Мерсия Макдермот навърши на 7 април 90 години. Авторка е на книгите: „History of Bulgaria“ (отпечатана през 1962 г. в Лондон на английски език); „Апостолът на свободата“ („The Apostle of Freedom“, 1967), издавана у нас през 1970, 1973, 1977, 2008 г.; „Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев“ – на англ. и бълг. език; „За свобода и съвършенство. Биография на Яне Сандански“ (1987) и „Български народни обичаи“ (1998) ‒ на английски eзик. През ноември 2017 г. се състоя премиерата на нейната най-нова книга ‒ „Ален мак самотен“, биография на Димитър Благоев.
Дойдох в България през лятото на 1948 г. да помагам за изграждането на социализма и даже днес, 70 години по-късно, все още вярвам в социализма
През юли 2018 г. се навършват точно 70 години от времето, когато за първи път посетих България през 1948 г. като член на младежка бригада, организирана от Британския национален съюз на студентите, която се присъедини към подобни бригади от няколко други страни, с цел да помогнат за строителството на язовир „Копринка“.
Беше чудесно време да си млад, време на надежди и идеализъм. Фашизмът бе разгромен, социализмът напредваше навред из Европа и Британската лейбъристка партия бе спечелила съкрушителна победа в първите следвоенни общи избори с разгърната програма за национализация и други мерки със социалистически характер.
„Щастие бе да си жив в онази утрин,
но да си млад бе самото блаженство.”
Тези прочути строфи от нашия поет от ХIХ век Уилям Уодзуърт съвсем точно отразяват нагласите на левите студенти като мен, които наивно вярвахме, че се намираме на прага на нов свят, на мир и братство, и горяхме от желание да бъдем неговите активни граждани. Независимо от това, че много от нашите надежди бяха обречени на разочарование, аз се чувствам щастлива, че бях млада именно по времето, когато Утопията сякаш слагаше своя отпечатък върху всяка карта по света.
Аз дойдох в България през лятото на 1948 г. да помагам за изграждането на социализма и даже днес, 70 години по-късно, все още вярвам в социализма и се надявам, че моята биография за Димитър Благоев може да допринесе, макар и с малко, към каузата на социализма и във Великобритания, и в България.
В периода между 1948 и 1989 година бях свидетел на удивителен прогрес в България и на промени, които като цяло бяха плодотворни. Онова, което видях, укрепи вярата ми в социализма. Разбира се, съзнавах определени отрицателни черти и грешни действия, които трябваше и можеше да бъдат поправени, без „да се изхвърли бебето заедно с мръсната вода“, както гласи английската пословица. Въпреки всичко, нищо от онова, което стана след 1989 г., не промени вярата ми в социализма. Всъщност – точно обратното!
През 1948 г., в края на престоя ми в България, когато отдъхвахме на брега на Черно море, някои от нас имахме рядката възможност да се срещнем с Георги Димитров в продължение на 2 часа в двореца
„Евксиноград“. За нас това беше неописуема чест, тъй като Димитров се бе прославил по цял свят като човека, надделял над нацисткия водач Херман Гьоринг по време на процеса за запалването на Райхстага. Той бе защитил честта на своята страна, отхвърляйки нацистките хули, че България е варварска държава, разказвайки пред съда как, докато учените среди в Германия пишели на латински и се срамували от майчиния си език, Св. Св. Кирил и Методий създали славянската писменост, за да могат книгите да бъдат писани на говоримия език на хората.
От многото мисли, които Димитров сподели с нас тогава, една особено се запечата в паметта ми. Той ни каза, че марксизмът е като фенер, който трябва да държим в ръка, пристъпвайки в тъмната неизвестност. Усмихвайки се, той каза, че не бива да се притесняваме, ако от време на време ръката ни потрепва!
Важното е да не изпускаме фенера
Тъй като онези, които допуснат това или го захвърлят на земята, се отправят към пропастта.
Когато дойде времето за сбогуване, Димитров ни попита, дали ще разкажем на сънародниците си във Великобритания за онова, което сме видели в България. Някой от нас го увери, че ще разкажем за хубавите неща. Тогава Димитров каза, че трябва да разкажем цялата истина, не само хубавите неща, но и лошите, за да могат да се оценят както проблемите, така и постиженията. Ние всички му обещахме, че така и ще направим, на което той с известна тъга сподели, че повечето от нас ще забравят България. Ние на висок глас възразявахме, че нищо подобно няма да направим, но, разбира се, Димитров бе прав. Повечето от нас си намериха нови интереси и ангажименти, като само малцина останаха верни приятели на България в продължение на много години. Аз бях една от тях и като председател на Обществото за приятелство с България в продължение на 15 години, и като автор спазих обещанието, дадено на Георги Димитров.
Както повечето млади британци, които дойдоха на яз. „Копринка“ през лятото на 1948 г., аз знаех много малко за България, освен това, че е родината на Георги Димитров, световноизвестния антифашистки герой. Не бях успяла да намеря книги за България нито в британските книжарници, нито в местните библиотеки, въпреки че по-късно открих много книги, отдавна излезли от печат, в големите библиотеки, като например „Бодлеиан“ в Оксфорд и библиотеката на Британския музей в Лондон. Ето защо реших да запълня тази липса на информация, като напиша историята на България, използвайки български книги като източници. Тъй като бях изучавала руски език като студентка в Оксфорд, ми беше сравнително лесно да се науча да чета на български. Когато завърших работата си, историята ми се оказа прекалено дълга за отпечатване в един том и само средната част, покриваща периода на Отоманското владичество, бе публикувана едва през 1962 г. от издателство „Джордж Алън и Ънуин“ – същото онова издателство, което десетилетия по-рано бе публикувало книги от една по-стара генерация приятели на България, включително братята Бъкстон.
Останалите раздели на историята така и останаха непубликувани, защото бях открила Левски. А той смени не само насоката на писането ми, но и на самия ми живот. През 60-те години някои революционни и националноосвободителни движения все още продължаваха да действат въз основа на разбирания, които Левски бе отрекъл още преди век. Аз прозрях в неговия живот и в живота на онези, които издигнаха неговите принципи и подходи до нови висоти, много от практическата полза за съвременните борци за свобода и човешки права. Ето защо през последвалите тридесет години написах биографиите на четирима големи български революционери.
Има една стара българска поговорка, според която „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“, която прекрасно обяснява моя избор на теми. Всичките ми герои съчетаваха патриотизъм с интернационализъм по начин, който е рядкост даже днес. Злините на расизма и геноцида изцяло отсъстваха както в изповядваната от тях идеология, така и в действията им. Всички те се придържаха към възгледи, сродни със социализма, дори когато той не бе част от техния непосредствен дневен ред.
Можем с достоверност да предполагаме, че Ботев е споделял социалистическите си идеи с Левски, когато живеели и гладували заедно в полуразрушена воденица в покрайнините на румънската столица. В годините, когато учи във Военното училище в София, Гоце Делчев е част от група приятели, запознати с брошурата на Благоев „Що е социализъм и има ли той почва в България?“ Изглежда, че той е внасял социалистическа литература в училището и според Яворов това довело до неговото изключване. Някои от най-близките другари на Яне Сандански всъщност били социалисти, а в личната му библиотека имало и „18-ти брюмер на Луи Бонапарт“ от Карл Маркс и „Анархия и социализъм“ от Плеханов. Поради това, че се опитвал да подобри живота на хората в района, за който бил отговорен, даже преди да бъде освободен от отоманска власт, българските му противници го обвинили, че следва „крайните идеи на социализма“.
Би трябвало може би да поясня, че всичките ми книги бяха адресирани към небългарски читатели. Целта ми бе не да се впускам в нови изследвания, а просто да използвам познанията си по български, за да направя информацията, публикувана на български, достъпна за англоезичните читатели. Единственото изключение е моята биография за Яне Сандански, който за разлика от Левски и Гоце, е противоречива фигура в собствената му страна. Всъщност някои българи упорито се опитаха да ме разубедят да пиша за него! Така че „За свобода и съвършенство“ отчасти е адресирана и към българските читатели и съдържа някои нови, непубликувани преди, материали, които открих в различни архиви, както и нови устни свидетелства от възрастни хора, които са имали пряк контакт със самия Яне.
И четиримата мои герои са родени на територия под отоманска власт, но независимо от това, че Димитър Благоев не изпуска от поглед продължаващата борба за освобождението на Македония, където, както Гоце и Яне, е роден, той избира друг път и изцяло посвещава живота си на каузата на социализма първо в Русия, а впоследствие в свободна България. Тази България е била все още далеч от „чистата и свята република“, за която е мечтаел Левски, но нейната парламентарна система давала основание на Благоев да разчита, че напредък към социализъм е възможен чрез избори и мирна агитация. Ето защо неговият опит и пример са актуални и за съвременните социалисти и когато управляват, и когато се стремят към властта.
Както основополагащата дейност на Благоев в Русия, така и дългогодишният летопис на социализма в България представляват
изненада за британските читатели
Там мнозинството от хората смятат, че социализмът е дошъл в България със Съветската армия в края на Втората световна война. Всъщност има цели епизоди в този дълъг летопис, които ще се сторят познати на британските социалисти. В продължение на много години в Британската лейбъристка партия протича аналогична борба на онази между широките и тесни социалисти, между онези, които се стремят да убедят избирателите, че единствено социализмът може да предложи по-добър живот за всички, и онези, които поставят на първо място спечелването на места в парламента, дори с цената на изоставянето на традиционни социалистически политики. Поуките са ясни: кратковременният успех на общоделците за спечелване на места се оказа задънена улица, като всъщност тесните социалисти, които упорито се придържаха към принципите си и предлагаха както максимума, така и минимума свои предложения на избирателите, в крайна сметка спечелиха далеч по-широка подкрепа.
Също от особен интерес за британските читатели е вдъхновяващият пример на Самоковската и други комуни, който показва какво може да се постигне от социалистическа местна община, даже в рамките на капиталистическа държава. Британските читатели биха отбелязали, че комуните са успели да финансират придобивките в полза на хората не като приватизират услугите, както става във Великобритания, а по обратния път – поставяйки всичко под контрола на общината.
Във връзка със стогодишнината от Първата световна война британските телевизионни екрани бяха залети с програми за различните битки и за героизма на нашите войници, десетки и стотици хиляди загинали – и за какво? Гледам ужасена и съм натъжена от толкова безсмислени жертви. И тук Благоев е блестящ пример, бидейки един от малцината социалистически водачи, които не бяха заблудени от лъжепатриотизма и заклеймиха войната като империалистическа.
В политическия живот Благоев неотклонно се придържаше към принципите на социализма, отхвърляйки всякакви форми на опортюнизъм и политическо шмекеруване, поради което даже враговете му започнаха да го уважават заради неговата неподкупност и последователност. В личния си живот той се задоволяваше да живее скромно като редови член на своята партия, а като техен водач не желаеше нито специални привилегии, нито излишни блага, дори когато настойчиво му ги предлагаха.
Моята биография на Благоев бе писана през 80-те години, когато все още живеех в България, но оттогава изминаха много години, преди да намеря български издател, който да приеме книгата, която в крайна сметка се появи през 2014 г., след като я бях съкратила и нанесла някои промени в последната глава. Доколкото е било възможно, винаги съм се старала да посещавам местата, свързани с живота на моите герои, и може би ще е интересно за българските читатели да узнаят, че през 1985 г. заедно с един английски приятел наех кола в Солун и отидох до Загоричане, известно на гърците като Василико. Там, след като поразпитах твърде дискретно на много лош гръцки, открихме няколко възрастни хора, които все още говореха български. Една жена ни покани у дома на кафе, а след това ни показа родното място на Благоев, за съжаление вече разрушено. После един възрастен човек ни покани у тях за още кафе и разговор. По-късно ни изпрати, но с молба да не разговаряме с него на български на улицата, а да използваме само гръцки.
Всяка биография на Благоев неизбежно също е биография на несломимата Вела, която по блестящ начин съчетавала задълженията си на съпруга и майка, със своя собствена политическа кариера. В едно все още в много отношения патриархално общество, тя никога не останала просто съпруга на Димитър, а представлявала политическа фигура със собствено присъствие. Тя също има много, което да предаде на социалистите в други страни, тъй като за разлика от някои феминистки не е разглеждала мъжете като врагове, а вярвала, че мъже и жени трябва да работят заедно като другари и като равни в борбата за общата цел.
Въобще не съм имала съмнение относно това, какво трябва да бъде заглавието на моята биография за Благоев. Той представлява „Самотният ален мак“, сеещ алените семена първо в Русия и след това в родната му България. Макът е най-точният социалистически символ: той не само е червен и мощен разпространител на семена, но също съдържа и предупреждение за това, че когато едно маково цвете е откъснато от корените си, то бързо вехне и чезне. Но то винаги носи и надежда, защото семената му, изглежда, могат да останат заспали в почвата в продължение на години, даже десетилетия, а когато условията позволят, то разцъфва и се размножава отново в цялата си алена прелест.
