СТИХОВЕ

0
314

 

                                   НЕПРИМИРИМИТЕ

Много са малко.

Все пак ги има.

А пък аз точно такива харесвам ‒

дето ги няма.

Непримирими.

И към земята строго отвесни.

Биват прочути

и забранени.

Те са измислили дясно и ляво

и мислят

петото измерение.

Непримирими към бог и дявол.

Все са поети ‒

без варианти.

И политици да ги направиш,

В своите черни

служебни чанти

ще носят само лирични държави!

Обикновено

не са щастливи.

(В простия смисъл, прост като „здрасти“.)

А им завиждат,

и то ‒ красиво ‒

всички, които си имат щастие.

Още са малко.

Чакаме нови!

Трябва да дойдат, ако сме хора!

Ако сме дух,

материя, слово ‒

с божествена аудитория.

И кой ги знае

отде се взимат…

Е, пак оттам, отдето и всички.

Но и с природата

са НЕПРИМИРИМИ!

А пък аз точно такива обичам.

 

 

 КРЪСТ

Вървял ли си из улиците нощем,

по-стъпкан и от уличната прах,

по-мъртъв

от добре изтлели мощи?

      А аз вървях.

Седял ли си над бялата хартия,

по-бяла от лицето на монах,

по-страшна

от потънала гемия?

      А аз седях.

Разбирал ли си колко си излишен,

по-жалък от напразно сторен грях,

по-скучен

от това четиристишие?

      А аз разбрах.

Живял ли си единствено с перото –

любовник, брат, тиранин и аллах,

зачеркнало и хляба, и леглото?

      Така живях.

 

 

ДУМИ

Хиляди бледи думи

в тъмното шумолят.

Сякаш въздиша мумия

с хлътнала тясна гръд.

 

Някакви вечни теми

(добрият стар чеиз)

със скорост на епидемия

шарят белия лист.

 

Средствата са изчерпани!

Стих ли е, или що?

Крива усмивка с херпес…

Гръм от ръждив пищов…

 

А думите са за друго.

Не за благодаря.

Не за парад с хоругви,

с ядене и ура.

 

Дума само се дава.

Не подлежи на продан:

да може с пълно право

да каже нявга народа…

 

                                             А БЯХМЕ ЛУДИ

                На Христо Ганев

 

А бяхме луди, млади, убедени –

на пъпа на Земята сме родени.

Заплитахме се в пъпната си нишка.

С Едит Пиаф не жалехме за нищо.

Под нас Земята беше още плоска,

но вече се въртеше като плоча.

Над стихващите духови оркестри

вилнееше духът на Елвис Пресли.

Растяхме. И Земята се закръгли,

но щръкнаха най-острите ѝ ъгли.

По прави линии вървяхме денем,

Висоцки беше нощния ни гений.

Растяхме – малки мислещи растения…

В нас никнеха и вери, и съмнения.

Растеше с нас светът като след болест.

Растеше и противният ни полюс:

запретнаха ръкавите на ринга

Джон Ленън, Пол Маккартни, Джордж и Ринго.

А ние – все на София във скута,

в средата между Лондон и Калкута…

Земята се въртеше ли, въртеше.

Ах, бяхме луди, млади! Бяхме. Беше.

Под нас Земята беше до колене…

Деца, простете, за да сте простени.

Сега е ред на вас да превъртите

земите, от бащите неоткрити.

 

                                             

 

                                             ТОЧКА

               Ему еще не место в тех краях,

               где вы изчезли, легкие как тени.

               Н.Заболоцкий

 

Аз нямам как да стигна до финала,

да пусна тоя свят на самотек.

Мен еволюцията ми е дала

безсмъртие, защото съм човек.

Аз няма да положа тихи кости

под жалните орландовски брези

и моите опечалени гости

ще си спестят и свещи, и сълзи.

В опровержение на Чарлз Р. Дарвин,

на черните Адамови ребра,

над мене няма да програчи гарван.

Предупреждавам: Няма да умра.

А ако някой ден ‒ помози бог! ‒

откаже медицината отсрочка,

не бързайте с цветя и некролог.

Предупреждавам: Няма смърт. И точка.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук