ЧИЛИ СЕ СЪБУДИ И РАЗКЛАТИ СВЕТОВНИЯ РЕД

0
190

 Къдринка Къдринова е журналист международник. Коментатор в сайта „Барикада“ и отговорен редактор на сайта на СБЖ. Работила е във вестниците „Народна младеж“, „Диалог“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“, била е зам. главен редактор на сп. „Тема“ и редактор международни новини в програма „Хоризонт“ на БНР. Автор на три книги. Председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на СБЖ и СБП.

 

 Народът в страната, доведена от наследството на Пиночет и на „чикагските момчета“ до рекорди в неравенството, каза „Баста!“ на убийствения неолиберализъм. Как отеква това по света, кому се привиждат мустаците на Мадуро, какво става в Боливия, Бразилия и Аржентина, защо се тресе цяла Латинска Америка?

 


 

Чили,

ти беше република странна

на другия край на Земята.

Сега ти си моя дълга рана

по крайбрежието на душата.

 

Това написа незабравимият Любомир Левчев през онзи кървав септември на 1973 г., когато в Чили бе извършен военен преврат срещу правителството на лявата коалиция „Народно единство“ начело с президента социалист Салвадор Алиенде.

Алиенде загина, сражавайки се с преврата­джиите в бомбардирания от тях президентски дворец „Ла Монеда“, а привържениците му бяха подложени на зловещи репресии и убийства. 3000 души и досега се водят за „безследно изчезнали“. Един милион чилийци емигрираха, за да си спасят живота. Пръснаха се по цял свят. Около 600 намериха убежище и в България.

17 години продължи бруталната диктатура на Пиночет. И 17 години Чили бе „дълга рана по крайбрежието на душата“ на всички честни хора на планетата.

Днес вече са изминали почти 30 години след края на диктатурата и началото на демократизацията. И ето че народът на същото това Чили, доведено до рекорди в неравенството от наследството на Пиночет и на прословутите „чикагски момчета“, се вдигна решително и каза „Баста!“ на убийствения неолиберализъм, за първи път приложен именно там. Така отново спечели душата на света. И пак отеква легендарното: „Народът обединен не ще бъде победен!“

В последните си думи от горящия дворец „Ла Монеда“ Алиенде каза преди 46 години: „Работници от моята родина, аз вярвам в Чили и неговата съдба. Други хора ще надживеят този мрачен и горчив момент, в който предателството се опитва да се наложи. Знайте, че рано или късно отново ще се отворят широките булеварди, по които ще тръгне свободният човек, за да построи едно по-добро общество. Да живее Чили! Да живее народът! Да живеят работниците!…“

Когато през този октомври булевардите и площадите на Чили започнаха да се пълнят с милиони свободни хора, които искат едно по-добро общество, наводнилите социалните мрежи снимки от шествията много често вървяха с коментарите: „Ето за това мечтаеше Алиенде…“

В същите тези дни Владимир Рига Моралес, един от „българските чилийци“, пристигнал у нас някога, след преврата, като малко момченце с избягалите си от Пиночет родители и сестричката си, ми написа: „Навремето всеки ноември гледах по телевизията Червения площад в Москва и слушах: „Поздравляю вас с Великой Октябрьской социалистической революцей!“ Дали след време ще се говори и за нас сега като за една велика социална революция?… Не знам, но още сме на крак. И това е социален шамар за политическата неолиберална икономика не само в Латинска Америка, но и в цял свят.“

Тепърва ще се правят още много анализи на този нов феномен, с който Чили разтърси света. Но отсега вече е ясно, че великата мирна чилийска октомврийска революция от 2019 година влезе в историята.

Как започна това?

„Тенджерата под налягане гръмна в „оазиса“ Чили“ – това беше заглавието на репортажа на испанския в. „Ел Паис“ от чилийската столица Сантяго на 20 октомври, два дни след избухването на бързо ескалиралия открит и остър конфликт между гражданите и властта там. Поводът бе поскъпването на билетите за метрото. Това се разрасна до масови протести, вандалщини с грабежи и палежи с неясни извършители, въвеждане на извънредно положение и комендантски час, изкарване на армията на улиците, за първи път след падането на диктатурата на Пиночет, невиждани по жестокост пак оттогава репресии, обща стачка, блокирала медната промишленост и пристанищата, и т.н.

Стигна се дотам десният президент Себастиан Пиниера да обяви, че държавата е „във война“, което възмути демонстрантите. Той побърза да се извини, да отмени поскъпването на метрото и дори да предложи пакет от социални облекчения за населението. Но беше късно. Над препълнените площади летеше звън от протестно удряне с лъжици по тенджери и тигани, искания за оставка и скандирания: „Чили се събуди!“

А само десетина дни по-рано Пиниера се хвалеше в радиоинтервю, че страната му е един „оазис насред разтърсваната от конвулсии Латинска Америка“ – оазис на спокойствието, стабилността и икономическия просперитет…

Всъщност Чили отдавна е по-известно като „образец“ на неолибералния модел, плъзнал именно оттам по целия свят, след като „чикагските момчета“ го приложиха първо в лабораторните условия под диктатурата на Пиночет, стерилизирала с жестоките си репресии страната откъм всякакви възможности за протест. Същият модел бе пласиран и на западните общества чрез рейгъномиката и тачъризма, а след 1989 г. дойде и в Източна Европа като безалтернативен. Модел, който генерира драстично социално разслоение и неравенство в разпределението на благата, дълбок разрив между богати и бедни, прогресиращо обедняване на средната класа, безогледни приватизации, привилегии за местната олигархия и транснационалния капитал, абдикация на държавата от здравеопазване, образование, достойни заплати, достойни пенсии, социални и трудови гаранции за гражданите и т.н.

Всичко това вече го познаваме и от собствен опит. А при чилийците натрупването е по-отдавна и търпението им явно свърши. Ето само няколко данни, за да стане ясно какви са нивата на неравенство в разпределение­то на нетното национално богатство там. През 2017 г. например 50-те процента чилийски семейства, които се водят най-бедни, са разполагали само с 2,1% от това богатство. Затова пък 10-те процента най-богати чилийци са се радвали на 66,5%. А онзи 1%, в който влизат супербогатите, е притежавал 26,5%.

И още: около 70% от чилийците карат с под 770 долара на месец. Минималната заплата е около 400 долара. Минималната пенсия – 200 долара. 11 милиона от общо 18-те милиона обитатели на страната живеят в постоянни дългове, като взимат кредити дори само за да могат да си купуват храна. 4,6 милиона от тях изобщо нямат перспективата някога да си изплатят дълговете.

Накратко, никога не е била вярна любимата легенда на нашенски почитатели на „въвелия ред в Чили“ главорез Пиночет, които обичат да го славят като „архитекта“ на всеобщото чилийско благоденствие – такова просто никога не е имало и няма. Сега вече може на живо да се види каква тенджера под налягане в действителност е бил този „образец“ и с каква сила хвърчат парчетата му след взрива.

„Не е заради 30-те песос, а заради 30-те години“

Поскъпването на билетите, което детонира експлозията, е с 30 песос – от 800 на 830 песос, тоест от 1,13 на 1,17 долара. Разликата е нищожна на пръв поглед. Но метрото поскъпва средно по два пъти на година, откакто през 2007 г. се провежда реформа на обществения транспорт. Тогава билетът е бил 420 песос, или 0,59 долара. Не че и сега хората не биха могли да преглътнат поредното бръкване в джобовете им, мотивирано с нуждата от нови инвестиции в метрото, ползвано ежедневно от половината жители на 6-милионния Сантяго. Но явно прагът на търпимост е бил прехвърлен. Плюс това излиза информация, че въпросните нови инвестиции всъщност са резултат от необсновани икономически решения на министърката на транспорта.

Така допълнителните 30 песос стават искрата за експлозията. Не случайно един от най-популярните лозунги на кипналите протести е: „Не е заради 30-те песос, а заради 30-те години“. 30-те години, които чилийците също като нас отброяват от началото на демократизацията в страната си. 30-те години, през които политиците, изредили се да ги управляват – и десни, и претендиращи да са леви, – така и не посегнаха към същинска промяна нито на политико-икономическата система, нито на все още действащата Пиночетова конституция.

Всичко се ограничи до витрината на представителната демокрация, без тя въобще да се отвори за държавни регулации над тотално приватизираните блага, в чийто списък влизат дори природните водоизточници – нещо, което го няма другаде по света. Все още действащият Пиночетов „Кодекс за водата“ от години води до драматични проблеми с хронична суша в обширни области, до загиване от жажда на добитъка в малки животновъдни ферми, до пресъхнали кранчета в домовете на милиони обикновени чилийци. В същото време големи частни компании преграждат реки и потоци за собствените си индустриални или селскостопански производства.

Освен водата, сред другите дълго нажежавани проблеми на Чили доминират споменатите здравеопазване, образование, ниски пенсии, скъпи жилища.

Съществуват например две здравни каси – едната е за 80% от населението и покрива малка част от реалните нужди, при това с ниско качество, за всичко останало се плаща прескъпо, докато другата – с по-високи вноски, предлага по-добри медицински грижи на под 15% от чилийците, които могат да си платят.

Образованието също е сегрегирано и скъпо, като по-доброто продължава да е достъпно само за богатите. Таксите за гимназиите и университетите са едни от най-високите в света. Дори за сравнително евтини хуманитарни специалности във висшите учебни заведения се плаща по около 500 ‒ 600 долара, не на година, а на месец! Големите ученически протести през 2006 г. и още по-големите студентски през 2011 г. успяха да принудят властите да започнат процес на реформи в образованието, за да го направят по-достъпно. Но чак миналата година най-после бе одобрено 60% от студентските места да са за младежи с ниски доходи и да са безплатни.

Що се отнася до изцяло оставеното в ръцете на частници пенсионно осигуряване или AFP (Администриране на пенсионните фондове), тази компания де факто функционира като прикрита банка, получавайки тлъсти печалби от инвестирането на пенсионни вноски. А понякога ги и проиграва на едро – както беше при кризата през 2008 г., когато се оказа, че вноските на милиони чилийци са „изгърмели“, защото са били внесени във фалиралите тогава големи американски инвестиционни фондове и банки.

Масовите пенсии, които предлага AFP, съставляват едва една трета от заплатите, получавани от хората, докато са работили. А в другите държави от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, в която Чили членува, пенсиите са около 70% от заплатите и общественото пенсионно осигуряване само се допълва от частните пенсионни фондове, но в никакъв случай не го замества, както е в Чили. Впрочем, чилийската пенсионна система редовно е предлагана като „образец“ и на България от явно добре мотивирани лобисти. Дори и без да е приложена напълно, резултатът и у нас е като при чилийците…

Към цялата тази панорама може да се добавят и скандали за корупция. И то не само около политически дейци от различни цветове, но и произлизащи от средите на армията и карабинерите. Тоест, чилийците са загубили доверие и в политиците, и в институциите. Към партиите доминира нагласата „всички да си ходят“, защото за 30-те години демокрация никоя от управлявалите не се е заела да решава трупащите се проблеми с реална загриженост за гражданите.

Ето от всичко това пламна и гневът, подпален с искрата на поскъпналия билет за метрото. Трябва да си даваме сметка, че ако за един депутат с месечен доход от над 10 000 долара разходите за по-скъпото метро (ако изобщо пътува с него) ще са под 1%, то за човек с минимална заплата към 400 долара това ще са вече 30%.

От затварянето на метрото до армията на улицата

Поскъпването беше обявено в началото на октомври и веднага започнаха протести – шествия, демонстрации. Правителството на Пиниера не им обърна внимание. Дори повиши и цените на тока с 9,2%.

Демонстрациите продължиха, но към 14 октомври се роди и по-различна, предизвикателна форма на протест – масово влизане в метрото без билет. Задвижиха го обичайно най-буйните демонстранти – учениците и студентите, това младо поколение на Чили, което не помни диктатурата и няма страх да се бори за правата си, както го направи вече през 2006 г. и 2011 г. Големи младежки групи започнаха организирано да прескачат преградите в метрото, влизайки, без да плащат, и подканвайки останалите пътници да правят същото. При идване на полиция се разбягваха.

Постепенно тези акции ставаха все по-масови, стигна се и до трошене на парапети, на апарати за таксуване. Властите пуснаха по станциите на метрото спецчасти на карабинерите, които да възпират протестиращите с палки, с бой, с арести. Карабинерите не се поколебаха да използват и сълзотворен газ, като така подложиха на риск и много пътници в метрото.

Напрежението ескалира на 18 октомври, петък. Тогава точно в час пик, когато хората масово се прибират след работа, властите затвориха три ключови станции, през които минава голяма част от пътническия поток. Кипна остро възмущение. Същата вечер пламнаха метростанции, автобуси, коли, банки, магазини… Такова чудо в Сантяго дотогава не беше виждано.

Около полунощ президентът Пиниера обяви извънредно положение в столицата и изведе армията на улицата. Това не се беше случвало от края на диктатурата на Пиночет.

Но вместо да предизвика страх, мярката само разпали възмущението. Огромното мнозинство от демонстрантите излязоха да протестират мирно, с т.нар „cacerolazos“ – удряне по тигани и тенджери с дървени лъжици. По изпълнилите се с хора улици и площади зазвуча отново легендарното „El pueblo unido jamás será vencido“ („Народът обединен никога не ще бъде победен“).

Стотици хиляди хора започнаха ежедневно да изпълват централния площад „Италия“. Също и много кръстовища из различни райони на Сантяго. Любимо място за постоянен протест стана столичният площад „Нюньоа“ в едноименния квартал на средната класа.

Верижна реакция последва и из страната. Протести кипнаха из много чилийски градове. Пристанищни работници от големи портове също се присъединиха към демонстрациите.

При този отпор Пиниера реши да отговори още по-твърдо – въведе и комендантски час от 19 ч. до 6 ч. и обяви: „Ние сме във война с мощен и безпощаден враг, който иска да разруши нашата демокрация“. Естествено, че с тази фраза той разгневи още повече чилийците, пред които лъсна като президент, гледащ на собствения си народ като на враг и тръгнал да воюва с него. Интересното е, че веднага, след като изрече скандалните думи, Пиниера бе апострофиран от стоящия до него генерал Хавиер
Итуирага, натоварен да въвежда ред в района на столицата. Генералът репликира: „Аз не съм във война с никого, аз съм щастлив човек“.

Порицан единодушно и от политическите партии, Пиниера се извини за „войната“ при едно от следващите си изявления и помоли чилийците да го разберат – бил много възмутен от вандалщините на „разрушителите“, както той нарече прибягващите до насилие и палежи демонстранти.

Големите медии – предимно телевизиите, в отразяването на събитията също се фокусираха само върху тези „разрушители“, без дори да споменават, че същинското протестно движение е изцяло мирно. Заради това изкривяване из социалните мрежи тръгнаха апели за пълен бойкот на телевизиите.

През дните на ескалация на конфликта така и не стана ясно какви точно са обикновено маскираните „разрушители“ и кой стои зад тях. Дали са лумпени, идейни екстремисти или провокатори със задача да опорочават протестите с насилие и грабежи? А дали не са и самите сили на реда? Дали не се режисират поводи за репресии, за продължаване на извънредното положение, за милитаризация? В Чили, където всичко това вече е преживявано, подобни въпроси не изглеждат параноични на никого…

С разрастването на кризата социалните мрежи се изпълниха с многобройни любителски видеа, заснети с телефони и разкриващи интересни детайли. Например, приятелско общуване между военни и дошъл да си говори с тях зад колите им  „демонстрант“, участващ иначе в мятане на камъни по тях. Или военни, които слизат от цивилен автомобил на пуста улица, подпалват клон на банка и бързо изчезват със същия автомобил. И още – безлюдни, но предварително подредени и подпалени барикади на улица, по която тепърва предстои да премине протестно шествие. Появиха се и кадри от големия пожар в супермаркет в град Консепсион, за който се твърдеше, че е предизвикан от „разрушители“ и в който имаше и жертви на пожара. Любителското видео обаче показва как сградата започва да пуши, след като зад нея спират армейски коли, група военни скачат от тях и хлътват вътре. Пушекът се появява, когато военните вече излизат.

Репресиите

Многобройни са също видеата, запечатали брутално насилие на карабинери и военни срещу протестиращи или срещу вече задържани, включително стрелба по хора, не представляващи никаква заплаха, не оказващи съпротива. Видеата се разпространяват в социалните мрежи и будят възмущение от репресиите, очевидно стимулирани от онова „Ние сме във война“ на президента. Въртят се и много коментари с паралели към страшните спомени от военната диктатура и от преврата на Пиночет през септември 1973 г. „Разликата с онова време е, че тогава нямахме телефони, с които да снимаме всичко и да доказваме престъпленията. Сега вече нищо не може да се скрие“, написаха потребители във Фейсбук.

Загиналите от началото на конфликта са 19 (включително 4-годишно дете), ранените са около 2000, арестуваните са над 3000. В Националния институт за човешки права (INDH) – независима организация, чиято дейност е гарантирана от закона, са постъпили пет официални жалби за убийства, извършени от карабинери или военни, съобщава в. „Ел Паис“. Има и 46 жалби за упражнено от униформените насилие, като осем от тях са за сексуално насилие.

Постъпил е и сигнал за човек, пребит от карабинерите и изоставен от тях в безсъзнание край станция на метрото. Превозен по-късно в болница, той умира там от раните си. Регистрирано е и свидетелство за мъж, случайно попаднал в уличен сблъсък. Уцелват го в лицето два изстрела на карабинерите с гумени куршуми. Единият засяга окото му. Въпреки че кърви, униформените го карат да застане на колене и започват да го ритат. После го откарват в комисариата и едва след това – в болница. А там се оказва, че здравната му застраховка не е достатъчна, за да му окажат помощ, и го връщат на карабинерите, с които пак отива в комисариата. Там започва да повръща кръв и накрая го пускат. Зрението му ще остане трайно увредено.

Нашумя случаят с един от загиналите след началото на протестите – 25-годишния строителен работник Хосе Мигел Урибе Антипани от 150-хилядния град Курико в провинция Мауле, Централно Чили. В този регион дори не е било въвеждано извънредно положение. Но има мирни протестни шествия, както навсякъде из страната. В едно такова шествие с участието на около 10 000 души се включва и Хосе Мигел на 21 октомври. Когато привечер същия ден се връща от проявата заедно с група други младежи и всички вървят по един от булевардите в покрайнините на града, пресичащ се с шосе, край тях преминава бяла камионетка с военни. Младежите започват да скандират протестни лозунги. След малко бялата камионетка се връща, до нея пътува и друга – червена. От посока на двете пътуващи паралелно коли започва стрелба по младежите. Има противоречиви свидетелства от коя точно от двете камионетки е стреляно. Младежите се хвърлят на земята, за да се спасят от куршумите, но един от тях пронизва смъртоносно Хосе Мигел, който същата вечер издъхва в местна болница…

Според постъпили в INDH сигнали само до 22 октомври, 137 от регистрираните от тази организация 269 ранени, потърсили медицинска помощ в Сантяго след началото на протестите, са получили рани от огнестрелни оръжия.

Директорът на INDH Серхио Мико се срещна на 23 октомври лично с президента Пиниера, за да алармира за нарушенията на човешките права от страна на силите на реда и за да настоява организацията да получи достъп до всички болници и центрове за задържане, за да събере по-пълна информация за пострадалите и арестуваните. Междувременно вътрешният
зам.-министър Родриго Убия се видя принуден да заяви: „Извънредното положение не оправдава нито малтретирането, нито посегателствата, още по-малко смъртта на хора в резултат на насилствени действия на държавни служители. Правителството осъжда всичко, което е извън закона“. Той увери, че внесените от INDH жалби ще бъдат разгледани.

Много стряскащи сигнали бяха подадени и за импровизиран център за задържане в затворената метростанция „Бакедано“ на площад „Италия“ – според преминали оттам арестанти, карабинери и военни прилагали жестоки изтезания към задържаните, като по време на диктатурата. След вдигналия се шум станцията беше отворена за проверка, но нищо подозрително не бе открито. Преминали през нея и пуснати след това арестанти твърдят, че шефовете на карабинерите и армията са успели да разпоредят всичко навреме да бъде изчистено. В социалните мрежи се завъртя шокиращ видеоклип, сниман от арестант, докато са го държали на същото място.

Доверието на обществото в институциите вече е изчезнало. Доста категорично коментира ситуацията директорката на Центъра по човешки права към университета „Диего Порталес“ Лидия Касас, която също е събрала много свидетелства за брутални действия на карабинерите и военните: „Връщат се практики, типични за диктатурата, и това е крайно обезпокоително в една демократична държава. Когато властите обявяват, че Чили е във война, както спомена президентът, армията и силите на реда схващат, че врагът е на всяка крачка“.

Чилийците отговориха на тази скандална реплика на Пиниера по уникален начин. Още същата вечер след произнасянето ѝ, в момента на настъпването на комендантския час от къщи, обществени сгради и лични телефони едновременно гръмна прочутата песен на зверски убития от хунтата през 1973 г. любим певец на Чили Виктор Хара „Правото да живееш в мир“. Така тя се превърна в нещо като химн на протестното движение и сега постоянно звучи по несекващите демонстрации, акомпанирана от „cacerolazos“. Изпълняват я и цели хорове и оркестри, включили се към протестите.

Широките булеварди на свободните хора

Протестните прояви придобиха особено мощен масов размах на 23 октомври. За този ден най-големият синдикат – Единната централа на трудещите се (CUT), с над 800 000 членове, беше насрочил началото на двудневна обща стачка из цялата страна. В нея се включиха миньорите от медната индустрия – гръбнака на чилийската икономика, както и персоналът на най-големите пристанища в страната.

Това беше вече и сериозен икономически удар върху властта на Пиниера. А и на армията. Трябва да се припомнят преките доходи на армията от медта – основното богатство на Чили. Пиночет остави под контрола на държавата национализираната от президента социалист Салвадор Алиенде през 1971 г. медна индустрия. Тя обаче остана държавна предимно на хартия – иначе в нея отново бяха пуснати американски „инвеститори“, които днес практически държат около две трети от медния сектор в страната. Но Пиночет гарантира на армията със закон, че 10% от приходите от медта отиват директно в армейските сметки. Това продължава и до днес. През последните години бяха направени и разкрития как уж държавни фирми от същия отрасъл въртят сделки за препродажба на мед през офшорки, ощетили държавата и обогатили участниците в схемата с над 14 милиарда долара. Така че стачката именно в медната индустрия стана знак не просто на възмущение, а и на решимост порочният модел държава, наследен от диктатурата, да бъде променен.

В Сантяго първият ден на стачката се изля в незапомнено по масовост шествие с участието на стотици хиляди хора из централния булевард „Аламеда“, преминаващ и покрай президентския дворец „Ла Монеда“. Звукът от неизменните „cacerolazos“ по време на шествието се съпровождаше от скандирания „Чили се събуди!“ и „Народът обединен никога не ще бъде победен“, а из лозунгите имаше надписи за незабавно вдигане на извънредното положение, за оставка на Пиниера и за свикване на Учредително събрание, което да промени конституцията.

Следобед пък на площад „Нюньоа“ имаше песни и масово прегръщане между обичайните участници в „cacerolazos“ – като послание за единство и обич.

Не по-малко впечатляващи и дори по-масови бяха шествията и във втория ден на стачката – 24 октомври. Те бяха най-видими в столицата, но обхванаха цяло Чили.

На 25 октомври, когато стана точно една седмица от обявяването на извънредното положение от президента Пиниера, бе отбелязан пик в масовостта на протестите – само в шествието в Сантяго участваха около два милиона души, а общо за страната се смята, че са били над 4 милиона. И нямаше човек сред това множество, който да не си спомни думите на Алиенде за широките булеварди и за свободните хора, устремени към по-добро общество…

Популярната чилийска музикална група „Иляпу“ чиито членове също участват в протестите, пусна на официалната си страница видеоклип, сниман на постоянно пълния с демонстранти площад „Италия“ в Сантяго. Част от тях участват и в клипа, всеки със свое послание – срещу неадекватната политика, корупцията, насилието на униформените – и с общото: „Аз не съм във война!“

Със свои видеопризиви за вдигане на извънредното положение и за диалог на властите с гражданството излязоха много известни чилийски артисти и творци.

В подкрепа на чилийските протести се заредиха и многобройни прояви на солидарност в различни страни на Латинска Америка – масови шествия в Аржентина, Уругвай, Перу, Еквадор и т.н. В Европа също се състояха подобни демонстрации, като най-впечатляващата беше в Берлин.

Хора на изкуството от цял свят подкрепиха под различни форми чилийските протести. Най-често това става пак през социалните мрежи. Известната чилийска писателка Исабел Алиенде, която живее в САЩ, написа: „Това е гневният изблик на един фрустриран народ. Кризата не може да се реши с военни на улицата. Необходими са дълбоки промени. Хората са вбесени от обричащите на гладуване заплати и от скъпия живот, принуждаващ мнозинството да живее на кредит или в бедност, докато богатите са в собствения си балон, избягвайки данъци и трупайки все повече и повече богатство… Това неизбежно отглежда насилие, което в един момент избухва. Така са започвали всички революции“.

Писатели, музиканти и артисти от Мексико и Аржентина подписаха колективни обръщения за солидарност с чилийския народ. Със заклеймяване на репресиите срещу чилийски демонстранти изригна в „Туитър“ известният мексикански актьор Гаел Гарсия Бернал, изиграл младия Че Гевара във филма „Дневници на мотоциклетиста“ и участвал също в нашумелия чилийски филм „НЕ“ за драматичния плебисцит от 1988 г., който де факто сваля Пиночет от власт.

Канадската писателка Наоми Клайн, чиито книга и филм „Шоковата доктрина“ описват точно механизма на онзи модел, срещу който сега въстават чилийците, също ги поздрави в „Туитър“ за бунта им: „Обич и сила за моите другарки и другари в Чили!“

Американското мецосопрано Джойс Ди Донато, която трябваше да отмени концерта си в Сантяго заради извънредното положение, обяви, че изпраща на чилийските демонстранти „сърце и дух“.

Басистът на американската банда „Faith No More“ Били Гулд написа: „Скъпи чилийци, бъдете здрави и силни!“ А пианистът Роди Ботъм добави: „Огромна обич и прегръдка за моето чилийско семейство, чуваме те и те подкрепяме, силно си и ще победиш!“

Уругвайският певец Хорхе Дрекслер се обърна и към чилийския държавен глава: „НЕ на извънредното положение! ДИАЛОГ с гражданството. Сега е XXI век, президенте Пиниера!“

Властта трепери, народните асамблеи надигат глас

Пиниера направи напразен опит да омилостиви демонстрантите у дома си и критиците си по света с поредица от обръщения между 22 и 24 октомври. Той се извини за думите си за войната и оповести пакет от социални облекчения за населението. Освен че потвърди вече оповестеното по-рано отменяне на поскъпването на билетите за метрото, той анулира и покачването на тока с 9,2%. Също така обеща повишаване на минималната заплата до 480 долара, вдигане до 40% на данъците върху месечни доходи над 11 000 долара, договаряне между масовата здравна каса и аптеките за предоставяне на иначе суперскъпите в Чили лекарства на по-поносими цени. Част от президентските обещания заиграват и с развитата у чилийците остра неприязън към политическата класа и нейните привилегии – сега се подхвърля идеята за понижаване на заплатите на парламентаристите и висшите държавни служители, както и намаляване на броя на депутатите и сенаторите, плюс ограничаване на боря на мандатите им.

Нищо от това обаче не можа да купи омекването на настроенията сред демонстрантите, които само още повече се възмутиха, че президентът им подхвърля сякаш някаква милостиня, докато те искат фундаментална смяна на системата. Особено ги ядоса, че Пиниера не отмени извънредното положение, а дори го разшири из още повече зони на страната – то обхвана 11 от 16-те региона в Чили.

На 25 октомври обаче, когато из Сантяго се разля вече 2-милионно протестно шествие и из цялата страна се вдигнаха още два милиона души, властта се разтрепери много по-сериозно и бързо даде заден ход. Първо армията обяви, че отменя комендантския час, а после и Пиниера се появи да обещае, че до два дни ще вдигне и извънредното положение, ако обстановката се задържи спокойна. Оповести също, че уволнява всичките си министри и ще обнови целия кабинет. Освен това отправи апел към Конгреса за „сериозен и взискателен социален дневен ред“, включващ повишаване на заплатите и пенсиите и замразяване на цените на тока, водата и транспорта.

Разсмиващо за мнозинството чилийци бе и обръщането на телевизион­ните репортажи на 180 градуса внезапно всички репортери пламнаха от симпатии към протестиращите и започнаха да притискат с остри социални въпроси десни политици, които пък с изпотени чела чупеха езици в непривични фрази за емпатия и социална справедливост.

Конгресът, който се намира във втория по големина град пристанищния Валпараисо (Пиночет го изнася там навремето, за да не му се пречкат в столицата депутатите, макар те тогава и да са чисто марионетни, само за пред критиците от чужбина), скорострелно прие точно на 25 октомври закон за преминаване от 45-часова на 40-часова работна седмица. И беше планрано същия ден да одобри още 20-процентно увеличение на пенсиите. Но парламентарният шеф Иван Флорес прекъсна заседанието и разпореди спешна евакуация на депутатите, защото се стресна от събрала се пред входа на Конгреса група демонстранти, напиращи да влязат вътре…

Страхът, избиващ през трескавите опити на властта да се хареса на надигналия се народ, поражда вицове, но не изкушава събудилите се за промени чилийци да решат, че са победили, и да се приберат по домовете си. Напротив, по площадите и в парковете, квартал по квартал, се събират граждански асамблеи, за да решават съвместно какви най-належащи проблеми да се поставят, какви искания да се отправят. Предложенията се събират и електронно.

Най-активни в протестите са около 70 социални и граждански движения, сложили си общото мото „Социално единство“, те настояват Конгресът да отмени всички досегашни закони, ощетяващи народа, и да се свика Конституционно събрание за приемане на нова конституция, която да смени все още действащата от времената на Пиночет. Изисква се и обективно разследване и съд за всички случаи на нарушения на човешките права по време на извънредното положение. Заради многото оплаквания върховната комисарка на ООН по човешките права и бивша президентка на Чили Мишел Бачелет обяви, че изпраща мисия за проучване на ситуацията.

Из социалните мрежи върви апел към гражданите: „Продължавайте да участвате в шествия, да се събирате по същите места всеки ден, както и досега. Искат да ни накарат да повярваме, че всичко приключи, но то няма да свърши, докато не постигнем равенство. Идва ООН и затова отменят извънредното положение ‒ от страх. А ранените, мъртвите, изчезналите ‒ какво за тях? Нищо не казват по въпроса. Оставаме в борбата, да не си мислят, че се е свършило. Да знаят, че сме на крак!“

Мустаците на Мадуро

Не се получи с чилийците онова, от което се опасяват в последно време редица анализатори на процесите в Латинска Америка ‒ че социалните сблъсъци тук и там се използват от националните десници, за да бъде сплашвано „мълчаливото мнозинство“ в обществата. За да му се внушава, че борбите за социални права водят само до размирици, палежи и разрушения. За да бъде тласкано да предпочете „твърдата ръка“, окастрянето на демокрацията и дори военизирането на държавното управление – само и само да има спокойствие и ред. Чилийците категорично отказаха да влизат в такъв капан.

Но живото доказателство, че подобна тенденция усърдно се прокарва, е президентът на Бразилия Жаир Болсонаро, който многократно се е възхищавал от някогашната военна диктатура в родината си. Веднага след приемането от Сената на пенсионната реформа, която отнема на бразилците много от правата, осигурени им по време на предишните леви управления на Лула да Силва и Дилма Русеф, Болсонаро обяви, че е разпоредил на военното министерство да установи „наблюдение“ над очакваните протести, за да не се позволи те да станат като чилийските. Допълни го и шефът на бразилската Служба за институционална сигурност – генерал Аугусто Елено, който каза, че „радикалната левица“ провокира масови демонстрации, за да дестабилизира държави и да сваля правителства. „В Южна Америка преминаваме през труден момент, когато радикалната левица, отчаяна, че губи властта, залага всичко, за да разбърква живота на южноамериканските страни и да се опитва да си върне властта на всяка цена. За да не ни хвърли в бездната, трябва да подпрем вратата“, заяви генералът.

В същия дух и почти по същото време се изказа и военният министър на Еквадор Освалдо Харин, силно намразен от демонстрантите при неотдавнашните бурни протести в тази страна – защото заповедите му развързаха ръцете на военните за жестоки репресии срещу протестиращите. Впрочем, заметеното под килима еквадорско напрежение изобщо не се е изпарило и успокоилият за кратко страстите диалог между президента Ленин Морено и Конфедерацията на местните народи на Еквадор (CONAIE) беше прекъснат. Та на този фон военният министър Харин лансира нова доктрина за армията, фокусирана вече не върху битките с външен враг, а върху разгромяването на вътрешни въстания…

От сблъсъците в Еквадор тръгна и колоритното допълнение към дес­ния мит за координирана офанзива на леви превратаджии из континента – а именно, че конците им дърпа не кой да е, а дяволският венесуелски президент Николас Мадуро, засилил се да свали критикуващите го десни правителства в региона чрез разпращане във всички посоки на бойни групи дестабилизатори. Още когато Ленин Морено съзря сянката на Мадуро в еквадорския конфликт, президентът на Венесуела отговори с майтап – че явно колегата му в Кито толкова се бои от него, та чак му се привижда как той „с едно помръдване на мустака“ събаря правителства.

В Чили също беше направен опит за се пробута версията за „венесуелска връзка“. Именно в този контекст, макар и без конкретизиране, Пиниера изрече и онези думи за „война срещу мощен и безпощаден враг, който иска да разруши нашата демокрация“. Пак същото целеше и уж случайно „изтекъл“ запис на телефонен разговор на жена му – президентшата Сесилия Морел, с приятелка, на която тя се оплаква: „Ние сме абсолютно надвити, нямаме с какво да им противостоим, това е като някакво чуждо нашествие, извънземно, не знам как да го кажа“. Но внушенията, че почерк на чужди на чилийската действителност сили прозирал в палежите и вандалщините от началото на кризата, загубиха достоверност, след като излязоха толкова видеа, сочещи следи от постановки на самите сили на реда.

„Венесуелската връзка“ усърдно се разработва и от изразявалия адмирации не само към бразилската, но и към чилийската диктатура, Жаир Болсонаро. Негова е тезата, че засилилите се вълнения и протести срещу неолибералните политики из много латиноамерикански страни са координирана от Мадуро операция. Според Болсонаро инструкциите били раздадени на левичарски, синдикални и граждански движения от континента по време на конференцията на обединяващия ги Форум от Сао Пауло, състояла се през юли т. г. в Каракас. Форумът от Сао Пауло е основан в този бразилски град през 1990 г. от синдикалиста и лидер на Работническата партия Инасио Лула да Силва, който през 2003 г. става президент на Бразилия. Всяка година организацията се събира за годишните си конференциии в различна латиноамериканска страна. Тази година домакинството се падна на Венесуела. И дотук са фактите. Останалото са фантазиите на Болсонаро, Ленин Морено или Пиниера за могъщия „супермустак“ на Мадуро. Много им е трудно да приемат, че техните собствени неолиберални политики са къде по-мощен стимулатор за гневни обществени експлозии от всякакви химерични конспирации.

Катарзис сполетя и пионера на десния реванш в Латинска Америка от последните години – президента на Аржентина Маурисио Макри. На изборите на 27 октомври т.г. той загуби от левите перонисти и техния кандидат Алберто Фернандес, взел за своя подгласничка и бъдеща вицепрезидентка управлявалата страната два мандата Кристина Фернандес де Киршнер. Перонисткото дуо получи 48%, а Макри ‒ 40%. В Аржентина за победа още на първия тур са достатъчни 45%, така че нов държавен глава става Алберго Фернандес. Това е знакова загуба за върнатия от Макри неолиберален модел, отново хвърлил аржентинците в дълговата примка на МВФ и довел до масово обедняване. Разгромът се очерта още на предварителните избори през август, когато Макри изостана от двамата Фернандес с 15%. Сега скъси дистанцията, само защото междувременно не спря да въвежда социални реформи, та дано омилостиви избирателите. Но не успя.

На 27 октомври гласува и Колумбия, където се състояха местни избори. Кампанията за тях бе съпроводена с много насилие, с убийства на кандидати за кметове и общински съветници, с нападения над седалища на леви политически партии и т.н. Уви, нищо ново за страната, която през 2016 г. уж се опита да излезе от половинвековната си гражданска война с мирно споразумение и интегриране на бившите партизани от ФАРК в политическия живот. Но насилието и убийствата не спряха, стотици са вече избитите от ултрадесни военизирани банди легализирани бунтовници и активисти на социални и граждански движения.

Положението още повече се влоши, откак миналата година президент стана крайнодесният Иван Дуке – дотам, че някои дейци на ФАРК се върнаха към въоръжената борба. Дуке обвини любимия си враг Мадуро, че ги подслонява във Венесуела. И толкова се увлече, че занесе в ООН свой доклад с такива твърдения. Илюстрира го и със снимки, които обаче се оказаха снимани не във Венесуела, а в Колумбия, и не сега, а през 2015 г.
Скандалът не го отказа да продължава с обвиненията си, че Мадуро е главният дестабилизатор на региона, и да държи този рефрен през цялата кампания на местните избори. Избирателите наказаха партията му Демократичен център със загуба на кметствата в Богота и Меделин.

Боливийският случай

Изборна драма разтърси и Боливия, но там случаят е различен и приз­мата е преобърната. На 20 октомври управляващият от 2006 г. президент Ево Моралес – един от последните мохикани на лявата вълна в Латинска Америка, се яви на президентски избори за нов мандат. Като основен негов съперник изпъкна издигнатият от дясна коалиция Карлос Меса – бивш журналист, бил и вицепрезидент в периода 2002 ‒ 2003 г. при президента неолиберал Гонсало Санчес де Лосада.

Битката за Боливия е стратегическа. Тази страна се превърна в символ за успехите на лявото управление. Политиката на Моралес извади милиони хора от бедността, даде невиждани досега права на индианските общности, чиито представители влязоха и в правителството, привлече ефективни чужди инвестиции, почти ликвидира безработицата, осигури устойчиво развитие и траен икономически растеж от 3,9%. Постигна го без участието на МВФ и извън неолибералните догми.

Ето заради всичко това вътрешната и външната десница се хвърли в изборите с амбицията на всяка цена да свали или най-малкото да очерни Моралес. А за него бе жизненоважно да спечели още на първия тур, защото при балотаж обединените сили на опозицията и на усърдно работещите за нея медии биха могли и да надделеят. За победа на първи тур се изисква спечелване или на 50% плюс един глас, или най-малко на 40% с 10% разлика от класиралия се втори кандидат.

Първите и неокончателни резултати, излезли в нощта след вота на 20 октомври, сочеха около 45% за Моралес и около 37% за Меса. Опозицията прие за решено, че ще има втори тур и започна да празнува. След това обаче настъпи обяснено с технически проблеми прекъсване на електронното броене на бюлетините, което бе възстановено едва ден по-късно. Но паралелното ръчно броене не е спирало. Когато започнаха да идват и резултатите от гласуването по селата, процентите се промениха – беше съобщено, че при Моралес те се вдигат до 46%, а при Меса падат до 36%. Тоест – очерта се 10-процентната разлика, гарантираща победа на настоящия президент на първия тур.

По-високата подкрепа за Моралес по селата не може да е изненада за никого, като се има предвид, че там са „кокалеросите“ – селяните, които отглеждат кока. Такъв е бил навремето и Ево Моралес. Като президент той поведе световна битка за признаване на коката за културно наследство на Боливия и народите от Андите. Чаят от листата на кока или дъвченето на тези листа са не само местна традиция, но и жизненоважен елемент от живота във високопланинските зони – само така се оцелява в разредения въздух там. Моралес прекъсна сключваните от предишни правителства договорки със САЩ за изкореняване на плантациите с кока под предлог за борба с наркопроизводството и наркотрафика, защото отглеждането на коката и наркобизнесът са две различни неща. А Карлос Меса в кампанията си сега многократно повтори, че ще възстанови сътрудничеството със САЩ по тази линия. Какво чудно има тогава, че селският вот в изборите предпочете Моралес пред Меса?

Макар тези междинни резултати още да не бяха окончателни, Меса и отборът му вдигнаха истински бунт с обвинения за изборни фалшификации – теза, която десният кандидат непрекъснато пробутваше още в предизборната кампания. Опозиционни активисти се хвърлиха да щурмуват офиси на боливийската ЦИК. В атаката по всички фронтове бяха включени и международни сили – Меса алармира Организацията на американските държави и ЕС, които бяха пратили свои наблюдатели на изборите и дотогава не бяха установили никакви нередности.

Въпреки призивите на властите за успокояване на обстановката и за изчакване на окончателните резултати, опозицията излезе на бурни демонстрации, а ОАД и ЕС пуснаха декларации за „тревога“ от сведенията за изборни измами. От САЩ пък дойде открито предупреждение за наказателни мерки, ако президентското гласуване не отиде на втори тур.

За да успокои страстите, боливийският външен министър Диего Пари предложи пряко на генералния секретар на ОАД Луис Алмагро, който винаги е демонстрирал открита непоносимост към левите правителства в Латинска Америка, организацията му да участва в одит на изборните резултати. Същото предложение отправи и към ЕС. Това бе прието, но и от двете места добавиха, че все пак, независимо от резултатите, най-добре за демокрацията било да се проведе втори тур…

Окончателното преброяване на подадените на 20 октомври гласове показа 47,07%  за Ево Моралес и 36,51% за Карлос Меса. Като краен победител още в първия тур беше обявен Моралес. Той даде пресконференция, в която обвини Меса в опит за държавен преврат заради предизвиканите безредици. Потвърди, че също настоява за международен одит на резултатите и че не иска да допуска, че ОАД може да е „на страната на държавния преврат“.

Напрежението обаче продължава и не е изключено Моралес да го очаква съдбата на Мадуро, чието избиране за втори мандат през 2018 г. не бе признато от ОАД, САЩ и ЕС и оттам-нататък Венесуела бе подложена на безкрайни задушаващи икономиката ѝ санкции. Така е, когато не слушаш повелителите на глобалния неолиберализъм…

Пак всичко започва от Чили

Но и когато много слушаш не е на добре. Рано или късно народите ти искат сметката. Както чилийците правят сега с Пиниера. Той вече бърза да снижава напрежението. Няма време, иска спешно да започне да възстановява образа на „оазиса“ Чили. Защото през ноември страната трябва да домакинства на годишната среща на върха на Азиатско-тихоокеанското сътрудничество (АРЕС) – организация, обедняваща най-големите икономики в света, а през декември – на Конференцията на ООН по климатичните промени (СОР25). Пиниера явно вярва, че ще успее дотогава отново да лъсне витрината, за да не се изложи пред чужденците. По-важното е обаче какво мислят чилийците, а масово демонстрираната решимост е за отказ от лъжливи витрини и за фундаментална промяна в обществената конструкция.

Бунтът срещу неолибералния модел тресе цяла Латинска Америка и на предната линия сега е Чили, където той беше приложен за първи път. Откатите клатят и целия световен ред, базиран върху него. Ето защо борбата на чилийците е толкова важна за всички ни. Дали пък отново от тяхната страна няма да дойде и началото на края на този зловещ експеримент, който един ден с пълно право може да бъде осъден като престъпление срещу човечеството?…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук