НЕПРИМИРИМИТЕ
Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам ‒
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети ‒
без варианти.
И политици да ги направиш,
В своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като „здрасти“.)
А им завиждат,
и то ‒ красиво ‒
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово ‒
с божествена аудитория.
И кой ги знае
отде се взимат…
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз точно такива обичам.
Вървял ли си из улиците нощем,
по-стъпкан и от уличната прах,
по-мъртъв
от добре изтлели мощи?
А аз вървях.
Седял ли си над бялата хартия,
по-бяла от лицето на монах,
по-страшна
от потънала гемия?
А аз седях.
Разбирал ли си колко си излишен,
по-жалък от напразно сторен грях,
по-скучен
от това четиристишие?
А аз разбрах.
Живял ли си единствено с перото –
любовник, брат, тиранин и аллах,
зачеркнало и хляба, и леглото?
Така живях.
ДУМИ
Хиляди бледи думи
в тъмното шумолят.
Сякаш въздиша мумия
с хлътнала тясна гръд.
Някакви вечни теми
(добрият стар чеиз)
със скорост на епидемия
шарят белия лист.
Средствата са изчерпани!
Стих ли е, или що?
Крива усмивка с херпес…
Гръм от ръждив пищов…
А думите са за друго.
Не за благодаря.
Не за парад с хоругви,
с ядене и ура.
Дума само се дава.
Не подлежи на продан:
да може с пълно право
да каже нявга народа…
А БЯХМЕ ЛУДИ
На Христо Ганев
А бяхме луди, млади, убедени –
на пъпа на Земята сме родени.
Заплитахме се в пъпната си нишка.
С Едит Пиаф не жалехме за нищо.
Под нас Земята беше още плоска,
но вече се въртеше като плоча.
Над стихващите духови оркестри
вилнееше духът на Елвис Пресли.
Растяхме. И Земята се закръгли,
но щръкнаха най-острите ѝ ъгли.
По прави линии вървяхме денем,
Висоцки беше нощния ни гений.
Растяхме – малки мислещи растения…
В нас никнеха и вери, и съмнения.
Растеше с нас светът като след болест.
Растеше и противният ни полюс:
запретнаха ръкавите на ринга
Джон Ленън, Пол Маккартни, Джордж и Ринго.
А ние – все на София във скута,
в средата между Лондон и Калкута…
Земята се въртеше ли, въртеше.
Ах, бяхме луди, млади! Бяхме. Беше.
Под нас Земята беше до колене…
Деца, простете, за да сте простени.
Сега е ред на вас да превъртите
земите, от бащите неоткрити.
ТОЧКА
Ему еще не место в тех краях,
где вы изчезли, легкие как тени.
Н.Заболоцкий
Аз нямам как да стигна до финала,
да пусна тоя свят на самотек.
Мен еволюцията ми е дала
безсмъртие, защото съм човек.
Аз няма да положа тихи кости
под жалните орландовски брези
и моите опечалени гости
ще си спестят и свещи, и сълзи.
В опровержение на Чарлз Р. Дарвин,
на черните Адамови ребра,
над мене няма да програчи гарван.
Предупреждавам: Няма да умра.
А ако някой ден ‒ помози бог! ‒
откаже медицината отсрочка,
не бързайте с цветя и некролог.
Предупреждавам: Няма смърт. И точка.