Захари Захариев е доктор по международни отношения и професор в Държавния институт по култура в Харков, Украйна. Член и гост-преподавател на академии и университети в чужбина. Автор на книги, студии и статии, публикувани в страната и чужбина. Председател на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, председател на Фондация „Славяни“, председател на Национална асоциация „Един пояс, един път“. Депутат в 36-ото НС. Член на ВС/НС на БСП от 1990 г. до 2020 г. Председател на Клуб „Политика 21“ към Софийския ГС на БСП.
Преди 30 години бях поканен да напиша статия за в. „Вечерни новини“, посветена на 100-годишнината на БСП. Юбилеят беше в непосредствена близост с преименуването на БКП под знака на динамично настъпващите тектонични социално-политически и икономически промени. А техните контури бяха все още твърде неясни, а оттук и исторически неопределени. Всичко това подклаждаше в партията, но най-вече в ръководството ѝ, нестихващи дебати за пътя на нейната адаптация към новите реалности. На тази база възникваха противоречиви в своите послания вътрешнопартийни платформи, очертаваха се дори контурите на потенциално разцепление. В статията, която написах, се опитвах да изложа обективния характер на идейните и политически промени в основата на тези дебати и да обоснова по този начин един оптимистичен сценарий за нейното бъдеще. Ето защо озаглавих този текст „Реквием за една стогодишна партия“. За жалост музикалната култура на мнозина журналисти, а и на някои партийни дейци, не се оказа на нужната висота, за да схванат смисъла на термина „реквием“. А именно, че той съдържа както болката пред смъртта, така и божествения възторг от непосредствено следващото я ново, въздигащо ни начало.
Днес, в навечерието на своята 130-годишнина, БСП е в сходна ситуация. Тя изживява своя нов исторически кръстопът. Било поради умората от отминалите 30 години, изпълнени с битки за нейната адаптивност, било поради още по-радикалните цивилизационни промени, доминиращият тогава оптимизъм, като че ли отстъпва пред песимизма. Причината за подклаждащите го страхове относно бъдещето на БСП по своеобразен начин повтаря страховете от миналото. Както тогава, така и днес мнозина не разбират, че проблемът не е в това има ли бъдеще организационната „черупка“, именувана преди 30 години БСП, а има ли бъдеще нейното идейно-политическо съдържание „български социализъм“, устоял под различни наименования на 130 години исторически предизвикателства. А отговорът тук е оптимистичен. Тази увереност се потвърждава от няколко обстоятелства.
Първото от тях е свързано с историческия фон на тези 30 години. ХХ век ще остане в историята преди всичко с две преломни събития, които маркираха и двата повратни момента в цивилизационното развитие на човечеството.
Първото от тях е Октомврийската революция от 1917 година в Русия, която отвори пътя за уникален опит за алтернативно социално, икономическо и политическо усъвършенстване на обществото и държавата.
И вторият повратен момент без съмнения е свързан с историческите промени в Европа и света в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, въпреки че, макар и революционни по своя характер, за разлика от Октомври 1917 година, развоят им като цяло е еволюционен. Започвайки с идеята за „преустройство“ в СССР, те много бързо преобърнаха нашите представи за устройството на обществото и света. Падането на Берлинската стена и „нежните революции“ в Източна Европа недвусмислено показаха, че в хода на историческия прогрес няма и не може да има нищо неизменно, че устройството на обществото и държавата пряко зависят от това какво „коват“ в цивилизационен план.
Когато обективно оценяваме сегашната ситуация както в национален, така и в широк обществено-политически и междудържавен план, не можем да не констатираме наличието на две алтернативи, които са още далеч от своето историческо разрешаване. Те съжителстват на територията на европейското пространство, като носят дестабилизация, несигурност и твърде много драматизъм както за европейците, така и за света като цяло. Кои са те?
Първата е цивилизационното изкачване по спиралата на историческото развитие, което гарантира не само нови хоризонти за научния и технологичния прогрес, но и качествено нов етап в демократизацията на обществено-политическите и икономическите отношения в условията на гарантиран мир и сигурност в международното пространство.
Втората е научно-техническата революция, надхвърляща способностите на обществото да хармонизира битието и морала си с настъпателния ѝ ход и донасяща по такъв начин нови и нови конфликтни „възли” и „язви“ на развитието. А това означава устойчиви тенденции на дестабилизация на обществените отношения, ерозия на държавността, липса на стабилност и предсказуемост в международните отношения за сметка на националния егоизъм, шовинизъм и хегемонистки амбиции.
Няма да е преувеличено, ако кажем, че невъзможността след падане на Берлинската стена и изчезването на равновесието в блоковото противопоставяне да бъде изградена устойчива, ефективно действаща планетарна система за сигурност е непосредствено свързана с несполуките в европейския диалог.
Наличието все още на огнища на напрежение и на военни конфликти, мотивирани егоистично, разминаващи се в своите цели и обхват визии за бъдещето на интеграционния процес, тъпчещи на едно място преговори за новото устройство на европейското пространство са само част от симптомите на шизофренната двойственост на европейската цивилизационна идентичност.
В този контекст трябва да бъде третирана и теорията за разрушаващата национално-държавните граници глобализация. Разбира се, няма разумен тезис, който да е способен да оспори „скъсяването на разстоянията” между страните и народите в съвременния свят, както и свързаното с него динамизиране на етно-културния диалог между различните цивилизационни кръгове. Всичко това има напълно обективен характер. Това обаче далеч не означава утвърждаване на тенденцията към унифициране на ценностите и традициите, а още по-малко и възможност за натрапване на единен модел за развитие, пък бил той дори подчинен на най-демократичните норми на съжителство и функциониране на икономическата система в рамките да едно общество.
В това отношение нееднозначно въздействие има и интеграционната политика. Изкуственото форсиране на темпото ѝ, противоречащата на обективния ход на развитието блокова свръхцентрализация, засилват анонимния характер на властта, отдалечават индивида от реалните граждански права и ограничават възможностите му за реактивоспособност към спуснатите отгоре управленски решения. А това дава тласък за развитието на изключително опасен процес ‒ със загубата на вярата във функционалните способности на държавата общественото настроение поема по друга логика на социално поведение. А тя се състои в това, че щом държавата е неспособна да изпълнява функциите си, хората трябва сами да си осигуряват изпълнението на своите представи за справедливост, като използват единствено собствените си сили и възможности. Това явление отваря вратите пред стихийния протест, неконтролирани бунтове, насилие и тероризъм. То е вятър в платната на примитивния популизъм, национализма и ксенофобията, верската нетолерантност и шовинистичната омраза.
Развитието на Източна Европа през последните 30 години дава множество примери в това отношение. За съжаление обаче, макар и силно локализирани, днес те далеч не са безвъзвратно забравено минало. На много места, като Балканите и територията на бившия Съветски съюз, подобни тенденции се превръщат в част от всекидневието на обществото. Още по-страшно е, че от дестабилизираната след нежните революции и 30 години несполучливи експерименти Източна Европа, те по специфичен начин намират проява и в живота на традиционните западни европейски демокрации.
Сега се сблъскваме освен това и с друга, нова ситуация. Тя има отношение към това, че традиционните партийни идеологеми за съжаление са остарели. Те вече не съответстват на реалиите и не отговарят на новите изисквания, които общоцивилизационните изменения поставят пред обществото и пред човека. А когато няма идеологеми, се усеща и неспособността на политическите елити, тоест на ръководството на политическите партии пълноценно да изпълняват функциите си като ръководители на държавите, когато са на власт, или като най-важния противостоящ политически субект, когато са в опозиция, в политическия живот на тези държави. По такъв начин интересите и политическият курс на тези елити и очакванията на обикновените хора прогресиращо се разминават. В същото време отбелязваме любопитен елемент – консервативните партии или, условно казано, десните партии, въпреки намаляването на членската им маса, по някакъв начин минават напред, като завоюват общественото доверие по време на изборите. Стигнахме до състоянието, когато на територията на Обединена Европа има едва 4 – 5 социалдемократически партии на власт.
А защо става така? Отговорът е, че независимо от намаляването на броя хора, които са готови да гласуват, консервативните или т. нар. десни партии изграждат идеологията си на основата на традиционните ценности на съвременното общество. Тоест това са ценностите, които имат за начало десетте божи заповеди и не са се променяли в процеса на развитие на цивилизацията и човечеството. В същото време социалистическото движение е замислено като движение на визионери. Идеологически неговата мисия е утвърдена като пионер, който набелязва нови хоризонти в развитието на човешката цивилизация. Днес това вече стана невъзможно. Социалдемокрацията толкова плътно се интегрира в съществуващата капиталистическа система, че тя стана неин елемент и по такъв начин пазител в същата тази система, срещу която тя изначално се бореше, и вече не работи.
Конкретен пример в това отношение е Българската социалистическа партия и българските „леви“. Те преживяват дълбока организационна и идейно-политическа криза. Причините за това са свързани както със споменатите вече цивилизационни промени, така и със спецификата на прехода на т. нар. „реален социализъм“ към една уродлива капиталистическа реалност.
Корените на тази реалност следва да бъдат търсени преди всичко в преломните събития след ноември 1989 година. Защото развитието на политическата ситуация, а оттук и на икономическото и социалното бъдеще на България бяха тогава все още на везните на историята. От способността на БКП/БСП самокритично да оцени себе си и своите отговорности и да погледне критично не само на конюнктурата на деня, но най-вече на извършващия се прелом в общественото съзнание, зависеше и нейната способност да издържи успешно своя изпит по история.
Днес от дистанцията на изминалите десетилетия определено можем да кажем, че нейното ръководство не можа да даде тласък в тази посока. Безкрайните компромиси както що се отнася до самокритичността, така и по отношение на назрелите трагични реалности, предопределиха нелицеприятните „родилни петна“ по тялото на БСП. Но онова, което тогава изглеждаше едва като подлежащ на корекция козметичен проблем, впоследствие се оказа зачатък на убийствени язви. Убийствени за БСП – раздирана от личностни амбиции и користни групови интереси, от политически егоизъм и историческо неверие. Убийствени обаче чрез БСП и за България, която тръгна по пътя на икономическа и социална деструкция, на духовен и нравствен разпад, на ерозия на държавността.
Основната причина, предопределяща развитието на днешните реалности, трябва да се търси в сблъсъка на два диаметрално противоположни подхода към историческия избор на източноевропейския социализъм и неговата визия за бъдещето на бившите социалистически страни.
ПЪРВИЯТ подход беше опортюнизъм, политиката на най-малкото съпротивление, подчинена на максимата: да оставим развитието да ни води натам, накъдето го е предопределило руслото на историята! И без да се има предвид, че онова, което в настоящия момент изглежда като логична предопределеност, много често се оказва единствено задънена улица в хода на историческия процес.
ВТОРИЯТ подход към промените беше подходът на онези, които не искаха да приемат опортюнизма като своя политическа съдба. Независимо от това, че често са водени от различни идейни мотиви, независимо от това, че невинаги са единни относно политическата тактика, те се обединиха от виждането, че конюнктурата не може да е определяща за стратегията на една масова лява партия. Още повече, когато тя иска не само да оцелее, но и да е основен фактор в политическото и социално-икономическото развитие на страната.
Доминиращата линия на политическо поведение, което определя характера както на БСП, така и на всички социалистически партии в Източна Европа от преломните години досега, беше и си остава опортюнизмът. Курсът за приспособяване към онова, което беше утвърждавано като модел за развитие отвън и съобразяването с онова, което търсеха като политически аргументи вътрешните опозиционни сили. През цялото време този набиращ обороти и сила опортюнизъм беше умело камуфлиран или под прикритието на лозунги за „социалистическа модерност“ и „политически прагматизъм“, или под одеждите на традициите в социалистическото движение.
През същото това време алтернативната тенденция отслабваше. Изолирана от реалната политика, тя губеше перспективния взор към бъдещето, „потъваше” в носталгия към вчерашния ден. Така притиснати от усещането за безперспективност, редовите носители на социалистическото кредо заживяха все повече и повече с миналото. На тази основа беше създадена и подходяща атмосфера за борба между поколенията, изкуствено внедрена и удобна за мнозина политически лидери. В нейния благодатен кипеж беше проведена и кампанията за „изхвърляне на идеологическия баласт“. Но се оказа, че заедно с него социалистите изхвърлиха и значителна част от своята идентичност. Така се стигна дотам, че онези, които търсеха истината в съзидателния ход на социалистическата идея, не можаха да получат адекватна политическа платформа. Не им оставаше нищо друго освен да се откажат или да потърсят спасение в дебрите на своето изживяло времето си политическо съзнание.
Във връзка с това, специално внимание заслужава отношението на социалистическото ръководство към темата „национално – интернационално“. Още през 1992 година БСП официално възприе тезата, че по традиция от момента на самото си създаване тя е „национална партия“. Разшифровано това означаваше, че в основата на всяко нейно политическо действие лежи приоритетът на националния интерес. За съжаление практиката показа, че в това отношение декларациите отстъпват далеч от реалните действия.
Много от печалните страници, свързани с нашата „евроатлантическа ориентация“, са пряко свързани с управленската съпричастност или с пасивното поведение на ръководството на партията. Под маската на един мним интернационализъм БСП, като други източноевропейски партии, даде своя „социалистически“ принос към стабилното обвързване на България с философията и политиката на глобализма. По такъв естествен, присъщ за всяка истинска лява политика начин патриотизмът започва все повече да звучи като празно, безплодно патриотарство. Но за сметка на това гръмко зазвуча, оставащият обаче неразбираем за огромна част от българския народ, хор на съпричастност към т. нар. „европейски и евроатлантически ценности“.
По такъв начин протича и бурната поява на радикални политически движения. Но има и още един изблик – на национализма.
Защо точно той? Защото хората търсят някъде някаква стабилност. А къде да я намерят? И в този случай при тях се задейства социалният рефлекс: най-добрият защитник на техните интереси е националната държава. Точно затова все повече хора се захващат за национализма, за патриотизма и се опитват да ги използват като спасителен портал (?) за излизане от тази преломна ситуация.
Под напора на тази тенденция такива идеи са възприемат все по-широко в масовата пропаганда и от десните, и от левите партии. Популизмът става част от нашето ежедневие.
Каква е днешната картина
на социалистическите тежнения в България?
За добро или за лошо, на нас ни е отсъдено да се родим, да израснем и да живеем в една от най-сложните преломни епохи в историята на човешката цивилизация. Да бъдем съвременници на прехода от едно цивилизационно състояние в съвсем ново. Онова, което познаваме, си отива, но онова, което се задава, остава все още много сумрачно, неясно за нас. То ни засипва буквално ежедневно с хиляди въпроси, на които ние не можем да дадем отговор. Като казвам ние, нямам предвид само поддръжниците на социалистическата идея, а на човечеството като цяло.
Зората на капитализма роди по напълно логичен начин световната социалдемокрация, в частност създаде българската социалдемократическа партия. Минахме през епохата на империализма. Тази епоха създаде Ленин, добави ленинизма като естествен етап в развитието на социалистическата идея, на нашата идеология. Преминахме през стърнището на очакваната световна революция, която не се състоя, но доведе до биполярното разделение на нашия свят с наличието на една система, която нарекохме реален социализъм и която се опитваше да въплъти в себе си всички онези идеали, които предопределиха възникването на социалистическото движение.
Кое е най-характерно за тази промяна?
Зората на капитализма роди самата социалдемокрация, но днес ние сме в периода на залеза на капитализма. Какво ще роди този залез? Ето това е големият въпрос, на който ние трябва да дадем своя отговор. Определено можем да кажем, че всякакви опити за модернизиране на традиционните социалистически, социалдемократически постулати не могат да ни гарантират билет към бъдещето. Защото новото време изисква нови решения. И успоредно с това, разбира се, изисква и своите нови носители, своите нови герои. Ние все още не ги виждаме в исторически план, защото традиционният пролетариат, традиционната работническа класа вече я няма. Социалната структура на обществото е променена из основи. Но това, че се е променила, не означава, разбира се, че няма пролетариат от гледна точка на отчуждението от труда с нови социални параметри. Но този нов пролетариат, а това нещо много често се забравя, е неизбежно носител на ново мислене. Левите партии, включително и нашата, за жалост, не могат все още да осъществят комуникацията с промененото съзнание на този нов пролетариат, т.е. на своята естествена социална база. Оттук до голяма степен идват нашите трудности. Това подклажда нашата историческа неопределеност, вътрешните дискусии в цялата левица и в частност в БСП. Така че всеки опит това да бъде подведено под знаменателя на субективизма е, най-меко казано, неуместен.
Ето защо, както може би никога досега, на нас, социалистите, е нужна идейната дискусия. Идеята е онази, която в крайна сметка ражда силата и е способна да донесе и желаната промяна.
В древна Гърция Аристотел, говорейки за Атина и атинската демокрация, отбелязва наличието на две категории хора свободни граждани. Едните той определя като идиотикос, което кореспондира с думата, която добре познаваме. И втората категория е политикос. Идиотикос той нарича всички, които живеят единствено със своята битност, които мислят как ще се приберат, ще се нахранят, какво ще изкарат и как ще си осигурят нормално съществуване според техния стандарт. А политикос са тези, които живеят с проблемите на атинската демокрация, на нейното бъдеще, на нейната сила, мощ и способност да оцелява в „бурното море“ на воюващи тогава градове-държави.
Днес ние сме свидетели на едно своеобразно повторение на това деление в обществото. Има такива, които можем да причислим към политикос, но за жалост доминиращата маса, на базата на една насаждана, но и възпроизвеждаща се обществена безпросветност, бихме могли спокойно да причислим към категорията на идиотикос. И тези хора като процент се увеличава все повече и повече.
Констатирам това неслучайно, защото то е непосредствено свързано въобще и с нашите спорове вътре в партията и с необходимостта БСП да продължи да бъде реализатор на своята историческа мисия, да бъде визионер, да чертае нови хоризонти. Хоризонтите, знаем, никога не могат да бъдат достигнати, но те винаги са бленувани и ни тласкат напред, те ни зоват в дадена посока. И това е между другото историческата мисия на лявото и на социалдемокрацията.
Днес, за жалост, ние сме отстъпили от тази своя битност. Животът започва да ни изпреварва, и то с все по-нарастващи темпове. По какъв начин? Чрез спонтанното възникване на едни своеобразни „патерици“ на промяната: спонтанното свободно и неформално организиране на граждански инициативи както на базата на конкретни цели на местно ниво, така и на базата на определени обществени проблеми в рамките на цялата държава. Всичко това обаче става без социалистите, без БСП. И през тези 30 години това отдалечаване на партията от естествените процеси на консолидиране на обществото около нови ценностни идеи ни отдалечава все повече от дневния ред на социалното развитие. По този начин желанието за промяна на огромната част от българите, без значение дали излизат на протести или не, става до голяма степен вън от нашата политическа воля.
Какъв е изходът? Някой би казал, има и такива гласове в нашето ръководство, че можем да се присъединим и да възседнем целия този процес. Няма да се случи. Няма да ни допуснат, не ни вярват. Изходът може да бъде само ако ние действително се идентифицираме с новото обществено начало, с новата обществена инициативност, когато тя стане част от една нова идейна и политическа битност като партия. Само ако съумеем да го постигнем, бихме могли и да разчитаме и на парламентарни победи, и на бъдещо участие на БСП в управлението на страната.
Можем ли ние да го постигнем? Според мен можем, но е изключително трудно. Изключително трудно, защото имаме, от една страна, обективна необходимост от изриване на собствените „авгиеви обори“, а всички, които са активни членове на БСП, са наясно, че такива има. И, разбира се, да съумеем да утвърдим в партията не само една нова диалогичност, но и нов диалог между нас като политическа трансмисия на обществените потребности и обществото вън от нашата партия.
И къде е изходът от тази ситуация? Изходът е посочен от един човек, роден преди 200 години, името му е Карл Маркс. Той пише, че политическата криза, кризата на невъзможността за мирен преход в новото обществено-политическо състояние е моментът, когато обществото, обикновените хора, не искат да живеят по старому, но и политическите елити не могат да управляват както преди. По такъв начин стигаме до състоянието, което изисква ние, както казва той и както е записано в Комунистическия манифест, „ние ще разрушим този свят“. А какво означава това? Означава, че ние трябва да минем към ново цивилизационно състояние. И, разбира се, марксизмът е изиграл ролята си в този преходен период. За съжаление засега няма нов Маркс, а, независимо от всички наши усилия, ние все още не можем да отговорим на всички въпроси, които се стоварват върху нас от всички страни. Но ние трябва да разберем, че алтернатива въз основа на съществуващото status quo е невъзможна, че обективно се изисква разрушаването на този свят и изграждането на ново състояние на човечеството. А това означава, че сме стигнали до преломен момент в необходимостта от нов социален контракт, от нов социален договор, тоест до построяването на нов свят и ново общество вместо онова, в което живеем ние.
