Юрий Борисов e доктор по философия. Главен редактор на сп. „Ново време“ от 2001 до 2015 г.
Обществото ни става все по-безразлично към теоретичното осмисляне на живота. Литературата обаче също може да съдържа „анализ“, който има шанс по-лесно да стигне до сърцата и умовете на читателя.
Приемайки с благодарност поканата отново да бъда автор на сп. „Ново време“, изпитах сериозно затруднение с избора на жанр и тема. Най-естественото решение бе да предложа теоретична статия – тя най приляга и на характера на списанието, и на професионалната ми квалификация. Нещо отвътре обаче ме спря.
Нашето общество става все по-безразлично към теоретичното осмисляне на живота ни. Помня първите години след промяната от 1989 г. най-вече с разгорещените спорове, които не подбираха място – партийни пленуми, конференции, кръчми и площади, семейни холове, дори опашките в магазина. Палехме се искрено, дълбоко и всеотдайно. Опитвахме да си обясним какво се случва, какво искаме да се случи и как да го постигнем. Летяхме на крилете на морала, от чиито позиции дамгосвахме и величаехме – минали събития, концепции, люде и мечти.
Плъзгахме се по повърхността на шеметно случващите се събития, но търсехме и дълбочина. Сякаш под краката ни беше изчезнала твърдата почва и ние, искаме – не искаме, трябваше да намерим нова. А това ставаше с осмисляне и ново систематизиране на всичко, в което бяхме потопени. Тогава естествените реакции на публикуваното бяха: „Прав си!“ или „Не си прав!“ Вълнуваше мисълта, съдържанието.
Постепенно огънят отслабваше, нещата се „нормализираха“. Идейните спорове намаляваха за сметка на сметките – предизборни, следизборни и лично житейски. В мото се превърна известната китайска мисъл: „Не е важно дали котката е черна или бяла, важното е да лови мишки“. Обществото и в ляво, и в дясно, се зае да „лови мишки“. Теоретичното постепенно се оттегли и си потърси „кулите“, в които да се разположи. Промениха се и отзивите за написаното: „Добре си го казал“, „Не си го казал добре“. Впечатление правеха формата, образите.
Най-голямата ми изненада беше по време на подготовката ни за членство в Европейския съюз. Течаха преговори, затваряха се „глави“. Възложих анкета сред депутати с основен въпрос: „Кои са основните ангажименти във вашата професионална област, поети от България в преговорите за присъединяване към Европейския съюз?“ Депутатите, към които се обърнахме, не знаеха. Лидерка на една земеделска партия отговори спонтанно: „Не ме занимавайте с глупости!“ И разбрах, че обществото ни, в лицето на свои ключови фигури, вече не се интересуваше нито от осмисляне на настоящето, нито от бъдещето на България. Обикновените хора, затиснати от жестоките проблеми на своето ежедневие, също бяха престанали да се интересуват от абстрактни упражнения.
Втората ми идея беше за актуален политически анализ. Тук обаче се сблъсках с друго препятствие. Със сигурност щях да предложа набор от мисли, оценки и заключения, които доведоха до напускането ми на БСП и съответно до освобождаването ми от „Ново време“, а не биваше.
Затова реших да предложа разказ.
И това не е отбиване на номер. Мисля, че осмислянето на действителността чрез художествени текстове става все по-необходимо и адекватно на доминиращи духовни нагласи. Литературата също може да съдържа „анализ“, който има шанс по-лесно да стигне не само до сърцата, но и до умовете на читателя. Не е случайно, съвсем не е случайно, че първият брой на тежкото със своята история списание „Ново време“ започва с три разказа и едно стихотворение. Преди първия анализ.
