Яница Станчева е родена през 1977 г. Завършила е Нов български университет със специалност „Реклама и маркетинг“. Дълги години издава и менажира регионалния седмичен вестник „Долина“ в Казанлък.
Когато напишеш в търсачката думата „преход“, в речника на българските думи излиза значението ѝ като преминаване от едно състояние в друго, а нейните синоними са: етап, момент, период.
И така, вече 30 години българският народ преживява своя Преход. Да, преживява, защото в този период едни преяждат с власт и от другари се превърнаха в господари, а останалите са си пак там… на ръба на своето оцеляване.
Бях на 11-12 години, когато България закрачи с напудрен нос, гордо из своя „уж“ така жадуван преход – от комунизъм и планова икономика към демокрация и пазарна икономика. До онова време, което днес се опитват да опишат, че е по-лошо и от петвековното турско робство, все пак успях да се докосна. И до днес кътам спомени – не само в сърцето, но и в гардероба. Все още пазя аленочервената връзка, която носих твърде малко, защото някой бе решил да сменя строя, пазя и калпачето на чавдарче, пазя първото си и единствено пионерско поръчение. Все още са ярки спомените ми и от Бузлуджа, където ме приеха в пионерската организация. Спомням си и посещението в Мавзолея на Георги Димитров, голямата червена звезда на Партийния дом, спомням си къщата на Цвятко Радойнов в село Крън, Казанлъшко. Все още е жив и споменът ми, когато баща ми ни заведе с брат ми в землянка на партизани близо край Енина. Пазя и лентата с надпис „Отличник“, с която преминавах на манифестация на един от най-хубавите български празници – 24 май.
Пазя още много спомени и библиотека с книги, съхранили историята такава, каквато е, а не такава, каквато днешните историци се опитват да скалъпят – пречупена през призмата на различни политически конюнктури или издиктувана от нечия чужда държава или интерес. Тогава,
когато преходът закрачи из българските земи
макар и малка, аз си пожелах в новото време да запазя обективността си, да бъда справедлива и човеколюбива.
Дали съм успяла… не знам!
Новото време настъпваше много бързо, почти мигновено. В училище се смениха системи и програми, правила и порядки. Сутрин не вдигахме трибагреника и не играехме физзарядка, накараха ни да свалим и връзките, нямаше ги лентите „Отличник“, на лавката вместо филии с лютеница и сирене се кипреха мазни банички, но най-грозното от всичко бе как на всяка цена трябваше да рухне Мавзолеят на Димитров, без да се щадят нито средства, нито сили. Като че ли не бе достатъчно да бъде погребано тялото му, а сградата да се превърне примерно в художествена галерия. Грозно бе и почти ежедневното оскверняване на Бузлуджа. Все едно нарочно бе оставена там – „уж“ свободният народ да я унищожава ден след ден, минута след минута.
И така се затъркаля Преходът, но никой не си даваше сметка, че неговото търкаляне ще мине през нас самите. Като започнеш от десетките промени в здравеопазването, преминеш през армията, селското стопанство, икономиката и завършиш с образованието. Преходът така премина през всичко, че чак стъпкването на здравеопазването и образованието, без да се страхувам, мога да определя като геноцид над българския народ. Силни думи – да, но нима не е това реалността към днешна дата?!
Грозно, много грозно ми се вижда днес, когато все още има хора, които помнят историята, героите, антифашистката съпротива и т.н. историци и политици всячески да се опитват да променят историята, да я анализират, да я тълкуват, да я обръщат. Много се извинявам, обаче историята е факти, а те не се тълкуват или анализират. Те просто си остават факти. Оставете фактите от миналия строй. Насочете усилията си към фактите на днешния преход, който според мен вече е изчерпан и е към своя край. Какви факти и икономически показатели ще оставите в прехода, защото ще дойдат нови поколения, които ще четат фактите от единия строй, ще четат от другия и оценките, кой е строил, кой е продавал ще ги дават те. И тук е мястото да задам риторично въпроса – дали е случайно посегателството над българското образование?! Само образованият човек, само будният човек може да иска и да се бори за свобода, само той може да бъде свободен!
Казваха, че Новото време ще ни даде свобода, ще ни даде просперитет… за каква точно свобода говорим тук?! Свобода на словото ли дадоха фейсбук и разни други социални платформи, с което се измести шушукането на тротоара с писане на постове и всеки един се изживява като една малка медия и всичко това заприлича и засмърдя като градска тоалетна. Тъжна история, драги ми Смехурко! Тъжна!
А медиите? То стана вече срамно да казваш, че си журналист. Журналистиката изгуби своето лице, Преходът го смачка, като мелницата житното зрънце. И тя избяга от своята основна роля в обществото. Тъжно и жалко, нали?!
И така, ако продължа сектор по сектор в икономиката, в обществено-политически план и в чисто човешки, съвсем тъжна ще стане картинката, описваща Прехода.
И ако продължа в този ред на мисли, веднага ще се намери капацитет, който да ме заклейми и да ме жигоса с щампа „турбо консерва“. Затова нека да кажа и за нещо друго, освен за тъжните краски на Прехода. Дънките са едно от предимствата, толкова са ми удобни и не искам да се разделям с тях, също така съм почитател на чанти „Прада“ и обожавам парфюмите на Живанши и Кристиан Диор. Какво да се прави, човещинка!
Какво ни даде тридесетгодишният преход?
И какво успяхме да преходим като общество?
И днес, когато в България отново е време за местни избори и като се замисля какво ни даде Преходът, мога да заключа всичко в една дума – избори. Тридесет години като че ли нищо друго не се прави, а само избори. Някой ни каза, та и излъга, че свободата и демокрацията се изразяват в избор. А дали е така?! И щом „уж“ избираме, свободни ли сме?!
***
И сега ми се иска да споделя един материал, по който работих преди известно време. Материал, в който пак става въпрос за избора, за политиката, за прехода, за българското общество и героите не са художествена измислица, а реални и вдъхновени от 1300-годишната ни българска история.
Бай Ганьо е роден от талантливото перо на Алеко Константинов – познат под псевдонима Щастливеца. Константинов е български писател, адвокат, общественик и основател на организираното туристическо движение в България. С книгата „Бай Ганьо“, която се появява на бял свят през 1895 г., Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и социално-психологически въпроси на своето време – пътят на България и целта на нейното развитие, мястото ѝ сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит, нрави. Под формата на забавни приключения на дребен праматар (амбулантен търговец) на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия и политика, Константинов засяга болезнени проблеми на националния живот, бит, психология, манталитет, култура и се смее над тях с пречистващ смях.
Книгата „Бай Ганьо“ разгръща истинския талант на Алеко, който е уловил трайните черти от характера на българина. И до днес Бай Ганьо е емблема за келепирщината, тарикатлъка и оцеляването при всички условия и на всякаква цена. Героят не само надживява автора си, но и продължава да преминава с нас през годините. Може би ще продължи да живее и след нас. Това означава едно – че от 1895 година народопсихологията ни е останала такава каквато е и днес. Политиците ни са същите, както и днес. Душата ни днес е точно толкова дребна, колкото и преди. Българският народ не е еволюирал и по всяка вероятност си заслужаваме не само политиците, който избираме, а и цялата орисия, която ни се е „паднала“.
С Алековия герой Бай Ганьо
в навечерието на местния вот
В навечерието на предстоящия вот за местни избори реших да се срещна отново с Алековия герой Бай Ганьо, 124 години след неговото раждане. Аз и Бай Ганьо предварително се извиняваме, ако някой се припознае в думите ни. Всяка прилика с действителни лица е случайна.
– Г-н Балкански, вие сте един от вечните политици на България, ще ни повдигнете ли завесата как се правят избори в България?
– Хубава работа! Защо съм Ганьо Балкански, ако няма да зная и този занаят. Тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат и магарето ще ти избера, майка му стара! Само дай ми околийския с жандармите и ми дай 1000-2000 лева. Да ти събера аз тебе ония ми ти синковци от кол, от въже, тъй 40-50 прангаджии и да ги наредя в две-три кръчми по краищата, да им подложа по ведро на глава, па да им извикам: „Ха бакалъм! Да живее България!“ Хе-е! Тука ли си, Пенке, ле!… Като накървят ония ми ти изпъкнали очи, като почнат да вадят от поясите ония ми ти ножове, да ги бучат по масите, като дигнат една олелия с ония ми ти прегракнали, дрезгави гласове – страх да те побие! Па земи, че поведи през нощта тази страхотия през сред града… Опозиция ли?… Дяволът не може да ти излезе насреща! Прекарай ги край къщата на някой противник… Мале, мила! Като разтворят ония ми ти гърла!… От един сахат място да ги чуеш, мравки ще запъплят под кожата ти, като на таралеж ще ти настръхнат косите!… Па свикай селските кметове и писари, па им светни с очи, па им скръцни със зъби, па им посочи тия синковци… Избиратели ли?… И сянката им няма да видиш! Като ти кацнат от всяко село по 12 души общински съветници с кметовете барабар, като събереш чиновниците и писарите, постави по краищата жандарми да връщат другите селяни, окръжи бюрото с тия 40-50 катили, направи някоя шашарма, наблъскай в кутиите няколко снопа бюлетини и ето ти тебе магарето народен представител!
– Кой са вашите кандидати за народни избраници в предстоящия вот? Моля Ви представете ги на избирателите в Старозагорско?
– Предвид на голямата важност и значение, което предстоящите избори за народни представители имат за настоящето и бъдещето на нашето отечество, след като обсъдихме въпроса по кандидатурите на лицата за представители, единодушно решихме да препоръчаме на избирателите от нашата околия за народни представители: като водач на листата – Ганю Балкански, търговец, известен в цяла България, Филю Гочоолу, търговец с капитал, Танас Дочоолу, търговец с винена индустрия.
– Защо избирателят трябва да гласува за вас?
– Нашите кандидати ще работят за доброто на Отечеството, за материално подобрение на земеделеца, за облекчение положението на данъкоплатеца, с една дума, ще работят за интересите на нашата околия. Затова приканваме избирателите да гласоподават в избора за горните трима наши съграждани, в които имаме пълно доверие, че те с достойнство ще представят страната ни.
– Какво искаш да посъветваш българския избирател?
– Уважаеми избиратели, през листите ще ви бъдат предложени лица не от Нашата среда, лица чужди за Нас, които нямат и не могат да имат Нашето доверие. Може би ще се явят и други, които да ви убеждават да гласувате за техни кандидати. Съветваме ви, избиратели, да не се мамите на хубавите им думи, не се вдавайте на техните ласкания и не вярвайте на разни пръскани от тях слухове и измислици за някакви си окръжни телеграми и прочее.
– Бай Ганьо, кажи ми какво мислиш за нашия народ?
– Народът, в когото ти вярваш, моето момиче, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията – благодеяние, роболепието – геройство, презрителното хъркане отгоре – музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижди нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослани, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй „практичен“ и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го нà, една печална, от бури разсипана останка от стари времена… Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? – Идеали? – Суета, вятър!…
– Кажи ми, Бай Ганьо, леви или десни е по-добре да ни управляват?
– Ако ме питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатърът… Знайш, алъш-вериш е то, не е шега… Па да ти кажа ли правичката… (Тука дали няма някой да ни подслушва?) Да ти кажа ли правичката? И едните, и другите са маскари!… Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!… Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!… Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата – не може. Не си ли с тях – спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората парà натрупаха!
– И като журналист в регионален вестник не мога да не те попитам, какво мислиш за българската преса?
– Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно.
Въпросите зададе: Яница Станчева
Отговорите даде: Алеко Константинов, „Бай Ганьо“
ИЗВОДИТЕ:
1. Българският генотип е устойчив и упорит – над 1300 години съществуваме на световната карта като държава България и повече от 10 века говорим език – наш си език – български.
2. 124-годишният Алеков герой Бай Ганьо е жив и до днес и нека всеки сам пред себе си признае каква частичка от Ганьо Балкански живее в него.
3. Днес е необходимо обществото ни да изгради „Училище за политици“, в което те да се обучават преди всичко на човечност, да отстояват каузи, да се борят за идеи и идеали, да обичат България и да отстояват българския национален интерес.
4. Политиците обаче трябва да си възпитат обществото, но за да го възпитат, първо трябва те да са възпитани (И се завъртяхме в омагьосания кръг!) Да възпитат общество, което да не бъде робско, а да мисли, да бъде образовано, защото само образованият човек може да бъде буден. А когато обществото спи, в подем са жълтата преса и новини. Защо медиите не направят отворена анкета към читателите си… защо обичате жълтите новини? Нека всеки, който ги чете, да си признае! Защо? Много по-лесно като че ли човек вярва на лъжи, отколкото, когато му казваш истината. Много важно стана за хората да се занимават повече с живота на някой друг, а не със своя собствен. Да види и да си огледа сам своята къщичка, а тогава да одумва съседа. Много по-лесно е да стреляш по другия, отколкото сам да говориш за своите несъвършенства или да видиш, че не само детето на съседа се друса, ами и твоето. Обичаме като че ли повече да съдим, отколкото да помагаме.
Хората не обичат да четат политически новини ли?! Нима това за вас е изненада. Ами те хората въобще спряха да вярват на политиците, а какво остава да четат новините, които им бълват политическите пиари. Мисля, че толкова ниско ниво в политиката като сега не е имало. Няма как и хората да четат тогава политически новини, коментари и анализи. Защото оттам все повече мирише на нечисто.
Икономически новини… остана ли икономика в България?! Основата на една икономика – малък и среден бизнес, е почти на изчезване…
То май вече трябва да се радваме, ако въобще останат хора да четат… неграмотността заема застрашителни размери.
Време е поне медиите да заемем мястото на будители и да даваме трибуна на съвременни будители. Защото само будно общество може да бъде свободно и да иска да живее в нормална България.
И основният извод, който мога да направя от всичко изложено по-горе, е, че Преходът е равен на (НЕ)Преход. Тридесет години не преходихме нищо, но изгубихме много. Изгубихме себе си, а човек е най-голямата инвестиция. Изгубихме екипността си, а развихме индивидуализма. Оттам избуяха егото и злобата.
Преходът смаза интелектуалците и даде път на посредствеността. Парите заместиха прогреса! И настана безпътица…макар и да можеш да пътуваш свободно по света. Няма нищо по-лошо от душевната безпътица…
Изходът не е Терминал 2,
а ново българско Възраждане
Само преди няколко години, когато с приятели си пиехме кафето и си говорехме за историята, за славата на българската армия, за България… аз не спирах с пламък в очите да им казвам, че България отново ще преживее своето Възраждане. Тогава, а може би и днес, на някои от вас звуча като небивал оптимист…Може и да е така… Но България се разпростира дотам, докъдето стига нашето въображение и България ще я има докато някой от нас не спре да мечтае… за славна и независима България, за българско Възраждане. Ще я има, докато в хората гори пламъкът за българско национално самочувствие. Пламък, който се предава като факел от поколение на поколение. Пламък, за който говори и пише още през далечната 1883 г. Патриархът на българската литература Иван Вазов: „Не се гаси туй, що не гасне!“
Именно този пламък ще доведе и до Новото Българско Възраждане. Да! И то ще бъде скоро, защото малките искрици на този пламък, който е съхранил българщината през вековете ни, са будни и се възпламеняват.
Искате доказателства ли…
Век 21. Лето 2018-о. Месец ноември. Място от едни наричано Дремиград, от други градецът К, от мен Казанлък. 22-ма ученици със своите преподаватели, със своите почерци, изрисуваха буква по буква, дума по дума, страница по страница Паисиевата „История славянобългарская“.
И отново през ноември на книжния пазар бе разпространен „Рибният буквар“ на д-р Петър Берон. Книжното луксозно издание съдържа много поуки.
И така искра след искра, крачка след крачка…
Българско Възраждане ще има! Искрите са отново запалени и скоро факелът на българщината ще лумне!
Всички заедно мечтахме за една обединена Европа, от която да сме част и ние. Поколения мечтаеха спокойно да пътуват извън пределите на Родината. И ето днес сме част от Европа и пътуваме. Пътуваме, говорим чужди езици, кланяме се на чужди обичаи и традиции, обслужваме чужди интереси… И загубихме себе си. Отрекохме се от себе си!
И днес, през 2018 година, 22 деца на възраст от 8 до 12 години ни припомнят кои сме ние и се стремят да събудят позаспалото ни българско самочувствие. Показаха ни, че…не може да се угаси това, що не гасне – любовта към род и родина и гордост, че сме българи. Те ни припомнят, че повече от 13 века я има България и повече от 10 века имаме език, наш език, български език.
И пак в Казанлък, през 2019 година, 17 четвъртокласници нанизаха буква след буква и преписаха Тефтерчето на Апостола на българската свобода Васил Иванов Кунчев.
И тук е мястото да перифразирам думите Паисиеви:…О, неразумний юроде, не се срамувай да се наречеш българин…
Ново Българско Възраждане ще има! Искрите са запалени!
