ИВАН СЕЛЕНИ: ИРОНИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ ПРЕХОДА

Петър-Емил Митев

В ръцете на читателя е новата книга на световноизвестния унгарски и американски социолог Иван Селени. Излиза за първи път в България, макар че разделите, включени в монографията, са били публикувани като отделни статии. Въведението е написано специално за българския читател.

Медийният,  до голяма степен и книжният пазар, изглеждат наситени, а читателите – преситени с послания, заклинания, оправдания по повод на събитията, започнали преди 30 години в бившата Източна Европа. Това поражда скептицизъм към всеки нов текст. „Пак ли за прехода?!“, може да си каже предубеден читател. Ще бъде изненадан. Първите статии в този монографичен сборник са написани още преди някой да си представи, че Берлинската стена може да бъде съборена от самите берлинчани. Фактически читателят става съпричастен на творчески процес, протекъл – без преувеличение! – половин век. Книгата е необичайна.

Впрочем самата творческа и житейска биография на автора е необичайна. Едновременно „инсайдер“, т.е. израсъл и осмислял социалистическото общество „отвътре“, и „аутсайдер“, който го наблюдава и анализира „отвън“ в продължение на десетилетия. И в двата случая не попада в идеологически капан, не става комунист в социалистическа среда, нито антикомунист сред западните „съветолози“.

Надяваме се, че откъсът от книгата („Капитализмите след комунизма“), който публикуваме в този брой, ще предизвика оправдан интерес сред левите читатели, защото засяга „раната“ на прехода: защо се оказахме в периферията, докато други бив­ши социалистически страни напредват към ядрото на европейския капитализъм.

Целта на това изложение е да се улеснят читателите, като се обърне внимание на методологията на Иван Селени.

Иронията

Селени изработва подход, който сам определя като „ироничен“. В основата му е убеждението, че изследователят трябва не да дава отговори и да предлага решения, а да поставя въпроси. Фридрих Енгелс беше резюмирал оценката си за своя велик приятел Карл Маркс така: „Той виждаше въпроси там, където всички останали виждаха само решения“. Разбира се, може да се върнем и по-назад във времето, да стигнем до майевтиката на Сократ, който чрез въпроси извлича истината от съзнанието на събеседниците си.

Понятието „реален социализъм“, въведено през 50-те и 60-те години, съдържа идеологическа хитрост. Трябваше да се запази социалистическият идеал от натрапчиви неприятни факти, да се предотврати негативизмът, раждан по опашки пред магазините, в очаквания на ред за квартира или кола. За да се постигне своеобразно идеологическо презареждане, бяха изковани редица понятия-образи, които уточняваха „реалността“ и трасираха развитието (напр. „отживелици от миналото“ бяха открити във всички страни на Източна Европа, „малка правда“ – в България, „негативни явления“ – в Югославия).

Социалистическата действителност може да се разглежда и оценява от различни гледни точки. Първата е като се съпостави „реалността“ на обществените отношения със социалистическата идея. В критичен вариант тази гледна точка е присъща на социалистическата хуманитарна интелигенция. Понятието „социализъм с човешко лице“ беше знаме на „Пражката пролет“, но не беше формулирано от Дубчек. Негов автор, години преди събитията, беше водещият социолог в Чехословакия акад. Радован Рихта.

Друга изходна позиция за разбиране на реалния социализъм предлага западната  „съветологията“ и т.нар. communist studies: оценка от гледна точка на съвременния капитализъм.

Двете позиции са твърде различни по съдържание – в единия случай се утвърждава социализмът, в другия се отрича, зачерква. Но има и методологическо сходство – подходът е целенасочен, просто целите са различни. Селени го окачествява като „телеологичен“. И търси алтернатива в „иманентен“ подход, който не съпоставя реалния социализъм с идея или с друга реалност, а се ограничава, но затова пък задълбочава, в неговата differentia specifica.

Така разбрана, иронията се превръща и в самоирония – изследователят постоянно преразглежда, преоценява и коригира
своите собствени резултати. Високата степен на евристичност на възприетия подход е, че изследователското „днес“ изисква да се откриват неточности, погрешни хипотези и заключения в публикациите, направени „вчера“. По един крайно нестандартен, удивителен начин сборникът въвежда в изследователската кухня и представлява по същество история на творческия път.

Стратификационният разрез

Първите въпроси, които задава Иван Селени на обществото, се отнасят сякаш до банални теми – функциите на първичните групи (съседи, роднини, приятели) и жилищното настаняване. Жилищният проблем става особено остър в общество, което преживява интензивна, форсирана урбанизация.  През 60-те години младият учен прави емпирично изследване на новодомците и се натъква на неочаквания от него факт, че предимство при получаване на жилище са имали не най-бедните, а точно обратното – хора с висок социален статут.

Жилищният проблем открива за Селени път към социологически въпроси, хипотези и обобщения, които не са били приемливи дори в относително толерантна Унгария на Янош Кадар. Въпросът „Кои са хората с висок социален статут?“ има евристичен заряд. През 60-те години широко популярна е формулировката на Милован Джилас – налице е „нова класа“. Но въпросът е и значително по-стар, и по-широк. Селени не приема решението на Джилас. Социализмът изобщо не е класово, а по-скоро рангово общество.

Заслужава да се допълни: българският философ Бернард Мунтян предложи най-синтетично обяснение на разликата. В първия случай решаващо значение има притежаването на собствеността, във втория – разпореждането с общата, т.е. държавната собственост.  В първия случай стратификацията е хоризонтална,  макар да води до силови предимства, във втория е вертикална, макар и да е в името на социална еднородност.

Критичният преглед на историята на хипотезите (първата е на Бакунин ) и на теориите за „нова класа“ при социализма, респ. при модерния капитализъм, заема едни от най-интересните страници на книгата. (Селени разграничава пътя на тези теории на три различни „вълни“ – анархистичните за интелектуалната класа от края на XIX и началото на XX в.; бюрократично-технократичните от 30-те докъм 50-те години на XX в.; и теориите за класата на знанието от 70-те години на ХХ в.).

Решението, което предлага, е между най-оригиналните. Пространството, което заема горната прослойка в йерархичната пирамида на държавния социализъм, според него, е „интелигенция“, но в широкия смисъл на това понятие. Включва различни подгрупи – партийната номенклатура, технократите (т.нар. ИТР) и хуманитарната (научна и художественотворческа) интелигенция. Отношенията между тези групи са ключова част от интригата на социалистическото развитие и на старта на прехода. Първоначално замяната на култа към личността от времето на Сталин с „научен социализъм“ сякаш дава шансове на научната и културната интелигенция да играе водеща роля (като монополист на знанието). Кулминация на този стремеж бележи „Пражката пролет“. В края на процеса хуманитарната интелигенция (значителна част) се ангажира с несоциалистическа алтернатива. Проличава в съветската перестройка и в подкрепата на движението „Солидарност“ в Полша.

Според Иван Селени социализмът е преразпределително общество. Разбира се, преразпределителни функции има и капиталистическата социална държава, но разликата е огромна. Първо, мащабът е различен. Второ, социалната структура. Трето, резултатите. Специално обяснение изисква третият пункт. При капитализма преразпределението намалява социалното неравенство. Може да се допълни: стабилизира системата, като намалява противоречията и напрежението, предизвиквани от неравенството. Очевидно огромните инвестиции, правени от социалистическата държава в сектори като здравеопазването и образованието, намаляват исторически наследеното неравенство, хомогенизират обществото. Но проблемът не се изчерпва с това, както показва жилищният въпрос; преразпределението фактически увеличава социалното неравенство.

Многовариантност
на развитието

Първостепенно методологическо значение има разбирането на Селени за многовариантността на историята. Да се говори за „капитализъм“ изобщо и „социализъм“ изобщо е некоректно, твърде силен акцент пада върху общото и то засенчва особеното. „Капитализъм“ има и в Швеция, и в Бангладеш. В реалната действителност има „капитализми“ и „социализми“. В Централна/Източна Европа днес има „капитализми“, но вчера имаше следвоенни „социализми“, а онзи ден – довоенни „капитализми“.

Как се получиха след 1989 г. „разбягващите се галактики“ от на пръв поглед единния строй на Източния блок? Прегледно изложено в схемата на Иван Селени (вж. публикацията) е преплитането на външни и вътрешни фактори, от които се получава двоен парадокс. В Централна Европа – „капитализъм без капиталисти“. В Русия и Югоизточна Европа – „капиталисти без капитализъм“. Разбира се, афористичните определения съдържат известна условност, но това не ги лишава от евристична сила. В Централна Европа има капиталисти, но преди всичко чужди инвеститори. А в Югоизточна Европа има капитализъм, но деформиран от рекет и корупция.

Българският опит може да послужи като добра проверка на тези обобщения. След 1989 г. външният дълг на Полша беше опростен, този на България не беше дори разсрочен, макар да беше значително по-малък. В Унгария през 90-те години се изсипа „златен дъжд“. Към България европейското внимание се съсредоточи в закриването на блокове на АЕЦ „Козлодуй“, а лично Жак Ив Кусто прелетя над Белене, за да посъветва да се прекрати строежът на втора АЕЦ. Това е външният фактор. А за вътрешния е достатъчно да се припомни т.нар. входно-изходна икономика. На входа на предприятието се оказва частна фирма, която „продава“ на повишени цени. А на изхода – друга частна фирма, която изкупува продукцията по занижени цени. Предприятие, което работи, за да губи, а не да печели – това е пълно опровержение на логиката на капитализма. Но като резултат предприятието се продава на безценица и се „раждат“ капиталисти. Често пъти – бивши държавни директори. „Ачик далавера“. Държавните институции си затварят очите, а отговорни служители са дори пряко свързани с далаверата. Селени нарича явлението „назначени капиталисти“. Разбира се, понятието обхваща и други начини, по които на определени лица се предоставя възможността да станат собственици. Огромна роля играят първичните групи – приятелски кръгове, братовчеди, особено в страни с недоизживяно патерналистично наследство. Капитализмът в Централна Европа Селени определя като „неолиберален“, в Русия и Югоизточна Европа – като „патерналистичен“.

След като първоначалното натрупване, т.е. присвояването и разграбването на държавна собственост по един или друг начин, приключва, новите структури от двата бряга на бивша Източна Европа се балансират (макар и с различни минуси и бонуси) от континенталния контекст, страните стават част от глобалния Запад, влизат в НАТО и ЕС.

През новия век следва ново действие – преразпределение на (придобитото, заграбеното) богатство. Селени го нарича „неопребендализъм“. Терминът звучи необичайно и чуждо за българското ухо. Зает е от речника на католическата църква: „пребенда“ е онзи дял от доходите на храма, който се разпределя между клира. Важно ново явление в този процес е успешният опит да се поставят новоизпечените „олигарси“ под държавен контрол (Путин, Орбан).

И последен акцент: за Селени историята не е линеен, а сложен и противоречив, често вълнообразен процес. Глобализационните вълни, които размиват националните граници,
се редуват с деглобализационни. В нашата съвременност изпъкват регионализацията и разнородни стремежи да се реабилитира и защити националната държава. От гледна точка на бележития социолог, да се екстраполира и абсолютизира низходящата вълна, не е нещо повече от идеологическа илюзия.

В този пункт можем „да се върнем към нашите овце“. Станахме свидетели на опит да се формулира „лява“ идеологическа теза, според която интернационализмът е остарял, това е XIX в., а сега важното е да бъдем патриоти. Точно преди 105 години, при друга низходяща вълна, подобно схващане мотивира лидери на тогавашните социалдемократи да гласуват военните бюджети и с това беше дадена зелена улица на Първата световна война.

Иван Селени предупреждава, че се намираме на критичен кръстопът:

„Целият свят сякаш е изправен пред критичен поврат: оставаме ли граждани (както сме били досега), или се връщаме към разделение според етносите си?“ 

(2) Характерно е, че на съдебния процес срещу Т. Живков бяха призовани като свидетели изтъкнати дейци на науката и изкуството, които са получили жилище по разпореждане на самия държавен глава. В Русия голяма популярност получи оценката за московчани, направена от Воланд (персонификация на дявола) в екранизираната версия на „Майстора и Маргарита”: „Обыкновенные люди. В общем напоминают прежних. Квартирный вопрос только испортил их“.

(3) Книгата на Бернард Мунтян „Накъде вървиш, Homo sapiens? Към свят на пост-лъжата и мъдростта или…?“ е подготвена за печат от издателство „Захарий Стоянов“.

(4) Бакунин твърди в книгата си „Камшичната немска империя и социалната революция“, че евентуална реализация на Марксовата революционна доктрина ще доведе до пагубни последици: „Ще съществува нова класа, нова йерархия на същински и лъжливи учени и теоретици и светът ще се раздели на малцинство, управляващо в името на знанието, и необятно невежо мнозинство“(цит. по книгата на И. Селени, с. 189). Това е първата употреба на термина „нова класа“.

(5) И. Селени. Цит. книга, с. 33.