ПРАВАТА НА РАБОТНИЦИТЕ И СЛУЖИТЕЛИТЕ – СЪСТОЯНИЕ И НЕОТЛОЖНИ ВЪПРОСИ ЗА РЕШАВАНЕ

0
166

 

Чавдар Христов е юрист, адвокат, синдикалист, вицепрезидент на КНСБ от 2012 г. с направление „Трудово законодателство, социален диалог, правна закрила на труда“. Член на Икономическия и социален съвет на РБългария от неговото създаване и на Националния съвет за тристранно сътрудничество. Бил е член и председател на Надзорния съвет на Националния институт за помирение и арбитраж. Автор на статии и книги, посветени на трудовото право.

Конфедерацията на независимите синдикати в България (КНСБ) поставя в центъра на вниманието си темите, свързани със състоянието, развитието и спазването на комплекса от права на работниците и служителите. В последните десетина години, в условията на утвърждаващ се демократичен, обществено-политически и икономически модел на устройство на държавата, основен инструмент за това станаха ежегодните доклади за състоянието на правата на работниците и служителите. Към момента са приети общо 6 доклада. Последният е от април 2021 г. и отразява синдикалния поглед към ситуацията в България през 2020 г.1



Първият (февруари 2016 г.) обхваща наблюдения на синдикални организации, териториални структури, федерации и съюзи ‒ основни членове на КНСБ за 2015г. Освен сигнали от работници, служители и синдикални организации в него са отразени и официални данни, предоставени ни от държавни органи и структури, които имат отношение и ангажименти към правата на работниците и тяхното спазване ‒ Главна инспекция по труда, Висшия съдебен съвет, Комисия за защита от дискриминация, местни органи на властта. В следващите доклади подходът за набиране на информация се запазва, като все повече се разчита на сигнали от граждани.


Годишните доклади са достъпни за синдикалната ни общност и за гражданите, които се интересуват от проблемите, свързани с правата на работещите2. Въз основа на тях се формулират препоръки към съответните държавни органи, правят се предложения за промени в законодателството. 


След приемането им от Кординационният съвет на КНСБ те се изпращат до заинтересованите институции ‒ Народно събрание, Министерски съвет, Президентство, съдебна система и Прокуратура. Резултатите от тях (изобилие от данни, числа, тенденции) се представят на пресконференции и срещи със синдикалния актив. Докладът от април 2021 г. дава основание да направим някои по-обобщени изводи.


Първо, видно от изнесените в него данни, ситуацията в страната по спазване на трудови и осигурителни права не се променя през последните години. Това добре се вижда (по-долу в таблица) от тенденциите в броя и видовете нарушения, които трайно се запазват в приблизително едни и същи граници през наблюдавания период от време.


Второ, с малки изключения, промени в законодателството, свързани със заплащането на труда и забавени с месеци и години изплащания (изцяло или частично) на трудови възнаграждения, нашите наблюдения и препоръки за изменения в законодателството не са радушно приети от субектите с право на законодателна инициатива (МС, отделни народни представители). Всъщност това е основната причина за първия извод. Една част от тия препоръки, респ. предложения се основават на приети от българската държава международни актове, които обаче не се спазват! Нещо повече, някои от тях безпардонно, безотговорно и съзнателно се нарушават, без реакция от страна на държавата. Става дума за конвенции на Международната организация на труда и Директива на ЕС – за работното време (вж. и констатациите ни относно правото на сдружаване и сумираното изчисляване на работното време). Това поведение на институциите е съпроводено или със срамежливо мълчание, т.е. нищо не чули или прочели, или с разбиращо кимане. 


Не е ли абсурдна ситуацията, при която Държавният департамент на САЩ цитира данни от доклада на КНСБ за правата на работниците в България3, докато от нашите 6 доклада само първият (2016 г.) беше обект на разискване в Комисия по труда и социалната политика в Народното събрание! 


Трето, контролните институции (основно ГИТ), с малки изключения, не инициират промени в законодателството, въпреки че отчитат съответните нарушения и причините за осъществяването им, които се свеждат до несъвършенни законодателни решения и едва след това ‒ неспазване на закона.


Четвърто, като че ли не успяваме да събудим достатъчно активност, непримиримост и борбеност сред синдикалната ни общност и сред гражданите срещу нарушенията на правата им, което също е цел на докладите ни. Това е проблем, който има далеч по-големи обществено-политически измерения, отколкото ние залагаме в рамките на нашата дейност по наблюдения, обобщения и предложения, отразена в докладите. 


Пето, представените по-долу примери показват, че има проблеми, които опират до текстове от Конституцията и налагат да бъдат осмислени и обсъждани наши предложения за изменения или допълнения в нея относно правата на гражданите. 
Какво показват изнесените в докладите данни?


За да очертаем общата картина по спазване на правата на работещите в последните години, представяме данните от таблица от VІ доклад по правата4.


Сравнителна таблица


 
 

Източник ‒ доклад на КНСБ за 2020 г.


Сравнението на числата за последните 6 години показва намаляващ брой проверки. От 2015 до 2020 г. вкл. ежегодно проверките намаляват със средно около 2500 броя. Общото намаление от 2015г., измерено към 2020 г. вкл., показва над 13 000 броя спад, което е малко над 25% от базовата 2015 г. Причини за този спад вероятно има. Дали и какви изводи следва да се направят относно обхвата, обема и качеството на контролната дейност, не се наемаме да правим. Спадът в броя на проверките буди въпроси и иска отговори с оглед непромененото състояние от тях. 


Като че ли най безспорният резултат от спада на проверките е намаляващият брой общо констатирани нарушения на трудовото законодателство, които, както се вижда от таблицата, спадат подобно на броя на проверките.


Намаляващият брой на общо констатирани нарушения обаче подвежда. Забележете, че съотношението между броя на проверките и констатираните нарушения се запазва, т.е. е равна през годините тенденция – за една проверка – констатирани 4 броя нарушения. В този план, ако проверките, като брой за 2020 г. отговаряха на върховия брой проверки през 2015 г., то общият брой нарушения за 2020 г. щяха да са равни на броя на нарушенията, констатирани през 2015 г.


Основният извод от тези числа ‒ трайно през годините, въпреки проверките и законодателните промени, броят на нарушенията на трудовото законодателство е приблизително еднакъв, непроменен! 
Някъде нещо не се случва!


Дали в законодателството, или в контрола по спазването му… Дали пък работниците не са виновни, че търпят нарушенията? Или пък на работодатели и длъжностни лица в предприятията нещо не им достига, нещо не знаят, не могат, не искат…!? 


Групи нарушения с най-голям дял 
и трайно присъствие в общо констатираните през годините


Основните групи нарушения са по прилагането на норми относно:
– здравословните и безопасни условия на труд (ЗБУТ);
– изплащане на трудови възнаграждения и обезщетения;
– работното време, почивките и отпуските;
– сключване, изменения, допълнения и прекратяване на трудови договори и други подобни;
– осигурителни права.


Специален интерес за нас представляват нарушенията, свързани с:
– конституционното право на сдружаване на работниците и служителите и произтичащите от него синдикални права;
– колективното трудово договаряне, вкл. тяхното изпълнение, и
– възникващи колективни трудови спорове.


В последните две години се появиха и такива, свързани с пандемията COVID-19 (работно време, работа от разстояние, компенсиране доходите на принудително изведени от труд предприятия и работници и други), както и проблеми в отношенията работник‒работодател, произтичащи от липсваща нормативна уредба или неправилно интерпретирана ситуации, свързани с използването на социални мрежи и естеството на индивидуалните изяви на работници в тях.


Ето някои специфични проблеми, които следва да бъдат изведени на видно място. Всичко останало, вкл. и детайлите, се съдържа в докладите и може да бъде прочетено при интерес.

І. Нарушенията на норми, свързани със здравсловните и безопасни условия на труд (ЗБУТ), са безспорен лидер в няколкото групи нарушения, които са обект на внимание от страна на ГИТ. Впрочем и сигналите, получавани от работници и служители, вкл. и членове на синдиката, са в същата посока. От последния доклад и сравнителните данни по години е видно, че тенденцията за последните 5‒6 години е една и съща!? Картината тук се усложнява от факта, че този вид нарушения са животоувреждащи и животозастрашаващи.

ІІ. На следващо място са тези, свързани с разпоредби относно заплащането на труда. Продължава да е болезнен проблемът с неизплащането на заработени, дължими трудови възнаграждения (или части от тях). Той не е решен, независимо от комплекса изменения и допълнения в редица закони (КТ, Търговски закон, ГПК и други от края на 2017 г.) по инициатива на КНСБ и в резултат на системен натиск и инициатива на омбудсмана на РБългария, вкл. и от новата, по-активна роля на ГИТ в решаването на такива въпроси. Изминалото време от промените в законодателството и наличието на случай на неизплатени, забавени трудови възнаграждение са красноречива оценка за законодателния ефект от тях.


Основната причина за това е противоречието на чл. 245, ал.1 и 2 КТ5 с чл. 48, ал.5 от Конституцията в частта му, според която „…(5) Работниците и служителите имат право на… заплащане, съответстващо на извършената работа….“. 


Сравнението между конституционното право на заплащане и неговата конкретна уредба в чл. 245 КТ показва това противоречие. За съжаление образуваното по въпроса конституционно дело №3/2017г. приключи без решение!! Конституционният съд не можа да събере необходимия, изискуемия брой съдии, за да бъде прието или отхвърлено искането. И то остана да виси без решение поради равен брой гласове „за“ и „против“, което пък от своя страна показва празнота в правната уредба, допускаща съдът да не вземе решение. Малко по-късно в НС бе внесено предложение за промяна в чл. 245 от КТ в посока на конституционното изискване, но уви, определени интереси (познайте чии) не позволиха и не позволяват и до ден днешен това предложение да бъде подложено на обсъждане и гласувано. И така в абсурдната ни република продължава едно от многобройните противоречия между конституция и закон ‒ „Царят дава, пъдарят не дава!“


Без отговор остава и искането за пълно, цялостно обезщетение на работника за времето, през което е останал без работа в резултат на незаконно уволнение, което е отменено от съда6. Въпреки многобройните аргументи и примери от правната уредба на други държави, вкл. и в ЕС, това наше предложение се подминава с мълчаливо поклащане на глава, за което стана дума по-горе. Работодателят съзнателно или не е нарушил закона, увредил е незаконно уволнения работник, вкл. и имуществено, но не носи пълна имуществена отговорност спрямо ощетения, а само някаква част от нея, понякога по-малка и от половината!? Защо, в съответствие с каква обективна, житейска логика? Няма кой да отговори! 


ІІІ. На последно поред, но не и по значение място са нарушенията, свързани с работното време. Сред тях най-остро и актуално е правната уредба на т.нар. сумирано изчисляване на работното време, уредено в чл. 142 КТ. Реки от мастило изписахме, за да покажем и докажем, че вече 21 години този член от КТ е в остро противоречие с Конвенция №1 на МОТ за работното време в индустрията (ратифицирана), а от 2007 г. след приемането ни за член на ЕС и с Директивата на ЕС относно работното време. На Народното събрание предоставихме близо 8 страници анализ, посветен на тия противоречия. Няма кой да ги чете и се съобразява с тях! Освен отделни народни представители от опозицията… но какво от това! 
Кимане – разбиращо, вежливо! 


По-късно подобен разширен анализ бе предоставен последователно на министрите Д. Сачева и Г. Донев, но и към август 2021 г. решение няма, въпреки че определени текстове от чл. 142 КТ, променен в края на декември 2020 г., изискват да се реагира, вкл. и с подзаконов акт по приложението на режимите на организация на работното време „дежурство“ и „на разположение“ (чл.139, ал.5 КТ). Вече повече от 8 месеца, от началото на 2021 г., Министерският съвет не издава такъв акт! А той му е възложен от закона. Предходната наредба е мълчаливо отменена, има празнота в правото?! 


За каква правова държава говорим и пишем?!

ІV. Нарушения, свързани с конституционното право на сдружаване.


Абсурдите в тази област на правата са още по-изумителни. При това отдавна известни на всички политически сили и излъчени от тях в последните 30-ина години конституционни органи.


Да започнем със състоянието на законодателството. Редица от конкретните случаи и обобщения, отразени в нашите годишни доклади по правото на сдружаване и упражняване на синдикални права, са в причинна зависимост от състоянието на законодателството. 


1. От години поставяме въпроса за гарантиране на конституционното право на сдружаване (чл. 44, ал. 1 и чл. 12 КРБ) и по-специално за правото по чл. 49, ал.1 КРБ за сдружаване на работниците и служителите в синдикални организации. То е международно признато и неотменимо (чл. 57, ал.1 КРБ) конституционно право, което на практика, доказано от събраните от нас многобройни, конкретни и документирани случаи се „отменя“ безпардонно или завоалирано от отделни работодатели, т.е. конкретни физически, длъжностни лица, имащи представителна власт. Метафорично погледнато, конституционното право на сдружаване на работниците и служителите „куцука“ в практиката! Или пък го „спъват“ поради непълнота в уредбата му.


Международно-правна основа за тази наша позиция е чл. 11 от Конвенция №87 на Международната организация на труда, според който държавата членка на МОТ, която е ратифицирала конвенцията, е длъжна да вземе „…всички необходими и подходящи мерки, за да осигури на трудещите се и на работодателите свободното упражняване на правото на синдикално организиране.“ 


Тоест конвенцията изисква правото не само да бъде прогласено, възприето, но и гарантирано! „Нормално“ обаче за абсурдите в държавата ни, това право е прогласено в Конституцията на България (вкл. в КТ, а неясно защо в Закона за държавния служител), но не е гарантирано! Нито с принципен текст в Конституцията, нито административно или наказателно-правно в текущото законодателство.


Повече от 20 години КНСБ настоява да бъдат криминализирани деянията, насочени срещу правото на сдружаване, в това число и срещу правото на сдружаване по чл.49, ал. 1 от Конституцията на РБългария. Основание за това е чл. 169а НК, който криминализира действията, насочени срещу правото на сдружаване в политически партии и движения. Нашата теза е с какво правото на сдружаване в политически партии е по-важно от правото на сдружаване в синдикални организации, или от правото на сдружаване в граждански организации, та едното да бъде гарантирано чрез норма в Наказателния кодекс, а другите не?


На различните политически сили, представени или непредставени в поредицата народни събрания, сме предлагали конкретни текстове за включване в Наказателния кодекс, чрез които да се гарантира конституционното право на сдружаване. Получаваме разбиращи реакции и обещания! Вече… или само в продължение на 20 години!?
Основният извод, който правим от това състояние на конституционното право на сдружаване, е, че липсата на гаранции за осъществяване на основни, конституционни права на гражданите на практика поставя под съмнение тия права и до голяма степен ги обезсмисля. И насочва към приказката за Царя и пъдаря!


Нещо повече, поставен е под съмнение духът на Конституцията, съдържащ се в нейния Преамбюл, според който: 
– върховен неин принцип са правата на личността, нейното достойнство и сигурност;
– основната ѝ цел е създаването на демократична, правова и социална държава. 
Всъщност „великите“ народни представители за това са я приели!


2. Проекцията на този проблем намира израз в отделни закони, които открито влизат в противоречие с международни актове, по които Република България е страна и чрез които се нарушава и ерозира правото на сдружаване.


2.1. В Закона за МВР е „узаконено“ противоречие с Конвенция №87 на МОТ! Проблемът не е решен и до момента!? Става дума за чл. 243, ал. 3 ЗМВР7 (нова алинея), който нарушава текстове от Конвенция №87 на Международната организация на труда, ратифицирана от Българската държава8. Сам по себе си този факт обуславя противоконституционност на посочената алинея. Проблемът е подробно описан още в първия годишен доклад по правата на КНСБ (за 2015 г.). Факт е, че никой от компетентните органи не обръща внимание на официалните ни сигнали за противоречие с международен акт, а оттам и на основание чл.5 от Конституцията и със самата нея. Красноречиво доказателство за отношението на държавните органи и доминиращите ги политически сили към конституционното право на сдружаване.


 2.2. През 2017г. са приети изменения и допълнения в Закона за съдебната власт (ЗСВ), някои от които, по подобие на описаното по-горе относно чл. 243 ЗМВР, открито противоречат на ратифицираната от България Конвенция №87 на МОТ. Става дума за чл.217, ал.1 ЗСВ9 и чл.358б ЗСВ10. И при двата се въвежда забрана за членуване в синдикални федерации и конфедерации, нещо, което противоречи на посочената конвенция на МОТ. Конвенцията допуска такива ограничения чрез закон само за „….за въоръжените сили и полицията.“


Тези текстове са създадени при очевидно нарушение на изискванията на Закона за нормативните актове, предвид текстовете от Конвенция №87 и потвърждават извода за некоректното отношение на компетентните държавни органи спрямо правото на сдружаване. Въпреки сигналите ни за тия нарушения на международен акт, респ. и на Конституцията, реакция и до момента няма. 


Упорито, изразително мълчание! 


2.3. Текстове от Закона за държавния служител (ЗДСл) влизат в противоречие както с Конвенция №87 на МОТ, така и с Европейската социална харта (ревизирана) и Европейската харта за правата.


 Недоумение буди чл.43 от ЗДСл11, който урежда правото на сдружаване на държавните служители в професионални организации и сдружения с нестопанска цел. Конституционното право на сдружаване в професионални и граждански организации пряко произтича от Конституцията (чл. 44, ал.1; чл.12 КРБ). Възниква въпросът има ли основание и каква е целта на този член в състава на ЗДСл, след като в Кодекса на труда има такива? И по двата закона гражданите упражняват конституционното си право на труд. Право „на служене“ не е уредено в Конституцията! Въпросът стои и относно чл. 44 ЗДСл12, уреждащ правото на сдружаване на държавните служители в синдикални организации. 


Защо е необходимо ЗДСл да възпроизвежда, да повтаря едно вече създадено, уредено в Конституцията право – по чл. 49, ал.1 КРБ? Защото не законът, а Конституцията го прогласява, дава! Още повече, че чл.116, ал.2 от Конституцията13 възлага на закона не да урежда, да дава правото, а да определи условията, при които се упражнява вече създаденото, предоставеното конституционно право, като се събразява с международните ангажименти на България по тези въпроси!


Възприемаме тези текстове като необосновани, съзнателно или не манипулативни, даващи основание да се „проповядва“ някакво отделно, самостоятелно право на сдружаване на държавните служители, специално създадено за тях. Някакъв клонинг на правото по чл. 49, ал.1 от Конституцията! Сепаратизъм в български правни дрешки, който е поредното доказателство за отношението на държавата към правото на сдружаване.Въз основа на тия текстове в практиката и в теорията се създават, разпространяват и правят опити за прилагане на манипулативни мнения, според които държавният служител не се възприема като гражданин със съответните предоставени от Конституцията права, а като гражданин, който поради това, че е държавен служител, трябва да търпи ограничения и изпълнява условия при упражняването на конституционните права, произтичащи от това, че е държавен служител!? 


Още по-извратени са и тезите, които защитават разбирането, че в една синдикална организация не могат да се сдружават граждани, които работят и имат различен статут в една и съща държавна администрация – работещи по служебни правоотношения, уредени в ЗДСл, и работещи по трудови правоотношения, уредени от КТ!? Тоест лицата, които работят по трудови договори, се сдружават, но в отделна организация. Лицата, които са държавни служители, се сдружават, но в друга, отделна синдикална организация. В крайна сметка гражданите, които работят по различни правотношения в една държавна администрация, не могат да се сдружават и де членуват в една и съща синдикална организация! Без значение, според тези мнения, е, че и едните, и другите упражняват конституционното си право на труд в същата администрация въз основа на което и правото по чл.49, ал.1 от Конституцията!


 „Царят дава, ала пъдарят не дава“! 


Години наред, въз основа на това противоречащо на логиката и Конституцията разбиране за разделяне на държавните служители от работещите по трудови правоотношения, конституционното право на стачка, разбирано като законосъобразно прекъсване на изпълнението на задълженията, не бе възприето в ЗДСл! Едва през 2016 г., т.е. повече от 16 години от приемането и влизането в сила на ЗДСл14, бяха направени промени в чл. 47 ЗДСл, чрез които това „право“ по закона бе приведено в съответствие с текста на Конституцията и изискванията на ЕСХ (ревизирана) и стандартите на Международната организация на труда. 


И на последно място, защото и до момента продължава упоритото нежелание от страна на държавата да въведе в ЗДСл изрично, по подобие на правната уредба в Кодекса на труда, правото на колективно договаряне за лицата, работещи по режима на ЗДСл, по т.нар. служебни правоотношения, така както изискват Европейската социална харта (­ревизирана) и Европейската харта за правата на гражданите.


Впрочем, по инициатива на КНСБ опит в тази поска бе направен през 2015г., но отново и поради съпротивата от определени управленски кръгове (познайте кои), той бе неуспешен на финалната права, при второто гласуване на комплекс от текстове от народните представители.


Отказът от конкретна уредба на колективното договаряне и опита да бъде заменено това право чрез „недоносени“, абсурдни текстове от типа на действащия в момента чл. 46а ЗДСл15 и някакви следващи го наредби издават трайното отношение на политически сили и управляващи към правото на сдружаване и упражняването на синдикални права.


2.4. На следващо място е Кодексът на труда.


Преди всичко става дума за съдържанието на §1, т.6 КТ, който определя „Синдикално ръководство“16 по начин, който противоречи на 87. конвенция на МОТ, вкл. на Устава на КНСБ, на останалите синдикални формирования, които имат устави и регистрации като юридически лица.


Подвеждащо и използвано във вреда на синдикатие, това законово определение създава пречки и проблеми, вкл. и по повод съдебни спорове, които издават отношението към правото на сдружаване и самоопределяне чрез вътрешните правила за организиране както от страна на отделни работодатели, така и от страна на държавата, разбирана най-общо, вкл. и на съдебната власт. 


Проблемът с това определение е още от 1992 г., когато под напора на обществено-политическите и икономическите промени се „роди“ в сегашното си състояние – недозряло, с порок. И още тогава противоречащо на новата Конституцията на РБългария (вече приета), предвид разпоредбите на чл.5, чл.4 КРБ17 в комбинация с няколко от текстовете на въпросната Конвенция 87 на МОТ.


Това определение влиза в противоречие със записите в споменатите синдикални устави. То безпардонно и от позицията на закона, респ. силата определя що е то синдикално ръководство, без да се съобразява с уставните норми по тези въпроси. А е длъжно по силата на чл.3, ал.1 и 2 от Конвенция 87. МОТ. 
Вече 28 години политическите сили и държавните органи търпят това противоречие с Конституцията, произтичащо от международен договор, по който РБългария е страна!! Няма желаещи от субектите с право на жалба до Конституционния съд да поставят въпроса пред него. Въпреки отправяните от нас покани. Включително и чрез докладите по правата!


За какво отношение към правото на сдружаване и произтичащите от него синдикални права говори този факт? 
Очевидно има нещо… или по-точно доста гнили неща… не само в Дания (вж. „Хамлет“ от Шекспир). 
Назрял е моментът да ги чистим, отстраним! 
Ако щете ‒ „изчегъртаме“! 


август 2021 г.
 
Бележки

1 Последен годишен доклад: https://knsb-bg.org/index.php/2021/05/17/1572-signala-za-narusheni-trudovi-prava-sa-podadeni-prez-2020-g-v-knsb-doklad/

2 Вж например Четвърти годишен доклад на линк:

https://knsb-bg.org/index.php/2019/04/19/chetvarti-godishen-doklad-na-knsb-za-narusheniya-na-prava-svarzani-s-uprazhnyavane-pravoto-na-trud-prez-2018-g-ekspoze-i-palen-tekst/

3 https://knsb-bg.org/index.php/2021/03/31/darzhavniyat-departament-na-sasth-czitira-knsb-v-godishniya-doklad-za-choveshkite-prava/

4 Данните в таблицата се съдържат в официални справки на ГИТ и в ежегодните доклади на ГИТ.

5 Чл. 245. (1) При добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната.

(2) Разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение остава изискуема и се изплаща допълнително заедно със законната лихва.

6 Чл. 225. (1) При незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца.

7 Чл.243, ал.3 ЗМВР Синдикалните организации, в които членуват държавни служители в МВР, нямат право да се присъединяват или да членуват в национални синдикални организации извън МВР“.

8 Конвенция № 87 МОТ

Член 5 Организациите на трудещите се и на работодателите имат право да образуват и да се присъединяват към федерации и конфедерации и всяка организация, федерация или конфедерация има право да се присъединява към международни организации на трудещите се и на работодателите.

Член 9

1. Националното законодателство определя степента, в която гаранциите, предвидени в тази Конвенция, се прилагат за въоръжените сили и полицията.

9 ЗСВ Чл. 217. (1) Съдиите, прокурорите и следователите могат свободно да образуват и да членуват в организации, които защитават професионалните им интереси. Тези организации не могат да членуват във федерации и конфедерации на синдикални организации на работници и служители.

(2) Организациите по ал. 1 придобиват качеството на юридическо лице след вписването им по реда, установен за вписване на сдруженията с нестопанска цел. Учредители и членове могат да бъдат само съдии, прокурори и следователи.

10 ЗСВ Чл. 358б. (1) Съдебните служители могат свободно да образуват и да членуват в организации, които защитават професионалните им интереси.

(2) Организациите по ал. 1 не могат да членуват във федерации и конфедерации на синдикални организации на работници и служители.

11 Чл. 43. Държавните служители имат право да се сдружават в професионални организации и сдружения с нестопанска цел.

12 Синдикални организации на държавните служители

Чл. 44. (1) Държавните служители имат право свободно да образуват синдикални организации, да встъпват и да прекратяват членството си в тях, като се съобразяват само с техните устави.

(2) Синдикалните организации на държавните служители имат право да приемат свои устави и правила за работа, както и да избират свои органи и представители.

(3) Синдикалните организации представляват и защитават интересите на държавните служители пред държавните органи по въпросите на служебните и осигурителните отношения чрез предложения, искания и участие в подготовката на проекти за вътрешни правилници и наредби, които се отнасят до служебните отношения.

13 Конституция – чл.116 (2) Условията, при които държавните служители се назначават и освобождават от длъжност и могат да членуват в политически партии и синдикални организации, както и да упражняват правото си на стачка, се определят със закон.

14 Това стана в резултат и след предявяване на колективен иск от КНСБ, КТ „Подкрепа“ и Европейската конфедерация на профсъюзите пред Съвета на Европа за противоречие на закона с ЕСХ (ревизирана).

15 Сътрудничество със синдикалните организации

Чл. 46а. (1) Със споразумение между синдикалните организации на държавните служители и Министерския съвет се уреждат структурата, обхватът и формите на сътрудничество.

(2) Процедурата за сключване на споразумението и критериите към синдикалните организации се определят с наредба на Министерския съвет.

(3) Всички проекти на нормативни актове, свързани със служебните правоотношения, се съгласуват със синдикалните организации на държавните служители.

16 „§1 По смисъла на този кодекс: 6. „Синдикално ръководство“ са председателят и секретарят на съответната синдикална организация;“

17 КРБ – чл.5 (4) Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за РБългария, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

 

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук