Родената през 1929 г. журналистка и писателка Лучиана Кастелина е сред най-известните леви политици в Италия, била е комунистка, минала е през различни леви формации, в момента е в партията Италианска левица. Избирана е с много високи проценти подкрепа за депутат в италианския парламент и в Европейския парламент. Предлаганата статия е написана от нея специално за испанския в. „Ел Паис“.
Докъде доведе превръщането на работниците в разпокъсан и индивидуализиран прекариат? Защо левицата е главният потърпевш от неглижирането на парламентарната политика и вземането на ключови решения въз основа на търговски и финансови договори? Къде са избягали левите италианци?
За онези, които още пазят спомени от миналия век, фактът, че Италия сега се превърна в страна, управлявана от един сбъркан, но при всички случаи определян като крайнодесен съюз, сигурно поражда немалко въпроси. Защото в продължение на много десетилетия Италия беше символ на левицата. Там действаше най-силната в Западна Европа комунистическа партия ‒ с почти два милиона членове и с около 30% гласуващи за нея. Макар винаги да е била в опозиция, тя съумя да издейства с инициативите и хегемонията си най-доброто възможно в демократичната и социалната сфера.
След легендарната 1968 г., която в Италия продължи поне десет години, хиляди младежи от цяла Европа се изредиха на нещо като поклонничество, за да видят отблизо „италианския случай“. И това стигна дотам, че нашият език бе наричан „английския на движението“. Какво ѝ се случи на тази славна левица? Как е възможно да остане редуцирана до по-малко от 20%, а италианците да изберат правителство, доминирано от позициите на Салвини ‒ расист, който сякаш е излязъл от Вишеград?
Онова, което се случи, не е някакъв непредвиден инцидент, а е резултат от продължил няколко десетилетия процес, довел до дълбока ерозия не само левицата, но и демокрацията като цяло. Нищо по-различно от онова, което стана и в останалата Европа. Много са причините, но най-основната е загубата на онова, което винаги е легитимирало левицата ‒ способността ѝ да представлява политически социалните интереси (а следователно и социалните ценности) на работническата класа и на социалните групи, свързани с нея. Тази работническа класа днес е в разпад. Това донякъде се дължи на новите технологии, но преди всичко ‒ на преднамереното желание тя да бъде разрушена. Днес голямата производствена индустрия наема не повече от 8% от работната сила, а онова, което се разраства, е една прекариатска и разпокъсана трудова борса.
За да бъде по-сложно някой да представлява този разпокъсан труд, настъпи и културна промяна ‒ на най-младите бе внушено да мислят, че е най-добре да се чувстват свободни и независими от родителите си, без да са длъжни цял живот да изкарат на една поточна линия и подчинени на един шеф. На дело това ги превърна в работници, лишени от договори, а поради това и от социални права.
Левицата, цялата левица във всички страни в Европа, не само не забеляза тази мутация, но дори допринесе тя да се осъществи. Една огромна част от обществото се оказа без политическо представителство и изоставена ‒ не само на хегемонията на крайния индивидуализъм, но и на липсата на доверие в политиката, опираща се върху отношенията с другите, върху осъзнаването, че проблемите на отделния човек не могат да се решат поотделно, от всекиго самостоятелно.
Трябва да добавим, че глобализацията предизвика и приватизация на законодателната власт. Решенията, които налагат ключови последствия за човечеството, произтичат най-вече от търговски или финансови договори, установени на световно ниво между големи групи, докато парламентарните обсъждания имат все по-второстепенна роля. В този контекст периметърът за демократични действия на левицата претърпя драстично орязване. И това е само един от аспектите на ерозията в сегашната демокрация, на прогресивното изместване на правото да се взимат решения към частни и/или правителствени ръце ‒ в ущърб на парламентите, смятани днес за прекалено бавни за ритъма, налаган от третото хилядолетие. Като се има предвид, че левицата няма икономическа власт, а разполага само с политиката, за да направи значими своите разбирания, е логично, че именно тя стана основната жертва на този феномен.
Във всяка страна празнината, оставена от левицата, бе запълнена по различен начин. В Италия това стана доста особено ‒ чрез една аномалия като Движението „5 звезди“ и чрез друга, расистка и тръмпистка сила като Лигата. А не както другаде ‒ чрез традиционно фашистки формации или поне чрез заплахата да дойдат на власт. Испания също стигна до свой автономен път, в този случай позитивен, с „Подемос“, една умерена лява сила, млада и разумна.
Трудно е да се определят „грилините“ (привържениците на Пепе Грило, „бащата“ на Движение „5 звезди“) ‒ една объркана амалгама от младежка фрустрация и гняв на дребнобуржоазна социална основа, поразена от кризата и без леви традиции. Но в нея са представени също много гласоподаватели, идващи от левицата, които по този начин изразяват протеста си срещу средата, от която идват. И това е естествено, защото за разлика от другите европейски страни, в последните години у нас левицата беше тази, която държеше правителството. Това бе Демократическата партия, нещастното създание, родено от удобния брак между комунистите, решили да забравят своята история заради желаното влизане в правителството, и християндемократите, принудени да се преобразят след позорния финал на Първата република, която винаги бяха управлявали. Всъщност, трудно е да определим Демократическата партия като лява, особено след изявите на бившия вътрешен министър Минити спрямо мигрантите, стряскащо наподобяващи тези на Лигата.
Трябва да внимаваме с опростяването ‒ не вярвам в Италия да съществува реална фашистка заплаха, макар Салвини да прави всичко възможно, за да я предизвика. За да я преборим, решението не е да се създава объркан демократичен фронт. Много по-добре би било да влезем в един по-дълъг процес, за да спечелим отново обществото, отколкото да залагаме на сформирането надве-натри на някакво погрешно правителство, което освен това никога не би имало възможността да се наложи.
Истинската левица продължава да съществува в Италия, макар да е разочарована, подозрителна и разединена на политическо ниво. Електорално невидима, тя в по-голямата си част е „избягала“ във високия процент негласуващи. Тя съществува, защото все още са много активни в средите на гражданското общество различните обединения, които се включват като доброволци в подкрепа на мигрантите, в екологичните и феминистките битки, в насърчаването на борбата в секторите с най-много прекариатски труд. Работещите в тези сектори най-трудно се включват в инициативите на синдикатите, които се опитват сега да възстановят позициите си на този терен след години на пренебрегване. Това е една динамична левица в сферата на социалното действие, но слаба все още в политическо-електорален план.
В този смисъл аз, която още съм от левицата, не спирам да си припомням едно предупреждение на папата. В свое изказване по време на среща със социалните движения Франциск каза: „Младежи, благотворителността е нещо много красиво, но е необходима политика!“ За левицата това би трябвало да е нещо очевидно, но е добре, че ни го напомня дори папата.
В. „Ел Паис“.
https://elpais.com/elpais/2018/08/22/opinion/1534945434_103498.html
Превод: Къдринка Къдринова
