ДЕСЕТ ВЪПРОСА

0
172

 Георги Пирински е главен редактор на сп.„Ново време“  и доскорошен депутат в Европейския парламент. Бил е народен представител от БСП от 1990 до 2009 г., заместник-председател на БСП (1990-1996), министър на външните работи на България (1995-1996), председател на 40-ото Народно събрание (2005-2009). 

 

 През изминалите години се появи изобилие от изследвания за т.нар. преход, т.е. за безпрецедентните процеси на трансформация, коренно променили държавите и обществата на бившите социалистически страни в Европа след падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. В тях в една или друга, често коренно противоположна степен, се обосновават оценки, нерядко възхваляващи, но в повечето случаи оспорващи или отричащи резултатите от тези процеси.

Но един друг поглед, който се стреми да открои определящите въпроси, трайно вписали се в разсъжденията за миналото и произтеклото, може би дава не по-малко насочваща посока за намиране на споделени оценки, доколкото не без основание се смята, че половината верен отговор зависи от правилно зададения въпрос. Такава посока на разсъжденията по „прехода“ предлага и съдържанието на следващите няколко страници.

1. От какъв проект се нуждае България 30 години след началото на прехода?

Основното изискване пред необходимия проект за постпрехода е да съчетава постулата за съединението, което прави силата, с обосновката на качествена промяна в политическата и икономическата система. 

На това основно изискване не отговарят нито посланията на ГЕРБ да продължаваме както досега, нито на ВМРО за националистическа перспектива, нито на ДПС за несъмнено желана, но недостатъчно ясно дефинирана „заедност“.

Отговорът на БСП на това предизвикателство за съчетаване на национално съгласие с качествена промяна се съдържа в Програмата на БСП и в постановката, съдържаща се в документа „Визия за България“: формирането, въз основа на Конституцията, „която в съвременните български условия ние разглеждаме като основата, на която може и следва да изградим своята политика“ (1) на социална държава „…като най-сериозния гарант за защита на трудовите и социалните права, като единствения ефективен коректив на капитала, който цели максимална печалба в условията на глобален нерегулиран пазар.“(2)

2. Какво всъщност е преходът – промяна за демокрация
или преврат-контрареволюция?

Всъщност не „преход“, а „трансформация“, е по-точното понятие, което отразява същността на смяната на еднопартийната командно-административна система с политически плурализъм и пазарна система, чиято основна характеристика е приватизирането на държавната собственост.

Оспорващите тази смяна си затварят очите пред нейната обективна обусловеност от рухването на държавния социализъм.

 Възможно най-красноречиво признание на този исторически факт е констатацията на бившия първи партиен и държавен ръководител на страната Тодор Живков: „Независимо от успехите, които постигнаха социалистическите страни, включително и България, в социално-икономически и културен напредък, този социализъм, който изградихме, се оказа едно недоносче както в материално, така и в духовно отношение.“(3)

Друг е въпросът, че тази трансформация можеше да протече по качествено различен начин, като например очертания в документа от Националната кръгла маса „Основни принципи и съдържание на икономическата реформа“ от 10 април 1990 г., съгласуван на работно равнище, но останал неподписан поради отказа на СДС (4).

3. Каква е отговорността на БСП, като политическа сила и като носител на властта, за процесите след 10.11.1989 г.?

С решението от Десети ноември БСП (БКП) откри пътя за мирна трансформация на авторитарното с демократично обществено-политическо устройство на живота в България, като последователно призоваваше за съгласие по налагащите се икономически, политически и социални промени.

Същевременно във властта партията не успя да осъществи ясна социална алтернатива; нещо повече, в периода 1995‒1996 г. недопустимо забави и не можа да осъществи налагащите се структурни реформи, което предизвика тежки сривове в икономиката и в социалната сфера; допусна обвинения в корупция и облагодетелстване на нейната номенклатура от раздържавяването, което сериозно наруши доверието в нея като носител на по-добра перспектива.

В своята Програма партията отчете, че „БСП не прояви достатъчно твърдост в отстояването на конституционните норми в практическата им реализация от държавата, обществото и гражданите. Основната причина за тази пасивност и отсъствие на решителност стана липсата на вътрешно единство в самата партия, фактическият разнобой по възловите въпроси на налагащите се промени“ (5).

4. Каква партия е БСП всъщност –
последователно социалистическа или предателски либерална?

Програмата и Уставът категорично определят БСП като партия на демократичния социализъм, която на сегашния етап е призвана да го докаже чрез ясна политика за демократична, правова и социална държава въз основа на Конституцията. Нито опитите за внедряване на „ляв консерватизъм“, нито обвиненията в „ляв либерализъм“ предлагат вярната основа за развитието на БСП като последователно социалистическа партия.

Истината е, че днес БСП е единствената основна политическа сила, която открито се обявява за категорично скъсване с неолиберализма в полза на социалната алтернатива, ясно заявено пред българските избиратели и на Евроизбори 2019: „Ние сме решени да преодолеем последствията от политиката на неолиберализма в икономиката и социалната сфера през последните три десетилетия. Заявяваме нашата решимост да отхвърлим натрапената на европейските общества неолиберална философия на развитието и социално-либералната политическа практика. Заедно с това трябва да се противопоставим на претенциите на консервативните политически среди и на крайния национализъм да определят посоката на европейското развитие“(6).

5. Каква е оценката ни за 9.ІХ.1944 г. – въстание за народна власт или преврат; както и за „45-те години“?

На Девети септември бе установена народно-демократична власт в резултат на вътрешната съпротива срещу монархическата власт, обвързала България с нацистка Германия и Тристранния пакт, при решаващата роля на Съветския съюз.

В годините след 1944 г. под съветски диктат вместо народна демокрация се установява еднопартийна власт на БКП от сталински тип, която по същество запазва характера си, независимо от промените след 1956 г., като през 45-годишния период България се трансформира в индустриално-аграрна държава с осигурен жизнен стандарт за населението, но при силно ограничени политически и граждански свободи.

Днес, 30 години по-късно, обществата са изправени пред необходимостта от обективна оценка на държавния социализъм. Ето едно мнение на унгарски учен по този въпрос: „Кризата на легитимността, последвала смяната на режима през 1989 г., и последвалите политически дебати затрудняват анализа на държавния социализъм от научна гледна точка. Всъщност, в повечето от осъществените досега разработки по темата липсва дори и в минимална степен обективността и могат да се смятат по-скоро за политическа пропаганда, отколкото за академична литература.

Държавният социализъм вече е част от миналото на Източна Европа. Не можем, разбира се, да изключим настоящата политическа потребност от легитимност, нито пък историческия процес на ревизиране на нормите и ценностите, от това как и на каква основа обясняваме тези 40, или по-скоро 70 години държавен социализъм  неговото зараждане, функциониране и причините за срива му. Това въпреки всичко не означава, че настоящето трябва винаги безусловно да празнува победата си над миналото. За да изясним миналото, не е достатъчно да осъдим държавния социализъм – което, независимо дали това ни харесва или не, много хора желаят да направят, – а ние  трябва да оценим режима като социално-исторически феномен…“ (7).

6. Какво означават „смяна на системата“
и „смяна на собствеността“?

Днес смяна на системата означава отхвърляне на наложилата се нелегитимна власт на задкулисни олигархични кръгове, пазаруваща решаващо политическо и медийно влияние и заменянето ѝ с норми и институции, осъществяващи конституционния постулат за власт на народа суверен.

На страниците на списание „Ново време“ от ноември ‒ декември 2018 г.
в пространното си изследване „Що е смяна на системата и има ли тя почва у нас“ проф. Васил Проданов стига до заключението, че „замяната на капитализма с форма на некапиталистическо развитие не може да бъде непосредствена цел в условия на системна зависимост. Левите партии обаче трябва открито да говорят за нея като за своя стратегия и крайна цел, която може да се реализира при подходящи условия след очаквания разпад на сегашната система в глобален план“ (8).

Що се отнася до собствеността, наложително е да се осигури реална равнопоставеност на държавната, общинската и кооперативната с частната собственост въз основа на общовалидни демократични правила за прозрачност, отчетност и контрол по отношение на придобиване, разпореждане и управление. При това заслужава да се отбележи, че съгласно Конституцията кооперативната собственост има не само икономическа роля. Член 19, алинея 4 на основния закон постановява: „Законът създава условия за коопериране и други форми на сдружаване на гражданите и юридическите лица за постигане на стопански и социален напредък“.

7. Какво означава ляво и дясно
в съвременния свят?

Най-общо лявото отстоява разбирането за човека като личност, която се социализира в общество на взаимопомощ и съвместно решаване на социалните проблеми въз основа на ценностите свобода, равенство справедливост и солидарност при преобладаваща обобществена собственост върху средствата за производство.

Дясното защитава разбирането за примата на индивидуалните права и свободи на личността в преследване на собствените си интереси при свобода на разпореждане с частната собственост върху средствата за производство, чиято защита при заплахи от социализация достига крайни форми на диктатура.

Само че тези принципни разбирания за  ляво и дясно намират далеч не еднозначна реализация в политическия живот в съвременния свят. Както отбеляза в началото на годината в едно свое интервю проф. Искра Баева: „Ксенофобско-консервативната десница постепенно започна да изтласква левицата в средите на работниците и социалнослабите, което напомня за 30-те години на ХХ в.; от справедливия им гняв се възползват новите десни, които формулират антисистемни програми, обявяват се срещу статуквото, срещу либералната система и нахлуващите чужденци; в тази ситуация левицата се губи в новия голям сблъсък между утвърдената и претендиращата десница, остава пасивен страничен наблюдател“ (9).

8. Какво е либералната демокрация днес
и каква алтернатива е съвременният консерватизъм?

Днес либералната демокрация е дълбоко ерозирана от реалната власт на глобалните корпорации, от манипулирането на общественото мнение чрез злоупотребата на социалните мрежи с дигиталните средствата за въздействие, водещи до дискредитиране на политиката, политиците и либералнодемократичните институции.

В своя статия в сп. „Ново време“ проф. Антоний Тодоров заключава: „Представителната демокрация се олигархизира почти повсеместно, затвърждавайки трайното разделение между управляващи и управлявани. С референдумите може да се злоупотребява от авторитарни лидери, за да произвеждат една непреодолима тирания на мнозинството. Делиберацията съдържа риск от налагането на мнението на „знаещите и можещите“, на по-ефикасните демагози, на по-гласовитите малцинства. А тегленето на жребий винаги може да произведе в най-добрия случай неочакван и странен, но също и абсолютно неприемлив резултат“ (10).

Съвременният консерватизъм е опит да се запълни празнината на ценности в днешното капиталистическо общество с позоваване на национални традиции, вероизповедания и църковен морал. В броя от март ‒ април тази година на авторитетното американско списание „Форин афеърз“ е поместена статия с многозначителното заглавие „Бъдещето на либералния ред е консервативно. Стратегия за спасяване на системата.“

9. Какво представлява демократичният социализъм,
какво и що е „консервативен социализъм“?

Съществуват две разбирания що е демократичен социализъм ‒ според едното то е социална държава и солидарно общество, без обаче да се социализира собствеността, докато другото разбиране се основава и на обобществяването на съществена част от средствата за производство.

Ето какъв отговор дава по въпроса за собствеността в своя сайт партията „Демократични социалисти на Америка“ от САЩ: „Обществената собственост може да приема различни форми, като например кооперативи, собственост на работниците, или предприятия публична собственост, управлявани от представители на работещите в тях и на потребителите. Демократичните социалисти са за възможно най-голяма децентрализация. Докато високата степен на концентрация на капитал в отрасли като енергетиката и стоманодобива може да изискват дадена форма на държавна собственост, то множество потребителски отрасли могат най-добре да функционират като кооперативи (11).

„Консервативен социализъм“ е принципно недоразумение във формулировката – „нонсенс“.

10. Какъв многополюсен свят имаме днес?

Днес центърът на развитие се пренася към Китай и Азиатско-Тихоокеанското пространство, след като ХIХ е бил на Европа, а ХХ – на САЩ, като същевременно се обособяват и полюси на влияние и развитие в Евразийското пространство, без Америка да губи своето първостепенно място и въздействие в световните дела.

Тези фундаментални геополитически преориентации рушат съществуващите досега общи международни норми и правила, без да се заменят от нови, което изостря до крайност рисковете от локални и континентални сблъсъци, в това число и военни, заплашващи с планетарна катастрофа. При това тези трансформации протичат в условията на крайна поляризация на съвременния свят в резултат на задълбочаващата се криза на световната капиталистическа система.

 

* * *

 

Във връзка с процесите в съвременния свят заслужава внимание и поместената в настоящия брой обширна статия на Лъчезар Радев относно съвременните геополитически трансформации, отразени и в Доклада на Римския клуб от 2018 година, озаглавен „Хайде! Капитализъм, късогледство, население и разрушаване на планетата“ (12).

В този Доклад е обоснована и още една централна теза, а именно, че човечеството днес жизнено се нуждае не просто от обновен рационализъм, а от ново качество Просвещение. Ето основните моменти в Доклада в подкрепа на тази централна теза:

‒ авторите на Просвещението от ХVIII век са носители на революционната промяна на Европейската цивилизация, довела до отделяне на националната държава от църквата и освобождаване на човешките индивиди от задушаващия натиск на църквата и абсолютизма;

‒ но този нов индивидуализъм довежда също така и до постепенно разпадането на предишните общности; общата собственост (като пасища, гори и риболовни райони) е основата на предишното оцеляване на човека; успоредно с растящото частно богатство и с новата оценка на индивидуалните постижения тя запада, бива приватизирана и в някои случаи унищожена;

‒ европейското превъзходство и мисионерските войни стигат до оправдаване на подчиняването и убийството на народите, живеещи в завладените територии.

Заключението в Доклада гласи, че новото Просвещение, разбира се, трябва да се базира на рационализма, но той не бива да се използва за преодоляването на ценни и устойчиви традиции и системни ценности, които не се поддават на анатомичен анализ (13).

На това централно предизвикателство следва да даде верния отговор демократичният социализъм на ХХI век, въз основа на непреходните ценности, заложени в неговата сърцевина и призвани да станат основата за нов ренесанс на хуманното начало в човешките дела в така бурно трансформиращия се съвременен свят.

 

 Източници:  

(1) Програма на БСП „За България – свободни граждани, справедлива държава, солидарно общество“; приета с Решение на 47-ия конгрес на БСП, 22 и 23 ноември 2008 г.; стр 17.

(2) „Визия за България 2019“,  приета с решение на заседанието на 49-ия конгрес на БСП, 26 януари 2019 г.; стр. 26.

(3) Тодор Живков: „Това, което не успях да кажа на българския народ след 10 ноември 1989 г.“; в Йосифов, В.; „Дело № 4. Икономическата катастрофа на социализма“; изд. „Дамян Яков“, София, 2011 г.; Пета част „След социализма“, стр.  362.

(4) Програма на БСП; стр. 8.

(5) Вж. Г. Пирински, „България – суверенна република?“; сп. „Ново време“; брой 3‒4, 2018 г.; стр. 34‒37, където е отразена същината на съгласуваните тогава насоки за реформа – държавно регулиране на пазара, равенство на всички форми на собственост пред закона, земята ‒ на тези, които я обработват, прогресивен данък върху личните доходи, предотвратяване на монополизма и нелоялната конкуренция, договаряне на работните заплати между правителството, синдикатите и работодателите, съвременна система за социална защита – т.е. икономическите основи на съвременна социална държава, каквато десницата последователно осуети.

(6) „Визия за Европа! За социална Европа на гражданите и народите, срещу неравенството и бедността!“ ‒ предизборна платформа на БСП за „Европейски избори 2019“.

(7) Szigeti, Péter; „State socialist experiments – historical lessons“; в сп. Eszmélet, 2005. Статията ще бъде поместена в следващ брой на сп. „Ново време“.

(8) Проданов, В., проф.; „Що е „смяна на системата“ и има ли тя почва у нас?“; сп. „Ново време“, брой 9 ‒10, 2018 г.; стр. 7 ‒ 30.

(9) Проф. Искра Баева: „Залязва ли левицата?“; сайт на „Клуб 24 май“, препечатано в „Епицентър“, 24 януари 2019 г.

(10) Тодоров, Ант., проф. ; „Народовластието не е само пряка демокрация“; сп. „Ново време“, брой 3‒4, 2016 г., стр. 76 ‒ 84.   

11/ https://www.dsausa.org/

12/ Фон Вайцзекер, Ернст Улрих и Андерс Вийкман; „Хайде! Капитализъм, късогледство, население и разрушаване на планетата“; Доклад на Римския клуб; изд. „Книжен тигър“, София, 2018 г.

(13) Пак там, стр. 114.

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук