ДОКЛАДЪТ НА РИМСКИЯ КЛУБ ЗА 2018 Г. И СЪВРЕМЕННИТЕ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

0
226

 Лъчезар Радев е доцент, доктор в Химикотехнологичния и металургичен университет (ХМТУ) в София. Ръководител на катедра „Основи на химичната технология“.Научните му интереси са в областта на геополитиката.

 

 За България би било полезно да намери своето място в сложната гео­политическа картина. Дори и да не си дава сметка за подобна необходимост днес, животът ще я принуди да го направи, и то много скоро.


 

Настоящото изследване посвещавам на Александър Лилов и Збигнев Бжежински,
които са вече в друго измерение, с поклон, обич и безкрайна благодарност

 

През 1970 г. проф. Збигнев Бжежински публикува пространното си изследване „Между две епохи“ (1), в което разглежда ролята на САЩ в технотронната ера, като подчертава, че постиндустриал­ното общество се превръща в „технотронно“, а самото то „е оформено културно, психологически, социално и икономически от степента на развитие на компютърните технологии и комуникациите“ (2).

Едва през 90-те години на ХХ век някои анализатори посочват, че със Збигнев Бжежински се навлиза в ерата на геополитиката на империите в условията на бурно развитие на научната и технологичната революция, а зараждащият се бум на технологиите през 70-те години естествено определя Америка като „страна в преход“ (3).

Две години по-късно Донела Медоуз и съавтори, които са членове на Римския клуб, публикуват пространен анализ под наслов „Границите на растежа“ (4), като в него те определят траекторията и перспективата пред световното развитие до 2100 г.

Но друго е по-забележително: че растежът, както и развитието на всеки жив организъм, има своите стандартни криви на развитие. Те, както подчертават авторите, биха могли да бъдат представени нагледно (Фиг. 1, изработена с помощта на компютърно моделиране) на основа на данните за времето от 1900 до 1970 г. и екстpаполирането им до 2100 г. (5).

 

Фигура 1. Криви на развитието на света за периода 1900-2100 г. по 4 основни показателя: природни ресурси, промишлено замърсяване, общо замърсяване, ръст на населението и хранителни продукти

 

 Подробният и изчерпателен анализ на колектива показва, че светът ще се сблъска с бедствие след 2005 г., което ще бъде обусловено от стремглаво намаляващите природни ресурси и хранителни възможности на Земята, както и от увеличаващото се население и промишленото замърсяване (6). С една дума, всяко нещо си има цена. Цената на нарастването на промишленото производство и увеличаването на населението е за сметка на изчерпване на природните ресурси и увеличаване на замърсяването на Земята.

Но Римският клуб не спира дотук. Той продължава пространните си изследвания върху глобалните проблеми. Така се стига и до последния му анализ, посветен на неговата 50-годишнина, който беше издаден и у нас (7).

Анализът е с обем от 240 страници и е дело на колектив, включващ 37 сътрудници, от които 32-ма са членове на Римския клуб. Трите глави са посветени на разностранни световни проблеми на растежа и предизвикателствата, пред които те изправят света днес. От своя страна  комплексните предизвикателства се пречупват и през призмата на геополитиката. Ето защо тя стои в центъра на настоящия анализ.

Ако трябва да се формулира целта на анализа, това би изглеждало така: как влияят промените върху глобалната геополитика в света през призмата на последния анализ на Римския клуб, публикуван през 2018 г.?

Централният геополитически въпрос днес

се съсредоточава около кризата на глобалния капитализъм и възникващите от това проблеми на планетарно ниво. Една от основните причини е упадъкът на средните класи в развития свят за период от 20 години, който още не може да бъде преодолян (8).

Фигура 2 показва зависимостта на процента на глобалното разпределение на доходите между най-бедните и най-богатите от ръста на реалните доходи (в %) (9).

 

 Фигура 2. Относително нарастване на реалния доход на глава от населението за периода 1988-2008 като функция от глобалния доход

 

Това, което се набива на очи, е, че ходът на кривата наподобява тялото на слон и получената крива е известна като „слона на
Миланович“
.

Кривата на Фиг. 2 може да бъде разделена на четири области:

Област 1 – най-бедната част от населението в света, която е изключена от растежа по повечето показатели, които го обуславят;

Област 2 – крива на доходите в новите икономики, главно Китай;

Област 3 –  крива на упадък на средната класа в западния свят;

Област 4 – процъфтяващ глобален елит.

Ходът на кривата ясно показва, че видимият ръст на доходите (вляво) способства за изваждане на около 2 млрд. души от блатото на бедността, което, както заключават авторите на анализа (8), се дължи главно на икономическия успех на Китай и някои други страни.

Във връзка с това Си Дзинпин подчертава, че битката с бедността е една от трите битки, които Китай трябва да води в периода до 2020 г., с което поставя на дневен ред пред правителството на страната задачата до 2019 г. да бъдат спасени от бедност още 10 млн. души, което съответства на обещанието за превръщането на Китай в проспериращо общество. Това означава, че за една година 1 млн. души трябва да се простят с живота си на бедняци, т. е. по 20 човека на минута трябва да бъдат изтръгвани от лапите на бедността.  Данните показват, че през последните 5 години от нея са извадени 68 млн. души, живеещи в селските райони на страната, което означава, че 37 000 души на ден излизат от ямата на недоимъка (10).

Прави впечатление дясната част на кривата, известна като „хобот на слона“. Тя показва, че най-богатият 1% от света, „и още по-възмутително, най-богатите 8 човека в света, сега притежават толкова богатство, колкото най-бедната половина от световното население, взети заедно“ (11). 

По други данни, в момента 1,6 млрд. души живеят в „многоизмерна бедност“ (курсивът мой ‒ Л. Р.), което е близо 2 пъти повече от броя на хората, живеещи в крайна бедност, измерваща се единствено посредством доходите им (12).

Геополитическите промени, произтичащи от набелязаните проблеми, изглеждат така:

Първо, идеологически и икономически отлив от ценностите на „позволяващата корнукопия“*, за която Збигнев Бжежински**  отдавна предупреди, че ще доведе до пълзящ блокаж на САЩ в ролята му на глобална сила. Резултатът, който може да се очаква, и който вече отчетливо се появява на хоризонта, е, усилен ход към полицентричен свят и геополитическо разпръскване на глобалната американска хегемония.

 

Фигура 3.   Разпределение на сферите на влияние на Русия и Китай в Азия

 

Второ, изместване на глобалния център на тежестта на Изток и формиране на регионални блокове от типа Китай – Русия – Индия, Русия – Централна Азия –Китай, Китай – Югоизточна Азия – Япония и др., които да противодействат на американската хегемония и да удовлетворяват основополагащата идея за полицентричен модел на международните отношения.

Трето, нарастване на ролята и тежестта на руско-китайските отношения посредством регионално (Фигура 3) и извънрегионално сътрудничество и коопериране.

Изкривяването на геополитическото пространство-време (15) се катализира основно от

изместването на глобалния център на геополитическата тежест на Изток

Това вече е широко утвърден факт, за който може да се прочете подробно в последната книга на индийския геополитик Параг Хана (16), но за целите на настоящите разглеждания е необходимо да се подчертае комплексът от геополитически промени и предизвикателства, пряко отразени на Фиг. 3.

Накратко, Русия запазва присъствието си в региона на Централна Азия, но и разширява влиянието си в Иран, Турция, Сирия, Ирак, както и в Индия. От картата на Фиг. 3 се вижда, че страните от Централна Азия са с вътрешноконтинентално разположение, предполагащо ограничени транспортни възможности, а оттам – твърде стеснено континентално
геополитическо влияние. От друга страна, геополитическото регионално влияние на страните от Централна Азия се изостря от това, че те имат обемни находища от суров петрол и природен газ, което им дава възможност за диверсифициране на доставките за други страни (основно за Китай) и възможността за балансиране между двете сили – Русия и Китай, и издигане на собствената им геополитическа тежест.

Така отношението на Русия към тези страни сега не се ограничава само като към „близката чужбина“, но и като към страни, към които тя има особена обвързаност от гледна точка на тяхната сигурност. По отношение на нея е съвсем естествено, че Русия не може (и няма) да пренебрегне възможността за потенциално американско присъствие в района, за което тя дава своето съгласие след терористичните актове от 11.09.2001 г.
и последвалите действия на Западната коалиция в Афганистан.

В серия от интервюта на Владимир Путин пред Оливър Стоун (17), той ясно заявява: „У нас се наложи мнението, че нашите американски партньори на думи говорят за подкрепа на Русия, говорят за готовност към сътрудничество, а фактически използват терористи за дестабилизиране на вътрешнополитическата ситуация в Русия. Честно казано, това беше за нас огромно разочарование“ (18). При това положение, заинтересоваността на Русия от военната сигурност в Централна Азия става очевидна. Нещо повече. От интервюто на Путин става ясно, че: „Ние бяхме готови да сътрудничим (на Европа и Запада – Л. Р.), но вместо това видяхме само едно разширяване на геополитическото пространство и властта, в това число и на територии, които ние считаме за чувствителни и важни от гледна точка на обезпечаване на нашата глобална стратегическа безопасност“ (19).

Иранският път за страните от Централна Азия е възможност за достигане на суровия им петрол до рафинерията в Тебриз, където да се преработва до различни деривати и оттам да се разпространява до различни консуматори. Възможността на иранския път пряко засяга и Русия, доколкото той е потенциална възможност за реализиране на „стратегическа дълбочина“. В интервюто на Путин, за което вече стана въпрос, той споменава Иран многократно (20), но по-важното е, че неговото мнение олицетворява руската „висока“ политика по повод на него в няколко направления:

• Иранската ядрена програма беше използвана от САЩ и НАТО за разширяване на противоракетната им отбрана в Европа, в резултат на което Русия започна интензивни разговори с Иран по частта за неговата ядрена програма. При това се установява, че за никаква ядрена заплаха не може да става въпрос (21). „В резултат на това, посочва Путин, в Източна Европа ще бъдат разположени комплекси на територията на Румъния и Полша. По вода ще бъдат пуснати кораби, които ще дежурят в Средиземно море (….). Практически територията на Русия ще бъде обкръжена от тези системи, което е още една груба, голяма стратегическа грешка на нашите партньори“ (22).

• Иран не участва по никакъв начин в Сирия и не достига със своята военна авиация до нея (23), което дава възможност да се заключи, че Русия играе възпираща роля не само по конкретния повод, но и за урегулиране на отношенията на Иран със Саудитска Арабия в техния по-широк контекст. По повод на това Путин казва: „Те са наши партньори, а ние желаем да имаме стабилни партньори, с които можем спокойно да работим (….). Но ние сме свободни да избираме (…). В своята практическа работа отчитаме противоречията между тях и се стараем да ги заобиколим“ (24).

• Иран трябва да има право да развива своята ядрена програма за мирни цели, „включително и получаването на определени количества обогатен уран“ (25). От това аксиоматично следва, че за Русия, както и за другите страни от региона, е нежелателно Иран да бъде ядрена държава.

Турция е важна за Русия в няколко направления: първо, тя е черноморска страна и би следвало да има добри отношения със страните от Черноморския регион, в това число и с Русия; второ, тя е стратегическа възможност за завръщане на Русия на Балканите и в Европа чрез „Турски поток“; трето, тя е потенциална възможност за пазарното разширяване на руското противоракетно оборудване. Това води до определени неприятности за НАТО, които Русия има пълно право да му създаде в отговор на неговите действия; четвърто, тя е страна, приютила чеченски и дагестански сепаратисти, както отбелязва Путин (26), което „задължава“ Русия да има дългосрочни и добри отношения с нея; пето, Турция е важна туристическа дестинация за руските граждани.

Видимо отражение на добрите отношения между Индия и Русия са топлите отношения на индийския премиер-министър Нарендра Моди с Владимир Путин. От икономическа гледна точка Индия е огромен пазар за руските стоки, а от геополитическа – изграждането на коридора „Русия – Централна Азия – Индия“ би дало възможност за излаз на Русия на бреговете на Индийския океан, което би ѝ осигурило стратегическо преимущество. И не на последно място Индия е потенциален пазар за руското военно оборудване. В последно време обаче някои авторитетни индийски издания считат, че нивото на военно сътрудничество стагнира. Според едно пространно изследване между 2012 и 2016 г. 68% от отбранителната техника в Индия е руска, в сравнение с 14% – от САЩ и 8% – от Израел. Със скрито неудовлетворение се посочва, че очакваните доставки на военно оборудване за Индия от Русия са били в размер на около 20 млрд. долара, но те не са реализирани. Индия е закупила от Русия само 5 ескадрили „Триумф С-400“, като не се е постигнало споразумение относно фрегатите от клас „Григоревич“ и 200 леки хеликоптера „Камов-226 Т“ (27). По всяка вероятност Русия е поставила Индия „под наблюдение“, относно вноса на западни оръжейни системи, което очевидно не съответства на руските геостратегически интереси. Очевидно е, че Индия желае да балансира между Запада и Русия, но ще има нужда и от двете, както изглежда. За момента тя е оставена „да мисли“ върху тези дилеми.

 Съществува и още един характерен момент: Русия ще заеме своето място и в региона на Югоизточна Азия, което може да се предположи от нейните взаимоизгодни отношения с Виетнам, например. Но по повод на отношенията между САЩ и Китай в Южнокитайско море Владимир Путин в интервюто си споменава, че Китай води диалог с всички страни от региона. По повод на възможността за „американски ядрен чадър“ над държавите от Югоизточна Азия той казва: „Не зная, но Филипините, например, не считат, че това е необходимо“. И още: „Доколкото имаме информация, сега Филипините започват диалог с Китай (по въпросите на Южнокитайско море – Л. Р.). И на мен ми се струва, че това е най-добрият път“ (28).

Съвсем логично е да се допусне, че геостратегическата и геополитическата линия на Русия е съобразена с тази на Китай. Не може да бъде и друго, защото Русия съвсем ясно и недвусмислено отчита ролята на Китай както в региона, така и извън него.

Регионалните интереси на Китай, очертани на Фиг.3, също представляват цялостен комплекс.

На първо място страните от Централна Азия са източник на суров петрол и природен газ. В това отношение Централна Азия е от стратегическа и икономическа важност за Китай. Както показва последният анализ на Центъра „Стратфор“, през 2018 г. Китай запазва водещо място (в сравнение с Русия) в Киргизстан (29%), Туркменистан (44%) и Узбекистан (21%) (29). Ясно е, че като най-силно развиваща се икономика Китай се нуждае от суровини, но има и още един ракурс – етническата стабилност на провинция Синдзян, в която 45% от населението са мюсюлмани. Ето защо китайското правителство поддържа и тесни политически, и икономически отношения с Турция, Саудитска Арабия и Иран, а също така в обсега му на действие влизат също Катар, Обединените арабски емирства (ОАЕ) и Оман.

Таблица 1 представя пазарните отношения на страните от Залива с Китай през 2015 г. съгласно данните (30).

 

Държава

 

Износ

 

Внос

 

Общо

 

Саудитска Арабия

 

21.6

 

30.2

 

51.8

 

ОАЕ

 

37.0

 

11.2

 

48.2

 

Оман

 

2.1

 

15.0

 

17.1

 

Катар

 

2.2

 

4.6

 

6.8

 

Бахрейн

 

1.0

 

0.1

 

1.1

 

Общо

 

63.9

 

61.1

 

125.0

 

  Таблица 1. Внос и износ в (и от) Китай за страни от Персийския залив ( в млн. долари) за 2015 г.

От друга страна, независимо от объркаността на диалога в пограничните спорове между Китай и Индия (31), и двете страни са наясно, че трябва да направят важни и неотложни стъпки за подобряване и на политическите, и на икономическите си отношения, независимо от натрупаното с годините недоверие. Очевидно, Индия гледа със завист успехите на Китай и неотклонния му ход към подстъпите на глобалното лидерство, като ѝ се иска да бъде на негово място. Но това желание среща някои твърди ограничения, като нарастващото население със съпътстващи проблеми относно изхранването му, 300 милиона бедни, както и неотложни изисквания за по-мащабно икономическо развитие. Ето защо, някои индийски анализатори смятат, че Китай желае да държи страната им в подчинено положение и да я накара да се моли за китайската добра воля и за подкрепа в различни международни организации.

Наред с това обаче се отчита, че стокообменът между двете държави от 70 млрд. долара през 2011 г. нараства на 100 млрд. долара през 2015 г., което се дължи основно на стратегическия икономически диалог между тях и уверението, че Индия желае да има все по-улеснен и пълноценен диалог с Китай (32). При това положение Китай използва подходящо Пакистан в противовес, въпреки че всячески се стреми да „погасява“ напрежението между двете страни.

Големият проблем на Китай в района на Югоизточна Азия са отношенията му със страните с излаз на Южнокитайско море и множеството остри погранични спорове с тях. Както показват някои източници, Китай разрешава тези въпроси, създавайки изкуствени острови, които да използва евентуално като военни бази. Според американски данни, през последните години Китай е добавил към териториите си 3200 акра новоизградена земя на основата на изкуствено доизградени скални рифове. Китайският външен министър Ван И е цитиран, че Китай смята да облек­чи корабоплаването в района посредством създадената инфраструктура.

 

Близко до мисълта е, че САЩ не вярват на такива декларации и смятат, че Китай по всяко време може да разположи върху тях военно оборудване за различни цели, в това число и радарни системи (33). Както с наблюденията, така и с интерпретациите си САЩ се надяват да убедят американското общество и своите международни партньори, по-специал­но страните от региона – Малайзия, Индонезия, Филипините, Виетнам и Тайван, в правотата на своето военно присъствие в региона, както и в милитаристичните, евентуално завоевателни, подбуди на Китай.

Ето защо е разбираемо притеснението на държавите от Югоизточна Азия, но също така е ясно и това, че Китай има подобаващо икономическо присъствие в региона. Например, през 2015 г. пазарните отношения на Китай със страните от Югоизточна Азия са: Виетнам – 24%, Сингапур – 23%, Тайланд – 16%, Малайзия – 15%, Индонезия – 11%, Филипини – 5%, Мианмар – 4%, Камбоджа – 1% и Лаос – 1% (34). Обобщени данни показват, че през 2011 г. повече от 40,3 милиона китайци живеят в 148 страни в света, което спрямо 2001 г. е увеличение с над 5 милиона души. От тези 40,3 милиона 29,6 милиона живеят и работят в 35 азиатски държави, което отговаря на 73,3% (35). Що се отнася до държавите от Югоизточна Азия, китайците, живеещи в тях (в%), са: Индонезия – 19,86%, Тайланд – 18,63%, Малайзия – 16,2%, Сингапур – 6,86%, Филипини – 3,08%, Мианмар – 2,61%, Виетнам – 2,46%, а във всички останали страни от Азия – 13,66% (35). През 1996 г. 12% от инвестициите в Китай са дошли от неговата диаспора (36). Може само да се гадае какъв е бил процентът на инвестициите веднага след началото на реформите през 1978 г.

Понастоящем отношенията между Китай и Русия преживяват един от най-интензивните си периоди. Причината са не само приятелските отношения между Си Дзинпин и Владимир Путин, но и оползотворените възможности в областта на  икономиката, чиято основа са добрите и процъфтяващи дипломатически отношения между двете страни. Както стана ясно от срещата на двамата лидери в Петербург през тази година, стокообменът между двете държави е 108 млрд. долара, което е с 8 млрд. долара повече от планираното. От информацията по работата на форума става ясно, че за следващата година стокообменът трябва да достигне 200 млрд. долара. Има и още нещо важно: Китай и Русия са се договорили, че и двете страни трябва активно да участват в развитието на региона, като Русия поема ангажиментите по сигурността и безопасността, а
Китай – икономическата сфера, като и двете страни допускат наличието на „осмоза“ през „мембраната“ на взаимния интерес.

В резултат на това би могло да се очаква и отварянето на Северния морски път (Фиг. 4) – кратко съобщение, поместено в. „Икономист“ (37).

 

 Фигура 4. Северен морски път

 

Този път може да се превърне в основен за китайските стоки чрез свързаността на пристанищата в Шанхай с тези на Ротердам, при което геополитическата и геоикономическата полза на Китай ще бъде заобикаляне на Суецкия канал, протока „Малака“ и Южнокитайско море. Това несъмнено дава геостратегическа преднина и на Китай, и на Русия. Северният морски път неутрализира опасността от пиратски набези, както и това, че „скъсява“ дългите „ръце“ на САЩ от гледна точка на военното им присъствие в близост до посочените по-горе точки на уязвимост.

От гледна точка на руските геополитически и стратегически интереси, Русия се превръща все повече в незаобиколим фактор за напредъка на Китай. Тя се утвърждава като стратегически партньор. Ако се предположи, че би настъпил ограничен военен сблъсък някъде по пътя на „Един пояс, един път“, връзката на Китай със света ще бъде запазена именно по този път. От това a priori произтичат бъдещите действия на САЩ в Аляска и по-специално тяхното засилено военно присъствие там.

Ясно е и друго – САЩ са изостанали много от Русия в това отношение и ще им бъдат необходими значителни парични потоци за специално оборудване и работа на оръжейни системи в екстремални условия. Този, макар и непълен, набор от мероприятия и финансиране ще отнемат време.

Но има и още един възможен ъгъл на интепретация. По този начин Русия се стреми (и ще го постигне) да диспергира в максимална степен силата на САЩ, да я деконцентрира и да изправи Америка пред предизвикателството да работи на много фронтове, за което са необходими колосални средства и не по-малко политическа воля. Възприетата далновидна стратегия и политика от страна на Русия ще накарат САЩ да се „свият“ още по-видимо и още по-значително. Доколкото Русия има разбиране, че САЩ иска да бъде отново велика сила, това е брилянтна стратегия това никога повече да не бъде реалност.

САЩ трудно ще се съгласят на такъв вариант. Смело може да се прогнозира, че те дори не го мислят, още повече че това ще бъде предпоставка за чудовищна вътрешнополитическа кавга, която ще спъва сериозно работата и на Президента, и на Конгреса, и на големите заинтересовани американски корпорации. Полезен ход за САЩ би било прогресивното „затопляне“ на отношенията с Русия с цел максимално отсрочване на негативния за тях сценарий във времето. Но и това не е сигурно при характера на администрацията на Тръмп и цялостната американска политическа система.

САЩ са изправени пред следните въпроси: как да реализират мечтата си за „Америка отново велика“, и какви дози унижение биха могли да преглътнат от Русия, но така, че да оживеят? Защото, ако в очите на света изглежда унижена, Америка не би могла повече да разчита на Европа като свой протекторат, на Япония – като своя военна опора в Далечния изток, на страните от Близкия изток – като на източници на петрол, и на страните от Южна Америка – като свой вечен заден двор.

Двете икономики и емисиите от въглероден диоксид

През 2015 г. Херман Дали, почетен професор по екологична икономика в Университета в Мериленд (САЩ), публикува изчерпателно научно есе за икономиката на „пълния свят“ (38), което представлява осъвременяване на основополагащите му виждания, добили гражданственост още през 2005 г. (39).

В есето авторът онагледява двата типа икономика – празна и пълна, от гледна точка на това как се постига благоденствие в съвременния свят, а отношението между тях представя така, както това е направено на Фиг.5, която присъства и в анализа на Римския клуб (40). 

Фигура 5. Благоденствие в празния и в пълния свят, според Херман Дали

 

Празният свят се дефинира като свят с малобройно население, слабо развити икономически субекти и почти безкрайно във времето изобилие на природни ресурси, което е типично за епохата на Просвещението (41). Именно след него започва и постъпателното движение към икономически растеж, технологични нововъведения и развитие на идеите за индивидуал­на свобода. Наред с това Просвещението ражда и епохата на европейската колониална политика, „която с цялото си високомерие и жестокост не намери никаква критика сред интелектуалците“ от онази епоха (42).

Така постепенно ходът на човешкото благосъстояние (разбирано като благоденствие) започва и реализацията на движението към пълен свят, в който:

1. Всички популации се поддържат от метаболитния поток и от производителност, която изисква и довежда до изчерпване на ресурсите на екосферата, като с това се налагат разходи, необходими за производството, поддържането и възпроизводството на запасите от хора и богатства (43).

2. Общото благосъстояние, разбирано като сума от икономически и екологични услуги, се максимализира, защото ползата от добавените икономически услуги става за сметка на прекомерното жертване на екосистемата. Ето защо правоъгълникът „икономика“ в пълния свят е по-голям, както ясно се вижда от Фиг.4. Изводът е, че физическият растеж вече има твърде висока цена, което налага да се предвиди граница на растежа.

3. Самото развитие е имплантирано със собствения си парадокс, че извличането на ресурси с ниска ентропия се съпровожда от получаване на отпадъци с висока степен на ентропия (44), защото ентропията е мярка за безпорядъка на всяка система, каквато е например и тази на „черните дупки“ (45). Няма да е пресилено да се твърди, че ако развитието продължава с темпове, изискващи максимални разходи на природни ресурси, от „черната дупка няма да има излизане“.

В контекста на настоящите разглеждания от особена важност са и очер­таващите се екзистенциални заплахи, най-важните от които са:

ü необратими изменения на климата и възможни икономически сътресения, съпроводени с мащабни размирици поради дегенериращото развитие на селското стопанство, което неминуемо ще бъде съпътствано от внушителни миграционни вълни (46);

ü загуба на биоразнообразие, свързано с експлозивното нарастване на човешката популация и причиненото от това растящо земеползване,
което очевидно застрашава и популацията на вече изчезващи животински видове;

ü развитието на генното инженерство заплашва с „пренаписване на гените“, което би довело до реална промяна на определен вид или пък до неговото пълно изчезване от лицето на Земята (47);

ü силният спекулативен статус на финансовите пазари води до принудата за висока възвращаемост на инвестициите, което означава намаляване на данъчното бреме на бизнеса, намаляване на регулациите, поддържане на ниски цени за ползване на инфраструктурата, земята, енергията, водата и др. природни ресурси и суровини (48).

Очевидно непълният, но достатъчно изчерпателен и стряскащ, списък на екзистенциалните заплахи трябва задължително да доведе до по-изчистен баланс между общественото и частното благосъстояние.

От друга страна, екзистенциална е и заплахата от нарастване на емисиите на СО2 (въглероден диоксид) в атмосферата в резултат на неконтролирания икономически бум и напредък или по-точно на неприродосъобразения такъв.

Фиг. 6  представя нарастващото натрупване на емисии от СО2 в света за периода от 1860 до 2015 г. (49).

 

Фигура 6. Нарастващо натрупване на емисии на СО2  в света за периода 1860-2015 г.

 

От историческа гледна точка натрупаните в света емисии за този период
очертават ясно тенденциите в развитието на света, доколкото емисиите от СО2 са един от най-важните показатели за индустриалното развитие. В продължение на близо 200 години САЩ и Китай са двете най-интензивно развиващи се икономики. Излъчените емисии на СО2 от тях са съответно 394,38 млн. т и 194,9 млн. т. Непосредствено след тях се нареждат Русия с 99 млн. т и Испания с 13,88 млн. т. В Африка само две страни бележат подобаващи стойности – ЮАР с 13,23 млн. т и Египет с 5,41 млн. т. Очевидно такава е цената на икономическото развитие.

Основен замърсител на околната среда е въгледобивът, който осигурява въглищна суровина за производството на електрическа енергия, жизнено необходима за широк контекст от производствени и непроизводствени мощности. И досега Китай си остава най-големият потребител на въглища в света (50). Доколкото обаче в анализа на Римския клуб Китай се разглежда като една от страните с бързо развиваща се и модернизираща се икономика, би следвало да се каже, че той генерира своя национална програма „Зелени хоризонти“, в която през следващите 5 години се ангажира да изчисти въздуха чрез намаляване на въглеродната интензивност с 45% спрямо равнището през 2005 г. (51). По този начин през 2016 г. общите емисии на СО2, регистрирани в страната, са съкратени с 5%, а към 2050 г. Китай трябва да постигне задачата да се превърне в „екологична цивилизация“ (51) посредством задоволяване на енергийните си нужди чрез производство на електрическа енергия от възобновяеми източници.

В тази връзка анализът на Римския клуб показва, че Китай 20-кратно увеличава капацитета си за получаване на енергия от соларни паркове, като достигна до 16,5 GW (гигавата) в общата енергийна „смес“ на страната, която е 30,5 GW. Както става ясно от други данни, соларният капацитет на Китай за 2014 г. е 28 GW, а вложените инвестиции за достигане на посочения капацитет се изчисляват на 89,5 млрд. долара (52). Освен това Китай инвестира със 73% повече, отколкото САЩ, във възобновяеми източници на енергия, а правителството на страната планира до 2020 г. да инсталира мощности за получаване на вятърна енергия до 200 GW, докато Германия и Япония до 2030 г. ще достигнат 150 GW (52).

И още нещо. Производството на вятърна енергия с такава мощност ще бъде възможна в Китай, защото той предприема и друга крачка – изграждане на високоволтова преносна мрежа, която да бъде с максимална мощност 400 GW, като тя би могла да поеме всички източници на електрическа енергия в страната. Досега са инвестирани 2 млрд. юана за рехабилитация на съществуващата електропреносна национална мрежа, а финансирането по това перо ще приключи през 2020 г. (52).

Китай усилено се движи към нисковъглеродна икономика, като най-същественото национално инвестиране ще бъде направено в енергийния сектор, което ще го промени неузнаваемо (53). От друга страна, Китай смята да преструктурира икономическото си развитие чрез осъществяване на идеята за кръгова икономика на базата на:

• ефективно оползотворяване на природните ресурси;

• ефективно енергийно оползотворяване;

• ниски въглеродни емисии от всички производства;

• ефективни начини за консервиране на енергия;

• производство на екологични материали (53).

Таблица 2 представя научните изобретения и рационализации в Китай, необходими за въвеждане на нисковъглеродна икономика (54).

 

Сектор

 

Технологии

 

2010

 

2015

 

2020

 

2025

 

2030

 

2035

 

2040

 

2045

 

2050

 

Индустрия

 

Енергийно спестяващи технологии

 

 

Пазарен пробив 90-100%

 

 

 

 

Транспорт

 

Хибридни превозни средства

 

 

Пазарен пробив 30%

 

 

 

 

 

Нови превозни средства

 

 

Пазарен пробив 40 – 60%

 

 

 

 

 

Водородни превозни средства

 

 

Пазарен пробив 20 – 40%

 

 

 

 

Сградно строителство

 

Нови климатични системи

 

 

Пазарен пробив 100%

 

 

 

 

 

Слънчеви и водни климатични системи

 

 

Пазарен пробив 45% за всички сгради в страната

 

 

 

 

 

Електроенергиен сектор

 

Нови газови силови генератори

 

 

Пазарен пробив 100% за новоинсталирани системи

 

Четвърто поколение ядрени реактори

 

 

 

Пазарен пробив до 2030 г. – 60 GW, а за периода 2030-2050 – 160 GW     

 

Слънчева енергия – соларни батерии

 

 

 

Пазарен пробив до 2030 г. – 5 GW, а за периода 2030-2050 – 120 GW       

 

Слънчева топлинна енергия

 

 

 

Пазарен пробив до 2030 г. – 2 GW, а за периода 2030-2050 – 40 GW

         Таблица 2. Научни изобретения и рационализации в сферата на нисковъглеродната икономика в Китай за периода 2010-2050 г.

 

За правилното интерпретиране на данните от Таблица 2 авторите подчертават, че първата стрелка означава започване на усилени изследвания по съответното направление, втората стрелка – реалното внедряване, което в някои от случаите може да се застъпи с периода на продължаващи изследвания, чиято задача е внасянето на различни технически и технологични подобрения, а третата стрелка показва окончателния срок за повсеместно внедряване на съответната технология в дадения сектор (54).

Заедно с времевите срокове и научните задачи по изпълнение на превръщането на китайската икономика в нисковъглеродна, учените и политическото ръководство на страната разглеждат възможните последствия за икономиката на Китай във връзка с преминаването ѝ към екологично съобразена икономика. В този порядък очевидно се налага редуциране на промишленото производство в следните направления: производство на етилен, хартия, калцинирана сода, мед, натриева основа, стъкло, алуминий, олово, цинк, желязо и стомана, амоняк, цимент и калциев карбид (54), което би имало следните по-важни геополитически следствия за Китай:

1. Очевидно, Китай ще остане енерго- и ресурсно зависима икономика. В областта на енергозависимостта, той трябва да развие дългосрочни стратегически отношения със страните от Близкия изток, на първо място със Саудитска Арабия. От друга страна, афиширането на тези отношения ще рефлектира пряко върху отношението на страната със САЩ, доколкото последнната има стратегически отношения в региона.

Това като цяло би изострило и без това напрегнатите взаимоотношения между тях, но в дългосрочна перспектива Китай ще се окаже на печелившата страна, поради простия факт, че в региона на Близкия изток продължава да се гледа отрицателно на американското присъствие и хегемония. До момента Китай  доказва, че няма отношение към вътрешно- и външнополитическата ориентация на страните от „Евразийските Балкани“, като с това си спечелва ролята на надежден стратегически партньор.

От гледна точка на продължаващата регионална нестабилност ще се наложи Китай да разчита на страните от Централна Азия, както и на Иран, за снабдяването си с енергоносители. В далечен времеви отрязък той ще се нуждае от подкрепата на Русия. Засега тази подкрепа е осигурена, още повече че Китай е оставил на Русия възможността изцяло да бъде гарант на сигурността в региона на Централна Азия. Включването на Индия и Пакистан в Шанхайската организация за сътрудничество отваря широко вратите на спокойно взаимодействие с тях, независимо от нерешените проблеми между Индия и Пакистан, от една страна, както и между Китай и Индия, от друга. Надеждата на Китай е, че Индия няма да се окаже толкова себична, че да поеме по пътя на антикитайската политика, още повече че самата Индия има твърде големи икономически проблеми. Тя трябва да реши въпроса с изхранването на нарастващото си население, с бедността, с нарастването на БВП на икономиката си, на отношенията си с Пакистан, на когото Китай има възможност конструктивно да повлияе. Освен това целият регион се оказва широк пазар за китайските стоки, така че той няма никакви дългосрочни ползи от влошаване на отношенията си с тези страни на каквото и да било ниво.

2. Зависимостта на Китай от енергийни и природни суровини би следвало да го задължи да участва по-активно в международните превантивни действия срещу морското пиратство, което му дава още една възможност за укрепване на военноморския флот на страната и участието му във възлови операции. Китай е наясно, че на първо място трябва да задълбочи отношенията си с Русия не само в областта на придобиването на нови оръжейни системи за отбрана, но и за съвместно научно разработване на такива системи.

Посочените проблеми изваждат на дневен ред и въпроса за сигурност­та на страната. Ключова роля имат отношенията на Китай със страните от Централна Азия предвид географската им близост, както и на мюсюлманското население в провинция Синдзян. Незаменимо условие за добросъседство е решаването на пограничните проблеми с някои от тези страни, веднага след разпадането на СССР. Сега Китай остава да докаже, че няма експанзионистични амбиции към региона на Централна Азия чрез изкуственото създаване на китайска диаспора в тях.

3. Полезно за Китай ще бъде и интензифициране на усилията му по решаване на проблемите със Северна Корея и даже да се окаже катализатор на пътя към отваряне на границата между Северна и Южна Корея, колкото това да изглежда невъзможно днес. По този начин той ще си осигури спокойствие и стокови пазари, както и „трамплин“ за качествено подобряване на отношенията му с Япония, извън сферата на научното сътрудничество.

4.   Съкращаването на производството на определени химически продукти не е само негативно следствие от нарасналите емисии на газове в атмосферата, а може да изиграе положителна роля за ново технологично израстване и развитие на Китай, което би довело до заместването им с подходящи материали. Това би засилило ролята на Китай в света като иновативна държава, а оттам би затвърдило неговата глобална роля към края на ХХI век. Това е стратегическа задача за страната.

Глобалното затопляне
и промяната на геополитическата парадигма

Безспорно, подписването на Конвенцията за климата в Париж е акт с глобална значимост, както това е определено и в доклада на Римския клуб (55), но за да бъде удовлетворено решението на страните, подписали конвенцията за ненадхвърляне на целта от 2оС, въглеродната интензивност на световната икономика трябва да бъде намалявана средно с 6,2% на година. Изпълнението на целта с 1,5оС би означавало въглеродната интензивност да намалява до 10% на година (56).  Даже някои наблюдатели предлагат въвеждане на въглероден данък, който варира около 50 долара на барел суров петрол, което ще направи промяната по-бърза.

Неизпълнението на задълженията по Парижкото споразумение, а и негативното отношение на човечеството по отношение на замърсяването, води до факта, че 2016 г. бележи рекорд на интензивността на метеорологичните явления, свързани с промените на климата. В много части на света се наблюдават сериозни засушавания, а в други – интензивни наводнения. С особена тревога се отчита невероятно горещата арктическа вълна, довела до най-ниските зимни ледове, регистрирани някога (57). Наред с това ураганите и тайфуните засилват ударната си мощ заедно с повишаването на глобалното затопляне (57).

По всяка вероятност, подобни заключения са инспирирани от добилите широка гражданственост възможности на Националното управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство (NASA) и проведеното от нея изследване на промяната на климата през 2015 г. (58).

Картата, представена на Фиг.7, показва директния отговор на природата, реализиран на основата на различни сценарии за увеличаване на емисиите от СО2 в глобален мащаб, симулиран от 21 климатични модела (58).

 

 Фигура 7. Модел на NASA на глобалното затопляне на Земята до 2100 г.

     

Дори и да не е специалист в тази материя, всеки би могъл да види, че вълните на неотклонно затопляне на глобалния климат твърдо се придвижват на Север към полюса. Последвалите от това промени биха имали катастрофален характер. Както се вижда от карата на глобалното затопляне (Фиг.7), особено засегнати ще се окажат областите на Северна и Южна Америка, Северна Африка, цяла Южна Европа и пространна част от Евразия.

Това състояние ще предизвика и геополитически вълни на изостряне на споровете между богатите и бедните страни поради това, че от богатите силно развити държави ще бъде поискано да поемат голяма част от разходите по овладяване на процесите на глобалното затопляне. А бедните икономики ще бъдат поетапно лишени от възможността да ползват въглища за промишлени и битови цели, но няма да имат необходимите финансови възможности (това е напълно валидно и за България) да въведат природо-опазващи високи технологии. В момента се разчита на тяхното забавено развитие, като се предполага, че докато на дневен ред излезе въпросът за нисковъглеродните емисии, технологичният напредък в силно развитите икономики ще е налице, а и нисковъглеродните технологии ще поевтинеят дотолкова, че да може да бъдат закупувани от тези страни (59-61). Но това не е решение на въпроса, а само временно отлагане.

Основната причина е, че при съществуващия корнукопичен модел на развитие едва ли богатите държави ще се лишат от част от богатството си. Поради което ще се наложи твърда държавна регулация и законодателство по повод на паричните отчисления за поетапно отстраняване на отрицателните последици от глобалното затопляне. Нищо чудно с нерешаването на тези въпроси да се стигне до развихряне на нова икономическа криза, поради невъзможността на реалната икономика да задели необходимите средства, защото самото икономическо развитие – чрез потребността да бъде намалено – влиза в обхватен разрез с размера на средствата, които трябва да бъдат отделени.

Оттеглянето на САЩ от Парижкото споразумение очевидно ще изостри диалога и ще задълбочи проблемите в междудържавните отношения. Европа също ще се изправи пред предизвикателството на затруднения диа­лог, но тя ще има и по-големи проблеми, най-вече поради неравномерното си вътрешноикономическо развитие и все по-отчетливото изоставане и криза в новоприетите държави-членки на ЕС.

Евразия няма да бъде подмината от проблема, но както изглежда, тя ще се справи сравнително по-безболезнено, защото наличието на страни със силни икономики би могло да окаже благоприятно финансово въздействие за постепенното решаване на тези въпроси.

В анализа на Римския клуб се разчита на Китай, но се пренебрегва ролята на Русия. Тя също има подходящи финансови инициативи в тази посока. Една от тях, която се реализира и сега, е усиленото разпространение на природен газ, което се характеризира с клишето „газова дипломация“ или „Газпром дипломация“, в което се влага образът на  „моркова и тоягата“, разглеждана в рамките на текущата геополитика. От стратегическа гледна точка обаче разпространението на природния газ, при това на по-ниски цени, и използването му за различни технологични нужди, води до намаляване с 50-60% на емисиите от СО2, както показват някои анализи на заслужаващи внимание аналитични центрове (62).

Изходите?

Комплексният характер на проблемите наистина предполага употребата на множествено число в търсенето на изходи от създалото се положение, защото, както констатира и Докладът на Римския клуб, „доказателствата за човешкото въздействие върху планетата са неоспорими“ (63), а задачата пред човечеството сега е „да се осигури всеобщо благосъстояние, задоволяващо основните потребности на всички хора; да се осигури достатъчна равнопоставеност, за да се поддържа социалната стабилност и да се обезпечи основа за истинска сигурност“ в рамките на екологичната граница на тази задача (64).

Интересно е виждането на авторите за създаване на природен капитализъм, който те определят като „арката на прехода“ към устойчива цивилизация (65).

На него те възлагат следните задачи:

• по-продуктивно използване на всички ресурси, което да се съпровожда от продължаващи технологични нововъведения с цел увеличаване на печалбата (66);

• тотално преустройство на начините за осигуряване на различни услуги на населението чрез използване на биомиметични методи и кръгова икономика (66);

• ново институционално управление с цел регенерация на човешкия и природния капитал, т.е. на „регенеративен капитализъм“. Това е идея, създадена от Джон Фулъртън през 2015 г. и подкрепена с 8 принципа за създаване на икономика, работеща в съзвучие с останалия свят чрез създаване на благоприятни условия за живот. Според автора тези принципи са: правилни отношения; иновативност, адаптивност и отговорност; цялостен нов поглед върху богатството; овластено управление; надеждни циркулиращи потоци; изобилие на „Ефекта на ръба“; търсене на баланс и зачитане на общността и мястото (67).

Идеята за „природен капитализъм“ аксиоматично се свързва с тази за т.нар. синя икономика (68), възникнала още през 2009 г. с доклада на Римския клуб „100 иновации, 10 години, 100 милиона работни места“ с автор Гюнтер Паули, издаден по-късно (68). 

Две години след издаването му, пред едно японско издание Паули обобщава същността на работата си така: „100 нововъведения, вдъхновени от природата, могат да създадат 100 милиона работни места за 10 години, с което да предефинират настоящия модел за конкурентоспособност посредством стимулиране на предприемачите към промяна на бизнес модела“ (69). В същото издание той добавя, че движението към „синя икономика“ би дало съществен тласък както на зелените движения в света, така и на пътя към устойчиво развитие заедно с укрепване на съществуващите социални системи, изграждащи културата, традициите и социалния капитал, поради факта, че те осигуряват издръжливост във времена на трудности и във времена на благоденствие, както отбелязват и анализаторите на Римския клуб (69, 70).

В изданието са надлежно оформени 21 основни принципа, върху които се изгражда „синята икономика“ (71). Това, което прави впечатление в тях, може да се обобщи така: природните системи са очевидно нелинейни, поради което е необходимо да бъдат развивани и оптимизирани съвместно, а гъвкавостта им поражда нарастващо разнообразие, което изисква промяна на правилата на играта в следния порядък: създаване на портфолио от възможности, водещи към укрепване на общата за всички хора природна собственост и осъзнаване на факта, че всичко е ценност – дори и отпадъците, а тяхното оползотворяване води до здраве и щастие за всички.

За реализирането на тези подходи обаче е необходимо да се изработи стриктна вертикална система на подреденост и свързаност на веригата от ценности както за първичните, така и за вторичните производствени отрасли, с една основна база – всеобщата етика (71).

За реализиране на принципите, разбирани като глобална стратегическа задача на оцеляване и развитие на човечеството, се стига и до идеята за „преоткриване на огъня“. С други думи, търсене на екологично съоб­разени начини и подходи за производство на енергия, или формулирано по друг начин:

производство на електрическа енергия
от екологични източници

при което емисиите от СО2 да бъдат премахнати напълно. Няма съмнение, че въпросът е не само остро дискусионен, но, както се вижда от данните на Таблица 2, Китай вече е набелязал своя път, свързан с развитието на научно-технологичните нововъведения до 2050 г.

Земята ни дарява с възможности, съществуващи и преди нашия конкретен опит. Фиг. 8 представя зоните на силно слънцегреене (а) и различна скорост на вятъра (б) (72) и (73).       

 

Фигура 8. Зони на силно слънцегреене (а) и капацитет на вятъра (б) по земната повърхност

Картата на Фигура 8, а показва, че с най-високи стойности на слънце­греене е частта от Африканския континент, разположена на север от Екватора. Тя обхваща почти целия район на пустинята Сахара ‒ общо 9 200 000 км2, което е 31% от площта на Африка. Дължината на Сахара е 4800 км, а ширината ѝ – 1800 км. Пустинята е сравнима с площта на Китай – 9 596 961 км2, и САЩ заедно с Аляска – 9 833 520 км2. Географски, тя обхваща почти цялата територия на Мавритания, южната част на Мароко, Мали, Нигерия, Чад, Северен Судан, Алжир, Либия и Египет.

След 2000 г. започват дебати и научни търсения за това как тези почти неизмерими пространства да бъдат използвани за получаване на слънчева енергия. По онова време в колективите участват основно японски изследователи. Тяхното заключение е, че в зависимост от конкретните условия, както и от определени допълнителни фактори, може да се използват соларните панели с различен дизайн и различни по химически състав компоненти (74). Впоследствие се разглеждат и някои икономически условия на проектирането, като и конкретна цена за мероприятията. Някои автори смятат, че до 2030 г. могат да се произвеждат 16 GW енергия, а към 2050 г.
количеството да нарасне до 512 GW (75).

През 2014 г. „Forbes“ пише, че основната причина за бавното развитие на соларните паркове може да се търси най-вече в политическата нестабилност в Судан, Египет, Либия и Танзания, че загубата на енергия ще бъде до 10%, ако тя се пренася на големи разстояния и че  позиционирането на големи компании от този бизнес в региона е наложително за ускоряване на процеса (76). При такава ситуация, но и поради географска близост, няколко държави от Залива (Кувейт, Бахрейн, Катар, Оман и ОАЕ) в рамките на Обединението на държавите от Близкия изток и Северна Африка (MENA) започват съвместно разглеждане за изграждане на соларни мощности (77).

От геополитическа гледна точка е необходимо големите световни държави също да се включат в такова начинание като посредници в решаването на спорните въпроси между държавите в Северна Африка и Близкия изток. Основна роля в този процес биха могли да играят САЩ, Русия, Китай и Европа, доколкото последната е бивш колонизатор на много от страните на Африканския континент, получили независимостта си след 60-те години на ХХ век. Друга точка на напрежение са проблемите около Палестина и Израел. Тук исторически пръст също имат Европа, САЩ и Русия, които очевидно трябва да положат усилия за решаване на тези противоречия. Както изглежда, поне до 2050 година този въпрос няма да бъде решен. 

Най-осезаем напредък в областта на соларните паркове има в района на пустинята Гоби и по-специално в нейната китайска част. Изграждането на соларни паркове в тази част от пустинята ще обезсмисли добива на 4,69 млн. т въглища годишно, ще намали емисиите на СО2 с 987 671 т годишно и на серен диоксид (SO2) с 8906 т годишно. Ще се произведе електрическа енергия от около 200 GW до 2020 г. (78). Това потвърждават и заключения­та на Римския клуб за водещата роля на Китай в тази сфера.

Използването на вятъра за добив на електрическа енергия е другата възможност, дадена на човека от природата. Както се вижда на Фигура 8 (б), силен вятърен капацитет (41-51%) имат някои северни части на Канада и Русия, Аржентина, Северна Англия, Ирландия, Африканския рог. Може да се предположи, че до инсталиране на мощности в северните части на Канада и Русия скоро няма да се стигне поради особените климатични условия, но това все някога ще се случи. Няма никаква пречка обаче площите с капацитет на вятъра от 25 до 40% да бъдат силно използвани. На Фиг. 9 е представен резултатът от действащите в момента вятърни паркове в света, по данни от асоциацията Green Chip Stocks (79).

 

 Фигура 9. Действащи вятърни паркове в света

 

Работещите днес паркове образуват пояс (на картата изразен с точки), който обхваща САЩ, Европа и Източен Китай, както и Източна Южна Америка и части от Южна Австралия. В момента това са най-силно развитите региони за производство на електрическа енергия от вятъра. Русия изостава от създаването на подобни паркове, следвана от Южна Африка и Канада.

Анализът на Римския клуб е достатъчно подробен и дава възможност за остри дебати. В него обаче не се открива една важна тема, която може да се дефинира така:

съществува ли опасност от геополитическа неразбория
по повод находищата от метални руди

и метали, необходими за техническото реализиране на „синята икономика“. Факт е, че в производството и на соларни панели, и на оборудване за производство на електроенергия от вятъра се влагат ценни метали, което се изисква от самата технологична конструкция и протичащите в нея химични процеси.

Таблица 3 обобщава употребата на различни метали в производството на соларни панели, вятърни технологии и електрически автомобили (80).

 

Метал

 

Соларни панели

 

Вятърни технологии

 

Eлектрически автомобили

 

Алуминий (боксит)

 

х

 

х

 

х

 

Кадмий

 

х

 

 

 

Хром

 

 

х

 

 

Кобалт

 

 

х

 

х

 

Мед

 

х

 

х

 

х

 

Галий

 

 

 

 

Германий

 

х

 

 

 

Графит – неметал

 

 

 

х

 

Индий

 

х

 

 

 

Желязо

 

х

 

х

 

х

 

Олово

 

х

 

х

 

х

 

Литий

 

 

 

х

 

Манган

 

 

х

 

х

 

Молибден

 

 

х

 

 

Никел

 

х

 

 

х

 

Редки  метали

 

 

х

 

х

 

Селен

 

х

 

 

 

Силиций

 

х

 

 

х

 

Сребро

 

х

 

 

 

Телур

 

х

 

 

 

Талий

 

 

 

 

Калай

 

х

 

 

 

Титан

 

 

 

х

 

Цинк

 

х

 

х

 

 

  Таблица 3. Метали за производство на соларни панели, вятърни инсталации и електрически автомобили

 

В анализа на Римския клуб (80) отсъства и намек за отговор на поставения по-горе въпрос, а търсенето на такъв се облекчава от публикуваните данни за добива и разпространението на суровини за производството на метали, както и за запасите от метални руди. В Таблица 4 са показани само първите 3 държави с най-високо производство на даден метал или с най-голям залеж от метална руда, според наличната информация. 

Метал

 

Страни

 

Алуминий

(боксит)

Китай, Русия, Канада

(Австралия, Китай, Бразилия)

Кобалт

 

Конго, Русия, Австралия

 

Мед

 

Чили, Перу, Китай

 

Железни руди

 

Австралия, Бразилия, Китай

 

Литий

 

Австралия, Чили, Аржентина

 

Магнезий

 

Китай, Русия, Турция

 

Манган

 

Южна Африка, Китай, Австралия

 

Паладий – от групата на редките метали

 

Русия, Южна Африка, Канада

 

Сребро

 

Мексико, Перу, Китай

 

Калай

 

Китай, Малайзия, Перу

 

Титан

 

Китай, Русия, Япония

 

Цинк

 

Китай, Перу, Австралия

 

Антимон – от групата на редките метали

 

Китай, Русия, Мианмар

 

Силиций

 

Китай, Русия, САЩ

 

Селен

 

Япония, Германия, Белгия

 

Титан

 

Перу, Канада

 

 Таблица 4.Обобщени данни за първите три страни в света по производство на метали, необходими за развитието на зелените енергийни технологии (81)

 

Данните от таблици 3 и 4 се преливат нагледно във Фигура 10, която представя на географската карта държавите с най-голямо производство  на метали и запаси от метални руди, необходими за зелени енергийни технологии, а и не само.

Не се нуждае от кой знае каква обосновка фактът, че съгласно данните Китай в обозримо бъдеще, поне до средата на века, ще остане незаобиколим фактор с глобална значимост в разпределението на метали и метални руди. Естественото следствие от това е, че в тази сфера той ще има геополитическо преимущество, което ще му дава основания не само да защитава своите геоикономически интереси, а и да влияе върху равновесието на глобалната сила.

Фигура 10. Страни, получаващи чисти метали от природни суровини, необходими за зелени енергийни технологии, по данни на IRENA (80) и Index Mundi (81)

 

 

Китай ще положи разностранни усилия, за да държи под прицел САЩ, защото Америка и в момента внася от Китай следните метали и руди: антимон – 79%, барит – 90%, индий – 49%, манганови руди – 68%, редкоземни елементи – 67 %, калай – 47 %, и олово – 88 % (82). Това предполага симетрични действия от страна на Китай по повод продължаващите американски санкции. От тази позиция, изглежда, идва времето администрацията на Тръмп да преразгледа тези санкции. Разбира се, за пред широката публика се коментира само очевидно намаленият стоко­оборот. Дори и в подробни разбивки по видове стоки обаче отсъстват данни за металите и металните руди. Основната причина е, че тези химични елементи са със стратегическа важност за поне два типа програми – тези по въоръжаването и по космическите изследвания.

Изходът от ситуацията е в полето на дипломацията и политическите преговори, защото евентуални китайски санкции по отбелязаните по-горе метали и руди биха довели най-малкото до криза в изпълнението на споменатите американски програми, както и на онези, свързани с въвеждането на зелена икономика.

САЩ скоро ще бъдат принудени да се върнат и към Парижкото споразумение за климата, защото неучастието им в него им носи стратегически негативи.

При евентуално задълбочаване на американско-китайските разногласия САЩ имат начин частично да компресират недостига на метали чрез внос от Австралия, но това няма да се реализира в пълна степен. Америка няма да може да се възползва и от сателита си Япония, защото самата тя има неуравновесени отношения с Китай. През 2010 г. Китай забрани износа на редкоземни елементи за Япония, като се позова на своята национална сигурност (83). Австралия, не без ролята на САЩ, заявява, че може да бъде алтернатива на прекъснатия внос, което декларира при посещението на японския външен министър в Камбера (84).

Европа също не може да запълни вакуума на американския пазар, ако се стигне до задълбочаване на търговската война с Китай. Основание за такова заключение дава фактът, че Европейският съюз има ограничен производствен капацитет. В него няколко страни добиват ценни метали: Австрия (калай), Франция и Гърция (боксит и никел), Ирландия (цинк и олово), Норвегия (титан), Полша (мед, сребро и олово), Португалия (калай), Испания (злато), Швеция (злато, олово и железни руди) (84). Наред с това ЕС внася: 100% – антимон, кобалт, молибден, никел, ниобий, редкоземни елементи, калай и ванадий; 90% от мангановата руда, 85% от желязната руда, 82% от боксита, 65% от цинка и 50%  от медта (84). Това означава, че в глобален мащаб светът се намира пред прага на въвеждане на ресурсен регионализъм и дълбока зависимост от Китай, като огромен „склад“ на метали и руди.

В пъзела, който се очертава, има още един голям играч, за който в анализите на геополитическите реалности по темата се мълчи. Това е Русия.

Съществуват и мнения, че Арктика е големият „коз“ на Русия в бъдещата ѝ фундаментална роля на глобалната „шахматна дъска“. В арктическите района на Чукотка, Якутия и Нурилск има залежи от апатит от порядъка на 96%, никел – 85%, мед – 60%, калай – повече от 50%, редкоземни метали – 95%, сребро – 90%, диаманти – 99%, хром и манган – 90%, платинови метали – 47%, кобалт, живак, олово и антимон –50% (85). Учудващото е, че някои автори (85) акцентират само на военните приоритети на Русия в Арктика, където Канада и САЩ ще действат съвместно, доколкото е ясно, че за Канада „въпросът със суверенитета на Арктика не е на дневен ред, защото Арктика е канадска“ (85). Русия очевидно ще изиграе своите „аса“ не само в областта на отбраната, но и в добива и разпространението на различни метали. Това би могло да бъде и една от причините, поради които Китай и Русия отдавна говорят за „стратегическо партньорство“.

Русия ще играе особена роля и за Европа в сферата на метало-ресурсната дипломация. Ето защо за Европа (и за България в частност) ще е полезно да установи и поддържа качествено нови отношения с Русия и да свали санкциите срещу нея, независимо че ще има неприятности с Америка. Ролята на протекторат повече не ѝ отива.

Австралия ще се окаже също във възлова позиция. Може да се прогнозира, че морската геополитика ще продължи да е в опозиция на континенталната. Но на Австралия скоро ще ѝ се наложи да внесе качествени промени в отбранителната си стратегия, за да отговори на очакваните предизвикателства.

САЩ ще продължат досегашната си политика по отношение на държавите от южната част на американския континент, с които, както сочат историческите реалности, се разпореждат като със „своя собственост“. От друга страна, фактът, че Чили е най-големият производител на мед в света (86), което е 34% от световния добив, ще ги накара да диверсифицират доставките на тази суровина.

Изводът, който може да се направи до момента, е, че ресурсно обусловеният национализъм чука на вратата, а геополитическото пространство за маневриране се стеснява. Китай ще остане водещ на глобално ниво, а на хоризонта изгрява Русия с находищата си в Арктика. Ясно е, че общият обем от минерални суровини в района на Арктика е в размер на 22,4 трлн. дол., докато за Аляска той е в размер на 8 трлн. дол. (85).

Могат да се предвидят и

остатъчни геополитически трусове

Те може да бъдат катализирани от:

• Задълбочаващата се дългова зависимост на САЩ, Канада, Франция, Италия, Гърция, Индия, Япония, Египет, Судан и Конго, която за тях е в рамките на 80% и може пряко да рефлектира върху публичния дълг, растежа и конкурентоспособността на икономиките им.

• Нарастване на разходите за отбрана на държавите с големи находища от метални суровини, което реално би могло да доведе до свръхполяризирани политически отношения.

Увеличаване на данъците върху добива на метали в развиващите се страни, което да доведе до национализация на минната промишленост, както това се споменава за Южна Африка. 

Нарастване на кибератаките в минното производство, както и на конкретни металургични производства, за да се възпрепятства производственият процес, проследяване на фирмени тайни, промяна на цифрови данни и копиране на секретна фирмена информация.

• Турбулентни промени в работата на застрахователните компании срещу рисковите фактори (някои от тях споменати по-горе).

Водните войни
тревожно, но възможно бъдеще

Харалд Велцер – професор по дизайн на трансформациите в Университета във Фленсбург, е автор на увлекателната книга „Климатичните войни“ (87), издадена на немски език още през 2008 г., а през 2012 г.
преведена на английски. В нея той изказва предположението, че недостигът на основни материали, в това число и на вода, ще се превърне в „никога незавършваща война“ (88). Обръща внимание, че „конфликтите около основни ресурси, такива като водата, могат да станат основен феномен в бъдеще; сега се оценява, че близо 2 млрд. души ще страдат от недостиг на вода до 2050 г. Най-мрачните предвиждания са, че от липса на вода ще страдат 7 млрд. души“ (89). Авторът отбелязва и факта, че според Световната здравна организация на всеки човек на ден са му необходими 20 л вода, заедно с други 50 л за хигиенни нужди (90).

Фиг. 11 представя достъпа до питейна вода на населението от различните континенти и региони за 2008 г. (91). Както ясно се вижда от картата, в света се е образувал пояс на тотален недостиг на вода, който обхваща цяла Северна Африка и Близкия изток, както и пояс на „стрес“, в чийто обхват влизат няколко страни от региона на Централна Африка и районите на Централна Азия и Китай, а също няколко държави в Европа – Англия, Германия и Полша.

Фигура 11. Възможност за достъп до питейна вода в света

 

Най-голямата опасност за Африка са болестите като функция от недостига на вода. Световната здравна организация установява, че повече от 50 болести, повечето от които водят до летален изход, са свързани с липсата на вода (92). В геополитически план задълбочаващата се липса на вода в посочените региони и държави, заедно с бедността и недоволството от условията на живот, ще увеличават мигрантския поток към Европа, от една страна, както и миграционните потоци в рамките на Африканския континент, от друга.

Африка развива политика в следните направления: национални структурни реформи по повод на водните ресурси, регионално междудържавно коопериране, създаване на действащи информационни системи, както и търсене на начини за устойчиво финансиране (92).

Независимо от това, основните конфликтни зони могат да бъдат
оформени около екваториалната част на континента и Източна Африка. Географски тази зона обхваща широк ареал от държави – Гана, Буркина Фасо, Нигерия, Чад, Судан, Южен Судан, Кения, Танзания и Мозамбик, в чийто обсег влизат река Конго, езерата Виктория и Танганайка. Малко вероятно е да се развихри крупен военен конфликт. Логически по-възможни са двустранни и тристранни конфликти, които едва ли ще минат без международна подкрепа, защото, колкото и да е забравена колониалната епоха, интересите на Европа са все още живи. Нови извънрегионални играчи като Китай също биха участвали с логистична подкрепа в подобни конфликти, доколкото Африка е континент със стратегическа важност за Китай. Бумът на населението на континента, както и възрастовият му профил, с внушителна млада популация до 25 г., биха оказали катализиращ ефект. От друга страна обаче, потенциалният недостиг на вода в Северна Африка, както и в целият Близък изток, може да се окаже интервениращ пояс, който също да участва в пряка военна намеса.

Положението в Азия е още по-сложно. Югоизточна Азия, според виждането на някои наблюдатели (93), е регион и с изобилие, и с недостиг на вода. Тук се намират 4 големи реки – Инд, Ганг, Брахмапутра и Барак (Мегна). При такава природна даденост е ясно, че Пакистан, Китай, Непал, Индия, Афганистан, Бангладеш, Бутан и Мианмар са потенциални страни във военни конфликти. Съвместно крупно участие е практически изключено, но конфликти могат да се разиграят с участието на две големи страни – Индия и Китай, още повече че и двете имат териториални спорове в тези региони. Вечните врагове Индия и Пакистан също могат да бъдат страни във военен конфликт, защото индийската водна система е основа на иригационните мероприятия в Пакистан (93).

Друга конфликтна точка е позиционирана между Индия и Непал. Тя също има исторически корени, но географски е обусловена от 6-те хиляди реки, извиращи от Непал, 264 от които се споделят с Индия. Конфликтът между двете страни основно е заради река Махакали, която е важен приток на Ганг. В тази връзка, използването на реката като гранична линия между Непал и Индия е „сърцето“ на спора.  Освен това тя „доставя“ 47% от водите на Ганг (93).

Единствените страни, между които няма пререкания и спорове, са Индия и Бутан, защото изобилието на вода в Бутан допринася за енерго­производството в страната и за износ. Индия финансира изграждането на ВЕЦ в страната ‒ проектите „Чука“, „Киручу“ и „Тала“ (93).

Единственото спасение за региона са диалогът и взаимното сдържане, като техен фундамент безспорно са отношенията между Индия и Китай.

Двата изключителни водни източника в Централна Азия са реките Сърдаря и Амударя, които са обект на интерес още във времето на СССР. Тогава съветското ръководство се заема с огромна по размерите си иригационна програма, чрез която се изгражда 170 000 км канал в Узбекистан, напояващ 4,2 млн. ха обработваеми площи. Освен това, през пустинята „Каракум“ е изграден канал с дължина 1400 км в Таджикистан. Култивирането на земята в този сух регион се извършва чрез изградената мрежа, която поддържа 75% от обработваемите площи на Киргизстан, 84% от площта на Таджикистан, 89% от тези в Узбекистан и 100% в Туркменистан (94). С участието на Русия и всички държави от постсъветсткото пространство са сключени над 70 договора за регулиране на трансграничните отношения във връзка с реките в региона на Централна Азия (94). 

Някои автори дефинират междудържавните отношения в региона като „Централноазиатски студени войни“ (95), но това е пресилено. Основната дилема е между енергийно бедните, но богати на водни ресурси Киргизстан и Таджикистан и енергийно богатите, но бедни на водни ресурси Казахстан, Узбекистан и Туркменистан. Ситуацията между страните е напълно решена с изграждане на Централноазиатска силова енергийна система, която балансира посочената по-горе дилема.

Изводите, които се налагат от специфичните авторски изследвания за евентуалните спорове и сблъсъци на страните от Централна Азия (94-97) са, че те не са повод за геополитическо безпокойство. В един или друг аспект това се дължи на регулиращата роля на Русия и на действията ѝ още от времето на СССР.

Китай е очевиден фокус и във водната проблематика в района. Както изтъкват някои анализатори (98, 99), независимо че страната попада в стресовата област (вж. Фиг. 11), то в обозримо бъдеще тя няма да бъде изправена пред застрашителна водна криза, която да провокира действия от друг характер, в това число и военни. Това е така, защото:

• има стриктна договореност между китайските провинции за пестене на вода. Заедно с това се проектира в следващите няколко години инициативата да се разшири  в 100 пилотни проекта в 100 града от страната;

• учредена е „Китайска водна борса“, улесняваща търговията с водни права между регионите на страната;

• създадена е мощна инфраструктура за воден пренос по оста „Юг‒
Север“, която има за задача да захрани Пекин с вода, като каналът, предназначен за това, е дълъг 1550 км;

• осигурено е правителствено финансиране в размер на 300 млрд. долара за справяне със замърсяването на водите и въвеждане на съпътстващи административни реформи.

За България би било полезно да намери своето място в тaзи сложна гео­политическа картина. Дори и да не си дава сметка за подобна необходимост днес, животът ще я принуди да го направи, и то много скоро.

Недостатък на политическия живот у нас е, че той няма нито вкус, нито навик да коментира глобални проблеми.  И като че ли тази тенденция се задълбочава. Но трябва да е ясно, че така ще си заслужи великата фраза на белгийската писателка Маргьорит Юрсенар: „Свинята не дава благородническа титла на прасето“ (100). Грубо е, но, като се замисли човек, е вярно. Би било добре да се избегне такава съдба. Казват, че надеждата умира последна.

 

Литература

(1) Zbigniew Brzezinski, „Between two ages: America,s role in the technetronic era“, New York  (1970).

(2) Пак там,   p. 10.

(3) Armand Mettelard, „Mapping Wolrd Communication: War, Progress, Culture“, University of Minnesota  (1994) p. 134.

(4) Donella H. Meadows, Dennis L. Meadows, Jorgen Randers, William W. Behrens III, „the limits to growth“,  (1972).

(5) Пак там,   p. 124.

(6) Пак там,   p. 124-128.

(7) Ернст фон Вайцзекер, Андерс Вийкман, „Хайде! Капитализъм, късогледство, население и разрушаване на планетата“ (2018).

(8) Пак там, стр. 15.

(9) Branko Milanović, „Global in equality: a new approach for the age of globalization“, Harvard University Press  (2016) p. 11.

(10) Fatoumata Diallo, „China’s Anti-Poverty Efforts: Problems and Progress“, Institute for Security & Development Policy (2019) 1-4.

(11) Цит. по (7), стр. 15-16.

(12) Цит. по (7), стр. 16.

(13) Збигнев Бжежински, „Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на XXI век“, София  (1994), стр. 75.

(14) Збигнев Бжежински, „Изборът: глобално господство или глобално лидерство“, София  (2004) стр. 194.

(15) Лъчезар Радев, „Един пояс , един път“. Част III: Икономически коридор Китай – Монголия – Русия“, Понеделник 11/12 (2018) стр. 65-81.

(16) Parag Khanna, „The Future Is Asian“, Simon & Schuster  (2019).

(17) Оливер Стоун, „Интервью с Владимиром Путиным“, Москва  (2017).

(18) Пак там, стр. 43.

(19) Пак там, стр. 209-210.

(20) Пак там, стр. 53, 141,146-147,167,172,174,234.

(21) Пак там, стр. 53.

(22) Пак там, стр. 54.

(23) Пак там, стр. 167.

(24) Пак там, стр. 172.

(25) Пак там, стр. 174.

(26) Пак там, стр. 176.

(27) Brig Kanwal, „Defence Cooperation: India-Russia Strategic Partnership in Recess“, Vivekananda International Foundation  (2018).

(28) Цит. по (17), стр. 275.

(29) Stratfor, „Central Asia,s Economoic Evolution from Russia to China“, Annual Forecast (2018).

(30) Bichara Khader, „The Chinese Breakthrough in the Arab and Mediterranean Markets“, IEMed Mediterranean Yearbook  (2018), 40-46.

(31) David M. Malone, Rohan Mukherjee, „India and China: Conflict and Cooperation“, Survival 52 (1) (2010), 137–158.

(32) Kanwal Sibal, „India-China Relations: Problems and Prospects“, Vivekananda International Foundation  (2016), 1-31.

(33) Eleanor Ross, „How and Why China is Building Islands in the South China Sea“, Newsweek (27. 6. 2019).

(34) Yoon Ah Oh, „China’s Economic Ties with Southeast Asia“, World Economy Brieaf 7 [18] (2017) 1-8, Korea Institute for International Economic Policy.

(35) Dudley L Poston, Juyin Helen Wong, „The Chinese diaspora: The current distribution of the overseas Chinese population“, Chinese Journal of Sociology 2 [3] (2016), 348–373.

(36) John Lee, „The Chinese diaspora’s role in the rise of China“, East Asia Forum, Economics, Politics and Public Policy in East Asia and the Pacific  (2016), 1-4.

(37) Икономист, „Русия пуска кораби под чужд флаг да превозват LNG по Северния морски път“ (18. 3. 2019).

(38) Herman Daly, „Economics for a Full World“, Great Transition Initiative  (2015), 1-16.

(39) Herman Daly, „Economics in a Full World“, Scientific American  (2005), 1-6.

(40) Цит. по (7), стр. 70.

(41) Цит. по (7), стр. 22.

(42) Цит. по (7), стр. 23.

(43) Цит. по (7), стр. 69.

(44) Цит. по (7), стр. 71.

(45) Jacob Bekenstein, "Black Holes and Entropy", PHYS. REV. D 7 [8] (1973) 2333-2346.

(46) Цит. по (7), стр. 38.

(47) Цит. по (7), стр. 39.

(48) Цит. по (7), стр. 219.

(49) Hannah Ritchie, Max Roser, „CO2 and other Greenhouse Gas Emissions“, World Resources Institute (2017).

(50) Цит. по (7), стр. 145.

(51) Цит. по (7), стр. 146.

(52) L. Ning Hui, „Сhina heads to low-carbon future“, Energy & Climate Intelligence Unit and China Dialogue  (2015) 1-12.

(53) Feng Fei, Hu Angang, Xia Guang, Pan Jiahua, Jiang Kejun, Tomas Kaberger, Knut Alfsen, Haw Kuang Lim, Mattia Romani, Trevor Houser, „China’s Pathway Towards a Low Carbon Economy“, CCICED Policy Research Report  (2009), 1-32.

(54) Qiang Liu, Kejun Jiang, Xiulian Hu, „Low Carbon Technology Development Roadmap for China“, Advances in Climate Change Research 2 [2] (2011) 67-74.

(55) Цит. по (7), стр. 29.

(56) Цит. по (7), стр. 31.

(57) Цит. по (7), стр. 35.

(58) Steve Cole, Darryl Waller, „NASA releases detailed global climate change projections“,  (2015) https://climate.nasa.gov/news/2293/nasa-releases-detailed-global-climate-change-projections/.

(59) Alex Bowen, Sam Fankhauser, „Low-Carbon Development for the Least Developed Countries“, World economics 12 [1] (2010), 145-162.

(60) David Wheeler, Dan Hammer, „The Economics of Population Policy for Carbon Emissions Reduction in Developing Countries“, Center for Global Development, Working Paper 229 (2010), 1-34.

(61) Samuel Fankhauser, Nicholas Stern, „Climate Change, Development, Poverty and Economics“, Grantham Research Institute on Climate Change and the Environment  (2016) 1-30.

(62) Union of Concerned Scientists, "Environmental Impacts of Natural Gas",  (2019) https://www.ucsusa.org/clean-energy/coal-and-other-fossil-fuels/environmental-impacts-of-natural-gas.

(63) Цит. по (7), стр. 123.

(64) Цит. по (7), стр. 124.

(65) Цит. по (7), стр. 125.

(66) Цит. по (7), стр. 126.

(67) Цит. по (7), стр. 127.

(68) Цит. по (7), стр. 136.

(69) Gunter Pauli, „Take Blue Economny“, Japan spotlight  (2011), 1-4.

(70) Цит. по (7), стр. 137.

(71) Цит. по (7), стр. 138.

(72) Solargis, https://solargis.com/maps-and-gis-data/download/world.

(73) Xi Lu, Michael B. McElroy, Juha Kiviluoma, „Global potential for wind-generated electricity“, Proceedings of the National Academy of Sciences (PNAS) 106 [27] (2009), 10933–10938.

(74) Keiichi Komoto, Masakazu Ito, Peter van der Vleuten, David Faiman, Kosuke Kurokawa, „Energy from the Desert: Very Large Scale Photovoltaic Systems: Socio-economic, Financial, Technical and Environmental Aspects“, Executive Summary  (2009), 1-29.

(75) A. Boudghene Stambouli, H. Koinuma, S. Flazi, Z. Khiat, Y. Kitamura, „Sustainable development by Sahara Solar Breeder plan: Energy from the desert of Algeria, a Green Energy Dream grows in the Sahara“, Renewable Energy & Power Quality Journal 1 [11] (2013), 110-116.

(76) Forbes, „Why Don’t We Put Solar Panels In The Sahara Desert As A Source Of Electricity?“,  (2.7.2014).

(77) Daniel Cusick, „Solar Power Invades Oil-Rich Middle East“, Scientific American  (28.9. 2015).

(78) Svati Kirsten Narula, „China is building a massive solar plant in the Gobi desert“, Quartz  (24.7.2015).

(79) Green Chip Stoks, „Global Wind Energy“, https://www.greenchipstocks.com/articles/global-wind-energy/78236  (2010).

(80) International Renewable Energy Agency (IRENA), „A new World: A geopolitics of the Energy Transformation“,  (2019), 1-88.

(81) Index Mundi,  (https://www.indexmundi.com/).

(82) Kent H. Butts, „The Geopolitics of Strategic Minerals“, Center for Strategic Leadership U.S. Army War College, (2009), 1-41.

(83) World Economic Forum, „Navigating the Geopolitical Landscape. A Mining and Metals Sector Perspective“,  (2016), 1-21.

(84) Marjolein de Ridder, „The Geopolitics of Mineral Resources for Renewable Energy Technologies“, The Hague Centre for Strategic Studies, (2013), 1-27.

(85) Valery P. Pilyavsky, „The Arctic Russian Geopolitical and Economic Interests“, Friedrich-Ebert-Stiftung, Department of Western Europe, (2011), 1-3.

(86) Marie Jürisoo, Annika E. Nilsson, „The global context of mineral resources in northern Europe: geopolitical and sustainability dynamics“, Stockholm Environment Institute  (2015), 1-6.

(87) H. Welzer, „Climate  W ars: why people will be killed in the twenty-first century“, Cambridge, UK (2012).

(88) Пак там, p. 95.

(89) Пак там, p. 93.

(90) Пак там, p. 94.

(91) National Geographic,  (https://www.nationalgeographic.org/photo/waterstress-2008-unep/).

(92) Stephen M. K. Donkor, „Development Challenges of Water Resource Management in Africa“, African Water Journal  (2003), 1-22.

(93) Ashok Bala, „South Asian Water Conflict“, South Asia Journal  (2018), Commentary.

(94) Erika Weinthal, „Water Conflict and Cooperation in Central Asia“, Human Development Report  (2006), 1-36.

(95) Konur Alp Kocak, „Water disputes in Central Asia: Rising tension threatens regional stability“, European Parliamentary Research Service  (2015), 1-11.

(96) Thomas Bernauer, Tobias Siegfried, „Climate change and international water conflict in Central Asia“, Journal of Peace Research 49 [1] (2012), 227–239.

(97) Beatrice Mosello, „Water in Central Asia: A Prospect of Conflict or Cooperation?“, Journal of Public and International Affairs 19 (2008), 151-174.

(98) Sarah Rogers, Jiang Min, Shi Chenchen, Zhang Wenjing, „Re-evaluating China’s water crisis“, China Dialoge, (11.05.2018 ) https://www.chinadialogue.net/article/show/single/en/10628-Re-evaluating-China-s-water-crisis.

(99) Matthew Carney, „Forget geopolitics, water scarcity shapes up as the biggest threat to China’s rise“, ABC News, (2018), https://www.abc.net.au/news/2018-11-23/china-water-crisis-threatens-growth/10434116.

(100) Маргьорит Юрсенар, „Архиви от  Нор“, Мемоари, Том 2, София, 2007, стр. 154.

 

 

* Корнукопската теория (от корнукопия, лат. Cornu Copia рог на изобилието) е теория, според която Земята предоставя достатъчно храна и вода за хората, и според футуристите, оповаващи се на тази теория, прогресът и доставянето на материални блага за човечеството може да се осъществи чрез иновации и технологии.

** В „Извън контрол“ той пише: „Съществуват определени основания за сериозна и законна загриженост, че в развитите, богати и демократични общества доминиращо място заема корнукопичната позволителност, която започва да определя както съдържанието, така и целите на индивидуалното съществуване. Идеята за „позволяваща корнукопия“ (…..) се съсредоточава преди всичко върху непосредственото удовлетворяване на индивидуалните желания в една обстановка, в която личният и колективният хедонизъм остават доминантен мотив за поведение“ (13).  В „Изборът“ четем: „Колкото по-коравосърдечна изглежда Америка в отношението си към глобалните страдания, толкова повече ще упорства светът срещу американското лидерство. Следователно, САЩ трябва да поеме бремето на известни разходи за осигуряване на глобалното благо (…) Всъщност, извършвайки нереципрочни – но внимателно пресметнати ‒ жертви в името на глобалното благо, Америка би могла да убеди света, че нейното глобално превъзходство е благотворно, и същевременно да атакува несправедливостите, които пораждат антиамериканска враждебност“ (14).

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук