ОСНОВНИ ТЕНДЕНЦИИ В ПРЕХОДА НА БИВШИТЕ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ СТРАНИ ОТ ИЗТОЧНА И СРЕДНА ЕВРОПА

0
193

 

Искра Баева е професор по съвременна световна история в СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите: „Източна Европа след Сталин 1953-1956“, „България и Източна Европа“, в съавтор­ство с Евгения Калинова: „Българските преходи 1939-2002“, „Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944-1955“, „Социализмът в огледалото на прехода“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993-2000).

Пред левицата не само в Източна Европа отново стои големият въпрос за реализиране на социално справедливо общество в пременящата се глобална реалност

 

  



От началото на прехода в Източна Европа, който доведе социализма от съветски тип до колапс, вече ни делят 30 години. Дистанцията е много важ­на за историята, тъй като тя е едно от условията за по-обхватно проследяване на процесите. В случая с настоящите трансформации дистанцията ни дава възможност да потърсим по-пълни отговори на въпроса

как и защо така безславно
залезе „реалният социализъм“

или както съвременните изследователи предпочитаме да го наричаме – държавен социализъм от съветски тип.

Въпросителните около българския преход бяха достатъчно често и разностранно дискутирани през изминалите десетилетия, те получиха най-различни, често противоположни интерпретации, така че днес едва ли можем да кажем по тях нещо кой знае колко ново (1). Основният проблем при досегашните интерпретации обаче е тяхната свръхемоционалност (2), което вероятно е естествено, тъй като оценката за системата до 1989 г. означава и оценка на житейския път, усилията, постиженията и горчивините на хората, чийто живот и градивна дейност са преминали в годините на държавния социализъм, както и желанието на някои от тях с крайното отричане да изтрият спомена за съучастието си (3). Но имам известна, макар и не много силна надежда, че по-голямата дистанция ще съдейства научните обсъждания на поредната кръгла годишнина от началото на промените да намали градуса на емоциите и да освободи по-широка територия за доводите на разума и за спокойния анализ.

Убедена съм, че не можем да добием истинска представа за станалото преди 30 години, ако не се върнем по-назад във времето. Най-добре би било да проследим станалото след двете революции в Русия през 1917 г., защото съпътстващите ги обстоятелства предопределят в значителна степен характеристиките на социализма, който се осъществява през 20-те и 30-те години в Съветския съюз под ръководството на Йосиф Сталин и след Втората световна война е пренесен в Източна Европа.

От гледната точка на наблюдатели на историята на целия ХХ в. едва ли можем да има съмнение, че в края на 80-те години се проваля не нещо друго, а именно вариантът на съветския социализъм. Защото трудно можем да приемем, че тази система, обхванала немалка част от земното кълбо, е олицетворение на идеала за комунистическо общество или пък че през 1989 г. са се провалили предвижданията за бъдещето на Владимир Улянов‒Ленин или на Лев Троцки, на многобройните комунистически мислители от Източна и Западна Европа преди, по време и след края на Втората световна война.

От друга страна, трудно е да се отрече и нещо друго – че комунистическите идеи, предвиждащи всеобща справедливост и хуманно общество, силно помръкват след краха на все пак свързаното с тях общество на държавния социализъм от съветски тип (4).

Задачата да се даде единна и пълна характеристика на станалото през 1917 г. ми се вижда твърде обемна и амбициозна, затова ще се върна назад „само“ към състоянието на Източна Европа в края на Втората световна война. Първият извод, който съм длъжна да направя за онова време, е, че социализмът от съветски (или сталинов) тип побеждава в Източна Европа под външен натиск. Ако войната не беше завършила с победата на Антихитлеристката коалиция, в която на европейския континент водеща роля има Съветският съюз и неговата армия, то и Източна Европа нямаше да последва тази нова глобална свръхсила в сферата не само на външната политика, а и на обществените преобразования (5). Този общ извод съвсем не означава, че преди и по време на Втората световна война в европейските страни не са съществували и вътрешни политически, икономически или социални предпоставки за развитие към социализъм, но тяхната относителна тежест е непомерно малка в сравнение с ролята на външния фактор (6).

Външната доминанта в лицето на Съветския съюз продължава да е водеща през целия социалистически период. Разбира се, има и изключения – напр. Титова Югославия, където ЮКП (по-късно СЮК) има собствени заслуги за утвърждаването си във властта както с партизанското движение срещу германските окупатори, така и с успешното си противопоставяне на югославското правителство в Лондон. Но и в този случай геополитическият извод е валиден, с тази разлика, че в Югославия външният фактор действа своеобразно – социализмът отново е по съветски образец, който продължава да служи като матрица дори и след политическото скъсване на Югославия със Съветския съюз през 1948 г. (7) „Изгонването“ на Югославия от Източния блок обаче дава шанс на нейното комунистическо ръководство с Йосип Броз Тито начело да балансира между свръхсилите в света (Изтока и Запада) и да затвърди собствената си база, като оформя своя специфика на социализма с подчертаване на работническия и самоуп­равленския му характер (8).

Значимостта от външния фактор проличава особено нагледно след смъртта на Сталин, последвана от големи сътресения в Съветския съюз и Източния блок. Те завършват с утвърждаването на Никита Хрушчов в Москва, но и с намесата на съветски войски при потушаването на бунтовете в периферията. Съветските танкове потушават първо германските работнически вълнения през юни 1953 г., а после смазват и силовите опити на унгарците да се откъснат от сталинизма и от ракошизма (понятие, свързано с „най-верния ученик на Сталин“ Матиаш Ракоши) през октомври–ноември 1956 г. Но използването на сила за възстановяване на реда в Източния блок не противоречи на „размразяването“ като промяна в отношенията между центъра в Москва и периферията в Източна Европа, промяна, насочена към по-голяма роля или относителна самостоятелност на източноевропейските държави.

В десетилетията, последвали кризата от средата на 50-те години,

еволюцията на отношенията
в „социалистическия лагер“

продължава, външната зависимост се модифицира, но остава. Тя се олицетворява вече от двете думи, отричани официално, но действащи на практика: „Доктрината Брежнев“ за ограничения суверенитет на социа­листическите държави. Става дума не просто за ограничаване на суверенитета (това е общ процес, характерен за международните отношения през ХХ в., когато многобройните международни организации постепенно изземват част от националния суверенитет на своите страни-членки), а за ограниченията, наложени на източноевропейските държави от Москва. Те се изразяват в нарушеното им право на самостоятелни решения във вътрешната и външната политика.

Граничната линия, която маркира свободата на действие на малките членове на Източния блок, е очертана от съветската военна намеса в Унгария през есента на 1956 г., от действията на войските на Варшавския договор срещу „Пражката пролет“ през 1968 г. (9), както и от готовността да се попречи с всички средства на полския независим профсъюз „Солидарност“ да посегне към властта през 1980–1981 г. (10)

При тези условия в Източния блок в средата на 80-те години идва големият поврат в историята на нашия регион. Многократните опити за реформиране на Сталиновия социализъм, осъществявани в периферията (Полша, Унгария, Чехословакия), не остават без следа. Блокът постепенно се либерализира – в икономиката нараства ролята на пазара и на индивидуалната инициатива, в политическия живот се оформят полулегални дисидентски движения, в културата т.нар. соцреализъм (11) е погребан и неговото място е заето от пъстротата на модернизма и експериментаторството.

Но в социалистическата система истински дълбоките промени са идвали винаги и само от центъра в Москва. Оттам нахлува сталинизацията, оттам проникват „размразяването“ и десталинизацията при Хрушчов. В средата на 80-те години след омръзналата на всички геронтокрация (епохата на късния Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко) промяната изглежда неминуема и бързо намира своя нов образ – той е на младия и енергичен генерален секретар на КПСС Михаил Горбачов. Започва ерата на големите реформи чрез „икономизиране“ на отношенията в СИВ, децентрализация на ръководството и планирането, гласност в средствата за информация и други подобни (12).

Реформите не са нещо ново, те вече са били изпробвани по различно време в различни държави и с различни резултати. Новото е всеобхватната реформа в центъра, а старото е познатият рефлекс желанието и волята за действие да се ценят повече от крайния резултат. Той, крайният резултат, фигурира като обща посока в призивите „Да се върнем към Ленин!“ и „Повече социализъм!“, които са толкова общи, че ни припомнят израза на Паскал: „Ние тичаме непредпазливо към пропастта, държейки нещо пред себе си, за да не я виждаме“.

Когато днес погледна назад към всеобщата еуфория от края на 80-те години, свързана с надеждата за промяна и с усещането за новопридобита свобода на словото, убежденията и действията, предупреждението на Паскал ми изглежда най-адекватното описание за състоянието на политическите елити и обществата в източноевропейските страни.

Казаното по-горе съвсем не означава, че започнатите от Горбачов реформи не са били необходими или пък са били преждевременни. Напротив, нуждата от промени е усетена и заявена още в средата на 50-те години и оттогава наследеният от сталиновата епоха социализъм непрекъснато се преформулира или префасонира. При това всички опити за реформи имат обща посока: опитват се да въведат повече пазарни механизми в икономиката и повече демократични елементи в политическата сфера. В продължение на три десетилетия обаче промените си остават откъслечни и зигзагообразни – започнатите навсякъде през 60-те години икономически преобразования започват да боксуват, след като се виждат политическите им последици при „Пражката пролет“ от 1968 г. Крайният резултат (по-скоро от непоследователността, отколкото от реформите) е постепенното изчерпване на вътрешните стимули за развитие и в резултат се очертава общата криза на социализма. И когато най-после 20 години след „Пражката пролет“ начело на ръководството в Москва застава идеен последовател на чешките и словашките реформатори, светът е вече друг.

Вярата на източноевропейците в предимствата на социализма, която е преобладаваща през 60-те и 70-те години (13), през 80-те години е угаснала. Започнатото от прагматиците Янош Кадар, Едвард Герек, Густав Хусак състезание по консумеризъм (идеята хората да се посветят на придобиване на консуматорски блага, за да не се занимават с политика) е спечелено безапелационно от Запада, а постепенното отваряне на Изтока към света не повишава, а по-скоро снижава престижа на скромното, но достъпно за всички битие при социализма.

Какви в крайна сметка са последиците от последната реформаторска акция за Източна Европа?

Въпреки днешната популярност на мнението, че „перестройката“ е наложила излизането от социализма, според мен, първата и основна промяна, която тя постига, е, че лишава Източна Европа от външна опора или външен надзирател (според предпочитанията). В един момент – някъде около средата на 1989 г., Горбачов публично заявява, че се отказва от контрола върху съветската сфера на влияние в Европа, получена от Сталин като награда за приноса на съветската армия за победата във Втората световна война.

Може да се спори кой фактор е изиграл по-голяма роля за това решение на Горбачов: идеологическата преориентация на системата или икономическите трудности, пред които е изправен Съветският съюз (14), но фактът не подлежи на съмнение. Обикновено се приема, че Горбачов се отказва от „Доктрината Брежнев“ по време на срещата с американския президент Джордж Буш в Малта в края на 1989 г., като я заменя с „доктрината Синатра“, сиреч всеки сам да търси своя път. Но от дневниковите записи на външнополитическия съветник на Горбачов Анатолий Черняев личи, че още на 13 май 1989 г. за Горбачов е ясно, че предстои съветско оттегляне от Източна Европа (15).

На пръв поглед тази кардинална промяна в отношението на Съветския съюз към съюзниците му от Източния блок изглежда като голяма крачка напред – към свободата и правото за самостоятелни действия на държавите от региона. Всъщност, външнополитическият поврат е извършен без никаква предварителна подготовка и без да се иска мнението на ръководствата на тези държави. Това става по познатия в целия следвоенен период съветски маниер съдбовните решения да се вземат в центъра, без съветските ръководители да се интересуват от мнението на съюзниците си (16).

Държавите от Източния блок реагират различно
на новия курс на Горбачовия Съветски съюз

Различните позиции още веднъж подчертават старата разграничителна линия между двата подрегиона на Източния блок – Средна Европа и Балканите.

На средноевропейските социалистически държави Полша, Чехословакия и Унгария „перестройката“ носи освобождението, към което отдавна се стремят. И трите имат негативен баланс в отношенията с големия си източен съсед. В Полша съветските войски двукратно застрашително са поставени в състояние на готовност за намеса: през октомври 1956 г. и в края на 1980 г. В Унгария съветската армия потушава с оръжие бунта на унгарците през октомври–ноември 1956 г. А в Чехословакия интервенцията на войските на Варшавския договор от 21 август 1968 г. (с преобладаващо съветско участие) изтрива за няколко часа трайните проруски и просъветски настроения сред чехите. Вдигането на ограниченията за промени във вътрешната политика и външната ориентация дава картбланш на поляци, унгарци, чехи и словаци да изпробват за по-нататъшното си развитие нещо различно – скоро става ясно, че това е западният модел, който малко по-късно ще се окаже позабравеният в Източна Европа капитализъм.

На Балканите обаче нещата не са така еднозначни – Горбачовата „перестройка“ до 1989 г. вече се е оформила като определена заплаха за политическата система както в Румъния, така и в България. Нещо повече, румънският диктатор (тъй като управлението на фамилия Чаушеску не е нищо друго освен семейна диктатура) дори се опитва да организира колективен отпор сред държавите от Варшавския договор срещу Горбачов (17). Този опит е обречен на неуспех, тъй като част от страните-членки на Източния блок искат реформите да продължат, а другите не смеят да се противопоставят на съветски лидер.

Няма съмнение, че с тази позиция Николае Чаушеску проявява инстинкт за самосъхранение – той усеща, че за Румъния готовността на Горбачов да се откаже от контрола над региона означава загуба на външна опора за режима. Близкото бъдеще потвърждава опасенията на Чаушеску с „кървавата Коледа“, която остава единственият силов акт, съпроводил политическата смяна в Източна Европа. Уникални са и последиците, първата от които е съдебният фарс, при който набързо са осъдени на смърт и екзекутирани Елена и Николае Чаушеску.

Политическото изтегляне на СССР от Източна Европа лишава от опора и българския режим. От спомените и документите, отнасящи се до лятото и есента на 1989 г., ясно личи, че политическата класа в България е разделена по въпроса за „перестройката“ и за Горбачов: една част остава вярна на просъветските си чувства и подкрепя безрезервно Горбачов, докато другата се опитва да се дистанцира от вече видимите опасни последици от реформите. Парадоксът е в това, че за разлика от традиционното разделение от епохата на социализма на просъветчици и „националисти“ този път реформаторите са между първите, а сред вторите преобладават консерваторите. В крайна сметка, както е било винаги в съвременната българска история, връх вземат свързаните със Съветския съюз, но за разлика от предишните случаи те не успяват да се задържат дълго време на власт, тъй като геополитическата ситуация бързо се променя.

Отделен случай на Балканите представляват двете най-бунтарски и непослушни страни от Източна Европа – Югославия и Албания. И двете запазват спокойствие по време на общата криза в Източния блок през 80-те години, защото смятат, че тя не ги засяга (18). Нещо повече, отстрани дори изглежда, че рушащата се съветска система е живото доказателство за тяхната правота в споровете им със Съветския съюз. Югославия и Албания имат съвършено различна идейна и геополитическа позиция, но и двете разчитат на собствена легитимност, която би трябвало да ги предпази от очертаващото се рухване на държавния социализъм в просъветска Източна Европа. Само че сблъсъкът между СССР и САЩ на глобално равнище се оказва много по-всеобхватен и се превръща в сблъсък между двете системи: социалистическата и капиталистическата. При това положение няма как Югославия и Албания да останат вън от спора: те се оказват от страната на социализма, затова не могат да се предпазят от водовъртежа, предизвикан от корабокрушението на държавния социализъм в Източна Европа.

Югославия и Албания също стигат до крах, но не заедно със страните от Източния блок и не по същия начин. В Югославия това става с кръвопролитната война, съпроводила разпадането на федерацията, а Албания отлага промените до 1991 г., но след това промените са драстични и водят до остро и непримиримо политическо противопоставяне, продължаващо и днес.

Съществуват и подрегионални разлики, които предопределят различната скорост на прехода. За всички бивши социалистически страни обаче излизането от съветския социализъм не е към неговото реформиране или демократизиране, а към кардиналната му замяна с неговата противоположност. С други думи, не става дума за „социалистически избор“ между държавен и демократичен модел, а за отричане на социализма изобщо.

Тази еволюция изисква време. В Полша преходът към капитализъм се осъществява още преди другите да са го започнали, ГДР е погълната в момента, в който губи легитимността си (когато източногерманците започват да демонстрират скандирайки „Ние сме един народ!“), докато на Албания са необходими две години, само за да започне процесът (19), а Сърбия е изправена пред крах и след няколко войни и многобройни политически сблъсъци се връща към териториите си отпреди Първата световна война (без достъп до море)(20).

Как изглежда преходът на Източна Европа
от глобална гледна точка?

Въпреки еуфоричните начални лозунги, които провъзгласяваха новата свобода на народите от Източна Европа, регионът не бе освободен, а премина от сферата на влияние на едната свръхсила към зоната на другата. Мястото на СССР бе заето от САЩ и техните съюзници. Но да се сърдим за тази промяна е почти толкова безсмислено, колкото са били и протестите на опозицията след Втората световна война. Още повече, че замяната следва същия механизъм, по който победилият във Втората световна война Съветски съюз получава като „сфера на влияние“ Източна Европа – поражението му в Студената война просто му отнема това влияние. Или както формулира разположението на силите Джордж Кенан още през 1946 г.: при глобализиращата се политика не съществува вакуум и когато една сила се изтегля отнякъде, нейното място веднага се заема от друга (21).

Не може да се отрече и фактът, че подчинението през 40-те години на ХХ в. се осъществява доста по-драстично от методите, прилагани в края на века. В първия случай се използват войски, „съветници“, наказателни икономически клаузи, докато през 90-те години се действа индиректно – финансови помощи, заеми, съвети на политически експерти, изграждане на неформални структури, обещание за включване в структурите на Запада, където обаче тези страни и като пълноправни членки си остават изолирани и подозирани, както показа разпределението на основните постове в Европейския съюз след изборите за Европарламент през май 2019 г.

Преходът от последните три десетилетия има съвсем конкретна и видима цел – присъединяването към вече съществуващи, действащи и привлекателни за източноевропейците структури, каквито изглеждат тези на Европейския съюз. Да си припомним, че крайната цел на предишния преход – комунизмът, се намираше отвъд хоризонта. А единственият момент, когато се появи в далечината – предвиденият за 1980 г. хрушчовски скок в комунизма (22), веднага се наложи да се появи „големият“ теоретичен принос на Л. Брежнев – развитото социалистическо общество, с което той отново изтласка комунизма в далечното бъдеще.

Прагматичността и привидната лесна и бърза осъществимост на целите на новия преход са безспорни. Затова не бива да се изненадваме от лекотата, с която още първите рушители на социализма формулират целите си. Един пример: на 24 април 1989 г. (сиреч месеци преди падането на Берлинската стена) Лех Валенса заявява: „Аз желая всичко най-добро на Горбачов и неговите реформи. Но ние все още не знаем как ще изглежда комунизмът в неговата заключителна фаза. Затова пък много добре знаем кои политически и икономически модели в Европа и по света са издържали проверката на времето и точно към тези модели искаме да се обърнем вместо да се опитваме да „реформираме“ провалили се
идеологии и концепции
“(23).

Независимо от общите нагласи, които струпват цялата вина за колапса на социализма върху последния лидер на КПСС Михаил Горбачов, искам да погледна на проблема малко по-широко. Още в средата на 50-те години интелектуалци формулират въпроса

„Реформируем ли е социализмът?“

но му дават различни отговори. От нагласите на негативистите се ражда политическата емиграция от 50-те години, а през следващите години и дисидентското движение, а от групата на позитивистите – реформаторите на социализма. Без тогава да съм можела да си поставям този въпрос, аз се чувствам съпричастна към позитивистите, но с пълното съзнание, че възможностите за реформиране на социализма намаляват с всяка изминала година. С други думи, ако „социализмът с човешко лице“ е бил възможен за Източна Европа до края на 60-те години, то в края на 80-те това вече не изглежда реалистично.

Обяснението за това как се стига до изчерпване на възможностите за реформиране е старо като света – дава го още големият анализатор и противник на Великата френска революция Алексис дьо Токвил. Той прави извод, който продължава да е валиден и днес: „Революцията избухва не само тогава, когато нещата отиват към по-лошо. Най-често се случва един народ, понасял без хленч и най-съсипващите закони, като да не ги усеща, да ги отхвърли яростно, когато тежестта им стане по-малка… опитът учи, че най-опасният за едно лошо правителство момент настъпва обикновено тогава, когато самото то започне да се реформира. Само велик гений би могъл да спаси принц, който прави опит да облекчи положението на поданиците си след дълго потисничество. Дълго понасяната търпеливо, като неизбежна злина, започва да изглежда непоносима от момента, в който се осъзнава, че може да бъде избегната“ (24). Това описание ясно обяснява неуспеха на реформаторската акция, предприета от Горбачов и неговите последователи в Източна Европа в края на 80-те години.

С други думи, реформите са възможни само ако са навременни. Докато съдбата на твърде закъснелите реформатори в повечето случаи е трагична – каквато е на Михаил Горбачов в СССР (нямам предвид личния му живот, който може и да е за завиждане, а историческия му образ), на Войчех Ярузелски и Мечислав Раковски в Полша, на Имре Пожгай в Унгария, на Мариан Чалфа в Чехословакия, на Петър Младенов и Андрей Луканов в България. Моля да бъда разбрана правилно – не искам да кажа, че тяхната лична съдба е трагична, а че действията им водят до трагедия. Докато от по-късните изказвания и писания на някои от изброените личи, че те не се чувстват нещастни, а често не се смятат и за отговорни за последиците от действията си.

Закъснелите реформи, осъществени от неумели реформатори, хора, които са загубили вяра в собствената система и са повярвали изцяло в ефективността на тази на своите противници, неминуемо предопределят краха на реалния социализъм.

Що се отнася до българския случай, не може да се премълчи нагласата на главното действащо лице, започнало „реформирането на социализма“ Петър Младенов. След като е утвърден за президент/председател на републиката на 3 април 1990 г., в личен разговор той дава такава прогноза за бъдещите избори: „На тези избори най-вероятно и най-естествено е да победи опозицията. Тогава аз трябва да посоча бъдещия премиер. Най-добре ще е това да бъде д-р Петър Дертлиев, а Луканов и ти (става дума за акад. Благовест Сендов) да му бъдете заместници“ (25).

Очевидно е, че предварителна нагласа за загуба на БКП/БСП при изборите от юни 1990 г. се отразява негативно на предизборната ѝ кампания и обяснява безпомощността на ръководството на партията след неочакваната за нейните лидери победа. Идеята за разделяне на отговорностите на властта в началото на болезнения преход е похвална, но принципите на парламентарната демокрация изискват тази отговорност да бъде легитимирана с помощта на демократични избори. Ако не се спази този принцип, то и отговорността за действията се размива и това води до нравствена деградация както на политическия елит, така и на обществото.

Предварителната нагласа у лидерите на управляващите до 1989 г. компартии за крах на дотогавашната система води до това, че първият въпрос, който стои пред Източна Европа от 1990 г., вече не е как да бъде подобрен социализмът, а с какво да бъде заменен. Отговорът е видим – със системата победителка, сиреч западната.

Вторият въпрос е как да стане това. И тук е дадена готовата западна рецепта на британския политолог от немски произход Ралф Дарендорф, според когото Източна Европа трябва да мине през „долината на сълзите“ (26), сиреч през разграждането на социалната система на държавния социализъм, за да може да съгради индивидуалистичната либерална.

Третият въпрос е кой може да осъществи прехода. При липсата на алтернативни отговори на първите два въпроса, само по третия може да започне надпревара между десница, левица и либерали. И така историята на прехода на Източна Европа се оказва запълнена с политически битки по това кой може или трябва да осъществи трансформацията от държавен социализъм към парламентарен капитализъм.

Птичият поглед върху политическата история на прехода в Източна Европа показва ясно различими

общи тенденции

Първите избори в Средна Европа са категорично спечелени от новите десни (27), докато на Балканите победители стават управлявалите до момента бивши или настоящи комунисти (28).

Това дава различен старт на промените: в Средна Европа е осъществена радикална смяна на политическата система и „шокова“ промяна в икономиката (по наименованието, използвано от Лешек Балцерович, от което днес той упорито се опитва да избяга). Докато Балканите предпочитат плавното политическо приспособяване към парламентарната демокрация, а в икономиката продължават реформите от социалистическата епоха.

Резултатите от първия период също са различни. В Средна Европа нови политически субекти се повяват във всички направления – левица, център и десница, а в икономиката населението бързо усеща болката от загубената социална сигурност. На Балканите усилията са хвърлени в структурирането на новите политически сили без опит и минало, принудени да се легитимират чрез крайно отрицание на дотогавашната система. Половинчатите икономически промени на Балканите правят икономическата криза на социализма протяжна.

В края на първия етап от прехода – 1993–1994 г., населението в Средна Европа вече е успяло да се разочарова от десницата и пак се обръща към левицата (доста обновена), докато на Балканите расте разочарованието от левицата и надеждите се прехвърлят към непознатото – новите десни сили.

Първата демократична смяна на управляващите, при която победоносните през 1989–1990 г. десни са заменени от т.нар. лява вълна, кристализира и физиономията на новата левица. В Средна Европа тя продължава пътя на десницата – имплантиране на западния модел на капитализъм, но се опитва да го прави по-меко и по-умерено от десницата, в това отношение си казва думата и по-големият управленски опит на бившите комунисти. Докато на Балканите левицата продължава да търси свой собствен път, който хем да я определи като лява в смисъл на социалистическа, хем да ѝ позволи да намери ново геополитическо място между Запада и Изтока.

Лявата вълна легитимира трайно и в обществото, и в международните организации новата левица в Средна Европа (тя се оказва „питомна“ и приемлива за Запада), докато на балканските опити за търсене на нова парадигма на прехода както обществото, така и международните институции отговарят с подозрения и обвинения в неокомунизъм, а и с усилия (къде по-успешни, къде – не толкова) за свалянето ѝ от власт.

Следва трети период, когато след поредната смяна на властта (според С. Хънтингтън вече като гаранция за стабилна демокрация [29]) новата левица в Средна Европа отново губи властта (30). Този път тя плаща политическата цена за ужасяващите социални реалности на прехода, но запазва високия си престиж и се готви за поредното управление. На Балканите управляващите десни бавно и мъчително се учат да управляват, като най-често следват готовия зададен от Запада модел, докато левицата също толкова мъчително се „нормализира“, пак според зададения от Запада модел, и опитва да се върне в управлението. На въпроса какво ще прави с властта обаче, отговорът вече е само един: същото, каквото и десните, макар и с нюанси. Както и става по-късно.

Добре, при това положение

струваше ли си търсенето на собствена физиономия,
на друга парадигма на прехода

Без да ангажирам когото и да било, аз лично мисля, че си струваше. Струваше си, защото бъдещето е пред нас, защото проблемите продължават да съществуват както в Централна Европа и на Балканите, така и в Западна Европа и в света и защото за тях трябва да се търсят нови решения. А последният си извод искам да подкрепя и с цитат от британския философ от полско-еврейски произход Зигмунт Бауман: „Хората, които наричат себе си „социални мислители“, притежават чудесни методи за интерпретация на случващото се, но нямат средства да предсказват бъдещето, понеже бъдещето е в ръцете на хората, а не на Бога, Разума или Историческите закони. В човешката история никоя победа не е окончателна; пораженията – също“ (31).

Надеждата, че бъдещето ще ни донесе по-справедливо общество, за пореден път беше поставена под въпрос през второто десетилетие на ХХI в. И това стана не само и не толкова заради изчерпването на потенциала и легитимността на левите партии в Източна Европа, а заради неолибералната политика, която приеха и провеждаха при управлението си, а и заради общата тенденция на одесняване и завръщане на крайния национализъм в Европа и в света. С други думи, пред левицата не само в Източна Европа отново е поставен големият въпрос – какъв е новият път за реализиране на социално справедливо общество в пременящата се глобална реалност. Въпрос, на който поотделно и заедно трябва да се опитаме да намерим отговор.

Дискусията е отворена. И независимо че нямам готов отговор на основния въпрос: има ли лява алтернатива в съвременния свят, съм готова да поръзсъждавам.

ü Например за това дали е време за обединение, или първо трябва да се разграничим идейно? Тук отговорът ми клони към втория вариант, защото не можем да вървим напред, ако не знаем кои сме.

ü Или по друг въпрос: трябва ли всеки да се стреми към личен успех, или да посветим усилията си на взаимопомощ между всички? Да, предпочитаният от мен втори вариант забавя развитието, но осигурява обществено сцепление, сиреч солидарност, без която нямаме истинско общество.

ü Още един въпрос: дали средните и по-малките държави трябва да се стремят към координиране на усилията си, или да се съобразяват с големите? Тук определено предпочитам първия вариант.

И ще завърша с нещо, което смятам за безалтернативно. Необходимостта да се завърнем към просветителската работа, защото съвременното общество се нуждае не от популярни или силови водачи, а от умението на всеки човек да разсъждава самостоятелно.

 

 

Бележки:

(1) Във връзка с десетата годишнина, която беше много по-тържествено и смислено отбелязана от последвалите кръгли годишнини, бяха публикувани нови книги, посветени на подготовката и извършването на голямата смяна във властта, осъществена на 10 ноември 1989 г. Макар да представят различни гледни точки, разказът за събитията съвпада като основна тенденция. – Трайков, Боян. 10 ноември превратът 1989. С., 1999; Недев, Недю. 10 ноември. С., 1999.

(2) Това може да се каже за изявленията (предимно във вестници) на различни участници в събитията. Но може да се види и в многобройните публикации на Института за близкото минало, създаден от проф. Ивайло Знеполски, работил до 1989 г. в институти, контролирани директно от ЦК на БКП. За неговото емоционално-отрицателно отношение, зад което може би се крие и гузна съвест, говорят собствените му публикации, между които бих посочила като основополагаща следната: Знеполски, И. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. Институт за изследване на близкото минало. Сиела, 2008.

(3) Един от най-ярките примери в това отношение е Диню Шарланов, който от славославящ Отечествения фронт от позициите си в Профсъюзния институт към ЦС на БПС се превърна в най-яростния отрицател на „комунизма“. Ще посоча само една книга, защото е последната: Шарланов, Д. История на комунизма в България. Т. 1, 2, С., 2009.

(4) В това отношение характерна е размяната на реплики от 4 декември 1989 г. между последния ръководител на КПСС Михаил Горбачов и последния ръководител на ПОРП Мечислав Раковски. Горбачов казва: „Мечиславе, не забравяй, че нашите социалистически идеи имат бъдеще“. А Раковски му отговаря: „Идеите може би да, но не и ние“. Виж: Rakowski, M. Jak to sie stalo. Warszawa, 1991, s. 252.

(5) Такава е била тезата на западната историография през целия следвоенен период, докато просъветската (която кой знае защо официално се наричаше марксистка) предпочиташе да избегне обсъждането на проблема за съотношението между външните и вътрешните фактори.

(6) Едва през 80-те години историографията в Източна Европа се опита да постави сериозно проблема за съотношението между вътрешните и външните фактори. – Баева, И. За народната демокрация – полемично (Из историческия опит на Полша, Чехословакия и Унгария). – Векове, 1989, № 6, 36-46. Но много скоро след 1989 г. този въпрос отново загуби актуалност, защото днешните историци на съвременността предпочитат безкритично да възприемат тезата, че изобщо не е имало вътрешни предпоставки, а само насилствено налагане на съветската система. Най-активни в това отношение са бившите преподаватели и изследователи по история на БКП. Ярък пример са книгите на тандема Диню Шарланов и Поля Мешкова в своите книги: Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд. С., 1994; Коварната игра. Процесите „Легионерски център“, 1946; „Легионерски център“, 1948. С., 1995; както и авторската книга на Д. Шарланов „Тиранията. Жертви и палачи“. С., 1997.

(7) „Тайните“ в отношенията Сталин–Тито и скъсването между двамата вече са богато документално изследвани. На първо място в това отношение трябва да се споменат публикациите на руския историк Л. Я. Гибианский „Как возник Коминформ. По новым архивным материалам“. – Новая и новейшая история, 1993, № 4, 1993; „Коминформ в действии, 1947-1948 гг. По архивным документам“. – Пак там, 1996, № 1 и 2; „От „нерушимой дружбы“ к беспощадной борьбе: модель „социалистического лагеря“ и советско-югославский конфликт 1848 г.“ – В: У истоков „социалистического содружества“. Москва, 1995. По всичко личи, че основната причина за „изгонването“ на Югославия от Блока се крие в страха на Й. Сталин от конкурент във влиянието върху Източна Европа.

(8) За началото на тези процеси виж: Мишков, Хр. Раждането на Титовизма. Реформите в Югославия 1948-1953. Фабер, В. Търново, 2002.

(9) Баева, И. България и „Пражката пролет“ 1968 год. – Политически изследвания, 1993, № 1, 78-89; Източноевропейската 1968 г. – бунт, реформи, надежди и крахът им. – В: 1968. Годината, която промени света. Авангард Прима, С., 2018, 176–221.

(10)  Воронков, В. События 1980-1981 гг. в Польше. Взгляд со Старой площади. – Вопросы истории, № 10, 1995; Баева, И. Раждането на полската „Солидарност“ 1980 г. като международен проблем. – В: Преломни времена. Юбилеен сборник. УИ „Св. Кл. Охридски“, С., 2006, 817–839.

(11)  Според моето определение т.нар. художествен метод соцреализъм в началото на 50-те години добива чертите на сюрреализъм с елементи на ненаучна фантастика. – Баева, И. Полша, Чехословакия и Унгария в годините на „униформения социализъм“ 1945–1956. – В: Луджев, Д., Б. Василева, И. Баева. Утопия и реалност. Издателство на СУ. С., 1991, 115–116.

(12)  На реформирането на отношенията в Източния блок е посветена голяма част от втория том на спомените на Михаил Горбачов. „Жизнь и реформы“ (Кн. 2, Москва, 1995).

(13) Така например от социологическо проучване, осъществено през август 1968 г., се вижда, че само 5% от чехите и словаците са привърженици на капиталистическото развитие на Чехословакия. Данните се цитирани по: Crampton, R. J. Eastern Europe in the Twentieth Century. London and New York. 1994, p. 339.

(14) И за двете тези има достатъчно на брой доказателства, дадени от съветските лидери от този период. Александър Яковлев, основният идеолог на „перестройката“, достатъчно категорично се разграничава от почти цялото идейно наследство на Съветския съюз. – Яковлев, А. Обвал. Последствие. Москва, 1992. От друга страна икономиката на СССР през 1989 г. е така разнебитена от непосилната надпревара във въоръженията със САЩ, но и от хаотичните реформи, че Източна Европа се превръща от стратегическо предимство в икономическа тежест. Не бива да се подценяват и успехите на Запада в тайната война с Изтока: Суейцър, П. Победа: Тайната стратегия на Рейгън за разбиване на Съветския съю. TRUD Publishers, 1999.

(15)  А. Черняев записва в дневника си следното: „Размисли след срещата на Горбачов с Бейкър. Новото мислене вече сработи в смисъл, че всичко е ясно: никой не ни напада и може да се занимаваме със своите работи и да съкращаваме армията колкото си искаме, ВПК, да се изтеглим от Източна Европа. Горбачов даде ход навсякъде на вече необратими процеси на разпадане, които по-рано бяха задържани или прикрити… – митовете за международното комунистическо движение, за социалистическата общност… Изчезва социализмът в Източна Европа…“. – Черняев, А. 1991 год. Дневник помощника президента СССР. Москва, 1997, 16–17.

(16) Последният министър-председател на Полша от социалистическия период и същевременно последен секретар на ПОРП Мечислав Раковски описва действията на Горбачов по следния начин: „Съветският съюз от епохата на Горбачов поднесе на всички, както на Запада, така и на Източна Европа, огромна изненада – изтегли се от своята сфера на зависими държави, а по-точно затвори защитния чадър, под който в продължение на четири десетилетия съществуваха поредните управляващи екипи на страните от социалистическия блок, по-късно преименуван на общност на социалистическите държави“. – Rakowski, M. Цит. съч., с. 247.

(17) Чаушеску заема критична позиция към извършващите се политически промени в голяма реч по време на заседанието на Политическия консултативен комитет на Организацията на Варшавския договор на 7 юли 1989 г. Характерна обаче е и позицията, която румънският лидер заема след изборната победа на „Солидарност“ от юни 1989 г. в Полша и вероятността да бъде съставено правителство с нейно участие. На 19 август 1989 г. полският посланик в Букурещ Вожняк получава от секретаря на ЦК на РКП Стоян следното послание от Чаушеску: „възможността „Солидарност“ да влезе във властта и да се създаде правителство с нейни представители служи на най-реакционните сили на империализма; комунистическите и работническите партии на социалистическите страни трябва да заемат позиция, с която да поискат да не бъде поверено съставянето на правителството на „Солидарност“; резултатите от изборите не могат да противоречат на интересите на народа и на работническата класа (като пример за правилно действие се сочи Панама, малка държава, която отменя изборите, като не се поддава на натиска на САЩ); новото правителство трябва да бъде съставено от ПОРП, Общополските профсъюзи и други прогресивни и демократични сили заедно с войската. Това трябва да бъде правителство на националното спасение и за спасяването на социализма в Полша; интересите на социализма изискват комунистическите партии в този важен момент да действат заедно, за да предотвратят предаването на работническо-селската власт в ръцете на реакционните кръгове“. – Цит. по: Rakowski, M. Цит. съч., с. 254. Тези виждания на Чаушеску от лятото на 1989 г.
противоречат на цялата дотогавашна позиция на румънския лидер в Източния блок, когато той се е борил за самостоятелност на страните от блока. Причината за поврата обаче се крие в опасенията за собствената му съдба.

(18)  В края на 1989 г. албанският президент и първи секретар на Албанската партия на труда Рамиз Алия заявява, че станалото в Източна Европа не засяга Албания, че тя е имунизирана срещу подобни събития. Първите промени в Югославия започват едва през 1990 г., когато на ХIV конгрес на Съюза на югославските комунисти, свикан на 20 януари 1990 г., е приета отмяната на ръководната роля на тази партия и е обявен политически плурализъм, а СЮК се преименува на Сръбска социалистическа партия. – Banac, I. Post-Communism as Post-Yugoslavism: The Yugoslav Non-Revolutions of 1989-1990. – In: Eastern Europe in Revolution. Cornell University Press,1992, 168-187.

(19) Едва в края на 1990 г. студентските вълнения, един от ръководителите на които е бъдещият министър-председател социалист Пандели Майку, принуждават ръководството на Албанската партия на труда да легализира на 11 декември нови политически партии и да обяви свободни и демократични избори. Изборите от март‒април 1991 г. обаче са спечелени с две трети от гласовете от АПТ, а опозиционната Демократическа партия получава едва 75 места в 250-членния албански парламент. Biberaj, E. Albania: The Last Domino. In: In: Eastern Europe in…, 188-206.

(20) Сръбската социалистическа партия в комбинации с различни партии продължава да управлява Сърбия и до ден-днешен, но с цената на фактическото разпадане на Югославската федерация.

(21)  Така е мотивирана стратегията за „сдържане на комунизма“ на Дж. Кенан, това виждане заляга и в обосновката на „доктрината Труман“, с която САЩ оказват помощ на „застрашените от комунизма“ Гърция и Турция. Great Issues in American History. V. III, New York, 403-419.

(22)  Новата програма на КПСС, приета на ХХII ѝ конгрес (17–30 октомври 1961 г.), обявява, че през 1980 г. „ще бъде създадена материално-техническата база на комунизма… По такъв начин в СССР в основни линии ще бъде построено комунистическото общество“. – ХХIII съезд КПСС. Стенографический отчет. Т. III, Москва, 1962, с. 276.

(23)  Die Welt, 24 April 1989.

(24Токвил, Алексис дьо. Бившият режим и революцията. Избор, С., 1991, 293–294.

(25)  Цит. по: Манолова, Н. Български интелектуалци за прехода и за себе си. С., 1999, с. 218.

(26) Дарендорф, Ралф. Размисли върху революцията в Европа. С., 1992.

(27)  В първите полусвободни избори в Полша от юни 1989 г. легализираният профсъюз „Солидарност“ печели на практика всички оставени за свободен избор места в Сейма и в Сената. На парламентарните избори в Чехословакия, проведени на 8–9 юни 1990 г., новата опозиция в лицето на чешкия „Граждански форум“ и на словашкия му аналог „Граждани против насилието“ получават 46,6% от гласовете, докато ЧКП само 13,6 %. В Унгария първите свободни и демократични избори са проведени на 25 март/25 април 1990 г. В тях на първо място излиза опозиционният Унгарски демократичен форум с 24,71 %, следван от Съюза на свободните демократи с 21,38%, Независимата партия на дребните стопани с 11,76%, а Унгарската социалистическа партия, която има най-големи заслуги за началото на трансформацията, остава на четвърто място с едва 10,89%. В ГДР на изборите от 18 март 1990 г. победа извоюва Християндемократическият съюз с 40,82 %, следван от Германската социалдемократическа партия с 21,88%, докато бившата ГЕСП, прекръстена на Партия на демократичния социализъм е едва трета с 16,4%.

(28)  Ще припомня резултатите от българските избори от 10–17 юни 1990 г.: БСП – 48,5% по пропорционалната система, а по мажоритарната 57%, докато СДС е втори с 37,5% по пропорционалното гласуване и 34,5% по мажоритарното. Първите плуралистични избори в Румъния са проведени на 20 май 1990 г. и в тях Фронтът за националното спасение, който е неформален наследник на делегализираната РКП, печели 66,3 % от гласовете. На второ място е Унгарският демократичен съюз в Румъния със 7,2%, трета е Националната либерална партия с 6,4%, а четвърта – Аграрната демократична партия с едва 1,4%. Победи извоюват и управляващите партии в Албания и Югославия.

(29) Неговата теза е формулирана като „тест на двойната промяна“: след като два пъти по демократичен път и безкризисно бъде сменена властта, може да се направи изводът, че политическата демокрация вече е стабилна.

(30) В Полша това става на изборите от 21 септември 1997 г., когато коалицията на 40 организации Изборна акция „Солидарност“ излиза на първо място с 33,83%, докато Съюзът на демократичната левица е втори с 27,13%. На изборите в Унгария, 10-24 май 1998 г., победа печели дясната Унгарска гражданска партия с 38,38%, но УСП получава 34,72% от гласовете. Но и в двата случая левите запазват стабилно парламентарно присъствие и възможност да влияят както върху обществото, така и върху законодателството.

(31)  В човешката история никоя победа не е окончателна. Интервю със Зигмунт Бауман. в. Култура, 9 юли 1999 г.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук