Янаки Стоилов е професор по теория на правото и политология в Софийския университет. Води лекции по обща теория на държавата и в Пловдивския университет. Доктор по право. Основният му теоретичен труд е „Държавната власт“. Един от авторите на новата Конституция на Република България. Депутат в 36-то, 38-то, 39-то, 40-то, 41-то, 42-то и 43-то Народно събрание. В последното е заместник-председател.
Изборите за ВНС са не само важен епизод от миналото, а ориентир за бъдещето. Отново сме на съдбовен кръстопът. В партията, като отражение на разединеното българско общество, са натрупани проблеми и са отворени може би повече рани, отколкото преди.
Вследствие на започналото реформиране на политическата система на местните избори през втората половина на 80-те години вече имаше реална възможност да се издигат по няколко кандидати за общински и районни съветници, макар все още само в рамките на Отечествения фронт. Така в конкуренция с още двама регистрирани кандидати бях избран за районен съветник в един от 24-те столични района – „Красна поляна“, а след изборите оглавих клуба на младия съветник. От дистанцията на времето вероятно не само днешни общински съветници, но и народни представители биха завидели на възможностите на тогавашни активни участници в местното самоуправление да решават редица обществени проблеми. Например, на територията на моя район за кратко време направихме два обществени паркинга с железобетонни конструкции и тревно покритие между тях. Общините провеждаха активна жилищна политика, особено по отношение на младите семейства. По предложение на обществени комисии, които категоризираха нуждаещите се, всяка година по няколкостотин семейства от район се настаняваха под наем или закупуваха свои жилища, предимно новопостроени.
След „кръглата маса“ през 1990 г. предстояха първите от десетилетия многопартийни избори, които трябваше да излъчат състава на Велико народно събрание. Неговата основна задача бе да изработи и приеме нова конституция. Към този момент вече бях инициирал заедно с мои млади колеги – асистенти и докторанти – от Катедрата по теория и история на държавата и правото на Юридическия факултет на Софийския университет подготовката на проект за конституция. По-късно, за да отличим нашата работа от тази на други колективи и организации, които се заеха със същата задача, се нарекохме
„Конституционен клуб 311“
‒ по номера на кабинета, който ползвахме. Това начинание заедно с обществената ми ангажираност после ме мотивираха да се включа в кампанията за предстоящите избори.
С желанието да популяризирам нашето начинание дори отидох в телевизията (тогава единствена и държавна) и успях да осъществя среща с водещия на „Панорама“ Иван Гарелов. Преди това попаднах на неговата млада и очарователна секретарка Лиана Панделиева, която като някаква политическа Пепеляшка скоро се превърна в лице и говорител на СДС. Най-популярното политическо предаване вече се очертаваше като трибуна за представяне на позициите на основните партии.
С присъщите на младостта самочувствие и известна наивност очаквах, че телевизията вече е отворена за участие на млади специалисти и ентусиасти като мен. Не стигнах до телевизионния ефир, но не след дълго стана така, че години наред многократно участвах в това, а и в много други предавания.
Вътрешнопартийната кампания в БСП
за парламентарните избори стартира веднага след приемане на решението за тяхното провеждане. Изборът ми да се ангажирам със социалистическата партия се определи от идейните ми убеждения и отчасти от семейна приемственост. Влияние оказа и фактът, че мои колеги, които бяха активни пропагандатори на перестройката и съветския опит, изведнъж се превърнаха във водещи фигури в създадения СДС.
На първоначалния етап на селекция за предстоящия мажоритарен вот в района от страна на БСП бяха издигнати осем кандидатури, сред които популярни и авторитетни личности като поета Евстати Бурнаски, проф. Николай Мизов и др. С някои от тях установих и поддържах години наред отношения на дълбоко доверие и симпатия. БСП разполагаше освен с големи по численост организации и с много подготвени, всеотдайни и отговорни членове. Няма как да изброя всички, но остава жива паметта за полк. Ив. Генчев, Г. Стоичкова, Ст. Генадиев, Хр. Пачовски, В. Филатова и редица други. Всяка седмица се организираха по няколко събрания и други срещи по квартали, на които присъстваха и представяха своите виждания всички издигнати кандидати. Дискусиите бяха оживени, на моменти дори остри, но аргументирани и откровени. В тях участваха не само членове и симпатизанти на социалистическата партия, а и други политически активни граждани. Доминираше нагласата партията да се обновява идеологически и политически, но да не се отказва от своята история. Тя дори успя да привлече значителен брой нови членове и симпатизанти.
Създаваха се много политически и обществени организации, но партията по онова време не изпитваше комплекс да се явява от свое име и да поема отговорност за своята политика. Комуникацията между районните, градското и националното ръководство беше постоянна и двупосочна. Това вероятно е допринесло да се вземат решения, които до голяма степен са били убедителни за преобладаващата част от партийните членове. Сега в БСП на мода е прекият избор на председател, но тогава, без да има такъв, в нея течеше активен, дори бурен политически живот. Вярно, времето бе друго – на големи очаквания, отприщена обществена енергия и небивал интерес към политиката.
В крайна сметка бях излъчен за кандидат в едномандатния район „Красна поляна“. За това спомогнаха два фактора: единият, че столицата не бе място, което даваше високи шансове за успех в персоналния избор, особено на утвърдени кадри, и другият, че имаше търсене на нови и особено млади кандидати. Всяка дълбока промяна размества обществените пластове и засяга хиляди човешки съдби. Това донякъде е неизбежно и необходимо. Времето, както и сега, бе благосклонно към „новите лица“. И обратно, хора на по 45–50-годишна възраст бяха обявявани за непригодни и износени. Разликата е, че тогава се извършваше трансформация на обществената система и БСП разполагаше с два-три ешелона кадри, които имаха повече или по-малко и политическа, и професионална подготовка. Почти липсваха случайни или неубедителни претенденти, които не са се изявили в обществената работа. В момента БСП отново е обхваната от синдрома на рязкото обновление и подмладяване на своето представителство. Това е процес, който периодично може да се ускорява, но в сегашното състоянието на партията той не води към повишаване на качеството на политическата дейност и не допринася за приемствеността между поколенията.
Предизборната кампания
бе много динамична и интригуваща. Политическите страсти нажежаваха обществената атмосфера. За първи път се прилагаха методите на политическа реклама. Управляващите бяха ангажирали австриеца Карл Блеха, а опозицията разчиташе на известния френски специалист по политически маркетинг Жак Сегела. Не знам чия е била идеята за изостряне на пропагандата от страна на СДС, но особено, когато тя не държи сметка за психологията на масата, ефектът е обратен. Така стана с прословутата карта, осеяна с черепи, която внушаваше, че хората са живели в държава-концлагер с най-тежки издевателства върху тях.
За първи път по онова време у нас започваха да се правят предизборни клипове. При подготовката на такъв с мое участие се запознах с талантливия режисьор Въло Радев, който в националния предизборен щаб на БСП отговаряше за тяхното заснемане. Моето участие в кампанията доста добре се съчетаваше с образа на един стилизиран ведър герой – Начко. От няколкото плаката, които бяха изработени, особено харесах един, който направихме по моя идея – с повече цвят и в малък формат – не по-голям от 30-40 сантиметра. Може би е странно за млад човек, едва преминал 30 години, чрез него призовавах да се гласува с разума, а не с емоциите. От дистанцията на времето и натрупания опит си давам сметка, че разсъдъкът и чувствата няма как напълно да се отделят. Почти всеки избор, който правим, е повлиян не само от рационални мотиви, а и от отношението ни към други хора и към заобикалящия ни свят.
Общото ръководство на кампанията в района се осъществяваше от председателя на районния комитет на партията – Анко Иванов, който вложи своя опит и енергия за успешното представяне на организацията в този труден и напрегнат период. Той е от хората, които отстояват последователно социалистическите идеи аргументирано и безкористно досега. По мое предложение създадохме отделен щаб за организация и координация на мажоритарната кампания. На моменти между двете структури възникваха разногласия, но в диалог помежду ни намирахме решения, които общо взето поддържаха единния характер на посланията и действията в предизборния период. Една от първите прояви в района бе на открито в парка „Боримечков“ (сега „Св. Петър и Павел“), в която с добро настроение и интерес се включиха хора от квартала, включително млади семейства с деца.
Преди втория тур на изборите в района проведохме митинг шествие, което премина по големите улици в него. Участваха толкова много хора, колкото сега градското ръководство в София успява да събере за една масова столична проява. Във връзка с организацията на шествието реших да разговарям с тогавашния председател на Висшия съвет на БСП Александър Лилов, с когото още не се познавах (за първи път го срещнах на митинга на БСП пред БНБ, на който бяхме оратори). Той беше заминал за предизборни прояви в страната и успях да се свържа по телефона със сътрудник от неговия кабинет. Обяснено ми бе, че на разположение на партията са само няколко леки автомобила, които имат звукови уредби за разгласяване на предстоящи мероприятия. Давам си сметка, че реакцията ми е била остра, защото поръчах да предадат, че едва ли има нещо по-важно от изборите в столицата, където бяхме останали само двама мажоритарни кандидати. Така въпросът с разгласата на проявата беше решен.
В крайна сметка БСП спечели два едномандатни района в София: в „Младост“ – Драгомир Драганов, доцент по история в Софийския университет, и аз, главен асистент в същия университет. В кампанията ми активно се включиха много хора от района и мои колеги от Юридическия факултет на Софийския университет. Не знам дали всеки от тях към днешна дата би искал да бъде споменат, затова пропускам имената. На снимка във вестник „Дума“, запечатала радостния момент на връчване на удостоверението за народен представител, заедно с мен се виждат Михаил Миков и други застъпници и членове на избирателната комисия.
Мажоритарният характер на избора, особено на втория тур, вероятно ми помогна да запазя и дори да увелича преднината от първия. Още са пред очите ми Валери Петров и Анжел Вагенщайн. Вторият от платформата на един камион прочувствено се обърна към жителите на Факултета с думите: „Братя цигани, гласувайте за този способен и честен млад човек“. В характерния си стил Драгомир Драганов (светла му памет), който обичаше историческите факти да отговарят на неговите често оригинални идеи, по-късно твърдеше, че съм спечелил предимно заради симпатията на ромите. Да, аз успях да получа много гласове във „Факултета“, но съотношението бе около 3:2 в полза на опонента ми от СДС Мануш Романов, а в „Татарли“ още по-неблагоприятно за мен. Тогава повечето от техните жители работеха, бяха сравнително образовани и имаше поле за политическа работа, което с течение на времето силно се стесни. Основната причина е, че за три десетилетия „демокрация“ средата, в която тези хора живеят, почти не се промени. Напротив, попаднаха под влияние на местни „барони“, които играят ключова роля в изборния процес.
Времето на отприщена свобода
и енергия, избуяли в огромните митинги, особено в столицата, остави важни процеси и действия встрани от общественото внимание. Става дума за скритата власт и за първоначалното преразпределение на държавното богатство. С напредване на годините се оказа, че в средите на опозицията и на важни институции доста хора са били сътрудници на структури на Държавна сигурност, включително на идеологическото ѝ направление.
Друго важно обстоятелство, което сложи отпечатък на прехода, е, че хора на ключови позиции в стопанското и държавното управление са ги използвали, за да започнат собствен бизнес и за първоначално натрупване на лично богатство. Ролята на тези два фактора в българския преход, въпреки пропагандното им експониране, още не е достатъчно обективно изяснена. В днешно време концентрацията на капитала оказва все по-голямо влияние върху политиката, медиите и обществения живот. Вследствие на това демокрацията става номинална, формална, а управлението по същество олигархично. Българският случай е по-нагледен, но не се отличава съществено от тази тенденция, която има глобален характер.
Непосредствено след изборите няколко души, сред които Александър Стрезов, Георги Пирински, Димитър Генчев, бяхме поканени от председателя Лилов да подготвим анализ по няколко въпроса. На мен възложиха да направя такъв на вътрешнополитическата обстановка. Това бе първият ми делови контакт с Александър Лилов, с когото в годините постепенно се превърнахме в единомишленици, съратници и истински другари. В живота и в различни области рядко се постига много, ако не си имал убедителни примери и личности, от които да черпиш знания и опит. В това отношение в политиката аз имах шанса да се уча от Лилов, да се срещна с мъдреца на българската социалдемокрация Атанас Москов и с други изявени личности. Тук не споменавам имена – както вече утвърдени, така и от моето поколение, с които ме събра работата във ВНС.
ВНС започна работа в напрегната обстановка и премина през сложни перипетии, за които си заслужава да се отдели специално внимание. Показателен за политическия кръгозор на опозицията е фактът, че след неговото откриване в продължение на повече от месец тя се занимаваше главно с това как да организира изслушване на бившия ръководил на партията и държавата Тодор Живков в Народното събрание. По този повод парламентарната ни група реши председателят ѝ (Лилов) и аз, като един от най-младите депутати, който не е имал контакт с Живков, да направим среща с него. Самата среща за мен бе любопитна и поучителна, но за нея може би ще стане дума друг път.
Приключването на изборите съвсем не доведе до преминаване на политическия процес предимно в руслото на парламентаризма. Пред сградата на президентството се появи т. нар. Град на истината, а не след дълго се стигна до оставката на председателя (президента) Петър Младенов. Политическото противопоставяне освен напрежение раждаше и житейски анекдоти. Очевидци са ми разказвали как функционерка с достъп до стола на ЦК носи в съдинки храна в палатката, където нейният син протестира срещу номенклатурата. Най-драматичното събитие от този период (края на август 1990 г.) бе подпалването на Партийния дом, което стана във време, когато Народното събрание нямаше заседания. Това посегателство постави на изпитание както работата на парламента, така и целия демократичен процес. И до днес, а това може би означава завинаги, отбелязаното деяние остана не само ненаказано, но и неразкрито в пълнота откъм неговите извършители и подбудители!
ВНС имаше наистина исторически характер, защото заседаваше в преломно време. Най-важното е, че то изпълни своята мисия, като прие Конституцията на Република България. По качеството на своя персонален състав този парламент остава ненадминат до днес.
В него както от страна на мнозинството, така и на опозицията имаше много ярки личности: участници в антифашистката съпротива; членове на земеделската и социалдемократическата партия, принудително прекратили политическата си дейност през 40-те години; хора, достигнали върхови резултати в своите професии; изявени интелектуалци и, разбира се, изявени и опитни политици. Но дори за последните ориентацията в новите условия и бързо променящата се външна и вътрешна обстановка беше голямо изпитание.
Във ВНС бях секретар на Комисията за изработване на проект за конституция, с чийто председател Гиньо Ганев вече се познавахме от Отечествения съюз. В това си качество трябваше да координирам работата на нейните подкомисии и да организирам цялостното изготвяне и придвижване на проекта. Казвам това, защото днес има доста претенденти за „бащи“ на Конституцията на Република България. Надявам се, че следващата година, когато се навършват 30 г. от приемането ѝ, ще имаме повод да обсъждаме не само как се стигна до нея, но и актуалните проблеми на нейното действие.
Тогава в по-голяма или в по-малка степен, в една или друга форма БСП се нуждаеше от социалдемократизация.
Платформата за демократичен социализъм
даде перспектива на партията да търси собствен път за промяната си, който се вписваше в новите реалности. Странно е, че хора, които днес минават за анализатори и дори имат почитатели в част от левите среди, не са осъзнали дълбочината на тези процеси, които засегнаха БСП. Промените и развитието на демокрацията в партията доведоха до създаване на няколко идейни платформи и движения. В едно от тях, това за радикална промяна (известно чрез водещите свои представители, претенциозно наричани от някои 12-те апостоли), бях учредител и активен участник. Влиятелни среди в БСП обаче, къде под въздействие на вътрешната конюнктура, къде търсейки покровителство отвън, в следващите години дотам се увлякоха в реформирането, че стигнаха до социаллиберализма, който отдалечи партията от нейното обществено предназначение и социална база. БСП, макар че изразяваше критично отношение към начина, по който се извършваха много от промените, също носи отговорност, защото преходът не реши задачите за ускорена модернизация, за догонване на развитите страни и за осигуряване на по-добър живот за мнозинството български граждани.
През 1990 г. БСП единствена от наследниците на комунистическите партии спечели многопартийни избори. Тя намери път, който ѝ даде възможност не само да се запази, но и да бъде първостепенна сила в българския политически живот през следващите десетилетия. Със своя вот хората показаха, че не желаят да зачеркнат предишния си живот и че въпреки противоречивите резултати, оценяват постигнатото в годините на социализма.
Както тогава, така и сега
отново сме на прага на големи промени
Тогава, въпреки изпитанията, не бе толкова трудно да се прави политика, за разлика от сега, защото страната ни разполагаше със значителна материална база, с развити и достъпни социални системи, с почти деветмилионно население, с изцяло грамотна и добре образована за времето нация.
Разполагахме с модела на развитите западноевропейски държави, който бе донякъде ориентир за развитието ни в политически и социалноикономически план. Имахме самочувствие от постигнатото в изминалите десетилетия, в които България скъсяваше дистанцията с най-напредналите държави. Тогава кризата засегна преди всичко системата на държавния социализъм и доведе до разпадане на неговите основни икономически и военнополитически структури.
Днес кризата е световна, макар и не така осезаема. Дори само едно нейно проявление, като епидемията с коронавируса, показва колко много и тежки проблеми са се натрупали в съвременните общества. Кризата обаче е системна, защото засяга всички области на обществения живот и има множество проявления – от сигурността, през екологията до социално-икономическите отношения. Капитализмът, който само преди две-три десетилетия разширяваше територията си в Централна и Източна Европа, днес на глобално ниво е съпроводен с дълбоки противоречия, които създават нестабилност и рискове пред човечеството.
Изборите за VІІ ВНС са не само важен епизод от миналото, а наш ориентир за бъдещето. Днес отново се намираме на кръстопът, който е съдбовен както за съществуването на социалистическата партия, така и за продължаване на социалистическото движение в България. В партията са натрупани проблеми и са отворени рани, може би повече, отколкото в предишните години, които са отражение на разединението в българското общество.
Въпросът за демократичното функциониране на БСП е наистина един от най-важните, но той не бива да замъглява този за идеологията и политиката. Партия, особено социалистическа, която губи своите идейни ориентири и последователни привърженици, е обречена на упадък. Днес на изпитание са подложени всички основни идеологии, но особено социалистическата, защото тя трябва да отговори на сакралния въпрос за природата и бъдещето на съвременния социализъм. Не става дума да добавим ново определение към социализма или да го разглеждаме само като регионално явление, а да посочим неговите същности черти, да превърнем ценностите в политика, която го изразява и отстоява.
Следователно въпросът е отново същият като преди повече от 120 години, но отнесен към информационната епоха и към ХХІ век. От това дали и доколко партията ще успее да даде убедителен за обществото и за хората на труда отговор на този въпрос, ще зависи потребността от нея, т.е. нейното бъдеще!