КРАЯТ НА АНТИФАШИЗМА

0
217

  

Дейвид Бродър е историк, изследовател на фашизма във Франция и Италия. Редактор в сп. „Якобин“. Понастоящем пише книга за кризата на демокрацията в Италия в периода след Студената война.

 

 Европейският парламент заклейми комунизма като равен на нацизма. На основата на един приказен прочит на историята, тази резолюция определя „радикализма“ като „тоталитарен“ и отхвърля идеята за морално превъзходство на борците против фашизма.


 През май 1945 г., докато руините от империята на Адолф Хитлер още пушат, френската социо­логическа агенция IFOP (Институт за социо­логически и маркетингови проучвания ‒ бел.ред.) провежда проучване сред гражданите с въпроса коя държава според тях има най-голям принос за победата над нацистка Германия. Цели 57% смятат, че Съветският съюз има решаваща роля, сравнено с 20% за САЩ и 12% за Великобритания.

Когато обаче IFOP провежда същата анкета през 1994 г., след срива на СССР, резултатите са коренно различни. 50 години по-късно само 25% вярват, че СССР е с най-голям принос за победата на съюзниците, сравнено с 49% за САЩ и 16% за Великобритания. 

Историческата памет може да бъде доста променлива. Историята не просто се отдалечава все повече с избледняването на образа на миналото. Историческата памет е по-скоро нещо, което се променя в хода на един активен процес, в който всяко поколение отново интерпретира света, който наследява. В този случай е лесно да видим как промените в доминиращата представа на Запада за СССР след 1945 г. ‒ а именно Студената война, отхвърлянето на наследството на Сталин от страна на Никита Хрушчов, опитите за революции в Източния блок и последвалият му цялостен срив ‒ подкопават репутацията, която страната има в края на Втората световна война като основен движещ фактор на една благородна кауза.

Историческата памет не е просто променлива, тя се формира наново както чрез феномени от популярната култура, така и от активни политически сили. Така би трябвало да разбираме приетата на 18.09.2019 г. от Европейския парламент резолюция за „значението на европейската историческа памет за бъдещето на Европа“. Подкрепена от S&D ‒ групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите (център-ляво ‒ бел. ред.), Renew ‒ „Обнови Европа“ (либерали, наследници на АЛДЕ ‒ бел. ред.), EPP ‒ групата на Европейската народна партия (християндемократи ‒ бел. ред) и ECR ‒ Европейски консерватори и реформисти (бел. ред.), Резолюцията е представена като заклеймяване на всички видове „тоталитаризъм“, като пактът „Молотов ‒ Рибентроп“, подписан през август 1939 г., се приема за начало на пет десетилетия политически репресии, край на които слагат Европейският проект и НАТО.

Това е доста изкривен прочит на историята. Пактът наистина е непосредствен повод за нападението на Вермахта над Полша ‒ което от своя страна предизвиква обявяването на война на нацистка Германия от страна на Англия и Франция. Той също така включва и тайни клаузи, по силата на които Берлин и Москва си поделят зони на доминация в Източна Европа и които остават в сила до нападението на Германия над СССР през юни 1941 г. За Сталин това не е просто период за поемане на „глътка въздух“, през който той изгражда съветската отбрана, но и характерен акт на краен цинизъм спрямо народите на Източна Европа; той е и шок за комунистите в цяла Европа, вдъхновени от години яростна съпротива срещу хитлеризма.

Въпреки това бихме могли да изразим съмнение, че пактът „е причина за началото на Втората световна война“, или че войната е чисто и просто поделяне на Европа между нацистите и руснаците. А какво да кажем за факта, че Хитлер е планирал тази война още през 20-те години на миналия век, или за реалността (скоро доказана от събития, които не се споменават в Резолюцията), че СССР е както основната жертва на неговата военна политика (27 милиона убити), така и основният фактор за победата над нацизма. А събитията от 30-те години, когато консерватори в Англия и Франция „умилостивяват“ нацисткия лидер, като му позволяват да наруши забраната, наложена от Версайския договор върху превъоръжаването на Германия, съгласяват се на териториални „отстъпки“ в Централна Европа и си затварят очите за военната му намеса в Испания, докато в същото време отказват участие в антинацисткия съюз, предложен от Сталин?

Антикомунизъм без комунизъм

Тези исторически аргументи са доста изтъркани. Но за нашите цели е по-важен въпросът, породен от заглавието на Резолюцията ‒ а именно, какво казва тази конкретна версия на историята за „бъдещето на Европа“. В края на краищата по същество това е радикализиране на популярния антикомунизъм. Както казва Примо Леви, дори Александър Солженицин не е описал нещо, което да напомня за лагерите на смърт­та „Треблинка“ или „Хелмно“. И въпреки това тази резолюция представя „комунизма“ като политика на геноцид. Като надгражда полския и унгарски антикомунизъм и „антитоталитарната философия“, Резолюцията на ЕП заклеймява не само зверствата на сталинисткия период, но и целия период на държавен социализъм ‒ и дори комунистите, противопоставили се на Сталин. И ги представя като еквивалент на нацистите и техните лагери на смъртта.

Подобни характеристики най-малкото обслужват представянето на най-крайните форми на полски и унгарски национализъм като реакция на жертвите и акт на изкупление. Сякаш нацистите вече са били достатъчно заклеймявани, а комунистите ‒ не. Според полската партия „Право и справедливост“ „евреите вече са овъзмездени за събитията от Втората световна война, но не и поляците“ (израз, чрез който се заличава и принадлежността на избитите евреи към полската нация). Резолюцията също така обрисува комунизма като тумор, отслабващ европейската демокрация, дори в държави, в които съществуването на комунистически формации е сведено до нула. Подобно на Америка по времето на маккартизма, „антикомунизмът“ атакува далеч не само комунистите. 

Този процес е особено ярко изразен в Полша, където непрестанните призиви на „Право и справедливост“ (дясна националконсервативна политическа партия, основана през 2001 г. ‒ бел. ред.) за чистка на „комунистите“ служи като спойка за един злостен национализъм. Докато по времето на антикомунистическата революция от 1989 г. нейният лидер Ярослав Качински определя себе си като центристки християндемократ, днес той е крайнодесен политик, който подклажда „антикомунистическа“ битка дори срещу формации, които са далеч от левия спектър. Кампанията за така наречената лустрация (или декомунизация) е на основата на твърдението, че комунистите така и не са били изцяло изчистени от управлението ‒ и когато полският Конституционен съд отхвърли като противоконституционни и антидемократични мерките на „Право и справедливост“ за лустрация, съдиите от КС бяха определени като комунистически подставени лица.

Подобни процеси могат да се забележат и в Унгария, където крайнодесният лидер Виктор Орбан (либерал през 1989 г.) поведе война срещу „комунизма“ в средата на настоящето десетилетие. През 2011 г. той въведе нова конституция, основана на архаичния дух на „Светата корона“, семейните ценности и християнството, като от официалното име на страната е премахната думата „република“. Така той заменя дори конституцията от 1990 г., защото според него в нея е била запазена „комунистическата“ рамка, свързана с републиканските и светските традиции. В Унгария са забранени всички комунистически символи (в това число червената звезда, сърпът и чукът); борбата срещу „комунизма“ е постоянно използван рефрен за дискредитиране на каквато и да е опозиция. 

Това Ричард Сиймор нарича „антикомунизъм без комунизъм“ ‒ начинът, по който лидери като Жаир Болсонаро в Бразилия и Матео Салвини в Италия (а преди него и Силвио Берлускони) подклаждат културна война срещу комунизма дори на места, където левицата или вече не съществува, или е заела центристко-либерални позиции. При отсъствието на истински комунисти крайната десница или ги замества с други демонизирани групи (най-вече расови малцинства), или просто представя демократично-републиканските ценности като враждебни на „националната култура“ и „здравия разум“. Битката срещу „културния марксизъм“ изпълнява подобна роля в речника на алтернативната десница на САЩ.

Тази версия на антикомунизъм се прокарва и чрез Резолюцията на ЕП и особения начин, по който се използва заплахата от „сталинизъм“. При отсъствието на големи комунистически политически формации, дори на места, на които подобни партии са били управляващи, сега историята се използва като оръжие срещу друго голямо плашило ‒
Русия. Тя е обвинявана в „изкривяване на историческите факти и замазване на престъпленията, извършени от съветския тоталитарен режим“ като част от своята „информационна война, водена срещу Европа и насочена към нейното разделение“. Чрез крайно изкривяване на историята съветските военни паметници, издигнати след 1945 г., са определяни като проводници на „тоталитарна идеология“, която Русия проповядвала дори в наши дни.

Затова Резолюцията на ЕП представлява необичайна комбинация от интереси на либералните центристи на Запад от една страна, и националистически формирования в страните от „Вишеградската група“, за които големият враг в една нова Студена война е Русия. На онези, които виждат руска намеса в победата на Тръмп, в Брекзит или в атаките срещу принц Андрю, несъмнено им се струва по-героично да разглеждат себе си като кръстоносци срещу „тоталитаризма“. Но въпреки това тази антируска мания води и до безпрецедентно заличаване на антифашизма дори от страна на партии като италианските „Демократи“ (партия, която до голяма степен води началото си от Италианската комунистическа партия) и лейбъристите във Великобритания, всяка от които подкрепи Резолюцията на ЕП.

Историята на Втората световна война не е моралистична пиеса. Уинстън Чърчил в борбата си за запазване на британската империя е ярък противник на Хитлер; уважавана историческа фигура като Клаус фон Щауфенберг подкрепя използването на поляци, полагащи принудителен труд, и защитава териториалните завоевания на Хитлер. Заинтересованите биха могли да открият случаи на неоправдани убийства от страна на бойци от комунистическата съпротива; в тази резолюция  има и неупоменати престъпления, като например масовите изнасилвания от страна на бойци от Червената армия (и в по-малка степен от страна на бойци от съюзниците от Запада).

Тези факти заслужават задълбочено историческо проучване, и такова е направено. Това, което не заслужават обаче, е да се релативизира историята на идеологии, които открито проповядват расова война, завоюване на територии и подчинение или заробване на жените и малцинствата. И въпреки това сравнението на комунизма или „радикалните идеологии“ като цяло с нацизма, което прави ЕП, постига точно това. Никой не би се опитал да охарактеризира Холокоста, като го сравни с условията на следвоенния социалистически режим в Полша ‒ полемичният заряд неизбежно е в точно обратната посока чрез твърдението, че комунистите „не са по-добри от нацистите“.

Демонизиране на лявото

Освен  историческата неграмотност, Резолюцията на ЕП е мотивирана и от една доста по-различна цел: да дефинира кои са истинските борци за свобода. Ако се съди по подкрепящите Резолюцията, тази категория обхваща политици в спектъра от Еманюел Макрон до Виктор Орбан, но не и крайнолевите опоненти на неолиберализма и НАТО. В това отношение трябва специално да отбележим определянето на НАТО като основен стожер на „свободата“ и „европейското семейство“, както и „реформите и социо-икономическото развитие“, постигнати в страните от Централна и Източна Европа „благодарение на подкрепата на ЕС“. Тук не само европейският проект, но и НАТО и неолибералното преструктуриране са посочени като преграда пред тоталитаризма.

След 1945 г. много демократични държави забраниха фашистките и нацистки партии ‒ в зависимост от страната резултатът беше прочистване в по-голяма или по-малка степен на работилите за предишния режим. След срива на Източния блок този процес беше имитиран в много централни и източни държави, които сами забраниха комунистическите партии. И все пак, ако днес заплахата от „сталинизъм“ е абсолютно въображаема, то политици като Салвини, Орбан и Качински използват „антитоталитаризма“, за да заклеймяват лявото, като в същото време отричат, че самите те са фашисти.

В задълбочен материал под заглавие „Наследството на тоталитаризма“ Оуен Хадърли пише за парк „Мементо“ в Будапеща ‒ „гробище“ за паметници от сталинисткия период. Там са ботушите, останали от съборената по време на революцията от 1956 г. статуя на Сталин, но и мемориали в памет на Съветската армия, и дори паметник на интербригадистите ‒ социалдемократи и комунисти, борили се срещу фашизма в Испания ‒ сега заклеймени подобно на много други тоталитарни фигури. През 1989 г.
Орбан  изрича хвалебствия по адрес на Имре Наги ‒ комунистически лидер, екзекутиран през 1958 г. заради съпротивата си срещу СССР; през 2018 г. той нареди паметникът на Наги да бъде разрушен като паметник на тоталитаризма. Ако комунизмът наистина беше равен на нацизма, това щеше да е равносилно на горене на копия на „Списъкът на Шиндлер“.

Ето защо съпротивата срещу Резолюцията на ЕП в никакъв случай не е защита на Сталин, отричане на убийствата в Катин или подкрепа на твърдението, че пактът „Молотов ‒ Рибентроп“ е просто един договор за мир. Това е съпротива срещу необмисленото преиначаване на историята в услуга на повърхностни политически цели, при което нацисткият Холокост бива релативизиран само и само за да бъде създаден негативен образ на Русия. Либералите често твърдят, че защитават „фактите“ в противовес на политици като Орбан и Салвини, които се опитват да подкопаят демокрацията. Ако те наистина са толкова отдадени на тази кауза, биха могли да започнат с отричане на крайнодясното виждане за историята.

 

Източник: сп. „Якобин, 27.09.2019

https://jacobinmag.com/2019/09/european-parliament-nazism-communism-russia-viktor-orban

Превод от английски за dВерсия: Виктория Димитрова

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук