Велислава Дърева е изявена публицистка, есеистка и кинодокументалистка. Автор е на над 2000 публикации. Неколкократно е уволнявана заради свои позиции и преди, и след демократичните промени в България. Носител на многобройни награди за публицистика и документално кино. Член на редколегията на сп. „Ново време“.
Пролог
1. За 6 години – 3 войни, 2 национални катастрофи, 295 000 убити, над 300 000 ранени, 90 000 в плен, 350 000 бежанци от Егейска Македония и Източна Тракия, 600 000 българи извън пределите на България, над 2 млрд. лв. загуби, геноцид над тракийските българи, Ньой, отнети територии, Македония – несбъднат блян; 2 млрд. и 250 млн. златни франка репарации, които България би трябвало да изплаща 270 години, плюс 120 млн. лв. всяка година за издръжката на Междусъюзническата комисия, на Контролната военна комисия, на Комисията за определяне на границите; армията ‒ орязана (от 800 000 на 20 000 души) и разоръжена (от над 1 млн. пушки – 23 000, от 5300 картечници – 300, от 3600 оръдия – 200), героите от войните – унизени…
Българският порив е прекършен, българският дух – сломен, „българското чудо“ – срутено в една бездна, погълнато от една страховита паст; народ и държава – пропаднали в един бездънен, жесток времеви разлом, където върлуват политически
мародери и мошеници, партийни черноборсаджии и гешефтари, загробващи заеми, всевъзможни банди…
И още: за 5 години – 3 въстания, и 9 юни, и ЗЗД, и претръпнали от кървища сърца, и един трагически Велики четвъртък, и цялото зло на света след това, и глутницата на мрака с нейната машина за убийства, с нейните агенти, шпиони, доносници, съгледвачи, биячи, копои, касапи, колачи, удушвачи и примкаджии, …
Как всичко отведнъж се промени! Слънце огря нашата земя подир тежка и мъглива зима, лица озарени и засмени се движат из улиците, необезпокоявани от никого, пресен въздух на свободата ободрява и събужда надежди за нов живот и по-щастливи бъднини…
Зората на 9 юни!… Засмяното слънце на 9 юни!… Подвигът на 9 юни!…
Героите на 9 юни!… Между деятелите на 9 юни, тия, които замислиха, организираха и извършиха промяната, няма ни един с темперамент на диктатор, ни един с наклонности на авантюрист…
9 юни се вписа дълбоко в скрижалите на българската история и ще остане записан със златни букви в историята на политическото ни и културно развитие… И настанаха дни на отмора и сладки мечти!…
Тъй дитирамбят и славословят мамелюците и писалконосците на режима „Епоха“, „Слово“, „Свободна реч“, Пряпорец“, „Народна отбрана“… И повеляват: „Да се отдадем с всички сили на ново политическо и социално творчество…“
Черно и кърваво.
И българското летоброене става нечленоразделно, и годините се сливат, и 1923-а прелива своята кървава чаша в 1924-а, после в 1925-а, после… Кървави хороводи и кървави конници, сеч и пепелища, пожарища и жертвени клади, черни сенки в безлунните нощи на белия терор, примки и пещи, масови убийства и незнайни гробове, и безследно изчезнали светли умове, и след всяка вълна на смърт и погром следва нова, още по-зловеща.
4. „Настанаха дни на отмора и сладки мечти!“, пишат мамелюците.
От юни 1923-а до април 1925-а в България са извършени над 250 политически убийства. От тях 3 (три) са по решение на Военната организация на БКП. Това е „червеният терор“
Останалите 247 (и повече) са дело на глутницата: Цанков, Вълков, Русев, Военния съюз, Трета секция на военното министерство и ВМРО. Стамболийски ще обезглавят, Вълчо Иванов ще удушат с въженце от палатка, Спас Дупаринов ще хвърлят от влака, по улиците ще разстрелят Тодор Страшимиров, Харалампи Стоянов, Петко Д. Петков, Димо Хаджидимов, д-р Никола Генадиев, ще затрият цялото ляво крило на ВМРО в Горноджумайското клане… А на убитите вече народни представители ще отнемат депутатските мандати.
В тази кървавата сметка не влизат разстреляните, посечените, обесените, удавените в шлепове комунисти и земеделци през Юнското въстание и Септемврийското. Според чуждата преса те са над 10 000. Но това не е терор. Това е жизнерадостният химн на демокрацията.
Официалният, легитимираният държавен тероризъм, дивашките репресии, масовите арести, истеричната цензура, архибеззаконията на властта, бруталната полицейщина, демонстративните разстрели на леви политици, неописуемият садизъм на ВМРО ‒ това са мегатонове страховит политически експлозив, зареден от Цанков и неговата глутница безнаказани и недосегаеми държавно овластени убийци.
Този експлозив не може да не се взриви.
Той затова е струпан.
Технология
Януари 1925 г. Инструкция на ген. Вълков: „Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи ‒ интелигенцията. В най-кратък срок да се съставят списъци на тези хора, за да може в даден момент да се унищожат всички техни водачи ‒ виновни или невиновни. Всеки заловен да се съди и екзекутира в 24 часа. Бунтовниците да се екзекутират пред очите на техните съучастници. Да бъдат наказани със смърт всички, които издадат каквото и да било от тази инструкция“.
В „даден момент“… „виновни или невиновни“… „ликвидират“… „унищожат“… „екзекутират“… „в 24 часа“…
„Пред себе си имахме една революционна тълпа, а не отделни личности“, пише в своята книга „В надвечерието на атентата“ (изд. 1931 г.)
Пане Бичев, шеф на Обществената безопасност. Не личности. Не поети, писатели, журналисти, композитори, художници, учители, юристи. Не. Тълпа, „ръководена от безсъзнателен хипноз“. Това е философията на масовите убийци, облечени в държавна власт.
Черните списъци не са написани за една нощ. Пишат ги преди и след 9 юни, дописват ги преди и след Септемврийското въстание. Писачите са полицаи, агенти, убийците от Трета секция, Военният съюз и неговият Конвент – една орда човеколюбци.
28 февруари 1925 г. На гарнизоните в София, Пловдив и Варна е разпоредено да определят кои офицери ще участват във военните трибунали, тъй като „в близко време се очаква да бъде обявено военно положение“.
14 април 1925 г., два дни преди атентата в „Св. Неделя“. В нарочна заповед ген. Вълков обявява, че военното положение е въведено и че военно-полевите съдилища вече действат. А царски укази няма! Няма и решение на парламента.
16 април 1925 г., в деня на атентата, царските укази се появяват в „Държавен вестник“, бр. 13: Указ № 2 ‒ за въвеждане на военно положение (по доклад на Цанков ‒ № 672 от 16 април) и Указ № 3 – за преименуване на областните военни съдилища в София, Пловдив и Русе във военно-полеви съдилища (по доклад на Цанков и министрите Русев, Вълков и Бобошевски ‒ № 672 от 16 април).
Никъде – нито в правителствените доклади, нито в царските укази, няма и дума за някакъв атентат в митрополитската катедрала в центъра на царството. Нито ред, нито дума, нито буква. Нищо. Поводът е атентатът. Би трябвало. Обаче поводът отсъства. Няма го.
Кога са написани тези укази? Предния ден? Миналия месец? През февруари? Или може би през януари? Не знаем. Но не и на 16 април.
На 22 април 1925 г. парламентът ще гласува въвеждането на военно положение. Арестите и масовите екзекуции са започнали преди шест дни.
Глутницата е нетърпелива. Нетърпението е голям издайник.
Глутницата жадува провокация. Нещо повече: „Ако комунистите не извършат някаква провокация, ще я извършим ние“, казва Цанков.
Фалшификатори
4 април 1925 г. „Зора“ публикува „документ“, който трябва да изобличи „дългата ръка на Москва“. Това е „инструкция“ на Коминтерна (адски „секретна“) от 12 март 1925 г., № 2960. Според „инструкцията“ на 15 срещу 16 април 1925 г. в България трябва да започне въоръжено въстание, като „до 12 ч. по пладне на 15 април“ трябва да е завършила „мобилизацията на другарите“. Според „Зора“ „тайното писмо на ІІІ интернационал“ било „иззето“ на 26 март 1925 г. от полицията, разбила конспиративна квартира на Военната организация на БКП на ул. „Русалка“ 3.
„Планът на единофронтовския бунт!“, „Замислите на предателите!“, „Нареждане за революция в България!“, „Оперативният план на Централния революционен комитет на Комунистическата партия разкрит!“ – изпищяват българските вестници.
„В ръцете на правителството са попаднали автентични документи, които разкриват цялата организация на предстоящата революционна дейност на комунисти и дружбаши. Според тях първото масово въоръжено действие е било насрочено за 15 април т.г. Документите са направени достояние на дипломатите в София, а вчера са били докладвани на царя“, пише „Зора“. И уточнява – внимание!, – че в София „ще избухват безредици, сигнал за които ще бъдат множество атентати и пожари върху обществени учреждения“.
„Инструкцията“ взривява българските и световните медии и предизвиква потрес и възмут в Европа и САЩ, каквато е и целта; разглеждат я на специални заседания на Антантата; тя е основа на обвинението срещу Фридман, Задгорски и Коев, неразделна част от мотивите към присъдата; Пане Бичев я цитира в своята книга с тържествуваща наслада.
„Инструкцията“ е абсолютен фалшификат ‒ един от многото фалшификати, излюпени в едно гнездо на белогвардейци, които с това се препитават ‒ произвеждат фалшивки от името на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ) до левите партии в Европа и САЩ и ги продават на „заинтересовани“ лица и правителства. Белогвардейското фалшификаторско гнездо е базирано в Берлин, има филиали в Лондон, Париж, Рига и Виена.
Владимир Григориевич Орлов – пенсне, козя брадичка, дребноръстов, дребнолик; действителен статски съветник, следовател по особено важни дела, шеф на разузнаването на ген. Врангел, работи за Англия и понякога ‒ за Германия и Полша. Според френското разузнаване е „умен, крайно енергичен и ловък, лишен от каквито и да било принципи, интересува се само от парите“.
Съдружници на Орлов са един прототип, един наемен убиец и един доносник.
„Бонд, Джеймс Бонд“. Или Сидни Георгиевич Райли. Или Соломон/Шломо/Зигмунд Розенблум – прототип на „агент 007“; роден в Одеса, владее 6 езика, лейтенант от британските ВВС, агент на Сикрет интелиджънс сървис (SIS, по-късно ‒ MI6), доверено лице на Чърчил; организира серия терористични актове в Русия; участва в „Заговора на тримата посланици“ за покушение срещу Ленин през 1918 г. ‒ Робърт Локхарт (Англия), Дейвид Роуленд (САЩ) и Жозеф Нуланс (Франция).
Борис Викторович Савинков – наемен убиец с вид на дребен чиновник, есер, съученик на Орлов, доброволец във френската армия, сподвижник на Керенски и Корнилов; организира серия терористични актове в Русия, създава нелегална организация „Съюз за защита на Родината и свободата“ (финансирана от Райли и френския посланик Нуланс), в Полша оглавява „Руски политически комитет“, в Украйна ‒ терористичната мрежа на украинските националисти (бъдещ фюрер Степан Бандера).
Александър Теофилович Гумански – от армията на Юденич, агент, доносник, вербуван от царската охранка през 1914 г., завършва право в Петербург, изпратен е на курс за разузнавачи в Париж.
Помощници на Орлов ‒ белогвардейският офицер Жемчужников и депутатският син Алексей Белгард.
„Шедьовърът“ на Орлов‒Райли е митичното „писмо на Зиновиев“ от 15 септември 1924 г. Това „писмо“ от „ІІІ Комунистически интернационал“ разпорежда британските комунисти да сформират „оперативно военно бюро“, да привличат „талантливи военни специалисти, бъдещи ръководители на червената британска армия“ и да се втурнат в подривна дейност.
Предстоят избори. Английската преса публикува светкавично „червеното писмо“. Скандалът е чутовен, британската левица е дискредитирана като „машá на Москва“, губи изборите и 40 депутатски мандата, Рамзи Макдоналд трябва да напусне „Даунинг стрийт“. През 1925 г.
Макдоналд казва: „Не, „писмото на Зиновиев“ не беше истинско и най-добре знае това Консервативната партия“. Късно. Поръчката е изпълнена брилянтно. Защото както има изпълнители, така има и поръчители.
Гаролд Иванович Зиверт – златокос, висок, слаб, луничав, латиш; завършил Рижката политехника, разузнавач при Юденич, с перфектен немски, през 1919 г. в Германия създава „Дойче ост пресбюро“ за „изучаване и систематизиране на материали за световната политика“, в действителност ‒ за борба срещу Съветска Русия; наричат го „гений на политическата проституция“; работи за Германия и понякога – за Полша и Англия; служи в Райхскомисариата по национална сигурност под личното ръководство на д-р Рот – шеф на отдел „Руска агентура“ в германското разузнаване.
Помощници на Зиверт ‒ Александър Гаврилов, Алексей Якубович, един актьор и един княз с емблематичната фамилия Оболенский.
Но има едно лице, което се откроява сред тази шайка фалшификатори, мошеници и международни аферисти.
През 1924 г. в белогвардейския вестник „Руль“ излиза обявление: „Руско информационно бюро „Руссино“ ‒ „Ансбахерщрассе“ 8. Регистрирано от германските власти. Приемаме поръчки за дейността на Коминтерна в световен мащаб. Кореспонденции и сведения за положението в Русия. Търсим кореспонденти. Възнаграждение по договореност. Директор С. М. Дружиловски“.
Той е амбициозен, страхлив, неудовлетворен, самовлюбен, жаден за слава и пари. Излива своите промишления в жълт кожен бележник. Чувства се подценен: „Аз се старая, работя с всички сили, а някакви подлеци гребат с шепи славата за това, което аз правя“. Записва си акуратно припечелените пари: колко, от кого, кога, за какво и кратки коментари: „Твърде прилично“, „Гаден скъперник“, „Скръндза“, „Измет“. Има мечта: „Ще приключим с болшевиките и ще се върнем Русия под камбанен звън. Всичко ще ми се зачете… Искам да застана на чело на руската полиция ‒ който седи на това място, държи всички в ръцете си…“
Дружиловски произвежда 4 американски „инструкции“ (публикувани в „Чикаго трибюн“, „Ню Йорк таймс“ и „Ню Йорк хералд“ ), 2 полски и една френска. Едната американска „инструкция“ разпорежда „физическото отстраняване на Уорън“ (когото президентът Кулидж предлага за главен прокурор); френската дава указания за „организиране на перманентни обществени конвулсии и дезавуации на популярни държавни дейци“, а полските „инструкции“ вкарват в затворите стотици комунисти.
И идва оня звезден миг, в който Зиверт съобщава на Дружиловски, че българският посланик в Берлин се нуждае от неговите „услуги“. Така ще се появи „най-знаменитото“ творение на Дружиловски ‒ три „документа“, поръчани и продиктувани лично от българския посланик проф. Методи Попов.
От тях най-важна е „инструкцията“, публикувана в „Зора“. За нея Дружиловски си заработва 500 долара. Възправен на върха на своята фалшификаторска слава, Дружиловски записва в дневника:
„Да, не беше прав моят път, но все пак ме изведе на върха, където се прави голямата политика, и оттук виждам целия свят в подножието, и аз усещам вятъра на историята… Що се отнася до България, то аз влязох в нейната история и заех там своето място… Хубаво би било да отида в България. Приятно ще бъде, дявол го взел, лично да погледам пожарищата от бомбата, която аз направих. Хората ще ме гледат и през ум няма да им мине, че този красив, елегантно облечен млад човек заедно с техните управници направи историята на тяхната страна. Благодарение на мен тамошните червени бяха удавени в кръв!“
И както се любува на своето величие, а вятърът на историята пее химни в негова чест, през един юнски ден на 1926 г. Дружиловски е арестуван при спецоперация на ОГПУ и отведен в СССР.
Из стенограмата на съдебния процес.
Разпит на Дружиловски (8‒12 юли 1927 г.)
„Председателят на съда: Как беше съставен този документ, кой определи неговото съдържание, кой го изпълни технически и на кого беше предаден?
Дружиловски: Това ми беше продиктувано съвършено дословно от българския посланик и аз съвършено дословно го записах. Аз се явих обратно при посланика и му го връчих.
Прокурор: Защо четири пъти се споменава датата 15 април?
Дружиловски: Защото ми посочиха тази дата“.
Военната колегия на Върховния съд осъжда Дружиловски на смърт.
Из молбата за помилване:
„Всичко, което направих, поискаха го от мен самите българи, хора с високо положение, които ме уверяваха, че моята работа е крайно необходима на тяхната страна… Аз бях само редови изпълнител на волята на истинските политици, които трябва да бъдат съдени с цялата строгост. А всичко се стовари върху мен. И сега заради тях мен ме изправят до стената. Къде е тук справедливостта? На съда много се говореше, че моите документи са предизвикали кръвопролитие. Нима аз убивах и бесех? Това е тяхно дело, а мен осъждат на смърт. Къде е тук справедливостта или даже простата логика?“
Из предсмъртната записка:
„Но защо аз??? Защо мен??? Нима бих могъл сам да направя всичко??? Къде са сега всички тези, които ме водеха към гроба под ръчичка, и ми се усмихваха, и ме увещаваха, че аз заедно с тях правя историята? Ако това е така, спасете ме!!! Изпратете нота в Москва, изискайте да ме дадат на вас, аз съм ваш, аз с вас правех историята и заради това за мен ‒ смърт… Вие фракове носите, на всички възможни езици се изразявате, на църква ходите и заради вас ме осъдиха, заради вашите исторически дела-делца. И моята смърт също е заради вас!!! Какво, гадове, затаихте се, затихнахте?… А аз си мислех – извадих късмет, възнесох се във високата политика… Но къде е истината??? Къде е правдата???“…
В края на юли 1927 г. Дружиловски е разстрелян.
В своите мемоари Цанков лъже патетично: „Правителството имаше сведения, че нашите комунисти готвят нещо. Нашият пълномощен министър в Берлин професор д-р Методи Попов, мой личен приятел и довереник, беше научил от германското разузнаване и по свои пътища, че в България III интернационал с нашите комунисти готвят нещо голямо… От данните, които се изнесоха в съда по делото на заловените конспиратори, се установи, че той (атентатът – б.а.) е замислен в чужбина ‒ от III интернационал ‒ и заповядан от там… Но провидението усети пъклените им планове. Армията бе готова. България бе спасена“.
Когато за първи път прочетох „инструкцията“ в книгата на Бичев, забелязах на два пъти думата „пладне“. В руския език такава дума няма. Има „полдень“ и „пополудень“. В руския оригинал на фалшификата (ама че фраза – оригинал на фалшификата!) пише само „12 часа“. Само истинските автори на „инструкцията“ могат да използват думата „пладне“.
Полицията нищо не е изземвала и нищо не е дешифрирала. Властта разполага с оригинала на фалшификата (на руски) и с оригинала на оригинала на фалшификата (на български).
Българският посланик, „личен приятел и довереник“ на Цанков, не е научавал нищо от германското разузнаване. На него му е издиктувана „инструкцията“, той я диктува на Дружиловски. Така един от най-големите учени, бъдещ академик, създател на българската микробиология, автор на първия български и на втория в света учебник по биология, става посредник и съучастник в една сатанинска провокация, в един злодейски заговор.
Само един човек би могъл да възложи на посланика такава мерзка „мисия“ ‒ премиерът. Това е главният фалшификатор. Александър Цанков. В ролята на „провидението“. Цанков, който лично си е поръчал „документа“ директно от производителя, от фабриката за фалшификати. Срещу дребната сума от 500 долара. И срещу една академична съвест. Толкова струва животът на стотиците, които ще загинат в катедралата на 16 април и на хилядите, които ще изчезнат безследно след 16 април. Това е цената на най-отвратителното престъпление в българската история. 500 долара. Академичната съвест цена няма.
5. Единствените получатели на тези фалшивки са техните автори и поръчители. Не българските, френските, американските, полските, английските комунисти. Те не са ги виждали.Те научават от пресата. От пресата и от репресиите. Поръчителите (правителства и тайни служби) поръчват на своите дипломати и резиденти, те – на изпълнителите. По обратния път фалшивките пристигат до когото трябва и за когото са предназначени – правителство, полиция, вестници. Това днес наричаме фалшиви новини. Фейк нюз.
Паяжина
България е омотана в една мрежа от чужди интереси, в една паяжина, изплетена от сръбска нишка, английска връзка и френска фльонга.
„Делото стигна до връзките на участниците във взрива със сръбското консулство в София“.
След 16 април ген. Русев съобщава на пресата, че атентатът е организиран от емигрантите земеделци с пари от Белград, планът е разработен в Ниш (там е Задграничното представителство на БЗНС), взривът е изнесен от сръбските военни складове и е внесен в България през Цариброд. Само не казва, че цялата операция с изнасянето и пренасянето на взрива е извършена със съдействието на полковник Джурич, шеф на сръбското разузнаване.
След остър протест на Белград и заплаха за скъсване на дипломатическите отношения, атентатът вече е „организиран от Москва, а взривът е пристигнал от Одеса“.
Секретно сведение до Чичерин от 26 май 1925 г. гласи: „За да не стане истината достояние на всички, свидетелите на процеса за взрива даваха показания при закрити врата, защото делото стигна до връзката на емигрантите в Ниш със сръбското правителство и до връзките на участниците във взрива със сръбското консулство в София“.
На 4 май 1925 г. в писмо до граф Дьо Бурбулон цар Борис директно назовава едно име – Веснич. Това е министър-председателят на Югославия Миленко Веснич.
Сръбската нишка „Ниш ‒ Задгранично представителство на БЗНС ‒ сръбски военни складове ‒ взрив ‒ полковник Джурич ‒ Цариброд ‒ София“ не е тайна. По тая нишка земеделците внасят експлозиви с намерение да взривят Военния клуб, Парламента и „Св. Александър Невски“. Този взрив е струпан на тавана на „Св. Неделя“ още в края на 1924 г.
„Сикрет сървис“ през цялото време беше в течение на подготовката на атентата“.
Из държавата щъкат най-малко трима „пратеници“ на „Сикрет сървис“: полк. Холст ‒ шеф на английското разузнаване в България, без прикритие; Чарлз Андрюс – дипломат и МВ 17 ‒ който и до днес си остава само с този код. (Според едно листенце от конспиративния бръшлян, в който е обрасъл атентатът, има още един английски резидент. Сянката на съмнението пада върху Димитър Златарев от Военната организация на БКП, който държи връзката с английската легация.) Задачата на английските резиденти не е да предотвратят атентата, а тъкмо обратното – да предотвратят отказа на БКП от въоръжени действия, в частност – от атентата.
През лятото на 1925 г. в българското посолство в Берлин се появява полк. Холст и казва на посланика проф. Попов: „Ние бяхме във връзка с атентаторите. „Сикрет сървис“ през цялото време беше в течение на подготовката на атентата…“
И как реагира Негово превъзходителство г-н посланикът, който само преди няколко месеца е изпълнил заповедта на Цанков и е издиктувал на Дружеловски оная фалшивка? Скача и извиква възмутен: „Как е възможно?! Защо не го предотвратихте?“. Ей така реагира. А гостът отвръща: „Атентатът премина от нашите ръце в политиката, а политиката е мръсна работа“. Ерго ‒ терорът и масовите убийства са чиста работа. Така излиза.
И уж митичният ролс ройс на Британската легация щял да забере един от участниците в атентата, и уж с фиат № 217 щели да откарат в същата легация клисаря Задгорски и да го крият там седмица-две, пък после да го изведат към Сърбия, и разбира се, нищо такова не се случва.
„Без да подозират, атентаторите станаха жертва не само на своите неправилни разбирания, но и на „Интелиджънс сървис“, ще каже по-късно журналистът Асен Бояджиев.
„Заради някакъв си авантюрист французин“.
Георги Коев, който няма нищо общо с атентата, ще бъде обесен, задето скрил Иван Минков. Френският банков чиновник в „Компани женерал“ Евгени Леже, предоставил разкошна квартира на Коста Янков и Иван Минков, ще бъде освободен след безпрецедентен натиск, ултиматум към Царя и среднощна аудиенция във Врана.
Френският посланик Жорж Пико най-жарко се застъпва за Леже, бомбардира правителството с остра нота още при ареста на Леже и настоява той да бъде освободен незабавно, нанася неочаквани визити на външния министър, на два пъти заплашва, че ще напусне страната със скандал, обсажда Двореца, Царят все по-често „отсъства“, за да избегне аудиенцията, Пико тормози по телефона царския съветник Груев, който неизменно му отговаря, че Негово Величество отсъства, а Негово Величество е във Врана, а правителството в смут и тревога заседава денонощно… Най-сетне Пико поставя ултиматум на Царя – ако до 12 часа в полунощ не бъде приет,
Франция ще скъса отношения с България.
Капитан II ранг Коста Скутунов, адютант на цар Борис:
„Всички бяха в тревога, защото в нашата дипломатическа история спрямо царя не бяха никога отправяни подобни заплахи. Този ултимативно поставен въпрос засягаше както Царя като държавен глава, така и страната ни като независима държава… В двореца се чувстваше извънредно натегната атмосфера… Министърът на външните работи напразно потърси на няколко пъти съдействие от пълномощните министри на Великите сили в София… Въпреки че този авантюрист французин беше замесен непосредствено в подготовката и изпълнението на атентата, в интереса на България той трябваше да бъде освободен. При това, оказа се, че французинът Леже няма и редовен паспорт, понеже беше влязъл нелегално в България.
Накрая царят реши, че заради някакъв си авантюрист французин ние не можем да поставяме на изпитания българския народ, а колкото за себе си, той прие да преглътне този горчив хап. Със съгласието на Министерския съвет царят се принуди да приеме френския пълномощен министър…“.
Борис кани Жорж Пико във Врана в 23,30. Аудиенцията продължава 20 минути. Разделят се хладно.
Скутунов: „Царят прие френския пълномощен министър, но все пак го остави да чака почти до последния определен в ултиматума срок. Тази аудиенция беше нарушила традициите на двореца. Царят никога не беше приемал по такъв начин аудиенция, а още повече посред нощ… На другия ден французкия поданик Леже, съгласно постигнатото споразумение, беше откаран в Русе и препратен в Румъния… Царят и правителството си отдъхнаха“.
Леже има още един застъпник. Ген. Вълков! Лично.
И защо е целият тоз напън и тез тревоги? Заради „някакъв си авантюрист французин“? Кой посланик поставя ултиматум на чужд държавен глава заради един аванюрист, участник в атентат в чужда държава, в която е влязъл нелегално, но легализиран неизвестно как, и защо като банков чиновник?
От разказа на Скутунов разбираме, че властта се тревожи не заради масовите убийства (които тя е организирала), а защото е осветлила човек, когото не е трябвало да осветлява и зад този човек, ерго – зад атентата, стоят (и) френските тайни служби. Жорж Пико заплашва с международен скандал и скъсване на дипломатическите отношения не заради държавния терор, а заради разкрития Леже.
Така реагира и Белград, когато става ясно, че атентаторите през цялото време са били във връзка със сръбското консулство. Английският посланик, който прекрасно знае, че „Сикрет сървис“ през цялото време беше в течение на подготовката на атентата“, остава хладнокръвен и пита Царя с леден тон: „До кога ще търпите този кръволок?“
Митове
1. „По заповед на Коминтерна“.
Няма такава заповед. От 28 януари до 15 април 1925 г. ИККИ се занимава с България. Всички негови решения (обемът им е 2 тома!) повтарят един и същ лайтмотив: „Отказ от въоръжени действия, легална борба, изграждане на Единен фронт, разпускане на Военната организация, никакво въстание, никакви атентати, никави самодейни и самоволни действия, никакви терористични актове!“
Никой няма намерение да убива царя. Напротив, всички го пазят. Комунистите и земеделците искат царят да махне Цанков, а тях да не закача. Малинов и Ляпчев искат царят да махне Цанков, ама след като Цанков изтреби комунистите. Ген. Жеков иска Царят да махне Цанков и да назначи него, Жеков, за министър-председател. Ген. Жеков готви преврат. Тайно. Толкова тайно, че и ваксаджийчетата, и певачките в локала на Дебелата Кева, даже козелът на Дебелата Кева, дето лочи вино вместо вода, знаят – Жеков и царят ще свалят Цанков с помощта на земеделците и комунистите.
Двама души не отиват на опелото на ген. Георгиев в „Св. Неделя“ – Царят и ген. Жеков. Царят не е отишъл не защото е закъснял, а защото не е тръгнал. Според едни комични обяснения ген. Жеков тъкмо щял да тръгне, обаче дошла Султана Рачо Петрова, която го задържала, пък г-жа генералшата трябвало да ходи на врачка (навръх Велики четвъртък!), обаче г-жата, дето щяла да я води при врачката, трябвало да меси козунаци, пък г-жа генералшата заръчала на г-н генерала да не отива в храма, на три пъти му заръчала, а ген. Жеков възкликнал: „Защо не обявяват военно положение, за Бога?! Дано Царят бъде поне по-благоразумен и не дойде!“…
Царят не е тръгнал не заради провидението, а защото е предупреден от ген. Жеков, който е предупреден от левите земеделци, които държат топлата връзка с него и чрез него – с Двореца. И не подозират, че генералът е топлата връзка с Военния съюз. И никой от свързаните с ген. Жеков земеделци и комунисти не остава жив.
Девет десетилетия партийни историци, вождове и функционерчета си мият ръцете с Коста Янков.
В. Коларов и Г. Димитров, 22 януари 1926 г.: „Към момента на покушението членовете на ЦК са: К. Янков, София; Ив. Манев, София; Т. Павлов, София; А.Б. – аноним, неразкрит от властите, София; Ст. Димитров, Москва; Г. Димитров, Москва; В. Коларов, Москва; M.N. – неразкрит от властите, в затвора; X.Y. – аноним, София, неразкрит от властите, заместил убития през септември 1924 г. Д. Хаджидимов; В.Г. – аноним, София, неразкрит от властите, заместил убития на 26 март 1925 г. Яко Доросиев. След 26 март е образувано ново ИБ: Т. Павлов, А.Б. и В.Г. “
От 10 души трима са в Москва, 7 – в София, от тях трима са с имената си, четирима са „аноними“. M.N. е Христо Кабакчиев, А.Б. ‒ Петър Искров, В.Г. ‒ Христо Халачев, X.Y. – Младен Стоянов.
След атентата ще започнат едни безкрайни московски съвещания, виенски пленуми, берлински конференции, анкети, разследвания… Ще научим, че „въпросът за покушението“ бил „поставен през декември 1924 г.“, но не бил обсъждан и „решението е било отложено за друг път“… Но всеки си има мнение.
Иван Манев, Петър Искров и Васил Коларов са решително „против“. Коста Янков – категорично „за“. Станке Димитров (Марек) в началото бил „против“, но като затръгвал за Виена на 20 януари 1925 г., казал на Иван Минков да каже на Коста Янков, че е „за“, после се разколебал, но забравил да си оттегли „за“-то. После Марек пише до ЦК в София, че двамата с Георги Димитров „не са съгласни“, обаче „не“-то взело, че изпаднало заради симпатичното мастило, а самото писмо взело, че изчезнало мистериозно… Тодор Павлов е ту „против“, ту „за“. Когато е „за“, казва: „Не смятам, че това ще бъде терористична тактика, а прост, отделен акт на тероризъм против един противник. Те избиват нас, жените и децата ни, ние няма защо да ги жалим“. И все пак накрая е „против“. Дали? С Тодор Павлов човек никога не може да бъде сигурен.
Според резолюцията на Виенския пленум (23 септември 1926 г.), Тодор Павлов „се е колебаел по въпроса за атентата“, но в навечерието, „когато е узнал за предстоящото му извършване, се е съгласил заедно с другите да се отмени извършването му“, ала когато отишъл при К. Янков да му съобщи решението да се спре атентатът, „в спор с последния той е изменил мнението си и дал съгласието си за извършването му“.
В последния момент. Такова е крайното заключение и на Анкетната комисия на Втората партийна конференция в Берлин.
Коста Янков винаги е бил за атентата. Но винаги е настоявал да има решение на ЦК. „За“ или „против“, но политическо решение. В полунощ срещу 16 април той получава carte blanche от възможно най-довереното лице. Никога, нито в един момент, нито ИБ, нито ЦК не са взимали решение „за“ атентата, нито са давали разрешение на Военната организация да го извърши.
После…
Коста Янков ще се сражава с целия Софийски гарнизон. Ще загине на 37 години. Като офицер, като мъж.
А Тодор няма нито да плати, нито да изкупи своите грехове.
На 16 април 1925 г. куполът на „Св. Неделя“ ще хвръкне във въздуха. В един миг под руините ще загинат 134 души, от раните си ще починат още 79. И портите Адови ще се отворят.
Бесове
1. Без никакво участие в никакъв атентат, без никаква вина, без да са посегнали на ничий живот, без съд и присъда, за няколко месеца ще „изчезнат безследно“ около 30 000 комунисти, земеделци, работници, селяни, интелектуалци, леви офицери, от тях ‒ 6000 само в София. Така свидетелства през 1932 г. бащата на Гео Милев.
Емил Вандервелд, външен министър на Белгия, говори за 18 000 убити; парламентарната комисия на Лейбъристката партия ‒ за 20 000 убити или изчезнали; в книгата „Какво се върши в България“ Чарлз Мос, американски журналист, пише: „На 22 април, шест дни след атентата, в затворите бяха хвърлени 30 000 души“. За броени дни (по официални данни на Военното министерство) само в София, Пловдив и Варна са арестувани над 27 000.
Колко загиват в черните нощи на белия терор? Цар Борис признава за „хиляди жертви“, външният министър ‒ за 5000 убити само през Септември`23, главният секретар на МвНР ‒ за 3500 „плюс-минус хиляда“ (така де, какво са някакви хиляда човеци!), Цанков говори за „стотина убити учители“, ген. Вълков ‒ за „25 убити комунисти“. Скромно. И отново Цанков, пред „Нойе Фрайе Пресе“: „За съжаление изчезнаха няколко души и повече не се намериха“. Още по-скромно.
2. Из показанията по Дело № 634/23 август 1954:
Илия Ковачев: Антифашистите се довеждаха за екзекуции от двама офицери… Хората, определени за слагане на примката, винаги стоят зад жертвата, за да не бъдат забелязани… Поставя се на един стол и срещу него сяда друг военен да води „разпита“. В момента, когато пита за името му или за други незначителни неща, например „Откъде имате този пръстен?“, военният дава знак и веднага приготвените двама души с готова примка от връв за палатка надяват въжето на шията – пълна изненада! ‒ и го опъват в противоположни посоки, докато му спре сърцето…
Пенчо Сарафов: Няколко дни след атентата бяхме събрани във Военния клуб офицерите от Гвардейския полк. Дойде Илия Ковачев, взе ни и ни заведе с камионетка в 4-ти артилерийски полк…. Аз поех с Илия Ковачев човека, когото трябваше да бесим. Поставихме му въжето и започнахме тегленето. На другата вечер отидохме във Военното училище…
Александър Петрович: Влезнаха Грозданов и Черния капитан (Цвятко Николов – б.а.), като водеха един арестант, цивилен. Грозданов и кап. Николов застанаха от двете страни на арестувания, а Радев застана зад арестувания…Радев метна въжето на врата му и опъна двата края, а двамата, Грозданов и кап. Николов, подхванаха двата края на въжето и започнаха да опъват… От задната част на бараката дойдоха и няколко души от цивилните и завлякоха трупа на обесения… Цивилните започнаха да събличат обесения, като го връзваха с въжета и го направиха на топка…
Иван Кефсизов: Арестуваните бяха сложени покрaй стената на Артилерийския полк. След това се започна въвеждането един по един от тези хора… Беше тъмно, нямаше никакво осветление, освен една газена лампа. И там се започна екзекутирането. Непосредствено участие в екзекуцията взeхме всички ние, всички присъстващи.
Прокурорът: Включително и вие.
Кефсизов: Включително и аз. Но не си спомням, бяха много вечери, не помня коя вечер с кого съм теглил въжето…Подробности не помня, но ще се помъча да опиша картината. Въведеното лице се поставяше да седне, водеше се някакъв незначителен разговор с него и в този момент се хвърляше въжето на врата и се опъваше от двата края най-малко от двама души.
Прокурорът: Колко траеше това?
Кефсизов: Около 5 минути за всеки човек. После убитите се изнасяха в съседната стаичка. Забелязах, че хората, които ги изнасяха, се бавят. Останах с впечатление, че претърсват убитите…
Прокурорът: Освен в Артилерийския полк, къде другаде участвахте в избивания на антифашисти?
Кефсизов: Във Военното училище, в Първи пехотен полк, в Гвардейския полк… Докараните в Първи пехотен полк бяха избивани с пистолети, с изстрели в тила. Поединични. После се заповяда от Военното министерство да не се стреля, защото се чувало и се тревожат гражданите и затова да действаме с въжета или друго тъпо оръжие…
Прокурорът: Някои съпротивляваха ли се?
Кефсизов: Не, те всички бяха интелигентни хора.
Прокурорът: Защо ги убивахте тогава? (подсъдимият мълчи)
Председателят на съда: Преди да извършите убийствата, добрахте ли се до доказателства, че всеки един от тях е участвал в някакви престъпления?
Тома Прендов: За никого. Никой не беше разпитван.
Прокурорът: Защо ги убивахте тогава?
Прендов: Защото бяхме безумци… Смятахме, че са комунисти, които се смятаха за врагове…
Прокурорът: Защо вършехте това нощно време?
Прендов: За да бъде скрито.
Прокурорът: От кого го криехте?
Прендов: От всички.
Прокурорът: Смеехте ли да го направите пред народа?
Прендов: Не. Едно направихме пред народа ‒ септемврийското събитие.
Прокурорът: А другото ‒ посред тъмна нощ.
Прендов: В тъмна нощ, в безумие…
Прокурорът: Плащаха ли ви ?
Александър Петрович: Не.
Прокурорът: Значи доброволно?
Петрович: Доброволно.
Прокурорът: Разкажете за участието си в избиванията!
Петрович: Накараха ме. Докато чаках пред бараката на Артилерийския полк, случайно надникнах вътре. Кочо Стоянов ме видя и каза: „Това не е театър, тук няма публика. Хващай въжето!“ И аз хванах въжето…
Прокурорът: А на другата вечер?
Петрович: И на другата вечер също.
Прокурорът: Колко нощи?
Петрович: Две нощи в Артилерийския полк и една ‒ в Пехотния…Екзекуциите в Първи пехотен полк в началото ставаха с изстрел в тила…Вън имаше един камион, който непрекъснато се форсираше – имаше за цел да заглушава изстрелите…
Пенчо Сарафов: Отидохме в 4-ти артилерийски полк. Откарахме арестуваните към средата на парка, който се осветляваше от два фенера, окачени на греда. В парка имаше изкопана яма. Наредихме арестуваните от едната страна на ямата с лице към стената, на колене, а ние, офицерите, се наредихме от другата страна. Дадохме по 3-4 изстрела. Арестуваните паднаха… Разстрелването в 4-ти артилерийски полк извършихме: аз, Гроздан Грозданов, Кирил Стефанов, Асен Лекарски, Иван Бояджиев, Иван Кефсизов, Илия Ковачев, Сава Куцаров, Любен Моллов и Атанас Лазаров. По време на изстрелите пред вратата на полка имаше автомобил, запален и форсиран, за да не се чуват гърмежите. Такъв автомобил имаше и в Първи пехотен полк, където извършвахме разстрелвания в складовото помещение.
Гроздан Грозданов: В Гвардейския полк камионетките влизаха през задния вход. Докараните лица се въвеждаха в една от конюшните на Втори и Трети ескадрон. Оттам поединично ги водеха в амуничника и там биваха екзекутирани чрез теглене на въже и ги доубиваха с тъпо оръдие…
Прокурорът: Как се научихте именно така да ги избивате?
Грозданов: Не се искаше никакво изкуство да се научи човек на този начин на избиване. Поставя се примката и се тегли няколко минути, нормално 5 минути, може би 10, лицето се задушава… След като лицето даде признаци, че е мъртво, примката му се снема и трупът се отнася…
Прокурорът: Констатирахте ли при разпита поне някой от подсъдимите да е участвал в атентата, да е направил признания, че е участвал в каквито и да е терористични действия?
Грозданов: Не, не съм констатирал, защото там въобще не се правеше разпит.
Прокурорът: А защо ги бесехте? Защо? (подсъдимият мълчи)
Кирил Стефанов: В слабо осветените помещения на Артилерийския полк видях и други групи настрана, и те работеха там.
Прокурорът: Какво работеха?
Стефанов: Работеха същото. Вземаха задържаните лица и с примки от въжета ги бесеха.
Прокурорът: Ние сме свикнали под работа да разбираме други неща. Но когато се убиват хора, това се нарича убиване.
Стефанов: Виноват. Убивахме ги…
Илия Ковачев: Аз страдам от една неизлечима болест…(смее се).
Прокурорът: Каква болест?
Ковачев: Неизлечима. Казва се „прекалено любопитство“ (смее се). Пък и бях пийнал малко. Ние, кавалеристите, въобще си попийваме, затова ни наричаха пияната кавалерия…. Видях Кефсизов да въвежда хора в една от класните стаи. На прозорците имаше одеяла. Там беше и цялата хайка ‒ офицери в цивилни облекла, със силно нахлупени шапки, включително и Петрович, пристигнал с леката си кола „Минерва“. Обесванията ставаха в по-тъмните ъгли на стаята. Като видях, че всички вършат работа, и аз лично извърших едно обесване заедно с Димитър Радев. На другата вечер идва при мене Атю (Ив. Кефсизов – б.а.) и ми казва: „Хайде!“ Попитах го „Пак ли?“ Той ми смигна… (смее се)
Цвятко Николов (Черния капитан): Една екзекуция се състои от следните 5 момента или явления. Първото е докарването на арестанта, трае около 3 минути. Вторият момент трае около 2 минути и се състои в това, че македонците, екзекутиращото ядро, го накарват да седне… Третият момент: зад гърба му майсторът примкаджия приготвя примката. Това трае 2-3 минути… Следващият момент, четвърти поред, е поставянето на примката на врата, трае 1 минута. То е най-малкото време. И последният момент е самата екзекуция ‒ средно 4 минути…
Илия Ковачев: Труповете прибирахме. Докато са топли ги сгъвахме на две, слагаха се и се връзваха в чували, като използвахме връвта, с която бяха обесени. За по-голяма сигурност слагахме на врата им техните собствени колани. Преди слагането на убитите в чувалите кап. Николов и Моллов прибираха от тях парите и скъпоценностите…
Цвятко Николов: Поради появилите се недоразумения относно плячката в пари и скъпоценни вещи между членовете на македонската група кап. Кочо Стоянов назначи мен и кап. Моллов да събираме всички суми и ценности, които се изземваха от екзекутираните антифашисти… Събраните вещи и пари от мене и Моллов предадохме на кап. Кочо Стоянов в една кръчма, където той ги разпредели на македонската група…
Илия Ковачев: Капитан Николов сложи в джеба си пари и някои скъпоценности за себе си…
Петър Сапунов: Един от убитите прояви признаци на живот като слабо стенеше. Дойде Илия Кьосев с една права лопата и му нанесе 3-4 удара с острата част по лицето… вече не се чуваха стенания.
Стилян Тошев: До купчината трупове беше приклекнал един македонец и казва „Овде има жив“… Попита чичо Величко „Да го заколам?“, „Да го скапам?“ Чичо Величко отговори „да“ и веднага се чуха изстрели…
Илия Ковачев: Натоварихме труповете в камионите…. Пристигнахме на мястото, където ни казаха, че не бива да се пуши, не бива да се приказва и въобще да не се вдига шум… Заравянето продължи много малко време. Това беше един от фортовете на Илиенци.
Прокурорът: По чие нареждане действахте?
Кап. Кочо Стоянов: По нареждане на Централното ръководство на Военния съюз в лицето на Вълков, Русев, Лазаров и Дамян Велчев.
Ген. Иван Вълков: Че е имало убийства в някои от казармите през април 1925 година, зная от мълвата, и то по-късно. Никой не ми e докладвал за такива убийства…
3. Това е микроскопична част от показанията на убийците. Делото съдържа 3000 страници смразяващи самопризнания. А чичо Величко, грамадното, съвършено неграмотно чудовище с гробовен глас, е същият македонски „войвода“ Величко Велянов с неговите колачи, които заклаха Александър Стамболийски…
Само в София, само за 10 нощи са убити 500 души. Избиват ги във Военното училище, в IV Артилерийски полк, в Гвардейския полк, в I Пехотен полк… Разстрелват, душат, премазват, посичат. Брутално, свирепо, кръвожадно, с опиянение… Всяка екзекуторска група включва офицер от Трета секция, шофьор, „майстор примкаджия“ и „облаци“ ‒ наемниците от ВМРО.
Убийците имат „норма“ ‒ 50 души на нощ. Всяка нощ. И колко нощи продължава този ад? „Месец-два“, казва един от палачите. „3-4 месеца“, казва друг. Небрежно. Според бюлетина на Дирекцията на полицията адът продължава и лятото, и есента, и до края на 1925-а, и след това. Офицерите изпълняват своя „патриотичен“ дълг, а всеки „облак“ получава по 50 лева „хонорар“ на нощ. 50 убити ‒ 50 лева. За главата на Гео Милев ‒1 лев. За главата на Йосиф Хербст ‒ 1 лев. За всяка светла глава ‒ 1 лев. Толкова струват светлите глави и храбрите сърца в страната на несъществуващия фашизъм.
И една зловеща кавалкада снове в нощта – фордът на офицерите, 7 леки коли за касапите на чичко Величко, и камиони разнасят трупове, натъпкани в чували… Убийците, скрити в безлунните сенки, заравят още топлите тела в подготвени трапове край Илиенския форт, край Слатинската река и край Драгалевската, зариват ги с камари боклуци и мятат отгоре някое мъртво куче, та никой да не доближава тая смрад…
„България е земя на ужаса, адът на Европа, мъртвите са навсякъде“, ще напише Анри Барбюс.
Мъртвите са навсякъде…
Захвърлени в ями, ровове, изкопи, трапове, канавки, хендеци, траншеи, пресъхнали кладенци; заровени в ниви, лозя, градини, пясъци, оврази, речни подмоли…
А Цанков държи екзалтирани речи:
„Европа ни цени много! Защото ние успяхме да смажем на Балканите хидрата на болшевизма. В нашата почтеност има ли някой дързостта да се усъмни? Тя беше всеобщо призната… Нас ни обвиняват, че сме прибягвали до брутални средства! Нас ни обвиняват в насилие?! Това е прекалено!… Искат ни сметка за изчезнали… Нас не ни смущава никоя сянка. Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае. Защото вършехме подвизи в защита на България!… Да, мене ме клеймят като тиранин, затова че кърваво потуших комунистическите бунтове. Само при силуета на моята сянка треперят от ужас, защото аз не се шегувам и не пипам с меки ръкавици. Аз изпълних дълга си в защита на държавата!…“
Епилог
Равносметката е жестока, разгромът ‒ пълен: до 1923 г. БКП наброява 40 000 души; след 1925 г. – между 700 и 1000.
През август 1954 г. ген. Вълков и убийците от Трета секция са осъдени на смърт. Веществени доказателства: черепи, скелети, примки, колани, въжета, часовник (спрял на 2 ч. и 10 мин.), обувки (от тях – един чифт футболни и два чифта дамски), протеза, цигарета, лула, моливи, писалки, аптекарско бурканче, копчета (седефени, бадемовидни, кръгли, телени ‒ за ризи, маншети, сака, палта), катарами, широк ученически колан, игла за вратовръзка, обеца, 2 токи за дамски коланчета, 4 огледалца, пръстен, ръждясал ключ за врата…
И една „бяла порцеланова кукличка“, подарък за нечия дъщеричка. И едно „изкуствено око с пъстър сиво-синкаво-зеленикав ирис, тежи 2,20 гр., дълго 2,20 см., широко 1,60 см. и зеница, широка около 2 мм.“. Окото на Гео Милев. И една „черна филцова широкопола шапка с черна копринена кордела“. Шапката на Йосиф Хербст.
Президиумът на Народното събрание ще замени смъртните присъди с 20 години затвор.
Ген. Вълков ще доживее 90 години в килията в Старозагорския затвор, ще събира и ще крие всякакви дребни предмети – нагризани моливчета, копчета, кибритени клечки, хартийки, парченца хляб. И никой няма да иска да го погребе. Затворническата управа ще уведоми неговите близки и в отговор ще получи телеграма: „Часовника изпратете. Точка. Тялото задръжте. Точка“… Тома Прендов, вече на свобода, ще изгледа последната серия от „По дирята на безследно изчезналите“, ще слезе в мазето и ще се обеси…
След 1989 г. Върховният съд отмени решенията на Народния съд „поради липса на доказателства“, „в интерес на обществото и с оглед на общоприетото разбиране за справедливост и морал“ и в защита на „най-насъщните граждански и политически права на личността“; и защото присъдите не отчитали, че убийците „добросъвестно и добронамерено са изпълнявали функциите си“, а техните престъпления били „случайно деяние“ в състояние на „неизбежна отбрана“ и „при крайна необходимост“. И всички те ще бъдат сакрализирани като невинни жертви на комунизма. Имената им са върху черната мраморна стена край НДК, украсена със старинен каменен кръст, отмъкнат от чужд гроб…
