Георги Пирински е главен редактор на сп. „Ново време“ и доскорошен депутат в Европейския парламент. Бил е народен представител от БСП от 1990 до 2009 г., заместник-председател на НС на БСП (1990‒1996), министър на външните работи на България (1995‒1996), председател на 40-ото Народно събрание (2005‒2009).
Както е известно, още след катастрофалните за БСП парламентарни избори от 4 април т.г., бяха лансирани различни предложения за преучредяване на партията – или като всеобхватно преобразуване на 130-годишната, или като учредяване на нова, поради безвъзвратния срив на доверието към БСП като истинска лява партия. На фона на провала на двата парламента – 45-ият и 46-ият, както и на новото пропадане на подкрепата за БСП от 11 юли т.г., този въпрос става още по–неотложен.
Това е така, защото в настъпилата безизходица стана още по-очевидно, че „повече така не може“, без обаче да е ясно как да стане друго. Именно тук и сега е необходима силна левица, годна да разчупи статуквото и да даде нов хоризонт за развитие на България в новото столетие – роля, каквато нито БСП в сегашния си вид, нито фрагментите на лявото са способни да предложат и отстоят.
І.
През настоящата 2021-ва страната изпадна в безпрецедентна за последните 30 години политическа криза. Шестте парламентарно представени политически партии и коалиции след два поредни парламентарни избора – на 4 април и на 11 юли, се оказаха неспособни да излъчат Министерски съвет с необходимата парламентарна подкрепа. Страната е изправена пред трети избори за парламент, които обаче не обещават резултат, различен от досегашните – перспектива, заредена с опасността от непредвидимо скоротечно развитие на взривоопасни процеси с разрушителна сила.
Като отрицание на съществуващите партии и коалиции в тази обстановка се появи формированието „Има такъв народ“ със заявката „да свърши работа“, без обаче да е ясно каква точно. Всъщност, зад гръмогласно прокламираните претенции за пряка демокрация в името и по волята на суверена, ИТН преповтаря намерението си от своя референдум да обезсили парламентарното управление на страната, като свие Народното събрание до 120 народни представители, при това избрани мажоритарно (т.е. – при силна зависимост от парите) и излъчени от партии, на практика лишени от публично финансиране.
И като особено красноречиво продължение в тази посока, из задкулисните недра на ИТН отведнъж изникна персоната, олицетворение на представата им за типа повелител на изпълнителната власт – стряскащата фигура на преуспелия конституционалист, консултант, консул и т.н. и т.н. (но и копировач?) със смразяващо диктаторско излъчване и поведение – от когото се оказа, че ИТН по никой начин не може и не желае да се откаже като едничкия препъникамък за кабинет с подкрепата на БСП и другите партии-потенциални партньори! Епизод, впоследствие съвсем незаслужено, потънал в пълна забрава.
Формира се обстановка, силно наподобяваща онази от началото на 30-те години на миналия век в Германия, когато на основата на отвращението на гражданството от проядената с корупция Ваймарска парламентарна република на власт идват нацистите на Хитлер, именно със заявката за „ново начало“ – пълно отрицание на съществуващата конституционна система, независимо от клетвите на Фюрера да съблюдава законите.
Историята е добре известна, но продължава да се забравя. Мигновено, един месец след назначаването на Фюрера за канцлер в края на януари 1933 г., нацистите подпалват сградата на парламента – Райхстага, още същата нощ нарочват комунистите за палежа и само след броени дни прокарват извънредното законодателство „за спасяване на нацията и държавата“ (след като депутатите комунисти са арестувани и жестоко репресирани). С това „напълно законно основание“, дало безгранична власт на Адолф Хитлер, той доведе докрай безчовечната фашистка идеология и практика в нейния нацистки (т.нар. национал-„социалистически“) вариант с апокалиптични последици и за германския народ, и за цялото човечество.
Кавичките в предходния текст съвсем не са случайни. На практика нацисткият режим няма нищо общо с ядрото на социалистическия възглед за света – премахването на капиталистическата експлоатация на наемния труд и формирането на солидарно общество на свободни и равноправни граждани, изначално отрицание на националната вражда и на войната. Решаващият фактор да дойдат нацистите на власт станаха огромните средства, инвестирани в тях не от друг, а от крупния германски капитал като спасителна алтернатива срещу надигналата се революционна вълна след краха на световните борси от октомври 1929 година и последвалите години на масови фалити и безработица, социален срив и бунтове срещу господстващата система.
Прилагателните „социалистическа“ и „работническа“ в названието на партията на Хитлер (Националсоциалистическа германска работническа партия) – са най-цинична демагогия, което не пречи и днес отрицателите на социалистическата идея безсъвестно да спекулират с тях като едва ли не доказателство за някаква идентичност между фашизма и социализма. На практика фюрерът смаза с безпрецедентна бруталност не само и комунистическата, и социалдемократическата партия, но и всички структури и практики на парламентарната демокрация в тогавашна Германия. Основна предпоставка за станалото тогава бе гибелната вражда между комунисти и социалдемократи, последните определяни от Сталин като „социал-фашисти“, по-опасни дори от самите фашисти!
Да, трагедиите от предходни периоди от историята имат тенденцията да се повтарят като фарс. Само че, както ни предупреждават и някои съвременни наблюдатели, фарсът нерядко се оказва с не по-малко трагични последици.
ІІ.
На извънредните парламентарни избори на 11 юли т.г. в задълбочаващата се кризисна обстановка БСП в национален мащаб вместо да постигне електорален обрат, регистрира рекордно ниския резултат за целия 30-годишен период от юни 1990 г. досега – едва 365 695 гласа, или с нови 24% по-малко от катастрофалния срив от изборите на 4 април. Това отреди на ПГ „БСП за България“ периферното трето място в 46-ото Народно събрание с 36 народни представители, на ръба да се отзове на четвъртото. Този унизителен резултат бе регистриран въпреки опитите на партийното ръководство да постигне някакъв ръст на подадените за БСП гласове, в т.ч. чрез поредица от набързо сключени предизборни споразумения, представени като образуващи „широка лява коалиция“.
Но партийното ръководство за пореден път се оказа напълно неспособно нито да поеме своята лична и колективна политическа отговорност за поредния провал, нито да изготви и представи обективна оценка за обусловилите го причини – още едно доказателство за негодността на БСП в сегашното си състояние да бъде насител на жизнено необходимата в момента лява алтернатива.
Свидетелство за казаното е дори и беглото запознаване с изготвения от партийното ръководство Доклад за резултатите от изборите на 11 юли (поместен в настоящия брой). В него се съобщава, че на първо място „големият проблем за БСП всъщност бяха изборите на 4 април, които рязко разместиха политическия пейзаж“ и че „новата политическа реалност“ създала „силно насрещно течение“ !? Което е всичко друго, но не и критично обяснение на сриналата се до рекордно ниски равнища електорална подкрепа за БСП. След което се изреждат поредица „обяснения“ все в същия дух:
– до 4 април БСП експлоатирала „сравнително успешно противопоставянето си с ГЕРБ“, но след 4 април това вече не било факт, защото избирателите видели в ИТН по-приемлива алтернатива и в периода до изборите на 11 юли тази тенденция се затвърдила, като целенасочено било създадено „усещането, че борбата за първото място се води само между ГЕРБ и ИТН“, което мотивирало избирателите на двете партии и още по-силно демотивирало тези на БСП;
–„системното пришиване на БСП към партиите на статуквото от страна на новите играчи създаде усещане за изолация и липса на перспектива за сериозна роля в следващото Народно събрание.“ Проблемът бил идентифициран от социологическото проучване, проведено в началото на кампанията, но трайните нагласи не могли да бъдат променяни за дни – без нито дума като опит да се обяснят откъде са се наложили въпросните трайни нагласи;
–„най-високите възрастови групи избиратели“, на които „на този етап БСП разчита в най-голяма степен“, посрещнали „с огромно притеснение въвеждането на изцяло машинен вот“ – отново без всякакво обяснение защо „на този етап“ се разчита именно на тази възрастова група, както и защо така ревностно се отстояваше решението за единствено машинен вот;
– служебният кабинет изцяло фокусирал вниманието към себе си, като „откраднал шоуто“ на партиите, а „в най-трудна ситуация отново“ се оказала БСП;
– в организационно отношение имало „сериозни дефицити“, както и в PR-а и медийното присъствие, които имали ключово значение, изискващо „да се инвестират много усилия“ и „да се търсят нови и модерни решения“ – като че ли с организационни похвати и PR-прийоми могат да бъдат компенсирани фундаменталните идейно-политически пробойни в сегашния корпус на БСП.
В Доклада, разбира се, не е пропусната и „вътрешнопартийната среда“. Без каквато и да било аргументация или някакъв опит за анализ на причините, за н-ти път са повторени добре познатите твърдения и внушения от рода „една от листите беше подредена от НС, поради отказ на Областния съвет да изпълни уставните си задължения“; „отделни личности демонстративно отказаха да участват в листите. Други не се включиха поради липсата на перспектива да бъдат избрани“, както и че „в активната фаза на кампанията част от критиците на ръководството пропуснаха да се включат в нея, а други неявно помагаха на кампаниите на конкурентни партии“ (последното – за кой ли път безсъвестна инсинуация)! С дълбокомисленото заключение, че „елиминирането на подобни натрупвания трябва да остане като задача.“!
След изборите от 11 юли БСП бе сведена до унизителното положение да обявява „90 процента съвпадение на политиките с ИТН“, което било фиксирано в „документ“, наречен „Информация за постигнати допълнителни договорености по политическата декларация между ИТН и БСП“, одобрен, и то „на подпис“, от НС на БСП на 10 август! В него четем, че в икономиката се целяло постигане на „фискална еквивалентност спрямо коефициент на догонване при децентрализран бюджет“, а при финансите „максималният праг на бюджетните разходи на БВП се определя спрямо средните нива на ЕС.“?! Записи, останали непонятни и за самия отговарящ за публичните политики в НС, който публично запита „еквивалентност на какво?“, както и по принцип „на кой конгрес БСП се отказа от икономическите си мерки?“ (Пламен Милев; che–bg.com; 11.08.2021 г.)
И въобще – какво съвпадение по принцип изобщо може да има между БСП, обявяваща се за последователен защитник на Конституцията и демократичните устои на Републиката, и креатура като ИТН, изцяло посветена на тяхното сриване? Както и защо навремето така и остана неприета подготвената критична позиция на Националния съвет на партията срещу манипулациите на шоу-програмата „7/8-ми“ с предизвикания от тях референдум? Допитване, изградено изцяло на безсъвестната спекулация с разочарованията на хората, резултат не от друго, а от наложилата се олигархична демократура.
Озовала се като носител на третия проучвателен мандат за кабинет в рамките на 46-ото Народно събрание, БСП се оказа напълно лишена от каквато и да било подкрепа за съставяне на правителство нито с програма за радикална промяна на статуквото, нито за краткосрочен антикризисен кабинет. Този факт е последната достатъчно красноречива илюстрация на негодността на партията в сегашния си вид да отговори на неотменимите изисквания на времето.
ІІІ.
Днес България отново се озовава, както преди 30 години, на исторически кръстопът – да затъне в съсипващи страната политически противоборства, от интерес единствено на печелещите от хаоса користни частни интереси, или да намери пътя за съгласието около общи правила и предначертания, отговарящи на жизнените интереси на гражданите и на обществото. В онзи момент БСП, фактически преучредена на 14-ия си извънреден Конгрес от февруари 1990 г. като партия на демократичния социализъм, стана необходимият носител на спасителното за страната национално съгласие, фиксирано със споразуменията от Кръглата маса от януари-май 1990 г. и закрепено от Седмото Велико народно събрание с огромно мнозинство в Конституцията от 12 юли 1991 г.
В сегашния момент на избор с последици за десетилетия напред партията, призвана да олицетворява и мобилизира лявото начало в обществото, се оказва безнадеждно далече от подобна роля. Но времето не ни дава каквато и да било отсрочка – само след два-три месеца предстоят втори извънредни парламентарни избори в съчетание с президентски. Нещо повече, периодът след тях се очертава като не по-малко зареден с кризисни предизвикателства и провали.
Затова повелята е една – иницииране без всякакво отлагане на силно ново ляво обединение на социалисти, симпатизанти и хора с леви убеждения, способно да произведе нова програмна ориентация, нова демократична организация и нови ярки носители на лявата кауза. Обединение, в хода на чието изграждане ще се види дали ще стане възможно – като резултат на неизбежно предстоящо заседание на 50-ия Конгрес – преучредяването на БСП като истински демократична лява партия или нейното място в предстоящия политически живот ще заеме нова социалистическа формация – влиятелна съставна част от една нова обединена левица.
Необходими отправни възгледи с такава перспектива могат да се намерят и в публикуваните в настоящия брой документи – Манифестът на ИПО „Социализъм ХХІ век", прогласен от връх Бузлуджа на 31 юли 2021 г. и Позицията „Време е !“ на група леви активисти. Същото в пълна степен важи и за позициите и предложенията на редица други леви структури, като например Националното движение „Ляво обединение“ и много други.
В броя са включени и поредица материали, вписващи се в назованата перспектива: по въпроса за същината на съвременния социализъм и за неговото място и бъдеще у нас и по света – в есето на Алберт Айнщайн „Защо социализъм“ и в изследването на проф. Васил Проданов „Модели на социализма и пътища към тях 130 години по-късно“; по правата на работниците и служителите и състоянието и неотложните проблеми за решаване – в материала на вицепрезидента на КНСБ Чавдар Христов; както и по най-актуалните проблеми пред европейската левица днес за прогресивния прочит на плановете за възстановяване и устойчивост, ревизията на маастрихтските критерии за бюджетна репресия и за необходимостта от нова система, алтернативна на разрушителния за обществата и природата неолиберален капитализъм – в трите статии, които публикуваме в сътрудничество със списание „Прогресивният пост“.
Пред БСП остава обаче един мащабен препъникамък по пътя на превръщането си в съвременна социалистическа партия – оценката на политическия курс на партията от 10 ноември 1989 г. насам. Според проф. Захари Захариев в тук публикуваната негова статия „Оптимистичен поглед към българския социализъм“, тогавашното партийно ръководство било възприело „опортюнизма, политиката на най-малкото съпротивление, подчинена на максимата: да оставим развитието да ни води натам, накъдето го е предопределило руслото на историята!“, в което се намирали и корените на кризисната реалност, с която се сблъскваме днес.
Възприемането на тази позиция означава да се зачеркне целият политически капитал, извоюван от БСП в първите години след 1989-а, като носител на спасителното демократично начало за развитие на България като правова и социална държава. Поддържането и рециклирането й в средите на БСП с целия набор внушения за заговори, конспирации и т.н. и тем подобни, фатално обезсилва партията и днес като сила, способна да предложи и отстоява настояще и бъдеще, принципно различно от наложилото се статукво. Разбира се, тук не е мястото за навлизане в пространни спорове по същество. На този етап авторът на тези редове предлага на вниманието на читателите два свои опита за обективна оценка за ролята и значението на 10 ноември и на Кръглата маса и изборите от юни 1990 г. (вж. бр.бр. 3-4 и 5-6 от 2020 г. на сп. „Ново време“).
*
Залогът е ни повече, ни по-малко, бъдещето на България. Длъжни сме, като посветили се на социалистическата кауза за по-добър свят, без излишен драматизъм добре и докрай да го осъзнаем и да отговорим на повелята на времето с отговорни и решителни действия!
