И ОТНОВО ПО ВЪПРОСА НА БЛАГОЕВ…

Публична дискусия под наслов „Що е лява политика днес и има ли тя почва у нас?“

На 16 юни 2020 г. Институтът „Иван Хаджийски“ проведе публична дискусия под наслов „Що е лява политика днес и има ли тя почва у нас?“. Референцията към класическия текст на Димитър Благоев беше явна. А самата дискусия се вписваше в поредица подобни инициативи, посветени на проблемите на идеологическата динамика в България, които Институтът от известно време насам организира. Любезно приеха поканата различни изследователи и активисти на лявото от по-младото поколение, с идеята да говорят за леви политики, а не толкова за поведението на една или друга партия.

Съобразена с ограничителните мерки по повод на глобалната пандемия, проявата премина в интернет и това даде възможност на десетки зрители в социалните мрежи да зададат своите въпроси и да отправят своите предложения и критики към участниците.

По думите на инициатора на дискусиите Първан Симеонов

„традиционната представа за лявото в България
е повече традиционна, отколкото лява“

Оттам тръгна и разговорът. В началото модераторът Борис Попиванов очерта пет направления, аргументиращи добре известната теза, че лявото в световен и български мащаб се намира в криза.

Първо, левите настояват за връщане на държавата в икономиката, а тази държава сега повече отвсякога е частна държава, обслужваща едрия капитал и спасяваща фирмите и банките му, не държава на хората.

Второ, левите доказват, че техните предложения реално са в интерес на все по-големи мнозинства от обществата, но дебатът днес е друг, маската на демокрацията е паднала, и десните елити все по-малко ги е грижа дали някой им вярва, че работят за хората, или не, а в отговор на твърдението „нашите идеи са по-добри и по-ефективни“ те вече открито заявяват „ние пък сме по-силни“.

Трето, левите внушават на най-бедните и уязвими слоеве, че трябва да се надигнат, организират и защитават правата си, защото няма какво да губят освен оковите си, но същите тези бедни и уязвими отвръщат, че има какво да губят, а пандемията с Covid-19 демонстрира, че страхът да загубят живота си е по-силен от мотивацията да спасят достойното си съществуване.

Четвърто, левите обясняват, че в сегашната ситуация на растящи неравенства и несигурност социалният въпрос е най-важният и именно той трябва да бъде решаван, но медиите разкриват обратното убеждение, че най-важен е националният въпрос, че хората повече се притесняват от мигранти, бежанци, терористи, малцинства и норвежци, взимащи децата им, отколкото от бедността, несправедливостта и експлоатацията.

И пето, левите повтарят, че са егалитарни, че отстояват правото на абсолютно всеки човек на достоен живот, но в същото време се оплакват, че всички партии на практика са десни, че хората непрекъснато биват лъгани, че все избират грешното, а това по същество е елитарна позиция, високомерно оспорваща политическата зрялост на народите.

Огнян Касабов констатира, че днес действително

„протича отчаяна битка
за преразпределение на капитали“

и в нея която държавата не е мълчалив свидетел, а е тотално овладяна от тези капитали и насочвана от тях. Той обърна внимание, че навремето Благоев, преди да установи има ли социализмът почва у нас, е трябвало да докаже дали капитализмът е намерил такава почва. 130 години по-късно това съмнение е излишно. Имаме частна собственост в икономиката, висока степен на концентрация на капитали, остри социални неравенства – все фактори, които ни разкриват, че живеем в един доста безпощаден капитализъм. Нещо повече, казва Касабов,

„България е експериментален авангард на дерегулацията,
на социалната абдикация на държавата“

повече от други държави, където социалното все още не е напълно смазано. Но именно последните години, отбелязали триумфа на българския капитализъм, бележат и разчупване на хегемонията му в общественото съзнание. Все по-малко хора мислят, че неравенствата са естествени. Екологични протести, протести на медицински сестри и други изяви сочат, че започва да се формира самоорганизация на отделните социални групи в защита на техните права.

Ваня Григорова подчерта, че за да успее, лявото трябва да има съмишленици. Разпространено е виждането, че естествените му партньори са зелените. Но как стои въпросът конкретно в България? Т.нар. Зелена сделка в Европа освен хубави перспективи крие и огромни рискове. Според Григорова нейна последица може да бъде затварянето на комбината „Марица-Изток“, което в отсъствието на алтернативна заетост значи чисто и просто умиране на целия регион. Това категорично не е социален начин за постигане на зелени цели. Работниците са лъгани с приказки за квалификация и преквалификация, а те трябва да се преборят за държавни предприятия. Обществото е лъгано за екологично чисто бъдеще и електромобили, а то трябва да се пребори да се спаси от надвисналата енергийна бедност, да се пребори отново за държава. Защото, обобщи Григорова, само държавата може да задържи хората, а частникът ги прогонва.

Георги Медаров посочи, че е нормално покрай Зелената сделка (на английски Green Deal) да си спомним за други „сделки“ в историята като Новия курс (New Deal) на Рузвелт в САЩ и да се запитаме защо сегашните са толкова безпомощни и носят толкова малка социална полезност. По времето на Рузвелт реформата на капитализма е била възможна защото в едрия бизнес е съществувал двоен страх – от мощните синдикати и от Съветския съюз. Днес Съветския съюз го няма, а институции като Съвета за тристранно сътрудничество в България създават погрешното впечатление, че синдикатите взимат решенията в държавата, че те са съучастници на работодателите.

Изходът трябва да се търси
в широки социални движения, в обединения

които да внушават авторитет и да правят възможна промяната.

Ивайло Динев се спря на развитието на съвременния капитализъм и установи, че раздробяването и индивидуализирането на производството води до загуба на класовата идентичност, която традиционно е резервоа­рът за организирано ляво действие. На Запад възникването на нови професии в услугите, в информационните технологии, в аутсорсинга и сред социално-културната сфера, формира социалната база на новото ляво, наблегна Динев, за разлика от България, където тези групи симпатизират на либералните  сили, които са антисоциалистически по традиция. У нас все още го няма ляволибералния блок, от който би тръгнало едно ново ляво. Ето защо активизацията е задължителна поне в три форми – синдикализация, навлизане в държавните институции и администрация, партньорство със социалните движения.

Николай Драганов изрази скептицизъм, че почвата за лява политика у нас е особено плодородна. Автентичната лява политика трябва да извира отдолу нагоре, а у нас това „долу“, акцентира той, е смачкано и отчаяно; необходими са финансови средства, за да станат левите равнопоставени, а дори да се намерят, възниква опасността да станат зависими. Въпреки всичко, определени успехи са възможни и са свързани с конкретни завою­вани политики, които са леви. Необходим е работещ механизъм за общи действия. Има такъв пример от последните години в България и той засяга инициативата за данъчно намаляване на неравенствата, съумяла да обедини партии, синдикати, сдружения, активисти, а тъкмо това обединение е най-големият ѝ успех.

Пламен Владимиров припомни, че още от времената на Благоев

социализмът е част от международен проект
и ние трябва да го мислим интернационално

отчитайки националните си специфики. Нашият исторически опит е различен от западноевропейския, където не е имало монополна лява партия; у нас левицата, за разлика от Запада, се намира в отбранителна позиция в борбата за историята; и у нас липсва западноевропейската ситуация, в която борбата за левия електорат парадоксално се води между традиционната и крайната десница. Владимиров отбеляза, че по-сериозният фундамент на социалната държава на Запад е в наш плюс и че процесът на европейско сближение дава шансове поне по линия на бъдещо въвеждане на прогресивно облагане.

Теодор Славев изтъкна, че последната световна финансова криза е отпушила процес на реидеологизация на съвременните общества, която вече приема конкретни форми. Съзнанието за повратен момент вече е налице, защото най-новата криза, форсирана от пандемията, е доказала международната солидарност на капитала и ясно е демонстрирала как се национализират проблемите на едрия капитал и се приватизират проблемите на хората. Според Славев

„демокрацията вече не може да е надежден защитник на обществата, защото редица нейни достижения са овладени от капитала “

Включително правото на глас. Оттук насетне перспективата пред левите идеи е възможна единствено при голям фронт от политически партии, синдикати, екологични и социални движения.

Зрителите поставиха пред участниците редица въпроси и коментари. Изпъкна и недоволството на мнозина, че дискусията не предлага конкретна рецепта за борба с днешното експлоататорско дясно управление на България. Задачата на този разговор обаче беше по-скромна. Въпреки нормалните различия в позициите, участниците се доближаваха в убеждението си, че

няколко основни пункта са важни:

Първо, че бъдещето на лявото минава през взаимодействия между партии, синдикати и социални движения.

Второ, че социалната защита е безусловен приоритет днес, когато коронакризата е показала на хората, че са работници, че онези, които не се осигуряват и които нямат трудови договори, са останали първи без доходи.

Трето, че у нас вече има наченки на самоорганизация в защита на социални права, които лявото трябва всячески да насърчава, ако иска да отговаря на името си.

Един от участниците обърна внимание, че оригиналният текст на Благоев от 1891 г. говори за почвата на „социализма“ у нас, а нашата дискусия по-предпазливо го заменя с „лява политика“. Самата дума социализъм наистина задава хоризонт, подсказва, че един друг свят е възможен, че не говорим само за леви и десни политики, които се редуват. Да, Благоев е бил по-смел и може би по-голям визионер. Но може би в конкретните условия на нашия български XXI век трябва да започнем от по-малкото, да докажем, че лявата политика е не просто необходима, но и реалистична, стига да има воля за нея – защото твърде много хора се съмняват и в това.