Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.
„Господството на народната маса е добро дори само с това,
че носи възвишеното название на равноправието.“
Херодот, гръцки историк
(484—425 г. пр. н. е.)
Джордж Оруел, аналогично на мнозина други видни интелектуалци от ХХ век, приковава вниманието си върху огромния потенциал на официалната пропаганда да насажда убеждения, които са възприемани безкритично от мнозинството, после масово са защитавани безусловно, макар и изцяло лишени от каквито и да са обективни основания. Често в пълен разрез с фактическата действителност в настоящето, дори и с историческата хронология.
Класически пример за натиска на дезинформационната матрица е запълването от няколко десетилетия с негативна конотация на понятието „популизъм“. Въпреки, че повече от едно столетие (от края на II в. пр. н. е. до края на I в. пр. н. е.) в римския сенат има неофициална фракция, наречена popularis (предани на народа). Членовете ù били известни с предложенията си за популистки дневен ред на заседанията. Но „популистки“ не в смисъла, непрекъснато натрапван в мозъците ни понастоящем от масмедиите.
„Популистки“ сега е модерният синоним на „политически демагог“. А „популист“ е съвременната политическа стигма. Жигосването с вечен позор. Докато в древността от страна на фракцията popularis по-скоро бил търсен механизъм за укрепване на държавността чрез задоволяване на социалните нужди на по-широки слоеве на населението. Естествено, в рамките на тогавашния робовладелски строй. Имало е, например, дълги периоди, когато в Рим е бил раздаван редовно безплатен хляб на 320 000 души. Както и систематично са били оземлявани, след свършването на службата им, войниците от римската армия.
Членове на фракцията popularis в различни години са били и Гай Марий — консул от 107 г. до 88 г. пр. н. е., самият Юлий Цезар — консул от 59 до 44 г. пр. н. е., Тиберий Гракх — император от 44 до 37 г. пр. н. е. Всички те практикували да се обръщат към народа чрез референдуми и по този начин заобикаляли Сената. Но властовото елиминиране на сенаторите не било самоцел, утвърждаване и легитимиране на еднолична власт. Съдържайки и такъв елемент, референдумът е бил инструментариум за омаломощаване на фракционните интереси на сенаторите, за осуетяване влиянието на котерийните конфронтации върху държавническите решения. Резултат от референдумите е било и стопирането на корупционните практики при гласуванията в Сената, инициирани от различни групи по интереси. Наричани две хилядолетия по-късно „лобистки влияния“.
Семантиката би могла да проследи хронологично трансформацията на думата „популизъм“. До влагането в нея на значение „примитивна политическа практика, която има за цел да заблуждава и манипулира народните маси чрез щедро раздаване на обикновено неосъществими обещания и др., тоест на демагогско флиртуване с тълпата“. И по-нататък: „Средство за въздействие върху мнението на населението чрез поведение и обещание за мерки, които съответстват на конюнктурните настроения“.
Ето я и „редакцията“: От „средство за изразяване на мнението на населението“ , чрез хилядократни влагания на друг смисъл в него „популизмът“ се превръща в „средство за въздействие върху мнението… “.
Именно затова от сферата на политическата лексика съвсем преднамерено е изтласкана от употреба думата „демагог“, както и сродните ù думи. А съгласно Речника на българския език, изд. на БАН, „демагог“ означава „лице, което си служи с демагогия“. Според гореспоменатия речник „демагогия“ пък има значение на „подвеждане, измамване, залъгване на обществено и политически незрели хора чрез лъжливи и примамливи обещания, изопачаване на факти и др., за да се спечели доверието им“.
Но ако не беше целенасочено посипана с пепелта на забравата думата „демагог“, неуместно щеше да е в публичното пространство да бъде въведено понятието „популист“ като втора дума със същото значение, тоест синоним. Освен това останеше ли в политическия лексикон „демагог“ и сродните ù думи, то евентуалната негативна конотация на „популист“ с производните ù, става твърде проблематична за осъществяване.
Тук е наложително да бъде посочена и постепенно направената отрицателна конотация на самата дума „демагог“. Всъщност произходът ù е от старогръцки език δημαγωγοξ (водач на народа) и етимологично е свързано с „демос“ (народ) и „агогос“, което означава „водач“. И дълго след появата си този термин не е носил като понятие подчертано негативния смисъл, който притежава сега. Съгласно New Webster’s Dictionary of English Language demagogue (демагог) като второ значение означава „в древните времена народен водач“.
Паралелно с упадъка на Римската империя и установяването на феодален строй в Европа, демократичните компоненти на социума са депремирани за дълъг период. Резултат от този процес е и избледняването в масовото съзнание на понятието „народен водач“, постепенно придобивайки отрицателна конотация на „маргинална личност“, която демонстрира публични изяви срещу „правилното“ и „справедливо“ статукво на държавното устройство. Това е резултат от употребата на корена „демагог“ и сродните ù думи в целия контекст на категоризиране на изявите на конкретна политическа личност. Ето как е функционирал семантичният механизъм, за да се стигне до първото в момента значение на „демагог“ в New Webster’s Dictionary of English Language: „човек, който използва народните емоции и предразсъдъци в полза на собствената си мощ“. Тоест манипулатор на масовото съзнание с цел реализиране на собствена изгода.
Популизмът в своето „гръко-латинско“ съдържание има класическата си реализация и в по-ново време. В САЩ през втората половина на ХIХ в. е действала носителката на антиелитистки, антимонополни и реформаторски идеи — „Народната“ (Популистка партия). Тя е издигала няколко пъти кандидат за президент и е представлявала интересите на фермерите, борещи се за аграрна реформа, занаятчиите и малките предприемачи, населяващи Средния и Далечния запад, частично и на работниците. Именно през този период, края на ХIХ столетие в САЩ се е появил т. нар. популистки или народен републиканизъм. Без да е изградил цялостна доктрина, популисткият републиканизъм имал няколко опорни и обединяващи съмишлениците му идеи, сред които премахването на монополите, разчистването на политическата корупция и връщането на републиката в ръцете на обикновените хора чрез установяване на механизми на пряко участие във властта.
Към популизма, като течение в политическия живот или „стил в политиката“, се отнася движението на П. Пужад във Франция през 50-те години на ХХ в., перонизмът в Аржентина и управлението на Ж. Варга в Бразилия след Втората световна война, Новата демократическа партия в щата Саскачеван (Канада). Политическото течение „популизъм“ може да се изявява както самостоятелно, така и да участва в друга политически формирования — военни режими, буржоазно-аграрни движения и др. В географски аспект популизмът е твърде разпространен в Латинска Америка.
При своя ренесанс през ХХ век популизмът като масова идеология в една или друга степен възпроизвежда социално-психологическите очаквания на някои слоеве от обществото: селячеството, дребни предприемачи, отделни групи от работниците; страдащи от социалните противоречия на късния, „периферен капитализъм“. В идеологията на популизма могат да бъдат разграничени следните основни компоненти:
– критики към капитализма от гледна точка на трансформацията на селячеството и разрушаването на националните културни традиции;
– идеята за заобикаляне на капиталистическия път на развитие чрез използване и модернизиране на традиционните колективистични институции и ценности: община, кооперация, семейството, принципите на моралната солидарност;
– синтезът на традиционализма и модернизма;
– тенденция за отстояване на идеята за неконфронтационен път за социални еволюции;
– акцентът върху аграрните преобразувания, които трябва да служат не само като основа на индустриализацията, но и да обезпечат нужното социално равновесие в процеса на модернизацията.
Носители на идеите на популизма обикновено са отделни представители на интелигенцията. Идейните течения на популизма притежават твърде различно социално съдържание: от програми за подобряване на капитализма до революционно-демократични лозунги.
Изниква въпросът: Защо при генезис на понятието „популизъм“ преди повече от 2000 години, и след като тогава в него не е било включено като съдържание манипулацията на масовото съзнание, както и при наличие на дълго съвременно СV, като идеология и политическа практика, отразяваща масови желания, то въпреки това думата „популизъм“ се е превърнала в отрицателно клеймо на политически идеи и платформи, както и на евентуалните им идеологически адепти?
Метаморфозата е вследствие на целенасочена манипулация за обработване на масовото съзнание. Понеже при олигархичните управления задача № 1 е да бъде разширен теренът на представителната уж „демокрация“ на максималните сто процента. Всъщност в античния си вариант популизмът е имал като неотменен елемент при своята политическа практика референдумите в ролята им на категорична изява на пряката демокрация. Но и по-късно, там, където като морален императив и практическо законодателство са издигнати принципите за свобода, братство и равенство, допитванията до народа чрез референдуми са присъщи за механизма на държавното управление. Както е в Съюза на свободните граждани, основан на 1 август 1291 г. от представители на трите швейцарски кантона: Ури, Швиц и Унтервалд — началото на швейцарската държава. Петстотин години преди Великата френска революция тези правила са станали свещени за равнопоставените швейцарски граждани.
Идеята на Vox populi, vox dei — Глас народен, глас божи, е била близка на мнозина изтъкнати държавници и през ХХ век. Несъмнено най-ярко е свързана с името на френския президент Шарл дьо Гол. Винаги, когато би била възможна реализацията на важни процеси в обществото, той търси пряката подкрепа на френските граждани. И всеки път преди гласуването излага своята позиция и информира сънародниците си, че ако не получи одобрението на суверена, ще подаде оставка. Последният, иницииран лично от него референдум, е на 27 април 1969 г. — за реорганизирането на Сената и за нова регионална уредба. Макар че е било по-лесно реформата да бъде прокарана през парламента, където Шарл дьо Гол е разполагал с мнозинство. В 22.00 ч. от резултатите на гласуването е ясно, че предложенията на президента не са получили народното одобрение. Мнозинството е против. Тогава, въпреки че може да остане на поста си до изборите през 1973 г., Дьо Гол подава оставка. Изявлението му е прочетено по радиото в 1.00 ч. през нощта на 28 април: „Аз прекратявам изпълнението на задълженията си като президент на Републиката. Това решение влиза в сила днес по обед.“ Само две изречения. Достойнството и величието винаги са били лаконични. Логореята е присъща на моралните лилипути.
Именно за да е в състояние винаги да подменя успешно пряката демокрация чрез предизборното обработване на масовото съзнание, а когато това се окаже недостатъчно, и чрез изборни машинации, че дори и фалшификации, срасналата се с държавното управление олигархия влага непрекъснато отрицателен заряд в понятието популизъм. Тоест етикетира го като „антипопулизъм“, в смисъла на класическата му поява. Следователно, който е популист, значи е срещу народа, тъй като е демагог, а и мошеник, също лицемер, което пък е поради кариеризъм. И пр., и пр. И още: стопроцентов лъжец, че ще менажерства държавата в полза на мнозинството на гражданите. Ха да видим сега кой би се осмелил да рискува и да даде гласа си за популистите?! Може и да го последва съдбата на Юлий Цезар!
Библиография
Божинова, Даниела, Хората решават, София, Изд. къща „Труд“, 2014.
Всемирная история, т. II, Москва, Государственное издателство политической литературы, 1956.
Дал, Робърт, Демокрацията и нейните критици, София, Издателска къща „К“.
Осбърн, Роджър, Цивилизацията: Нова история на Западния свят, София, Прозорец, 2009.
Чомски, Ноам, Медиите под контрол, AGATA, 1994.
New Webster’s Dictionary of English Language, Delhi, Surget Publications, 1988.