Йордан Баев е професор, доктор по съвременна история и проблеми на сигурността, преподавател във Военна академия „Г. С. Раковски“.
Няма друг български политик, който да е бил в толкова непосредствен досег с водещите политически явления от първата половина на ХХ век (болшевизма и фашизма) и да е оказал тъй силно въздействие върху общественото съзнание в Европа.
Тези констатации в много голяма степен се отнасят и при представянето на една от най-емблематичните личности в съвременната българска история – Георги Димитров. По силата на обстоятелствата и благодарение на личните си качества на политически деец, Димитров се оказва в епицентъра на международната политика в навечерието и по време на Втората световна война. Няма друг български политик, който да е бил в толкова непосредствен досег с водещите политически явления от първата половина на ХХ век (болшевизма и фашизма) и да е оказал тъй силно въздействие върху общественото съзнание в Европа.
В условията на всеобхватно детабуиране и демитологизиране на най-новата българска история през последния четвърт век – паралелно с пълното разкриване на архивните масиви – логично бе да очакваме и изискваме прилагането на също тъй всеобхватен и отговорен критичен анализ на конкретната историческа епоха с достоверно сравнително пресъздаване на водещите тенденции и процеси и на ключовите личности в тях. Вместо това, на мястото на старите силно идеологизирани еднопланови схеми в публичното съзнание интензивно се сътвориха нови схематични митологеми с избирателно манипулативно използване на отделни извадени от историческия контекст факти и пълно игнориране на други много по-съществени документални свидетелства.
Днес сме свидетели на още по-тревожно явление – липсата на академична диалогичност и съзнателното избягване от многоизмерни и полифонични професионални дискусии. Очакваният плурализъм на експертни мнения е заменен от ограничено споделяне в социални групи по интереси. В по-широката аудитория на обществените медии, дигиталните мрежи и псевдо-информационните сайтове се налагат стереотипите на „публична история“, в която реалните документални данни нямат значение. Многократно повтаряните пропагандни внушения и сензационните „фалшиви“ истини се превръщат неусетно в „безспорни исторически факти“. В обкръжаващата ни реалност дори отделните опити за творчески прочит и професионални интерпретации на историческото наследство на Димитров (1) – макар и провокирани от кампанийни юбилейни годишнини – остават извън полезрението на масовата публика.
Изброяването само на няколко от съвременните публикации за Георги Димитров в чужбина е красноречиво и шокиращо свидетелство за различните подходи в оценяване на неговата личност у нас и зад граница. Няколко години след като издателството на Софийския университет публикува за пръв път дневниковите записки на Георги Димитров, през 2003 г.
в издателството на Йейлския университет в САЩ се появи първият английски превод на „Дневника“ (2), претърпял още две издания през 2008 и 2012 г. В редакционния съвет на документалната поредица са световноизвестни историци като Джон Гадис, Норман Неймарк, Джонатан Хаслъм, както и президентът на института „Брукингс“ Строуб Талбът. В предговора към това издание проф. Иво Банац го окачествява като изключителен исторически документ, а оценките му за антифашиста Димитров са изпълнени с подобаващо уважение.
След появата на съкратени издания на „Дневника“ на немски, италиански и гръцки език, през 2005 г. на френски език в Париж бе публикувано най-пълното издание (3), излязло с подкрепата на фондация „Робер Шуман“ ‒ назована на името на един от бащите на обединена Европа. По същото време във Франция бе защитена докторска дисертация, която предлага „критическа“ биография на Димитров (4).
През 2010 г. в авторитетно лондонско издателство излезе документална биография на Георги Димитров, основана на задълбочено проучване в български и чуждестранни архиви (5) . Авторките и на двата биографични труда със сигурност не споделят идейните възгледи на своя герой, но демонстрират много отговорно професионално отношение към историческите факти, каквото за съжаление отсъства при някои техни български колеги. Показателно бе също, че когато през 2008 г. в Ню Йорк и Лондон излезе двутомна енциклопедична история на Студената война, в нея за съжаление не е поместена отделна статия за малка България, но намират място биографични бележки за Георги Димитров (6).
Основният научен инструментариум, който би ни позволил да оценим обективно и безпристрастно всяка една историческа личност, изисква на първо място да познаваме задълбочено и в детайли всички автентични свидетелства за нейния жизнен път и дейност, за историческите условия и среда, в която се е развила, за аналогичните процеси, които оказват влияние или подсказват възможните алтернативни варианти на развитие. За личността на Георги Димитров би следвало да се говори, като се използва именно такъв подход, а всяко едно историческо свидетелство безспорно подлежи на критичен сравнителен прочит.
С публикуването на „Дневника“ на Димитров през 1997 г. се обогати значително познанието ни за възлови периоди в неговия живот и по-общо в световната история от първата половина на ХХ век. Събитията, описани в този документ, обаче трудно биха могли да бъдат напълно „дешифрирани“, разбрани и обяснени, без обезателно да се съпоставят с големия брой материали в личния архивен фонд на Георги Димитров в Централния държавен архив и документалните колекции в други български и чуждестранни архиви.
В настоящата публикация ще бъдат посочени няколко характерни епизода от живота и дейността на Георги Димитров, които най-често са обект на преднамерени и целенасочени манипулативни внушения и квалификации в „битките за паметта“ на съвременните нови поколения. Някои се отнасят до съдбоносни политически моменти от жестоката епоха, в която е живял, а други се опитват гротескно да вулгаризират с аморални средства и „морализаторски патос“ личния му облик. В редица случаи безкритично се преповтарят явни мистификации или документално доказани фалшификации.
Теза № 1: „Необразован плебей“
със „съмнителен морален облик“
Обикновено първата снизходително-иронична бележка, която пряко е насочена към принизяване личността на Димитров, е за липсата на пълноценно завършено образование, поради което е обрисуван от своите „изобличители“ като „необразован плебей“, случайно озовал се сред „политическата класа“. В същото време, когато се говори за плеядата български възрожденци и идеолози на националната революция, невъзможността да получат образование в елитни чужди университети се компенсира в публикациите с „природна интелигентност“.
Вярно е, че младият Димитров няма възможност да завърши гимназия, за разлика от други социалдемократически дейци като Янко Сакъзов, Кръстьо Раковски, Васил Коларов и Христо Кабакчиев, които учат право, медицина, социални науки в Швейцария, Германия, Франция или Великобритания. Твърдението за „необразования“ Димитров обаче може да се поддържа само от тези, които не са си дали труда да се запознаят с неговите юношески и младежки години.
По пътя на своето самообразование като печатарски работник той се издига като един от най-образованите синдикални дейци в страната. Още през 1901 г. той е инициатор за създаване на първата синдикална библиотека в България, а петнадесет години по-късно в качеството си на общински съветник в София изрично поставя въпроса за създаване на публична Столична библиотека. Достатъчно е да се погледне каталогът с книги от личната му библиотека в дома на ул. „Опълченска“ – малко народни представители от периода до 1923 г. могат да се похвалят с толкова богата библиотека с произведения на световни автори в оригинал на руски, френски и немски език.
В личния архив на Георги Димитров се съхранява уникална кореспонденция от близо 400 писма между него и съпругата му Любица Ивошевич за периода 1906–1922 г., която е своеобразен ключ към разбирането за културното и интелектуално израстване на младия работнически трибун. Двамата години наред имат своите „литературни утрини“, в които споделят впечатления за прочетени нови произведения или посетени театрални постановки, а в писмата си допълнително обсъждат породените мисли и впечатления. Любица е неговият пръв учител по френски и немски език, а в месеците, когато е задържан в Черната джамия и в Централния софийски затвор през 1912 и 1918 г., редовно му доставя новоизлязла литература. Под нейно влияние той си създава навик да записва най-важните мисли в свои бележки, които още в годините на Първата световна война и по-късно прерастват в дневникови записки.
Най-достоверна картина за образоваността на Георги Димитров, неговите литературни вкусове и политически пристрастия може да придобие всеки, който се запознае с бележките и подчертаванията по страниците на книгите в изключително богатата му лична библиотека от годините на Коминтерна и след Втората световна война, съхранявана днес заедно с личните библиотеки на Васил Коларов и Кръстьо Раковски в библиотечните фондове на Народното събрание.
За личността на младия Димитров и моралния му облик може да се почерпи много от любовната кореспонденция между него и съпругата му (7). Някои от техните споделени най-съкровени интимни копнежи, обяснявани от самите тях в писмата помежду им чрез трудовете на модерни за времето европейски авторитети (Карл Юнг, Макс Мюлер и др.), звучат толкова съвременно и разкрепостено, без капчица фалш или лицемерие. Трудно може в онази все още патриархална атмосфера от началото на миналия век да се намерят подобни епистоларни свидетелства за изключително другарско взаимно уважение и стремеж към опознаване и разбиране на психиката и специфичните особености на другия пол. Тези документи същевременно дават нужните сведения за обяснение на по-късната драматична съдба и трагичен край на Любица Ивошевич и мястото, което оставя в съзнанието на самия Димитров дори след смъртта си. Само преднамереното премълчаване на тези интимни обстоятелства може да подхрани „изобличителните“ подмятания (в стила на съхранените до днес в националното и регионално съзнание примитивни „мачистки“ пози) за „безчетните аморални любовни изневери“ на нелегалния коминтерновски функционер в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век (8).
В наши дни напълно е достъпен и богатият архив на Коминтерна (съхраняван в Руския държавен архив за социалнополитическа история РГАСПИ в Москва), а в редица международни публикации подробно са разкрити организационната структура и функционирането на световната комунистическа организация. Поради това изглежда необосновано защо все още се допускат съществени фактологични неточности за дейността на Коминтерна, а дейността на Георги Димитров в „нелегалния“ му
период (1923–1933) продължава да се представя като неясна и непознаваема. Разбира се, всяко грижливо проучване изисква внимателно използване дори на достъпните архивни материали.
Характерен пример е наличието на документ в личния архивен фонд на Димитров с дата 25 април 1925 г. (факсимиле от него още през 1925 г.
е бил поместено в редица български вестници). В него от името на „генералния секретар на Коминтерна Стюарт“ (този пост в действителност е премахнат още през юли 1924 г. и е възстановен едва след 11 години) се нарежда българинът Димитров да застане начело на митичния „Балкански оперативен център“ и да оглави всички „бойни операции“ на Балканите, включително и за „физическо отстраняване“ на всички членове от правителството на Александър Цанков в България (9). Подобно на прословутото „писмо на Зиновиев“ от 1924 г. и някои други „документи на Коминтерна“, отдавна е аргументирано доказано, че става дума за преднамерена фалшификация, осъществена от руските емигранти в Берлин Дружиловски и Гумански, сътрудници на полското разузнаване по това време (10). Не е изключено при небрежен или търсещ изключително сензации преглед на подобни архивни материали те да бъдат представени като правдоподобни документални свидетелства и с това да се допринесе за поредно сътворяване на нови исторически мистификации.
Теза № 2: Дегероизацията на „героя от Лайпциг“
Странно и необяснимо изглеждат днес редица манипулативни спекулации по отношение на най-преломния момент в живота на Георги Димитров – участието му в Лайпцигския процес по подпалването на Райхстага; събитие, което заслужено го превръща в символ на международния антифашизъм. Необяснимо, защото през последните десетилетия беше публикувано внушително и авторитетно тритомно документално издание с над 2000 страници архивни материали за Лайпцигския процес и неговото световно отражение (11). Въпреки наличието на тази представителна документална колекция, вероятно тя не е достатъчно известна дори за някои професионални историци, които продължават да тиражират нацистката пропагандна теза за „сделката“ между ОГПУ* и Гестапо** при „размяната“ на тримата български обвиняеми в Лайпциг със задържани в СССР германски граждани. Първата публична версия на тази история се появява през 1939 г. в книгата на бившия германски комунист Франц Боркенау „Европейският комунизъм“. Ренегатът Боркенау сам признава в предговора, че си е поставил за цел предоставяне на материал, който да обслужва официалната пропаганда на Третия райх. Подобна версия поднася през 1943 г. Рут Фишер, изключена още през 1926 г. от ГКП за „фракционна“ дейност (за нея Димитров още през 1923 г. дава крайно негативна оценка). В третия том на документалното издание за Лайпцигския процес е поместена кореспонденцията между висши функционери на нацистка Германия относно съдбата на задържаните българи, съхранявана във Федералния архив в Кобленц (12). Тя е напълно достатъчна за всеки, който иска да узнае истината за поредната историческа спекулация, сътворена от нацистката власт.
От името на министър-председателя на Прусия Херман Гьоринг началникът на Гестапо Рудолф Дилс в писма до Хайнрих Химлер и Рудолф Хес и по време на заседание в Имперското министерство на вътрешните работи на 4 януари 1934 г. изисква оправданият Димитров да бъде отведен в концлагер. В следващо писмо от 13 януари Дилс продължава да настоява за задържане на българина поради признанието: „Ако Димитров се намира на свобода, вследствие на своята извънредна интелигентност и енергия в скоро време отново ще заеме ръководно място в рамките на болшевишката агитация в света, а това именно би било толкова по-опасно за интересите на Германия, тъй като въз основа на събрания в Германия опит и своите немски езикови познания той без съмнение би могъл да бъде използван като специалист против Германия“.
Въпреки подкрепеното от райхсканцлера Адолф Хитлер предложение на министъра на външните работи фон Нойрат за незабавно екстрадиране на тримата българи по „външнополитически причини“ (поради мощната протестна кампания във Великобритания, оглавена от заместник-председателя на Камарата на лордовете лорд Марли), на 26 февруари 1934 г. Херман Гьоринг отново се обявява за изпращане на Димитров в концлагер. Едва тогава той официално предлага като алтернатива в случай на екстрадиране да се предложи евентуална размяна с конкретни германски поданици, задържани в Съветския съюз за „икономически саботаж“. По това време обаче нареждането на Хитлер за екстрадиране вече е задействано и рано сутринта на следващия ден Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев отпътуват за Москва. Няма нито едно документално свидетелство, че в Кремъл изобщо са разисквали хипотетичната възможност за „размяна“!
В българските медии периодично се възпроизвежда версията за „благородната“ постъпка на цар Борис III, който отказал посещение в Германия през 1933 г., за да въздейства на нацистките водачи да освободят Георги Димитров. Версията се основава главно на записка в дневника на Димитров за споделеното от българския цар през 1936 г. „откровение“ пред съветския дипломат Лев Карахан. Реакцията на самия Димитров при чутото е лаконична бележка: „Хитър цар!“. В допълнение към това твърдение отделни автори припомнят, че нищо не е възпрепятствало българския комунистически деец да се завърне в родината си, тъй като е получил правителствена амнистия за ръководното си участие в Септемврийското въстание през 1923 г.
Архивните свидетелства обаче възпроизвеждат съвсем различна картина от лансираната версия. В справка, изпратена от Дирекцията на полицията в София през ноември 1933 г. чрез българската легация в Берлин до германската тайна полиция, се отбелязва, че наистина присъда № 199 от 3 ноември 1924 г. и № 982 от 14 март 1925 г. са били обезсилени поради обща амнистия, но следваща присъда № 56 от 7 март 1926 г., с която Димитров е осъден на „смърт чрез обесване“, продължава да е в сила.
В отговор на телеграма от Георги Димитров до министър-председателя Никола Мушанов от 30 декември 1933 г. с молба да му се разреши завръщане в родината, за да се бори „за отменяване на присъдата“, собственоръчно Мушанов съобщава на българската легация в Берлин: „Лицата са загубили българско поданство и следователно няма законно основание да се изпращат в България“.
В свои мемоарни записки след войната Никола Мушанов твърди, че не разрешил завръщането на Димитров, тъй като „съществувала опасност за живота му“ в България. В Берлин обаче този отказ се тълкува единствено като съгласие съдбата на българските комунисти да се реши от нацистките власти. Дори полското правителство на маршал Йозеф Пилсудски уведомява Лондон и Москва, че е съгласно Димитров, Попов и Танев да бъдат екстрадирани през територията на Полша! Показателно за международните реакции към поведението на българските власти е писмото на Чарлс Бъкстон, известен защитник на българската национална кауза по време на Балканските войни, до българския пълномощен министър в Лондон Панчо Хаджимишев от 14 февруари 1934 г. Бъкстон съобщава, че авторитетни среди във Великобритания недоумяват от пълната незаинтересованост на българското правителство за съдбата на своите сънародници. Британският политик ясно подчертава: „Не знам дали си давате сметка за големия интерес, който Димитров предизвика към собствената си личност. Честно трябва да призная, че макар да се ужасявам от идеите му, опасни от всякаква гледна точка, същевременно смятам, че той е смел човек, който по неповторим начин се възползва от една изключителна възможност.“
Теза № 3: „Пионката“ на Сталин
Един особено драматичен момент в дейността на Г. Димитров остава по понятни причини извън вниманието на официалната историография в предходните десетилетия. Публичният двубой с нацизма на Лайпцигския процес е много по-разбираем от безкрайно трудната и противоречива съпротива срещу най-зловещите прояви на сталинизма – идейния догматизъм и политическите репресии. Още в Лайпциг позицията на Димитров отчетливо се различава от пропагандираната по това време линия на Коминтерна, особено по въпросите за социалдемокрацията, антифашизма и патриотизма. Достатъчно е да се сравнят протоколите с изказванията му пред Имперския съд през септември–декември 1933 г. с разискванията на Тринадесетия пленум на Изпълкома на Коминтерна по същото време (ноември–декември), когато са затвърдени тезите за „социалфашизма“ и „новия тур на революциите“. Казаното от българина за тактиката на левицата води до репликата на Йозеф Гьобелс, че „обвиняемият Димитров иска да прави пропаганда пред съда за Комунистическата, респективно за Социалдемократическата партия“. Колкото до патриотизма – защитата на културата и националното достойнство на българския народ в заключителната защитна реч на Димитров и до днес остава един от най-впечатляващите примери в националната ни история.
В продължение на година и половина след пристигането на Георги Димитров в Москва в края на февруари 1934 г. се води остра дискусия за решаваща промяна в политическата линия на международната комунистическа организация. Противно на внушенията на някои родни историци днес, че българинът бил изцяло „сляп изпълнител“ и „пионка“ в политиката на Сталин, редица съхранени документи от това време показват отчетливо инициаторската му роля за промяна на пагубния догматичен курс на Коминтерна от предходното десетилетие.
Твърде показателно е писмото на Георги Димитров до Йосиф Сталин от началото на юли 1934 г. (особено неговия първоначален чернови вариант). Героят от Лайпциг аргументирано се обявява против господстващите до момента концепции за социалдемокрацията като „социалфашизъм“ и за осъществяване на „единен фронт отдолу“ единствено под контрола на комунистите. В първоначалния вариант изрично се подчертава: „Струва ми се, че редица наши тактически постановки трябва да се преразгледат и изменят, тъй като с тези остарели или неправилни постановки в значителна степен се обясняват много от нашите неуспехи“. В редактирания вариант на писмото вече е избран малко по-умерен „дипломатичен“ тон, тъй като Димитров ясно съзнава, че се обявява срещу концепции, наложени под неизменното ръководство на
съветския „вожд“. Въпреки това, той не избягва редица скептично-иронични бележки на Сталин, нанесени върху текста на писмото.
Някои от тезите на Георги Димитров срещат силно противодействие от страна на влиятелни ръководители на Комунистическия интернационал. В личния му архив се съхраняват десетки чернови и варианти в процеса на подготовка на Седмия конгрес на Коминтерна, в които се налагат новите идеи за народен антифашистки и национален антиимпериалистически фронт. Дори след откриването на конгреса на 26 юли 1935 г. той продължава да внася съществени редакционни поправки в своя доклад. Чисто формалното възприемане на основните концепции от доклада му го принуждава в заключителното си слово отново да разяснява главните акценти, а в свои лични записки споменава имената на своите опоненти.
Постановките на Димитров за широк антифашистки фронт предизвикват силен отзвук и коментари и в средите извън Коминтерна. Показателно е също, че през следващите три години (1935–1938) новоизбраният генерален секретар на Комунистическия интернационал Георги Димитров отправя от името на своята организация 13 послания до ръководството на Социалистическия интернационал за съвместни действия срещу настъпващия фашизъм.
Осъществяването на съдбоносен идейнополитически завой в тактиката на комунистическото движение не може да бъде успешно, когато реално се затормозява от ръководството на най-мощната партия. В условията на сталинския диктат и репресии прилагането и развитието на нови идеи, разчупващи предишните схоластични схеми, е предварително обречено. До началото на септември 1939 г. антифашизмът продължава да бъде основна задача пред националните партии. На срещата с Димитров на
7 септември 1939 г. скоро след подписването на „пакта Молотов–Рибентроп“ обаче Сталин категорично заявява, че предишното разграничаване на фашистки и демократични държави е загубило своя смисъл. С това е нанесен съдбоносен удар върху дейността на ръководената от Георги Димитров международна организация и нейното обезличаване няколко години преди формалното ѝ разпускане.
Теза № 4: Безволев поддръжник на сталинския терор
Безспорно, темата за сталинските репресии от втората половина на 30-те години на ХХ век е важен елемент в дискусиите за историческия образ на Георги Димитров. Един от най-характерните случаи, периодично припомнян с цел безусловно заклеймяване на българския комунистически ръководител, е за неговото отношение към другия обвиняем българин от Лайпцигския процес Благой Попов. В спомените си след завръщането в България през 1954 г. Попов се връща на мъчителния за него самия въпрос: защо Димитров не е използвал своето политическо влияние и не му е помогнал да излезе от сталинските лагери? Един български историк, Георги Гунев, прави „смайващо“ откритие в своята книга „Към брега на свободата“ (София, 1992). От всичко писано за Георги Димитров именно тази бележка в спомените на Благой Попов показвала истината за „героя от Лайпциг“. Наистина „смайващо“ откритие за историк, който гради изследването си върху мемоарни или публицистични материали, които навсякъде са смятани за вторичен извор.
Внимателното запознаване с архивните свидетелства показват, че едва в края на 1940 г. генералният секретар на Коминтерна получава първата реална информация след ареста на Попов през ноември 1937 г., че е оцелял и е изпратен в лагер. До септември 1944 г. Георги Димитров отправя безуспешно пет искания пред съветските власти за освобождаването му. В писмо до Димитров от 3 ноември 1944 г. Попов възкликва: „Аз съм поразен от самия факт, че никой не се е съобразил с теб и с всички нас, не са обърнали внимание на вашата молба. Това е просто невероятно. Макар че аз това отдавна очаквах, но все пак не мислех, че работата толкова далеч е отишла“. Следващите молби за освобождаване на Благой Попов са отправени през декември 1944 г., май, септември и декември 1945 г. и още няколко пъти в периода 1946–1948 г. От проучванията в архивите се вижда, че са направени най-малко 15 документално известни опита за спасяването на Попов, който е реабилитиран и се завръща в страната си едва след смъртта на Сталин и Берия.
Документалните данни показват, че Георги Димитров се застъпва най-малко за 228 души от арестуваните през 1934–1939 г. българи в Съветския съюз, като първият случай е още през януари 1935 г. в писмо до съветския министър на правосъдието Николай Криленко. Усилията за спасяване на някои от тях са многократни и не престават до последните дни от живота на Димитров, като в редица случаи той дори не е уведомен, че някои от арестуваните български политемигранти са били разстреляни още през 1937–1938 г. В жестоките условия на масовия политически терор, насочен срещу доскорошни съратници, когато почти всеки чужденец в СССР се е смятал за потенциален шпионин и враг, Димитров и останалите ръководители на Коминтерна се подчиняват на сталинския диктат и поради това носят определена лична отговорност за публично одобряване на репресиите. Сериозният изследовател обаче не може да избегне въпроса какво е могъл да направи и какво все пак е успял да стори Георги Димитров в конкретната историческа обстановка, когато арестите достигат до личния му секретариат и най-близките сътрудници в Коминтерна.
Теза № 5: Националният предател
Едно от най-често срещаните обвинения срещу Георги Димитров е за „национално предателство“ във връзка с „македонския въпрос“ и предлаганата „Южнославянска федерация“.
Позицията на Димитров по „македонския въпрос“ може да се разбере напълно, ако се съпостави в сравнителен план с еволюцията в схващанията на Коминтерна през 20-те и 30-те години по този въпрос. Важно значение има също критическият анализ на секретната кореспонденция между него, Сталин и Йосип Броз Тито от годините на Втората световна война и в първите следвоенни години, които често се изпускат или избирателно се цитират подбрани извадки в редица публикации (13). Лансираната многократно теза, че „македонският въпрос“ едва ли не е предопределен от една резолюция на Балканския лендерсекретариат на Коминтерна от януари 1934 г., съзнателно пренебрегва реалните международни и регионални условия, при които се осъществява политиката на България.
Внимателният прочит на близката национална история дава ясен отговор на въпроса как и защо се проваля осъществяването на възрожденския национален идеал. Трудно е да се пренебрегне очевидната истина, че откъсването на земи с българско население в Македония и Тракия е в резултат на катастрофалните за България Междусъюзническа и Първа световна война. Още през юли 1913 г. поради късогледата политика на монарха и неговото правителство „въпросът за Македония“ е решен в полза на Сърбия и Гърция. Ньойският мирен договор след края на Първата световна война само укрепва това положение с откъсване и на нови територии от България. Присъединяването на страната към Тристранния пакт и обявяването на „символична“ война на Великобритания и САЩ през 1941 г. предопределя окончателно териториалните граници и мястото на българската държава в следвоенното устройство на Европа и света.
В условията след налагане на Версайската мирна система в Европа все повече започва да се използва, включително и в документите на ВМРО, по-общото название „македонско население“, „македонски народ“, който обединявал живеещите във Вардарска Македония етноси. В Москва обаче тази тенденция еволюира до обявяване на „македонска, тракийска и добруджанска нация“.
В началото на Втората световна война „македонският въпрос“ отново е поставен като възможен конфликтен проблем в отношенията между балканските държави. В писмо до Москва Й. Б. Тито окачествява лозунга на Националния комитет на Отечествения фронт от декември 1943 г. за „цялостна, свободна и независима Македония“ като „немска политика“. Позицията на Сталин в края на войната е силно повлияна от аргументите, изложени в писмо на Тито до него от 1 април 1944 г. В него се посочва, че „присъединяването на Македония към България би било пълен крах на политиката на ЮКП“, че то „би било използвано от краля, от кралското правителство, от всички великосръбски елементи“, че при такова решение „би било неизвестно какво ще стане с хърватите“. По-нататък Тито подчертава, че България „не може да играе онази роля за СССР, каквато може да изиграе Югославия. Югославия е продължение на съветското влияние върху цяла Европа“.И тази „аргументация“ задейства безотказно!
Становището на Сталин като главен „арбитър“ в следвоенните отношения между България и Югославия след приемането на прословутото „процентно споразумение“ за разделяне на Балканите на „сфери на влияние“ между Великобритания и СССР е решаващо. Позицията на българската държава в тези месеци е изключително тежка и поставянето на македонския въпрос пред когото и да било от съюзниците от Антихитлеристката коалиция е невъзможно. Така нареченото „обединение“ на България в началото на войната, осъществено съвместно с окупационните войски на нацистка Германия и фашистка Италия, многократно усложнява перспективите за постигане на справедлив следвоенен мир.
Единственото възможно решение, споделяно от Георги Димитров, е при съществуващите условия да се търси по-широката перспектива на южнославянска или балканска федерация, в която обединена Македония поради своите историко-етнографски характеристики би гравитирала естествено към България. Най-малкото, в подобна федерация не биха съществували гранични, митнически и други изкуствени прегради с Вардарска и евентуално с Егейска Македония.
В условията на остра дипломатическа борба за справедливо уреждане на международноправното положение на победена България в навечерието и по време на Парижката мирна конференция от 1946 г. югославската страна оказва постоянен натиск върху България за решаване на „македонския въпрос“ единствено в рамките на федеративна Югославия. Така се стига до дълбоко погрешните решения на Десетия пленум на ЦК на БРП /к/ от 9–10 август 1946 г. и последвалите административни мерки за насилствено записване на „македонци“ в края на декември в цялата територия на Пиринска Македония.
Анализът на документите и дискусията на пленума на БРП /к/ показва разбирането, че изграждането на „единна македонска държава“ може да стане единствено, ако се премахнат граничните и други прегради с България, т.е. само след създаването на обща южнославянска федерация. Погрешната линия за административен натиск върху населението в Пиринския край подробно е анализирана и отречена от българските комунисти през април 1948 г. В специално писмо, подготвено от Георги Димитров и прието от Секретариата на ЦК на БРП /к/ на 13 април, се подчертава, че е „нелепост да се говори за някакво „освобождение“ на македонците от тоя край, както и да се отрича „българският език, на който говори мнозинството от македонското население“. Погрешността на направените отстъпки пред югославския натиск се отчита по-късно и в докладите на Г. Димитров пред Шестнадесетия пленум на ЦК на БРП /к/ през юли 1948 г. и Петия конгрес на БКП през декември с.г. В резолюцията на Шестнадесетия пленум се осъжда категорично политиката на скопските ръководители за „преследване на каквато и да било проява на българско национално съзнание сред населението на Народна република Македония“.
Критичният аналитичен прочит на съвременната българска и балканска история показва убедително, че Георги Димитров полага възможните усилия за трайно уреждане на комплицираните национални проблеми на Балканите. Той се стреми да предложи възможни решения за преодоляване на натрупаните многобройни исторически вражди и предубеждения и откриване на пътища за осъществяване на желаната регионална интеграция и ползотворно взаимно сътрудничество. В този смисъл, неговите идеи и дело са по-скоро съзвучни със съвременните възгледи за изграждане на общ европейски дом без физически и психологически прегради между народите и регионите на Стария континент, отколкото с представите и стремежите на „романтичния национализъм“ от ХIХ век.
Неблагоприятното историческо наследство на третото българско царство по „македонския“ и „тракийския“ въпрос предопределя поредното, този път окончателно, крушение на българската национална кауза в условията на разделения следвоенен свят.
Теза № 6: Деградацията на комунистическия политик
Дискредитирането на личността на българския комунистически ръководител и министър-председател на следвоенна България се търси и чрез голословно преповтаряне и налагане на гротескния образ на патологичен пияница, който е „духовна развалина“ след завръщането си в родината през ноември 1945 г. Такъв образ е ярко пресъздаден като „непосредствено авторско свидетелство“ в известните „Задочни репортажи“ на Георги Марков, които са предавани по радио „Свободна Европа“ в периода 1974–1978 г. и са публикувани в отделна книга в София през 1990 г. Книгата на Георги Марков днес се препоръчва да бъде изучавана в българските училища, но досега изобщо не е бил поставян въпросът за нейната фактологична достоверност, въпреки очевидно публицистичния ѝ характер. Работа на историците е обаче да анализират всяко мемоарно свидетелство, съпоставено с други автентични документални извори. Известна мисъл е, че много често истината се крие в детайлите.
В „Задочни репортажи“ има два епизода за Георги Димитров, където е представен като политически лумпен и алкохолик. Георги Марков много образно описва неочаквано посещение на Димитров в Санаториума за туберкулозно болни във Владая (Люлин) през есента на 1948 г., съпроводен от „телохранителя“ Кольо Петков – Моряка.
Какви са истинските данни за този епизод?
Действително, Георги Димитров посещава санаториума, но това се случва на 30 март 1947 г., а не през есента на 1948 г., когато самият той е на лечение в правителствен санаториум край Москва. Никола Петков–Моряка наистина е бил началник на охраната на Димитров от ноември 1945 г. до януари 1947 г., но със заповед на министъра на отбраната от 3 февруари 1947 г. е назначен за началник на отделение в Разузнавателния отдел на Генералния щаб. През февруари 1947 г. за началник на охраната на министър-председателя Георги Димитров, който точно по това време е преместен от жилището край Горнобански път в резиденция „Врана“, е назначен майор Лукан Варадинов. Именно м-р Варадинов придружава Димитров на 30 март 1947 г. в санаториума във Владая и описва по-късно това посещение в своите спомени, разбира се, съвършено различен разказ от този в „Задочни репортажи“. Самият писател Георги Марков заболява от белодробна туберкулоза през 1948 г., на 19-годишна възраст, и през
есента на същата година наистина се лекува в санаториума на д-р Хаджииванов във Владая, но това е година и половина след реалното посещение на Димитров.
Вторият епизод в книгата е за невъздържана сценка с българския комунистически ръководител, появил се крайно пиян в изборна секция в Княжево в деня на изборите за Велико народно събрание на 27 октомври 1946 г. Действително, в деня на изборите Георги Димитров посещава изборни бюра в четири софийски секции – включително и Княжево, а след това и изборни бюра в Перник и Радомир. Тези посещения са отразени в централния печат, а по-късно са публикувани и спомени на очевидци за тях, цялостно различни от описаното в „Задочните репортажи“. Г. Димитров се завръща вечерта в къщата при Горнобански път, където пристигат също Васил Коларов, Трайчо Костов и други ръководни дейци на БРП /к/ и, както отбелязва в дневника си, цяла нощ продължават да следят информациите за резултатите от изборите. При тази извънредно напрегната програма в деня на изборите възможно ли е още към обяд Димитров да се е „олюлявал безконтролно пиян“, както го представя Георги Марков. Очевидно е, че тези и други епизоди в публицистиката на Георги Марков могат обективно да се разглеждат като обобщени художествени разкази с конкретно пропагандно внушение, типични за „психологическата война“ в годините на Студената война. За съжаление, обаче, на всички тези свидетелства днес се гледа съвсем безкритично, важното е да разобличават „комунистическия режим“ и „неговите вождове“.
Историческите личности, имали съдбата да се изявяват в преходни епохи и драматични поврати от човешкото развитие, би следвало да бъдат оценявани в контекста на своето време, следвайки призива на един от основоположниците на модерната историческа наука Леополд Ранке – събитията да се описват „такива каквито са били“, а не от снизходително-високомерния пиедестал на по-късния „постфактум“. Без да им бъде спестявано нищо, еднакво антиисторично е да бъдат зографисвани като икони или заклеймявани като „антихристи“. Подобно би следвало да бъде и отношението към личност като Георги Димитров, оставил значима диря в най-новата световна история и поради това няма да е пресилено спорадичните усилия да се изчегърта или зачертае името му от жалоните на историческото познание да се оценят като своеобразни прояви на политически реваншизъм и дори на национален нихилизъм.
Бележки
(1) Георги Димитров между възхвалата и отрицанието, София: Полимона, 2003; Георги Димитров в обществената и научната памет, София: Авангард Прима, 2012.
(2)The Diary of Georgi Dimitrov 1933-1949, Introduced and edited by Ivo Banac, New Haven: Yale University Press, 2003.
(3) Georgi Dimitrov. Journal 1933-1949, Version integriteintroduite et annotes par Gael Moullec avec la collaboration de Jordan Baev, Tamara Domratcheva et ZoiaVodopianova, Paris: Belin, 2005.
(4) Mona Foscolo, Georges Dimitrov: unebiographie critique. Institutd’études politiques,Paris, 2004; в превод на български: Мона Фосколо, Георги Димитров. Една критическа биография, София: Просвета, 2013.
(5) Marietta Stankova, Georgi Dimitrov. A Biography, London: J. B. Tauris, 2010.
(6) Encyclopedia of the Cold War, ed. by Ruud van Dyke, vol. 1-2, New York: MTM; London: Routledge, 2008.
(7) Цветана Кьосева, Любов през решетките. Любовните писма на Георги Димитров и Люба Ивошевич, София: Слънце, 2011.
(8) Дневниковите записки и други документи от личния архив ясно разкриват чувствата и отношението на Димитров към последователните връзки с трите жени (Ани Крюгер, Кити Йованович и Роза Флайшман), с които е близък в годините, когато първата му съпруга безнадеждно угасва в психиатрична клиника в Москва.
(9) Централен държавен архив, София, Фонд 146-Б, Опис 1, а.е. 11, л. 1-3.
(10) Владимир Козлов, Обманутая, но торжествующая Клио. Подлоги письменных источников по россиской истории ХХ века, Москва: РОССПЭН, 2001.
(11) Първите два тома излизат паралелно в Москва, Берлин и София в периода 1980–1989 г.,
а третият том бе публикуван само на български език две десетилетия по-късно (Процесът по подпалването на Райхстага и Георги Димитров, т. 3, 23 декември 1933–27 февруари 1934, София: Нов свят, 2009).
(12)Тези документи са известни на българския читател още от документална публикация на проф. Добрин Мичев от 1979 г.
(13) По-пълно изложение на темата с използване на посочената документация се съдържа в подготвен за печат доклад „Георги Димитров и македонския въпрос“ в сборник по повод 135 години от рождението на Димитров, както и в други предходни публикации на автора.
