделят в лирика и проза мислите и виденията, надеждите си, че все някога ще се върнат обратно, че пак ще видят България. Сред отделни автори понякога доминира минорното настроение за самота и обреченост. За ролята на личността, прилична на дърво без корен в необятността на света, която, макар и успяла в делничната си битност, не съзира крайната цел на житието си далеч от родния край. Или, както споделя в своите „Сонети“ Георги Бонев от Австрия:
Живея с чужди хора. Чужд за тях
и чужди те останаха за мене.
Пътека до сърцата им студени
аз не намерих, нито ги разбрах.
А във Франция Николай Левков добавя:
С децата си говоря чужд език,
те не познават сенките на Витоша…
За тях животът, щедър — многолик
е тъй далеч от София, от Витоша…
С кого да споделя аз спомен благ?
Кой чул би мойта песен за България?
Аз нямам брат, съратник, нито враг,
приятелите? — те са във България!
„Песента на „чужденеца“
Но чувството на униние не е основно в творческата гама на тези наши автори. Засенчва го гордостта, че България съществува. Че се развива и се откроява ясно върху картата на света. Тази гордост се увеличава и добива конкретни измерения при посещенията им у нас след дълги периоди зад граница. Те виждат друг тип държава от тази, която са оставили преди: държава на мащабното строителство и на социалната хармония.
Няколко са главните теми в творчеството на нашите сънародници от разглеждания период: за героизма в българската история, за пътя назад към родния край, за детството, близките и любовта и разбира се, възторг пред Родината с обновения ù облик. Те се вплитат в обща, ярка сфера от чувства и идеализъм, помагащи да се преодолеят делнични препятствия, лични несгоди и утрешна несигурност по местата, където са се установили.
Пак те са в основата и на интелектуалния фон на сдруженията ни в диаспората от различни краища на света. Всъщност творчеството, за което говорим, отначало черпи живителните си сокове именно от тях. От срещата на хора с различен манталитет и идеи под покрива на българските общности. От спомените, изпетите фолклорни песни и познатите, преразказани от по-стари люде предания.
Българските общности са специфични социални и културни средища. Малка България, пръсната по далечни краища, която ще интегрира членовете си в гражданската пирамида на съответната страна. Но която и ще ги опази духом чрез съхранената народопсихологична идентичност, предавана от поколение на поколение. В недрата им се раждат идеите за първите местни театрални представления, за първите вестници и за първите образци на лично творчество по страниците им. Тук си дават среща съвремието на модерния живот с неотмиращите спомени. И е съвсем логично те да бъдат в основата на личното творчество във време, когато комуникациите са още несъвършени, а България — останала далече.
Сред тях историята заема едно от водещите места и прави човеците горди, че са представители на непокорен, бунтовен народ. Че макар и в чужди краища, те не скъсват връзката със стореното от дедите, и често тя е подтикът да продължат напред. Историята — това е и спойка между млади и стари, между първите емиграционни поколения и следващите, познаващи страната си само чрез предания. Особено показателно е посветеното на Ботев стихотворение „Поклонение“, излязло изпод перото на преводача, издателя и главен редактор на вестник „Кръгозори“ в Торонто Никола Русанов:
О, връх свещен! През урви и гори
към тебе крача с чувства свети;
пред твоя лик духът ми се смири
и дигам си молитвено ръцете…
Аз виждам тук героя вдъхновен,
повел борци за милата родина;
аз виждам го в челото устрелен
и неговата пръсната дружина.
Безстрашен син на майка мъченица,
люлян от бурите на Юмрукчал,
политна като волна птица
в борба за светъл идеал.
Заедно с историческата памет темата за родината заема доминиращо място в творчеството на нашите сънародници. Тя е наричана в стиховете „милата“, „търсена“, „единствената“. В пределите ù царуват радост и тихо човешко щастие. Сред набраздените някога от дървеното рало малки ниви днес издигат снага нови заводи и „цял един народ таланта си разгръща/ на бъдещето светло нишките преде“, а кривата диканя, според Петър Пенев от Уругвай, може да се види само в музея.
Заедно с него чудесни стихове за родината създават: Люба Басан и Търпен Голев — Бразилия, Мила Кендил — Англия, Пенчо Дочев — Перу, Никола Белев — Франция, Свежа Дачева — Швеция, Таня Чолакова — Австрия, Георги Чакъров — Канада и т.н. Имената са много, пръснати в случайни литературни сборници и в спряното вече сп. „Родолюбие“ („Славяни“), но общото звучене е, че от родния край няма по-свидно кътче на земята. Трудно можем да търсим в строфите неискреност, фалшива приповдигнатост или политическа конюнктурност. Родината — това са първите детски спомени. Милите лица на близки хора, любовните трепети, останали в отлетялата навеки младост… Всичко това е вплетено ясно и подкупващо в изповедите на редица автори, а Люба Ясна от Канада в „Пред къщата на мойто детство“ споделя:
И пак съм малкото дете,
което с майка си минава
по оня дълъг коридор,
през който детството избяга!…
И къщата на моите дни
отново еква в глъч и песни
и детството ми пак кипи,
и татко с обич ме прегръща.
Какво е общото, обединяващо „случайното“ творчество на българските автори по света в периода 1944 г. — 1989 г.? Безспорно, темата спомен за родния край. Тя е практически неизчерпаема, защото всеки човек е носител на малка вселена от чувства, спомени, въжделения и очаквания. И тези спомени са емоционалната канава, върху която написаното се превръща в химн за България. Такава, каквато те
очакват да я видят: мирна, цветуща, устремена напред. В произведенията липсва политическа декларативност. Тя е заменена със сравнения каква е била страната им при заминаването и каква е днес, при редките им посещения „у дома“. Често в редовете е втъкано послание, че авторите биха искали и да почиват в родната земя, когато настъпи неумолимият биологически финал. Над всичко доминира темата за мира, без който не може да има просперитет и разбира се, тихо лично щастие. Или, както обобщава Петър Пенев от Уругвай в стихотворението си „Роден край“:
В зелените шумаци край реките,
где славеите будят утрините модри
и първите лъчи със свян разплитат
косите си над върховете горди.
Где в нивите безсинорни се гонят
зелените вълни на класовете,
и цветен дъжд от вейките се рони,
и всяка педя пръст се кичи с цвете,
где всеки камък някога е бил поръсен
с кръвта на знайни и незнайни войни,
издигнали срещу врага навъсен
на свободата знамената бойни.
Където МИР е слово най-честито —
ВОЙНАТА — ненавистна и зла прокоба…
Там нов живот щурмува висините
и бяга в смъртен ужас всяка злоба…
Литературата, чиито примери представяме тук, е създавана, без никакво преувеличение, по целия свят. И има своето място в съвременната ни литературна история, независимо че част от тях са несръчно поднесени. Компенсират ги искреността на чувствата и нескритият стремеж да споделят открито привързаността си към родовия корен. Към паметта на дедите, чиято кръв носят във вените си по неизбродните пътища на планетата.
За жалост, днес времената са други. Свидетели сме на нова емиграция и на безизходица, тласкаща българите да поемат по пътищата на късмета. Скъсани са на много места духовните връзки с диаспората. Наистина, наши сънародници идват, печатат тук книгите си, даряват ги на читалища и библиотека. Но са забравени имената на много автори, които също са създавали литература, кипяща от патриотизъм, синовна привързаност и обич — все „понятия“, които днес звучат архаично. Някои от тях, като Христо Бояджиев от Бразилия, са имали възможност да издадат книги. Други творци познаваме само от случайни публикации, достигнали до нас, а ръкописите им са незнайно къде. Разбира се, познаваме далеч не всички, а те са част от българската духовна памет по света. Устремени към европейско и уж световно подражателство на литературни ценности, позволяваме да избледнее споменът за много български пера от диаспората, които би трябвало да помним и ценим.
Да, те са възпявали една друга България, която по силата на политическите закони днес не съществува. Но я имаше и възхитата от нея, признателността към нея не може да бъде изтрита в хода на времето. Стойностното задгранично творчество, свързано с тази България, очаква своите изследователи, докато нашенската литературна карта по света не е безвъзвратно избледняла. Това и припомняме с тези кратки редове…
