ПОЯВА И РАЗВИТИЕ НА ЛЕВИЯ ПЕЧАТ В БЪЛГАРИЯ

0
371

Печатът на левите сили се появява още в средата на 80-те години на ХIХ век, но отбелязва видимо развитие от началото на ХХ век. Той е непосредствено свързан с организационното изграждане на социалистическото движение вътре в страната и неговите връзки с европейската социалдемокрация. В епохата на Възраждането у нас липсват каквито и да било обективни предпоставки за появата на социалистическите идеи. Ако въпреки това те проникват, това става, така да се каже, „по индукция“. Досегът с идеите, които вече са разпространени на Запад, се осъществява главно от български студенти, учещи там, а и чрез периодичните издания, получавани у нас. Възрожденският ни печат, който се стреми да им подражава, препечатва отделни информации или статии, в които има сведения и за социалистическото движение на Запад. Най-авторитетното възрожденско списание, издавано на български език „Български книжици“ (18581862) през 1858 г. (тоест, само десет години след публикуването на Комунистическия манифест от К. Маркс и Фр. Енгелс) за първи път в нашия печат споменава името на Енгелс. След 18701871 година, когато вестта за събитията в Париж достига и до Балканите, зачестяват публикациите за Парижката комуна и за социалистическите идеи. Името на Маркс се появява в българския печат през 1872 г. Най-напред по страниците на в. „Право“ (18691873) в една информация за поредния конгрес на Социалистическия интернационал, където се отбелязва, че негов „главатар“ бил „прочутий немец Карл Маркс“.

Подобно „забавяне“ не е случайно. В науката е приета тезата, че работническата класа излиза на обществената сцена в България след Освобождението като последица от развитието на капитализма. По думите на Николай Генчев тя се базира на известното определение, че пролетариaтът няма нищо друго освен двете си ръце. Но още през първата половина на ХІХ век се появяват хора, които предлагат своята работна сила и започват да се прехранват предимно от заплатата си. Най-масовата група сред тях са сезонните работници. Налице са и големи миграционни движения със сезонен характер. По време на жътва и вършитба големи маси балканджии от районите на Западна България и Търновско се придвижват към чифлиците на Добруджа, от Стара планина и Средна гора към полята на Тракия. Те се наемат за определено време (обикновено за месец или два), получават заплащане и отново се връщат по родните си места. Към „възрожденския пролетариат“ принадлежат и няколкостотин работници, заети в тридесет и петте фабрики, открити в България през 60-те и 70-те години на ХIХ век – най-вече тези на Добри Желязков в Сливен и на Гюмюш Гердан в Дермендере, Пловдивско. Интересен документ за положението на пролетариата през Възраждането е ръкописът на К. Моравенов „Паметник на пловдивското християнско население“. През 70-те години в Пловдив има вече значителен пласт от наемници. Това са работниците от седемте фабрични предприятия, наемниците в търговските магазини, сортировачи, хамали, рибари, колари и др. В Пловдив се създава и първото работническо сдружение в България, наречено „Слугарско дружество „Мравка“. Оформянето на пролетариата като социална категория става в края на ХIХ и началото на ХХ век, когато се извършва първата вълна на индустриализация на страната. Средите, от които той се формира, са: разорените елементи от градското занаятчийско съсловие, лумпенизираната част от българското население (т.нар. черноработници – хамали по пристанищата и жп гарите, каруцари, каменари, слуги към учрежденията и хотелите, метачи и др.) и обеднели селяни. Характерно за българския пролетариат до 1944 г. е, че той не е компактен слой, за разлика от страните на Европа и Северна Америка. До средата на ХХ век България си остава страна на дребните производители, такава, каквато я заварва Освобождението.

Организираната пропаганда на научния социализъм в България е свързана с името на Димитър Благоев. Като студент в Русия през първата половина на 80-те години той се запознава с идеите на К. Маркс и Фр. Енгелс. Въз основа на тях, Благоев полага усилия за преодоляване на народническите идеи сред руската прогресивна интелигенция. В резултат, през 1885 г. заедно с група руски социалисти той основава в Петербург първата социалдемократическа група в Русия. Тя е известна под името Групата на Благоев и издава първия социалдемократически вестник  в Русия – в. „Рабочий“. Като орган и трибуна за социалистически идеи, в него Благоев публикува първите си статии. По-късно Ленин казва, че „за дванайсет години, от 1883 до 1895 г., единственият опит да се създаде социалдемократически работнически печат в Русия“ е вестник „Рабочий“.  Властта обаче разбира за неговата революционна пропаганда и Димитър Благоев, като чужденец, е изгонен от Русия заради тази си дейност. Веднага след завръщането си в България Благоев съвместно със съпругата си Вела ЖивковаБлагоева започва издаването на сп. „Журнал современий показател“ (1885). От неговите страници той за първи път запознава българската общественост с основните принципи на марксическата теория за закономерностите на капиталистическото общество, за противоречията между буржоазията и пролетариата и за историческата неизбежност на социалистическата революция. Въпреки че е  трибуна и основа за марксистки възгледи, в него се излагат и идеите на утопичния социализъм и народничеството. През 1901 г. патриархът на марксизма на Балканите издава своята първа и единствена книга по въпросите на литературата и изкуството, озаглавена „Обществено-литературни въпроси“. Димитър Благоев изтъква виждането, че литературата е огледало на обществения живот и е безсилна, когато е отделена от действителността. Анализирайки периодичните издания в края на XIX и началото на ХХ век, Благоев показва, че те са далеч от мащабите на епохата.   

През втората половина на 80-те години от Европа започват да се завръщат и много българи, следвали в университетите на Франция, Германия, Швейцария, Белгия. Там те също се запознават с идеологията на социалдемокрацията. Между първите са Слави Балабанов, Никола Габровски, Ефтим Дабев, Янко Сакъзов, Георги Бакалов и др. Те също се заемат с  разпространяването на социализма в България. Дабев дори започва да издава в Севлиево в. „Росица“ (1886), където се изнасят сведения за положението на българските работници. Това е един от най-старите регионални вестници у нас, оцелял над 130 години.

От своя страна Никола Габровски и Вела Благоева започват пропаганда на социализма дори в училищата, сред гимназиалната младеж. В края на 80-те години на ХIХ в. в Севлиево, Габрово, Казанлък, Търново, София възникват и първите социалистически организации (т.нар. дружинки) в България. Тяхната дейност основно се изразява в пропаганда на социалистическите идеи сред тесен кръг от интелигенти и дребни чиновници. 

Междувременно, отделните центрове на зараждащото се социалистическо движение в България установяват връзки помежду си. През 1891 г. Димитър Благоев и Никола Габровски, които работят в Търново,  лансират идеята да се обединят силите чрез създаване на една легална социалдемократическа партия в България. Така младата работническа класа в страната да бъде запозната с идеите на научния социализъм, за да осъзнае реалните измерения на своя социален статут и мисия в българското общество. В резултат на това те изготвят проектопрограма и проектоустав за основаване на социалдемократическа партия, която да осъществи тези задачи. Проектът е разискван на първата обща социалистическа сбирка, организирана в Търново  през април 1891 г., където се взема решение за провеждане и на национален учредителен конгрес на бъдещата партия.

Така на 2 август 1891 г. в Стара планина, под връх Бузлуджа, българските социалисти провеждат втората си обща сбирка. По време на дискусиите мненията на участниците се разделят на две. Групата, водена от Димитър Благоев, доказва, че излизането на социалдемократите на политическата сцена като легална партия ще отнеме възможността на Стамболовото правителство да ги преследва като нелегална организация. Така те ще могат да пропагандират идеите си, като се възползват от свободата на словото, дадено от Търновската конституция.

Оформя се обаче и противоположно становище с главен защитник Слави Балабанов. Неговите привърженици настояват социалистическите идеи да се разпространяват все още като културно-просветна дейност, но без създаване на легална политическа партия. Основното опасение е,  че Стамболовото правителство не би допуснало появата на нов опозиционен фактор в държавата. В резултат на гласуването, привържениците на Димитър Благоев решават, че основават Българската социалдемократическа партия (БСДП). Бузлуджанският конгрес приема програма и устав на партията, изготвени по образец на програмните документи на Френската и Белгийската социалдемократическа партия. Ръководно начало на БСДП е научният социализъм на Маркс и Енгелс, основната дейност – социалистическа пропаганда след българските работници. За тази цел БСДП започва да издава Българска социалдемократическа библиотека. Нейн първи номер е книгата на Димитър Благоев „Що е социализъм и има ли той почва у нас“(1891). В нея, паралелно с изясняване на главните  положения от марксическата теория, се прави анализ на социално-икономическото развитие на България. Обосновава се становището, че по същество то е капиталистическо, като се привеждат факти, които свидетелстват за наличието и непримиримата борба на две основни класи – буржоазията и пролетариата. На 2 ноември 1892 г. се появява и печатният орган та БСДП в. „Работник“, с главен редактор Никола Габровски. С неговата поява е поставено истинското начало на организираната пропаганда на социалистическите идеи в България. Вестникът разпространява научния социализъм сред малобройната работническа класа и отстоява правото на съществуване на социалистическото движение. Появата на списанията „Ден“ (18911896) и „Социалдемократ“(18921893) показват, че марксистките възгледи си пробиват път в българската журналистика.

Противниците на идеята за създаване на БСДП, начело със Слави Балабанов, се обединяват в Български социалдемократически съюз. От негово име през 1893 г. започва да излиза списание „Другар. Съюзистите не се включват в легалната политическа дейност до падането на Стефан Стамболов от власт през лятото на 1894 година.

Върху каква почва стъпва българското социалистическо движение? Негова социална база в началото се търси предимно в младото поколение на тогавашната българска интелигенция. То се оказва запленено от социалистическата идеология, която обосновава неизбежната логика на една световна революция, която ще разреши проблемите на всички онеправдани работници. А след това ще настъпи светло и справедливо бъдеще, гарантирани братски отношения между трудещите се хора. И понеже в България, както стана дума, в края на 90-те години на ХIХ век пролетариатът все още едва се заражда, защото все още няма и достатъчно обезземлени селяни, то реалните привърженици и разпространители на социалистическите идеи са от средите на интелигенцията: учители, нисши чиновници, гимназисти, журналисти, писатели идеалисти, а като изключение дори и някои отделни представители на заможни семейства. Те си пускат бради, ходят облечени със закопчани догоре рубашки, спорят разпалено помежду си, разнасят марксически брошури и се вдъхновяват, както пише Боян Пенев: „от страданията на въображаемия пролетариат, възпяват българския селянин, чийто живот съвсем не познават и чиято душа им е изцяло чужда.“

В резултат, почти няма значим български писател от началото на ХХ век, (с изключение на Иван Вазов и Стоян Михайловски), който да не е бил повлиян в някаква степен от тази идеология. Такъв е случаят с: Антон Страшимиров, Петко Тодоров, Цанко Церковски, Пейо Яворов, Кирил Христов, Елин Пелин, Иван Андрейчин, в определена степен – Димчо Дебялонов, Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Димитър Бояджиев. Отделна група представляват напълно съзнателните марксисти, като първият пролетарски поет в България Димитър Полянов, фейлетониста и публицист Георги Кирков, теоретиците Димитър Благоев и Кръстю Раковски, критиците Димитър Димитров и Георги Бакалов. Както бележи Ясен Бориславов:„Социалистите, предимно млади хора с рошави бради и червени вратовръзки, се имат за нещо като говорители на утрешния ден, тъй че проникването на социалистически идеи у нас е част от модернизационните трансформации в българското общество. За много български интелектуалци тази нова идейна мода се оказва мимолетно младежко увлечение (например Кирил Христов), а за други става съдба.

Според Милена Кирова за широкото разпространение на социалистическите идеи през разглеждания период са налице няколко важни  причини.

На първо място, социализмът дава възможност на първото, наистина свободно, младо поколение интелигенти да изрази несъгласието си с устройството на обществото. Така, както то е създадено, на базата на Търновската конституция, от строителите на следосвобожденска България. В този смисъл идеята за социализма е бунт срещу буржоазните институции, общо желание за съпричастност към всички обезправени хора.

На второ място, социалистическите идеи обещават качествено ново бъдеще – демократично и социално справедливо, което се разглежда като алтернатива на реалния „тъмен“ и несправедлив живот. Социализмът изгражда утопия в перспективен план: действителност, която никой досега не е виждал; блажен бъдещ свят на равенство, братство и справедливост.

И на трето място, социализмът е бунт на синовете, на едно младо поколение, което отрича мирогледната система на една отминала епоха: „Колективните идеали, строгите норми на патриархалния ред, йерархията в отношенията става все повече пречка за реализиране на личността. Настъпва времето на индивидуализма в българската история.“

Още при първите стъпки на организираното социалистическо движение в България, както се каза вече, в неговите редове се появява и друга, опозиционна по своята същност тенденция. Тя намира привърженици в част от българските социалисти, свързани с народническите идеи от предишните десетилетия и зараждащия се опортюнизъм в международното работническо и социалистическо движение. Това течение е представено от  Българския социалдемократически съюз (БСДС), основан от Слави Балабанов, а след неговата смърт тази просветна организация се ръководи от Янко Сакъзов. Идеите на съюзистите са отразени по страниците на „Другар (18931894), а след това в следващите печатни органи в. „Работнически другар“ (18941895), в. „Социалист“ (18941897), в. „Работнически глас“ (1896), сп. „Дело“ (18941896). Идейните различия между БСДП и БСДС водят до временно разделение на двете течения – тези на  „партистите, водени от Димитър Благоев, и на „съюзистите начело с Янко Сакъзов. Успешната изява на БСДП на политическата сцена по време на борбата срещу правителството на Стефан Стамболов обаче дава повод БСДС да поиска обединение с БСДП. Така през 1894 г. се стига до обединяване на двете социалистически течения в една обща партия – Българска работническа социалдемократическа партия (БРСДП). На изборите за VIII Обикновено народно събрание през 1894 г. за пръв път са избрани двама народни представители от БРСДП (Янко Сакъзов и Никола Габровски). Печатен орган на БРСДП става в. „Работнически вестник с редактори Георги Кирков и Гавраил Георгиев. Сътрудничат също: Димитър Благоев, Георги Димитров, Жеко Димитров, Христо Кабакчиев, Васил Коларов. А от 1897 г. Димитър Благоев започва да издава и теоретичното списание на партията „Ново време, което в продължение на десетилетия е възлова трибуна на българските марксисти преди и малко след Първата световна война. На страниците на тези основни издания на левия печат се разгръщат идеите за установяване на трайна и официално защитавана система на социалния живот, която да гарантира реализацията на болшинството от хората в България. Води се борба за социална справедливост, където мизерията, гладът и бедността да отмрат  като фактор в българското обществено пространство, а страхът за хляба вече да не съществува като мотивация на народните настроения и поведение.  

През 90-те години на ХІХ век обаче, различията между двете групировки не само че не са заличават, но и се задълбочават и изострят. „Така през 1900 г. на базата на дребнобуржоазния облик на българското общество и на влиянието на теоретика на реформизма  Ед. Бернщайн в българското социалистическо движение са обособяват две ярко разграничени течения: марксическо, начело с Димитър Благоев, което взема названието „тесни социалисти“, поради разбирането на марксизма като теория, защитаваща изключително интересити на пролетариата, и опортюнистично, начело с Янко Сакъзов, наречено течение на „широките социалисти“, тъй като те проповядват „общото дело“ на производителните слоеве, т.е на работниците, дребната буржоазия и другите производителни елементи. През 1903 г. на Х конгрес на БРДСП разделението е вече институализирано Българска работническа социалдемократическа партия се разделя официално на две самостоятелни политически организации БРСДП (т.с.) „тесни социалисти“ и БРСДП (о) „широките“ социалисти.

Продължителната борба между двете течения допринася за изясняване на теоретичните основи и бъдещите политически практики на социалистическото общество в България. Голям дял в тази борба играе сп. „Ново време“ (18971916; 19191923), което се издава в продължение на двадесет и пет години, както споменахме по-горе, от Димитър Благоев. Основните си полемики изданието води с широките социалисти, които издават сп. „Общо дело“ (19001905) и с анархолибералите. За свързване на марксизма с работническата класа и за нейното възпитание в класов дух основна роля играе в. „Работнически вестник“, започнал да излиза през 1897 г. и продължил до 1937 г. По неговите страници се появяват текстовете, положили основите на пролетарската литературна тематика в България.

Георги Кирков е творецът, създал представата за „пролетарския фейлетон“. Един от утвърдените лидери на тесносоциалистическата партия, Георги Кирков е надарена личност – актьор, оратор, литератор, човек, роден за изкуство, който използва своите заложби в името на обществено-политически каузи, свързани със съдбата на хората от сферата на труда.  В „Работнически вестник“ той публикува серия от най-добрите си фейлетони, които издава в книгата „Дремиградски смешила“. Текстовете, реализирани там, демонстрират безспорната дарба на автора, който добре познава и осмива средата, за която пише. Видимо политизираните  фейлетони на Кирков в идейно отношение обаче, са с по-слаба художествена стойност в сравнение с хумористичното творчество на един Алеко Константинов. В тях преобладават предимно идеологическите и обществено-политическите, а не естетическите внушения, основен похват е алегорията, а в жанрово отношение те са близко до баснята. Хуморът също не е твърде извисен като художествен артефакт, а е поднесен по-скоро в духа на широкия народен смях. Водеща тема във фейлетоните е разорението на дребните собственици и тяхното подреждане в „армията на хората от сферата на наемния труд.  По правило този процес се изобразява в художествената литература като трагедия – драма на хората, губещи основите на стария си икономически бит. Георги Кирков обратно – със средствата на хумора показва и неговата оптимистична страна, доказателство, че в България се заражда пролетариатът – класата на бъдещето, според социалистическата политическа доктрина. Разорените занаятчии в „Дремиградски смешила“ са бодри, освободени хора от еснафското мислене на дребния занаятчия. Така че образите на Георги Кирков, ако и да не са изградени като класика, в чисто белетристичен план, все пак са сполучлив израз на житейската философия, свързана с представата за прогреса, защото героите му са изпълнени с виталност и жажда за живот.

Публикациите в разгледаните издания показват, че БРСДП (т.с.) реагира адекватно срещу идеологията на реформизма, проникнала в редовете на българското социалистическо движените. Тя формулира и поддържа една ясно изразена, подчертано интернационалистическа позиция, а статутът ѝ на ляво марксическо течение я поставя между бернщанианството и  болшевизма в началото на ХХ век. Защото, за разлика от дясната социалдемокрация, бернщайнството, БРСДП (т.с.) не предвижда единодействие с дребнобуржоазните либерални партии и по пътя на бавните реформи да подобрява положението на българския народ и хората на наемния труд „стъпка по стъпка. До 1918 година тесните социалисти обаче не приемат открито и болшевишките идеи за провеждане на въоръжено въстание, налагане на диктатура на пролетариата, след което да се извърши и тотална национализация на собствеността. Димитър Благоев и тесните социалисти се надяват, че в хода на историческото развитие техните идеи ще спечелят болшинството от българския трудов народ. Партията на даден етап ще извоюва парламентарно мнозинство, което ще ѝ позволи да излъчи самостоятелно социалдемократическо правителство. А то, по легален път – чрез закони, ще създаде новото, социалистическо общество в България.

През тесносоциалистическия период от своето развитие БРСДП (т.с.) възприема и изповядва догматичната теза, че освен работническата класа всички останали социални общности в структурата на нацията са „реакционна маса“. Този постулат се отразява отрицателно на нейните връзки със съществуващите демократични политически сили и определя немалка част от последвалите ѝ решения и действия. Този извод се вижда в несполучливия опит за обединяване на двете крила на социалдемокрацията в страната. През пролетта на 1909 г. Международното социалистическо бюро (МСБ) официално поставя пред ЦК на БРДСП (т.с.) въпроса за обединение с широките социалисти. В отговор тесните социалисти отхвърлят тази възможност и излизат с категоричното искане БРСДП (о) да бъде изключена от Интернационала. МСБ обаче държи на идеята за обединение на двете партии. В началото на 1910 г. по предложение на общоделците то възлага на своя член Кръстю Раковски задачата да направи всичко възможно, за да се обединят тесните и широките социалисти. Така се ражда новият социалистически всекидневник в. „Напред“, издаван през 19111912 година. Негов политически редактор е Кръстю Раковски. Основната му задача е да подготви обединението в социалдемократическите среди. Изданието има центристки характер и това го прави уязвимо за атаки и полемики от различни страни. Вестникът излиза в продължение на 184 дни и във всеки един от броевете има по две статии на Кръстю Раковски.  Този български социалист впрочем, вече се е наложил със своите широки познания като един от активните дейци на Втория социалистически интернационал. Поради това от страниците на в. „Напред“ личи неговият ярък публицистичен талант, интелектуална проницателност и толерантен мироглед, лишен от догматизъм. Той е еднакво критичен и към тесните социалисти, и към общоделците, без да спестява крайностите, в които те изпадат. В статията от 12 август 1910 г. той ги посочва директно. Кои са те?

 Първата: „Тесните са запазили за себе си периметъра на социалната революция и въобще на крайните идеали на социализма. Последните обаче, вместо да бъдат израз на едно реално работническо и социалистическо движение, се явяват само като теоретична постройка на този или онзи отделен другар.“

Втората: „ Другата социалистическа партия пада в обратната крайност. Тя си е избрала за периметър „българската действителност.“ Но наместо да привързва тази действителност към социалистическата колесница, тя се люшка след нея като партия без кормило сред развълнуваното море.“

Ето защо, отбелязва Филип Панайотов: „Кръстю Раковски прави всички възможно, за да убеди общоделците да декларират публично, че не са за класово сътрудничество с буржоазията. Тесните социалисти пък увещава, че общоделството съществува само благодарение на разцеплението и затова най-ефикасната борба срещу него е обединението.“ В последния брой на в. „Напред“ от 7 януари 1912 г. Кръстю Раковски прави трезва равносметка на своята мисия. Формулира извода за обективната невъзможност да реализира обединението на социалистите в нашата страна, тъй като сред тесняческите среди това издание вече е дамгосано като гнездо на буржоазния индивидуализъм.

Въпреки това Кръстю Раковски е сред онези български интелектуалци, които търсят светлото бъдеще на България в победата на „грядущата социална революция“, която ще избави човечеството от всички недъзи на тогавашното общество. На границата между двете столетия младият социалист д-р Кръстю Раковски пише предговора към българското издание на своята дисертация: „Още няколко недели и човечеството ще празнува началото на новото столетие. Какъв дълъг е пътят, който е извървяло човечеството през века, който изчезва… Нямаме ли право да се учудваме на неизчерпаемата човешка мощ, да се възхищаваме от безспирните полети на човешкия дух във всички посоки на естеството? А при това!!! Не е ли нашата гордост малко нещо смела? Нямаме ли ний причини да бъдем и тъжни, да се червим от сами себе си, да ни е срам от нашата нищожност? Уви! Ако, от една страна, човечеството се издига високо към висините на знанието, от друга страна, то пада и пада още по-ниско в пропастта на нравственото израждане. Едно страшно зло разяжда основите на нашето общество. Думата ни е за престъпността. Нашата цивилизация прилича на едно великолепно дърво, върховете на което са обвиснали с плодове и се стремят към облаците, а корените му е опасала змия. Тази змия върви към върха и един ден ще стигне и унищожи плодовете. Но нима престъпността е наложителна за човечеството? Нима злото е непоправимо? Нима човекът, който умири светкавицата, обузда вятъра и водата, който подчини на себе си океана и е на път да наложи чрез балона своята власт и над небесните пространства, нима той е безсилен да се бори с престъпността, т.е. с едно свое собствено дело?… Но днес лъчите на науката проникнаха навсякъде, проникнаха и в тайните на обществения живот и на законите, по които той се развива…“ Младият социалист е дълбоко уверен, че „тържеството на социалистическия ред, който, спасявайки всички културни черти на нашата цивилизация, ще унищожи всичките нейни недостатъци, ще даде и най-силен подтик за премахването на престъпността“.

По време на Първата световна война обаче, реформистката социалдемокрация около Е. Бернщайн подкрепя открито завоевателната политиката на империалистическите правителства в своите страни из Западна Европа. А болшевишката партия използва ситуацията в Русия и провежда Октомврийската революция. С появата на първата социалистическа държава левите течения в световното социалистическо движение се ориентират към възприемането вече на Лениновите идеи за преход към социалистическо общество. Междувременно България търпи две национални катастрофи. Наложен е непоносимият Ньойски мирен договор, а положението на народа се влошава до безпрецедентни мащаби. При тези условия БРСДП (т.с.) на своя ХХII конгрес, проведен през май 1919 година, обявява, че се преименува в БКП (т.с.) и възприема Лениновата политическа стратегия за победата на социализма и в България.

В заключение, още в началото на ХХ век левият печат се превръща в непосредствено и ежедневно отражение на политическите процеси, протичащи сред обществото. Но това не е неговата единствена роля. Печатът на левицата в значителна степен предизвиква множество от най-големите събития в новата история на страната: създаването на БРСДП  (т.с.) и превръщането ѝ във фактор на обществената сцена, Юнското и Септемврийското въстание от 1923 г. и т.н.  Без текстовете, публикувани по страниците на „Работнически вестник“, „Ново време“, „Социалист“, а през 20-те години на миналия век в „Пламък“, Нов път“, „Ведрина“ и пр. не е възможно да се проследи борбата за свобода и справедливост, да се разкаже за подемите и възхода на социалистическата идея, за която са дали живота си толкова млади хора. На страниците на левия печат още в зародиша му се открояват имената на някои от най-значимите български интелектуалци и общественици: Димитър Благоев, Георги Кирков, Димитър Полянов, Янко Сакъзов, Димитър Димитров, Георги Димитров. Със своята публично изразявана позиция тези хора държат будна националната съвест към политиката на властта и интересите на широките народни маси.

Животът и в нашата страна доказва, че демократичното общество без свободна, алтернативно „говореща преса, винаги може да се изправи пред своя антипод деформираната демокрация. В някаква степен това се вижда и днес. А оттам до налагането на диктатурата крачката е само една. Поради това историята, свързана с появата и  развитието на лявата  политическа преса в България, трябва да се изучава и познава. В нейните страници се съдържат ценности с непреходна стойност, които са валидни и днес, а няма да загубят своето значение и в бъдеще.

 

 

Предишна статияОПТИМИСТИЧЕН ПОГЛЕД КЪМ БЪЛГАРСКИЯ СОЦИАЛИЗЪМ
Следваща статияЗАЩО СОЦИАЛИЗЪМ?
Ивайло Христов е филолог, доктор по филология и доктор на науките. От 2018 г. е професор в УНСС по история на журналистиката и народопсихология. Автор на научни и публицистични книги и статии, сред които „Николай Хайтов. Духовна биография“ (2009), „Българинът в глобалния свят“ (2011), „Българският национален характер (ХIХ‒ХХ век). Еволюция и трансформации“(2014), „Основи на българската народопсихология“(2016), „Публичният образ на Васил Левски“ (2017)  и др. Член на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и на Съюза на учените в България.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук