НОВА „ЛЯВА ВЪЛНА“ В ЛАТИНСКА АМЕРИКА? КОЕ Е НОВОТО? КЪДЕ Е ЛЯВОТО?

0
186

 

Къдринка Къдринова е журналист-международник. Коментатор в сайта „Барикада“ и отговорен редактор на сайта на СБЖ. Работила е във вестниците „Народна младеж“, „Диалог“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“. Била е зам. главен редактор на сп. „Тема“ и редактор за международни новини в програма „Хоризонт“ на БНР. Автор на четири книги. Зам.-председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на Съюза на българските журналисти и Съюза на българските писатели.

 

 

Пораженията от дясната офанзива, предвождана от САЩ, не са за подценяване ‒ тя цели да разбие алтернативите Куба и Венецуела и да сведе социалните движения на континента само до емоционални, но неефективни говорилни по парцелизирани правозащитни теми. Същинската и всеобхватна промяна на обществено-политическата система остава в мъглявата далечина. Южноамериканското огледало откроява важни въпроси, които висят без отговор и из нашите географски ширини.

Откакто нашумялата и продължила близо десетилетие и половина „лява вълна“ в Латинска Америка взе да се изтощава след смъртта на Уго Чавес във Венецуела през 2013-а, а континенталната десница премина в офанзива с изборните си победи във вотовете за венецуелски парламент и за президент на Аржентина в края на 2015 г., и особено с институционалния преврат срещу Дилма Русеф в Бразилия през 2016 г., от всички леви трибуни в региона непрекъснато се повтаря, че този изкуствено натрапен под външен натиск вираж е само временно явление. И че скоро отново ще надделее същинската воля на латиноамериканските народи към дълбоки социални, икономически и обществено-политически промени, към солидарност и интеграция. Накратко ‒ ще започне нова „лява вълна“.


Началото на такова обръщане бе провидяно още в средата на 2018 г. с победата в президентските избори в Мексико на левия кандидат Андрес Мануел Лопес Обрадор, който официално встъпи в длъжност през декември същата година. А като вече неоспоримо и необратимо ново надигане на „вълната“ беше разчетено социалното избухване на „тенджерата под налягане“ в уж „образцовото“ за неолибералния модел Чили през октомври 2019 г. Много скоро последваха и сходни по размах, по обществено нажежаване и по идейна ориентация масови протести в другата континентална крепост на неолиберализма ‒ най-вярната американска съюзничка в региона Колумбия. Отговорът и на чилийските, и на колумбийските десни власти беше с жестоки репресии срещу демонстрантите, без обаче това да успее да прекърши решимостта за промени. Практически по същото време в Аржентина пък емблематична победа в президентските избори удържа левият перонист Антонио Фернандес, засилвайки ускорението на махалото наляво.


 „Неолибералният модел се ражда и умира в Чили“ ‒ това бе един от любимите лозунги на масовите протести на чилийците, избухнали през октомври 2019 г.

 

Пак в онези месеци (октомври‒ноември 2019), една типична „южноамериканска пролет“, защото точно такъв е сезонът тогава южно от Екватора ‒ дълбоки сътресения преживяха също Еквадор и Боливия.


Еквадорските събития вървяха практически успоредно с чилийските и първоначално носеха същия ярко откроен антинеолиберален заряд ‒ бяха предизвикани от въведени от местното правителство неолиберални мерки на МВФ. Но след бурни протести, на които полицията и армията отвърна с много насилие, водачите на демонстрациите от CONAIE (Конфедерация на коренните народи в Еквадор) постигнаха компромис с десния президент Ленин Морено ‒ част от мерките на МВФ бяха отменени, а социалните контрасти се замазаха с популистка реторика.


По-драматичен беше развоят в Боливия. Там десницата, цинично подкрепена от Организацията на американските държави, кипна с напълно фалшиви обвинения за „измами“ срещу спечелилия поредни президентски избори Ево Моралес. Така бе предизвикван военен преврат, а Моралес бе прогонен в изгнание. Последва хаос и брутално репресивно управление на самообявилата се за „временна президентка“ дотогавашна зам.-председателка на парламента Жанин Аниес, която хвърли войската да стреля „на месо“ срещу отговорилите с протести народни движения.


Но макар тези събития в Еквадор и Боливия в онзи период и да изглеждаха като реванш за десницата, по същността си те също бяха изблик и симптом за дълбоката потребност на обществата там от лява, а не от дясна политика. Нещо, което стана категорично ясно от последвалите процеси поне в боливийския случай, кулминирал в нови избори и в нова победа на лявата партия на Моралес година по-късно, когато президент стана излъченият от нея Луис Арсе.


Разбира се, не може да се пропуска и влиянието, което оказа върху цялото политическо развитие в региона разразилата се през 2020-а световна пандемия от Ковид-19. Тя наложи много сериозен отпечатък: от драстични ограничения на масовите прояви/протести до отлагане на избори и референдуми. Същевременно обаче точно Ковид-кризата допълнително изостри и извади на показ дълбоко нехуманната същност на неолибералния модел и на съсипаното от него здравеопазване, неспособно да отговори адекватно на пандемичното изпитание. Шокиращи и до днес остават кадрите с изгаряни по улиците на най-големия еквадорски град Гуаякил трупове на починали от коронавируса поради невъзможност на властите да осигурят дори нормалното им погребение..

.
Още преди да се разрази бедствието с Ковид-19 обаче, в края на 2019 г. по-специално Чили фокусира особено контрастно вниманието на наблюдателите с неоспоримо ясния и отчетливо формулиран бунт на гражданите срещу неолиберализма и с породените от това политически процеси. Многозначително бе, че такова мащабно движение се разгръща тъкмо в тази страна. Неслучайно хит по чилийските протестни площади бе рефренът „Неолиберализмът ще умре там, където се роди“. Все пак именно в „стерилизираното“ навремето от репресиите на Пиночет Чили „чикагските момчета“ на Милтън Фридман за първи път експериментират отвръзване на транснационалния пазар от социалните задръжки на държавата. А после този античовешки модел, подпечатан от тачъризма и рейгъномиката, заразява и цял свят.


„Избухването“ в Чили на протестите на 18 октомври 2019 г. бе по такъв „дребен“ повод като повишаване на цените на билетите за метрото с пренебрежимите 30 песос. Само че, както също се скандираше по площадите тогава, „Не са 30-те песос, а 30-те години“. Защото 30 години след падането на диктатурата и „демократизацията“ непокътнат продължава да властва моделът на „чикагските момчета“, закован от все още действащата конституция на Пиночет и от обслужващия го сговор на редуващия се в управлението „елит“. Ето срещу този фундамент скочиха чилийците. И то главно новото поколение сред тях, израсло в условията на демокрация, лишено от парализиращи живи спомени за диктатурата и вече решително воювало против социалното неравенство в две сериозно отекнали в чилийското общество масови стачки ‒ ученическата през 2006-а и студентската през 2011-ва. Съвсем естествено, изкласили най-вече покрай студентските борби лидери изпъкнаха и в общественото надигане в края на 2019 г.


Сред много емоции и спорове между различните сектори на левицата, част от които отхвърляха всякакви договорки с актуалното дясно чилийско правителство или пък се противопоставяха на вкарването на протестната улична енергия в институционални рамки, в крайна сметка все пак се стигна до договаряне със „статуквото“ на политически процес за търсене на нов обществен модел. Очерта се пътят към изискваната от площадите промяна на конституцията ‒ първо чрез плебисцит, който да реши дали да се коригира старата или да се прави нова, и ако ще е нова, кой да я подготвя, дали смесен орган, съставен наполовина от действащи депутати и наполовина от специално избрани граждански представители, или изцяло новоизбран Конституционен конвент.


Ковид-кризата на два пъти отложи провеждането на плебисцита, но в крайна сметка той се състоя през октомври 2020-а. И с близо 80% от гласовете на него бе решено да се изработва нов основен закон, като с това се заеме специално избран 155-членен Конституционен конвент, предоставящ поравно места на мъже и на жени и гарантиращ 17 от местата за 17-те коренни народа в Чили.


Това бе вдъхновяващ импулс за напредващата нова мирна чилийска революция, която за втори път след някогашния първи в историята опит за мирен път към социализма, предприет от президента социалист Салвадор Алиенде и лявата коалиция Народно единство в началото на 70-те и после жестоко прекъснат от преврата на Пиночет, отново отвори пред човечеството врата към възможния различен свят.


През май 2021 г. се състояха избори за Конституционния конвент, съвпаднали и с гласуване за кметове и губернатори в два тура. Резултатите при всички вотове дадоха убедителен успех за левицата във всичките ѝ разновидности, както и за независими кандидати, повечето от които също като изявено левите са категорични противници на неолибералния модел. Десницата понесе тежък удар, защото не успя да вземе една трета от гласовете в Конвента, както се надяваше ‒ това би ѝ дало блокираща квота, с която да възпира „прекалено радикалните“ предложения за новия основен закон.

Елиса Лонкон от коренната народност мапуче бе избрана за председател на Конституционния конвент в Чили, който изработва новия основен закон на страната. На официалната церемония по откриването на Конвента тя разгърна знамето на мапуче, което се вее неизменно и по всички чилийски протести.


Конвентът стартира работата си на 4 юли 2021 г. с вълнуваща церемония, на която избра за своя председателка представителката на най-разпространената в Чили коренна общност мапуче ‒ преподавателката Елиса Лонкон. Това бе кулминационен момент не само за чилийците, но и за всички ентусиасти на новата „лява вълна“ в Латинска Америка, която наистина се оглежда в тези чилийски процеси и събития с цялата си нееднозначна пъстрота. Включително и с онзи ключов елемент от нея, който силно рефлектира върху характера ѝ и предопределя съществени отлики от първата „лява вълна“.


Става дума за много чувствителните за латиноамериканците фактори Куба и Венецуела. И най-вече за целенасоченото икономическо тероризиране чрез съсипващи американски санкции и пропагандно демонизиране на тези две страни през последните години. С ясната цел те да бъдат превърнати от светли примери за успешно социално развитие, каквито бяха в продължение на доста дълъг период, в „плашила“ за народите от континента. За да се размахват при всяко надигане на искания за реална промяна на неолибералната система ‒ включително и в чилийския сюжет, даже особено активно в него ‒ с христоматийни крясъци: „Какво, да не би да искате втора Куба или Венецуела?!“ Уви, това работи много успешно днес. И в Чили, и в Колумбия, и в Еквадор, и в наскоро произвелото собствен ляв фурор Перу…


Няма как да се отрича, че настървената местна дясна офанзива, насърчена и осигурена с ресурси от ястребския курс на Вашингтон по време на мандата в Белия дом на Доналд Тръмп, за броени години наистина постигна такъв обрат. Първа за обект на форсирана вътрешна и външна атака бе избрана Венецуела, като стремежът, естествено, бе чрез вътрешна дестабилизация и неспирен порой от задушаващи външни санкции да се срути нейната петролна сила ‒ дори директно да се присвоят нейни активи от клонове на нефтената ѝ индустрия в САЩ. Да не забравяме, че възходът на първата „лява вълна“ до голяма степен бе „скачен съд“ тъкмо с активно поддържаните от Уго Чавес чрез дейната му роля в ОПЕК високи световни цени на „черното злато“ и с широката солидарна интеграция на левите латиноамерикански правителства, лансирана съвместно от ­Чавес и Фидел Кастро и на икономическо, и на политическо, и на здравно-образователно-хуманитарно ниво.


Тук трябва да припомним изрично и мащабните програми, чрез които кубински лекари и учители стигнаха през първата „лява вълна“ и до най-затънтените кътчета на Латинска Америка, за да лекуват и ограмотяват ‒ и това бе най-заразителният „износ на революция“, на реална социална революция.


Ето тази носеща структура на лявата латиноамериканска алтернатива се постараха да счупят САЩ при управлението най-вече на Тръмп. Впрочем, още при предшественика му Барак Обама се полагаха усилия за същото, макар и под формулировката за „мека сила“. Дори „размразяването“ с Куба, предприето от Обама, може да се разчете в такъв контекст, защото още тогава то бе използвано за пропагандно и технологично проникване в „слабините“ на отварящия се към частен бизнес и чужди инвестиции кубински социализъм, за въздействие най-вече върху кубинската младеж. А заложеният ефект в перспектива наблюдавахме вече през текущата 2021 година.


При Тръмп ожесточаването на над 60-годишната американска блокада срещу Куба придоби наистина геноцидни параметри. Освен че отмени всички смекчавания в кубинско-американските връзки от времето на ­Обама, Тръмп активира по време на мандата си 243 допълнителни санкционни мерки, насочени към пълно задушаване на икономиката и на възможностите за международни финансови разплащания на Острова на свободата. Особено болезнено удари с трансгранични санкции по чуждестранни партньори на Куба, развиващи съвместни дейности с нея и на нейна територия, най-вече в туризма.


Задушаващата 60-годишна блокада на САЩ срещу Острова на свободата беше допълнително ожесточена при мандата на Доналд Тръмп в Белия дом, въвел 243 нови санкции.

Съсипването тъкмо на туризма, важен носещ стълб в кубинските валутни приходи, бе една от обсесиите на Тръмп. Другата бе дискредитирането на кубинските лекари, работещи с договори по международни мисии къде ли не по света и също допринасящи за валутните постъпления на родината си. Тръмповската пропаганда форсира машинарията си, за да внушава, че кубинските медици били „роби“, впрегнати да поддържат „диктатурата“ в Хавана, която им вземала лъвския пай от изработеното. Докато всъщност всеки непредубеден наблюдател е наясно, че част от приходите от кубинските медицински мисии в чужбина подпомагат поддържането на безплатното здравеопазване в самата Куба.


Кампания с нападки срещу кубинските лекари поде и ултрадесният президент на Бразилия Жаир Болсонаро, който успя да се добере до този пост след изборите през 2018-а само заради режисираната съдебна разправа с най-сериозния му съперник и една от водещите емблеми на първата „лява вълна“ в Латинска Америка ‒ експрезидента Луис Инасио Лула да Силва, тикнат в затвора по скалъпени обвинения в корупция, само и само да не стане отново държавен глава на латиноамериканския гигант. Атаките, предприети от Болсонаро в началото на 2019-а срещу кубинските медици, самоотвержено работещи в Бразилия по програма на Панамериканската здравна организация, в крайна сметка доведоха до решението на Хавана да ги изтегли оттам.


Агресивното очерняне на Куба целенасочено продължи и по времето на уж дошлата да преобърне целия курс на Тръмп нова администрация на САЩ при настоящия президент Джо Байдън. Самият Байдън многократно повтори по време на предизборната си кампания, че смята да се върне към политиката на Обама на „отваряне“ по кубинското направление. Но нищо не направи за това месеци наред. А на задавани журналистически въпроси по темата говорителите му отвръщаха, че Куба „не е приоритет“ за момента. И така, както не беше „приоритет“, се стигна до провокираните най-вече откъм Маями чрез манипулации и настървени тролски атаки в социалните мрежи ненадейни протести в Куба на 11 юли 2021 г.


Развихрена бе груба пропагандна спекулация с реалните трудности в снабдяването на населението с основни стоки, породени от ожеспочената от Тръмп блокада, и с ефекта от пандемията, на която Куба е принудена да устоява пак в блокадни условия, лишена от възможността за внос на „санкционни“ суровини и продукти, дори на обдишващи апарати и спринцовки. Атаката бе целенасочено наострена срещу „неработещата“ кубинска здравна система ‒ същата, която във филма си „Sicko“ от 2007 г. нашумелият американски кинорежисьор Майкъл Мур даде за пример на здравната реформа на Обама; същата, която в годините на първата „лява“ вълна проведе стотици хиляди безплатни операции срещу катаракта из цяла Латинска Америка; същата, която помогна със своя лекарска бригада и на Италия в пика на коронакризата през пролетта на 2020-а…


Кубинската медицинска бригада „Хенри Рийв“ се притече на помощ и на Италия в битката с Covid-19 през пролетта на 2020 г.

 

Има и още нещо важно, което не бива да пропускаме в контекста на дирижираното отвън нагнетяване на вътрешни напрежения в Куба и в усилията за дискредитиране на нейната медицина и на социалните ѝ постижения ‒ това са оригинално разработените от кубински учени 5 (пет!) собствени ваксини против Ковид-19, две от които вече са преминали всички изпитания и се използват за масова ваксинация на населението, предвидена да го обхване на 100% до края на годината. Хавана отдавна обяви, че ще предостави ваксините си без търсене на комерсиална печалба и на всички желаещи държави от т. нар. Трети свят. Те вече се прилагат във Венецуела и Иран.
Ясно е, че на този фон санкционното задушаване, дестабилизацията и дискредитацията на Куба е както политическо оръжие за разубеждаване на други страни и народи да се оглеждат към нейния път на развитие, така и чисто търговска война.


„Куба е здраве благодарение на революцията“ и „Не на блокадата“ пише на плакатите на тези жители на кубинския град Камагуей, които излязоха на масово шествие в подкрепа на революцията, след като през юли т. г. социалните мрежи тиражираха фалшиви новини за „завземане“ на града от антиправителствени демонстранти

 

Но този контекст налага и много важен ракурс за всички, устремени към нова „лява вълна“ в Латинска Америка днес, и това е солидарността с подложените на такъв безпощаден геноциден натиск Куба и Венецуела, които вече не могат да са онези „носещи стълбове“ от първата „лява вълна“, а сами се нуждаят от активна и действена подкрепа. Впрочем, в исторически план солидарността с Кубинската революция, а по-късно и с Боливарска Венецуела, много отдавна е един от важните отличителни белези на ориентираната към същински обществено-политически промени латиноамериканска левица. Но това е и граничната линия със също определящи се като леви движения и структури, които обаче са податливи на пропагандното клеймене от Север срещу кубинската и венецуелската „диктатура“.


В днешните условия, когато в активен фактор на промените се превръщат толкова разнородни и пъстри, макар и като цяло лявоориентирани обществени и граждански сили и формации, пропагандната употреба на Куба и Венецуела като „плашила“ от страна на десницата е във вихъра си. Това интензивно бе приложено по време на протестите и в Чили, и в Колумбия, и в Еквадор, като дори не бяха пропуснати и съвсем примитивни похвати, като внушенията, че едва ли не те се организират от „наемници“ на Хавана и Каракас.


Впрочем, още преди надигането на протестната вълна станахме свидетели и на открити разправи (чрез измислени обвинения в злоупотреби) с лидери, олицетворяващи първата „лява вълна“, като вече споменатите случаи с Дилма и Лула в Бразилия. По същия начин бе взет на съдебна мушка и експрезидентът на Еквадор Рафаел Кореа. Да не говорим за открития преврат срещу Моралес в Боливия. Всичко това е част от същата линия на десницата за отклоняване на обществените движения за промени от кубинско-боливарската посока.


А колко истерична е съпротивата отдясно срещу всякакъв намек за такава посока, особено ясно проличава от обстановката в Перу, където президентските избори през 2021 г. бяха спечелени от кандидата на лявата партия „Свободно Перу“, селския учител и синдикалист Педро Кастийо, обещал да се бори с неравенството, социалната несправедливост, расизма, дискриминацията. Ужасът за цялата политическа класа на статуквото, дълго подценявала Кастийо и дори „пропускала“ го в сондажите допреди победата му в първия тур на вота на 11 април т. г., бе фокусиран най-вече върху факта, че издигналата го партия „Свободно Перу“ е основана от завършилия неврохирургия не къде да е, а в Куба, привърженик тъкмо на кубинско-боливарската алтернатива Владимир Серон. Паниката тласна всички тенденции от центъра надясно да се обединят за балотажа зад много спорната фигура на Кейко Фухимори, дъщеря на излежаващия присъда за брутални нарушения на човешките права по време на управлението му експрезидент Алберто Фухимори и самата тя обект на разследване за мащабни злоупотреби. Ожесточената кампания между двата тура, открито сплашваща избирателите как Кастийо и Серон се канят да установят в Перу „червена диктатура като в Куба и Венецуела“, не успя да осуети победата на селския учител в балотажа на 6 юни, но сви разликата между него и Фухимори до малко над 40 000 гласа. Което доведе до упорити оспорвания на резултата от страна на съперничката му и съответно до почти двумесечно забавяне, докато Кастийо най-после официално бъде признат за новоизбран президент на Перу.


Атаките обаче продължават и след това с нападки срещу предложения от Кастийо за премиер Гидо Бейидо, на свой ред клеймен като „червен“, както и срещу включени в кабинета му министри, депутати на „Свободно Перу“, а и срещу партийния лидер Серон, макар той да няма никаква официална позиция в новата власт. Срещу Бейидо, Серон и още неколцина дейци на „Свободно Перу“ едно след друго започнаха разследвания за „подкрепа на тероризма“ и за злоупотреби. А най-безкомпромисна бе атаката срещу предложения за външен министър някогашен партизанин геварист (в средата на 60-те години), отдал се по-късно на университетска кариера и днес един от автортетните интелектуалци и писатели в страната Ектор Бехар. Десницата, доминираща в също новоизбрания парламент в Лима, поиска отстраняването на Бехар от още непреминалото вот на доверие правителство заради негови изявления от миналата година, в които той припомня ролята на перуанските военноморски сили и на американското ЦРУ в терористичната разправа с левицата през 70-те години, преминали под сянката на зловещия план „Кондор“. Бившият вицеадмирал и днешен депутат от малка крайнодясна партия Хорхе Монтоя се вдигна на лична война срещу Бехар и не се успокои, докато не постигна оставката му. Впрочем, за нея Бехар бе помолен лично от премиера Бейидо, сам мишена на подобни атаки. Явно това беше необходимото „жертвоприношение“, за да мине все пак самият Бейидо и останалата част от кабинета му през „иглените уши“ на вота на доверие във враждебния законодателен орган.


А самият Бехар обясни в интервюта, че същинската причина за отстраняването му е неговото обявено намерение като външен министър да действа чрез международни механизми за вдигане на санкциите на САЩ срещу Венецуела. Явно това е по-големият „грях“, който не му беше простен, а не напомнянето на отдавна известни исторически факти. Очевидно е, че САЩ никак не биха искали подобна промяна на курса по венецуелското направление точно в страната домакин на създадената от тях „група от Лима“, обединяваща десни латиноамерикански правителства в проамериканската им остра позиция срещу властта в Каракас…
Съвсем красноречиво след оставката на Бехар постът на външния министър бе даден на „добрия приятел на САЩ“ Оскар Мауртуа, дипломат от кариерата, вече оглавявал дипломацията през 2005‒2006 г., при президента американски възпитаник Алехандро Толедо.


И така инфарктният вот на доверие за правителството на Бейидо‒Кастийо в 130-членния парламент, където „Свободно Перу“ има само 37 депутати и може да е сигурна единствено в подкрепата на още петима депутати от лявата коалиция с участието на комунистите „Заедно за Перу“, все пак беше постигнат при гласуването на 27 август т. г. „За“ гласуваха 73-ма депутати, „против“ бяха 50, без нито един „въздържал се“.
Как беше осигурено това мнозинство? С гласовете на депутати от „умерено“ десни формации, които обявиха, че така разчитат да осигурят „контролирана управляемост“ на страната.
Но как този кабинет ще управлява по-нататък – все така ли за всяка следващо свое действие ще зависи от благоволението на „умерените“ десни? Как ще се осъществява същинска лява политика при такава конфигурация? Не влиза ли тя в ролята на заложник на противоположна политическа тенденция?


На свой ред „твърдата“ дясна опозиция срещу Кастийо‒Бейидо също не сваля гарда в своя натиск. Сред нея изобилстват бивши военни с доста „заслуги“ в брутални репресивни действия от недалечното минало и те не пестят своята откровеност. Така например нашумелият бивш генерал и настоящ десен депутат Хосе Уилямс, ръководил през 1996‒1997 г. операцията срещу завзетата от бунтовническата групировка „Тупак Амару“ резиденция на японския посланик в Лима, при която всички „тупамароси“ бяха избити, даде поредно заканително изказване два дни след вота на доверие за правителството. В него той заяви недвусмислено: „Имаме силата да не позволим превръщането на Перу във Венецуела“. Разбира се, Уилямс пояснява, че има предвид силата на „Конгреса, населението, улиците“. Но е знайно как именно чрез Конгреса част от населението и изпълнените с целенасочени агитки улици плюс услужливите медии лесно може да се подготвят условията за „въвеждане на ред“ от армията. Историята на Латинска Америка е пребогата с така приложени сценарии за преврати. А призиви за намеса на военните високо звучат в Перу още от предизборната кампания преди президентския балотаж.


Добре е и да не се забравя дългата поредица перуански президенти – сред тях е и споменатият Алехандро Толедо – с произход от коренните народи, дошли на власт с обещания за социална справедливост и дълбоки преобразувания на системата в интерес на унизените и онеправданите. А после принудени от дърпащите конците елити да влязат „в коловоза“ дори без никакви преврати.
При настоящото разположение на силите в перуанския парламент засега изглежда немислимо Кастийо да успее да прокара, например, желаното от него свикване на Учредително събрание с цел изработване на нова, по-социална и по-демократична конституция.


От друга страна пък, още на следващия ден след вота на доверие той даде ход на сделка с братска Боливия за доставка оттам на евтина боливийска газ – ход, който масово беше приет с аплаузи от всички, защото се очаква това да облагодетелства както бедните домакинства, така и производствената сфера като цяло.


Масови емоции имаше и около първата реч, която Бейидо държа на 26 август в парламента. Той я произнесе изцяло на кечуа – език на най-голямата общност сред коренните народи на Перу, залегнал и в сегашната конституция също като официален, наравно с испанския и с аймара, друг от автентичните местни езици. Медиите три дни се занимаваха с диалога между дясната председателка на Конгреса Мария дел Кармен Алва, която прикани Бейидо да превежда думите си, защото повечето депутати не го разбирали, а той размаха в отговор конституцията, постановяваща, че кечуа е официален език.


И все пак пак, извън ефектните демонстративни изпълнения, как точно Кастийо‒Бейидо ще прокарат тъкмо през този Конгрес идеите си за повече реални права на коренните народи, а и въобще на всички социално уязвими слоеве? Как ще изпълнят обещанията за вдигане на минималната работна заплата и на пенсиите, без да променят съотношенията в бюджета и данъците и без да вбесят мощните икономически играчи в страната?
Педро Кастийо за момента държи на неутралните позитивни послания, помирението и единението, настоявайки, че „сега е моментът да бъде насърчен дълбокият диалог между всички политически тенденции“. И призовава: „Да изградим заедно едно по-справедливо Перу, с пълно уважение към всичките му култури и без дискриминация между гражданите му“. Отправя и специални благодарности към парламента: „Благодаря на Конгреса на републиката за дадения вот на доверие. Търсенето на консенсус ще ни позволи да управляваме заедно с народа и за развитието на публични политики със социален характер“.


Чакаме да видим как именно ще стане или няма да стане. А докато чакаме, поне от нашия географски ъгъл можем да разпознаем в перуанското огледало и много тукашни въпроси, висящи без отговори ‒ около характеристиките на модерното и фундаменталното ляво, около границите на допустимите политически компромиси, около цената на властта и критериите какъв инструмент да бъде…


Към размисли в тези посоки настройват и така емблематично разгърналите се процеси на промени в Чили. След кулминацията със старта там на Конституционния конвент, обществените емоции вече се обърнаха по-скоро в низходяща градация – нещо, което може само да радва десницата и партиите на статуквото. Някои от родените сред протестита граждански движения и независими формации, като например извоювалата силно присъствие сред независимите членове на Конвента „Листа на народа“, влязоха в самоунищожителни вътрешни спорове, конфронтации, разцепления по базисни теми на общественото развитие и по конституционния проект. От което вдясно не могат да скрият задоволството си и непрестанните подмятания от сорта: „Нали ви казвахме! Не може хора от улицата да правят политика! Не стават! Не разбират! Тези ще съсипят всичко!“


Между различните сектори на самата левица дискусията се върти около някакви парцелирани теми на лявата политика, а не около цялостна концепция. Тоест фокусът се извежда поотделно върху борба за правата на коренните народи, жените, сексуалните малцинства, върху екологичната проблематика (която в приватизиралото дори природните водни ресурси Чили е особено болезнена и остра!…), но понеже всеки „дърпа чергата“ към себе си, трудно се структурира общият стълб на желаната уж от всички нова социална държава.


Със сравнително най-ясна и принципна програма по тази тема излиза съюзът между Чилийската комунистическа партия и Широкия фронт ‒ обединение на леви формации, повечето създадени от лидери на студентските протести от 2011-а, като най-голяма сред тях е партията ­„Демократична революция“. Съюзът между ЧКП и ШФ, представил се много успешно на плебисцита за конституцията и на изборите за Конвент под общата шапка „Одобрявам достойнството“, реши да излъчи и общ кандидат за предстоящите през ноември т. г. избори за нов президент и нов парламент. Те са много важни, защото именно избраните на тях личности и институции трябва да дадат ход догодина на очакваната от Конвента нова конституция. На 18 юли т. г. двамата кандидати на „Одобрявам достойнството“ ‒ популярният кмет на район Реколета в Сантяго Даниел Хадуе от ЧКП и бившият студентски лидер и настоящ депутат Габриел Борич от ШФ ‒ се явиха на първични избори, за да се реши кой от двамата ще се състезава за държавен глава през ноември. И изненадващо победител от първичниая вот излезе 36-годишният Борич, макар сондажите постоянно да сочеха за фаворит 53-годишния Хадуе.


Някои твърдят, че обратът е настъпил след телевизионните дебати, при които Хадуе застъпил такива „радикални“ позиции като например, предложението собствениците на големи компании да не могат да притежават и медии, защото така манипулират общественото мнение в интерес на определена социално-икономическа прослойка. Това, разбира се, бе изтълкувано после като „посегателство“ върху медийната свобода… И още по-черна точка си записа Хадуе като си позволи да отговори на въпрос на водещия дебата относно Венецуела, че кризата там е вътрешна работа на самите венецуелци и няма защо отвън да се дават рецепти, камо ли да се оказва натиск. За разлика от младия Борич, който еднозначно осъди „венецуелската диктатура“ и въобще изрази много „по-умерени“ възгледи за обществената структура и в Чили. Така накрая именно Борич надви в първичния вот, в който, казват, участвали и доста десни симпатизанти, защото той беше отворен за всички желаещи, а не само за поддръжници на ЧКП и ШФ…


Но в името на единството на левицата, след като Борич бе излъчен за общ кандидат, ЧКП и ШФ с добра воля и общи усилия седнаха и изработиха допустима съвместна програма и договориха дори обща кандидатдепутатска листа за ноемврийските избори, което все пак превръща този съюз в най-ясния и разпознаваем програмно и личностно.


Свои вътрешни предпрезидентски избори проведе и десницата, където също имаше изненада. Там вместо сочения за фаворит неолиберал Хоакин Лавин, който персонално е бил един от някогашните „чикагски момчета“ на Пиночет, победи бившият християндемократ и клонящ към центъра бивш социален министър и бивш шеф на Централната банка Себастиан Сишел. Тоест, отдясно бе размит очевидно отхвърляният от повечето чилийци неолиберален профил и напред излезе едно по-приемливо за широката публика лице. Което също връща десницата в играта.


Интересно развитие има и лявоцентристкият съюз между социалисти, християндемократи и гравитиращи около тях по-малки партии. Този съюз, управлявал десетилетия наред през „прехода“ и известен като „Съгласие“, всъщност отнесе също много гняв от протестните площади заради продължителното крепене на неолибералния модел и куцата демократизация. Затова с тях сега не пожелаха да правят широко ляво обединение комунистите и някои сектори в ШФ ‒ и не ги допуснаха до съвместни вътрешни избори. Така обидените социалисти и християндемократи (които, впрочем, също преживяват свои катарзиси) си направиха отделно вътрешно допитване и при него също имаше изненада. Вместо да надделее смятаната за фаворит социалистка Паула Нарваес, за кандидат-президентка бе определена сенаторката от ХДП Ясна Провосте, произхождаща от един от коренните народи в пустинята Атакама.


Но най-голям хаос предизвика в президентските кандидатури все пак споменатата „Листа на народа“. Тя също проведе свои вътрешни допитвания. Излъчи един кандидат, който незабавно беше оспорен от други крила вътре в „Листата“, беше оттеглен официално, той обаче тръгна да оспорва и още е в такава процедура. После беше излъчен друг кандидат и дори бе вписан официално, след което внезапно се разкри, че сред подписите за кандидатурата му има и такива на починали хора. Тогава самото ръководство на „Листата“ поиска от прокуратурата разследване срещу кандидата си, който пък обяви, че всичко е сценарий на враговете му…
Латиноамериканските политически сериали, разбира се, са безкрайни, винаги колоритни, а и всеки следващ ден може да носи ненадейни обрати. Развитията във всяка от споменатите тук мимоходом страни ‒ особено Колумбия, Мексико, Аржентина ‒ заслужават не по-малко внимание от онези, на които се спрахме по-подробно. Но изводът в български контекст, струва ми се, и без това е ясен. Ако си мислим, че нашенската политическа екзотика от последните ни парламенти е чудо невиждано, не сме прави… Тя все пак е добър стимул да се огледаме какво става в политиката на близки и по-далечни страни и континенти, за да се опитаме да потърсим отговори на въпросите, които имаме да решаваме и ние. Особено в левицата, доколкото още я имаме…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук