Владимир Митев е журналист международник. Работил е в сп. „Тема“. През последните години е част от екипа на аналитичния портал „Барикада“.Основател е на двуезичния румънско-български блог „Мостът на приятелството“. Негови статии и преводи са излизали в агенция БГНЕС, списанията A-specto, „Икономика“, блога „Солидарна България“ и други. Публикувал е и в различни румънски медии.
Поглед към обществените сили в България и Румъния, които се зараждат от недрата на прехода и заявяват желание да коригират неговите недъзи чрез хуманизация на политиката
Опитвам се да осмисля прехода в България и донякъде в Румъния чрез неговото отрицание, което наричам „постпреход“ или „постпосткомунизъм“. Според мен т.нар. нови леви могат да изиграят важна роля в този процес.
Преходът бе доминиран от отрицанието на предишния период – на социализма, чрез идеологията на антикомунизма. В икономически план той създаде прослойка от заможни хора, които обаче често достигаха своя статут, като използваха и дори паразитираха върху ресурсите на социализма. В социален план той бе сътресение за голямата част от обществото и ерозира социалните и семейните връзки. Той бе нехуманен и дори дехуманизира участниците – както спечелилите, така и загубилите от него.
В някакъв смисъл в самото „ДНК на прехода“ бе да експлоатира наследството на социализма, за да построи новото, посткомунистическо общество. Този процес обаче неизбежно стига до насищане. Ресурсите, които могат да бъдат експлоатирани, общностните връзки, които могат да се насочат в частен интерес, намаляват. Така се очертават поне две общности – онези, получили сила по време на прехода, и другите, по-многобройни, които преходът е поставил в слаба позиция в новите условия. От противоречието между тях се ражда нов процес на трансформация, какъвто смятам, че е „постпреходът“.
Постпреходът е преди всичко опит за корекция на прехода
и за възстановяване на разрушените баланси
Нормално е първи в него да влязат онези, на които статуквото на прехода е отредило незавидна социална роля. Особеното е, че те не търсят решение на проблемите на прехода в невъзможното връщане към времената отпреди 1989 г. Техният проект е да се подобри това, което е възможно в настоящето и в бъдещето. Техните интелектуалци или лидери предлагат действия, които не са революционни, предлагат постепенна промяна. Често представителите на постпрехода имат достъп до технократско знание – например познават добре европейските правила в различни области, но за разлика от елитите на прехода имат чувствителност към проблемите на своите сънародници. Това предопределя и позиции, които са критични към статуквото на национално и европейско ниво.
Преходът бе доминиран от пазарната идеология, която съчетава две измерения на десницата ‒ либералното и консервативното. Затова е логично първите хора, които формулират постпреходна идентичност, да бъдат с лява ориентация. Според мен именно подобно развитие се наблюдава в България и Румъния. В България „Солидарна България“ и независимият кандидат за евродепутат Ваня Григорова са пример за постпреходна общност и политически лидер. На Евроизбори 2019 тя получи само 0,5%, но повлия на цялостния политически дискурс, който стана по-социален след евровота. Нейното послание бе „Хората преди печалбите!“, като единство на действие, думи и същност.
В Румъния през последните години съществува нова малка социалдемократическа партия ‒ „Демос“, която обаче е привлякла голям брой професионални икономисти и експерти по социалните въпроси.
Посланията на „Солидарна България“ и „Демос“ са преди всичко съвременни. Те имат подчертан интерес към работническите права. Защитават социално слаби категории от граждани от агресивната неолиберална държава, смятаща, че социалната грижа е разточителство. Поддържат възстановяването на загрижената за обикновения човек държава в ущърб на корпорациите, на цинични бизнесмени и олигарси. Подкрепят прогресивна данъчна система, която коригира нарастващите обществени неравенства. Организират протести. Умело общуват с медиите. Съчетават младост, харизма и характер в отношенията с елитите на прехода.
„Солидарна България“ е организацията, която най-категорично се противопостави на договорите за свободна търговия между ЕС и САЩ (ُTTIP) и ЕС и Канада (CETA). „Демос“ също са се изказвали критично срещу създаването на наднационални трибунали, по които румънската държава вече е била осъждана. На свой ред „Демос“ има особеността, че сред активистите му са някои от изявените румънски феминистки, така че теми като насилие срещу жени и равенство на половете са важни за тази партия. „Солидарна България“ подкрепя легализирането на конопа за медицински нужди.
По същество това са позиции, които се опитват да съхранят човешката и социалната тъкан, да дадат надежда, да подкрепят хората в нужда. Ако преходът е бил доминиран от жажда за доминация и акумулиране на власт в ущърб на общността, постпреходът е време, в което си даваме сметка, че в животът има и други връзки освен властовите – например базираните на грижа за другия. Това осъзнаване не отменя нуждата общностите и лидерите на постпрехода да се борят в обществен план с представителите на миналото, държащи властта. В постпрехода обаче битката не е на едно его с друго, а на съхранилия се в прехода човешки дух с бездуховността и бездушието.
Колко начина има да се излезе от прехода?
За разлика от България, в Румъния по-ярко е очертан разказът за т.нар. „нови и стари партии“. Има се предвид, че партиите, които са управлявали по време на прехода, са корумпирани, клиентелистки, овластили са съмнителни бизнесмени и са банкрутирали в морален план. В същото време новите партии, създадени след като бе разрешено партия да се регистрира само с трима членове основатели, носят различна етика, чисти са, честни са и ще управляват компетентно.
„Демос“ е сред новите партии в Румъния. Но тя няма нужното обществено влияние, за да бъде допусната на европейските избори от май 2019 г. и на президентските избори от ноември 2019 г. И за двата вота ѝ трябват 200 000 подписа за участие. Класическа нова партия в Румъния е съюзът „Спасете Румъния“. За нея е характерно, че в най-голяма степен представлява интересите на спечелилите от прехода – на градската средна класа, на хора от по-млади поколения, които работят като програмисти, като хора с творчески професии, добре образовани и добре свързани със западния свят и особено в Европа. Неслучайно съюзът „Спасете Румъния“ е наричан и „партията на младите“. Той овластява поколения, които са израснали в годините на прехода и се чувстват представители на нова култура спрямо възрастните поколения, усвоили добре правилата (и предполагаемия „цинизъм“) на по-старите времена.
До каква степен обаче съюзът „Спасете Румъния“ е партия на постпрехода? Неин основен лозунг е подмяна на елитите на прехода с нови, некорумпирани. Но нейната идеология е комбинация от двете основни идеологии на прехода – антикомунизъм и антикорупция. И двете достигнаха кулминация в Румъния след влизането в ЕС и са формирали нейните елити. Струва ми се обаче, че е и двете все повече губят своя смисъл и обект на интерес. Румънското общество днес е все по-пазарно, а плашилото на комунизма – Социалдемократическата партия, е загубила голяма част от влиянието и лидерите си, пратени в затвора. Антикорупцията достигна небивали висоти, преди да бъде спряна в периода 2017‒2019 г.,
когато правосъдните реформи бяха съпроводени с отстраняването на прочулата се шефка на антикорупционната прокуратура Лаура Кьовеши. Нейното управление породи дълбоки разделения в румънското общество. Политическите елити в Румъния ще бъдат все по-обновени и процесът на промяната им не може да бъде спрян, особено при положение, че очакваният победител на президентските избори през ноември ще е Клаус Йоханис, а негов основен опонент е лидерът на съюза „Спасете Румъния“ Дан Барна.
Всичко това означава, че „Спасете Румъния“, макар и търсещ обновяване на политическата система, е партия на победителите в румънския преход. В този смисъл тази сила може да е „революционна“ по своята реторика, но със засилването на влиянието си ще става все по-консервативна. В условията на победил постпреход вероятно съюзът „Спасете Румъния“ би бил водеща сила, но промяната ще дойде от другаде – от онези, за които преходът продължава да бъде травма. Именно този електорат явно привлича вниманието на „Демос“ и на новите леви в Румъния въобще.
През пролетта и лятото на 2019 г. в Румъния избухнаха няколко стачки в чуждестранни компании, като в някои случаи те успяха да постигнат отстъпки за работниците от работодателите. „Демос“ демонстрира солидарност с протестиращите и дори в някои случаи – например в Търговище, участва в протести на работниците. „Демос“ привлече в своите редици някои от най-големите експерти по социални и трудови въпроси в Румъния.
На свой ред бивши членове на партията, отделили се от нея, основаха Институт за социална солидарност, чрез който се опитват да правят публикации по въпроси като гражданско образование и бедност в Румъния. Последното е знак, че кръговете на новите леви в Румъния не се изчерпват само със симпатизантите на „Демос“.
Един от основните проблеми пред „Демос“ е тежкото за подобна партия идеологическо наследство на прехода, белязан от стигма върху левицата. Опитите на партията да формулира послания и да поведе битки извън „консенсуса“ на прехода често се посрещат с ирония, омраза или неразбиране. Това вдига летвата и за самите публични лица на „Демос“, тъй като те трябва изключително внимателно да подбират думите си и в крайна сметка е неизбежно някои от действията и изявленията им да бъдат изтълкувани превратно.
„Демос“ е в сложни отношения и с другата лява партия от подобен тип – Румънската социалистическа партия, която като цяло обединява по-възрастните поколения. Тя е по-малко в час с технологиите и посланията ѝ са донякъде остарели – например изразява носталгия по времената на Чаушеску и по множеството закрити по времето на прехода предприятия. Тя обаче е и по-категорична по външнополитическите въпроси и по-критична към действията на съвременните западни капиталистически държави по отношение на страни като Венецуела. „Демос“ са критикувани, че са прекалено повлияни от западни, американски концепции по отношение на половете и това ограничава възможностите им да достигнат до по-широки кръгове от населението. На свой ред Румънската социалистическа партия не може да спечели мнозина от младите с реториката си от времената на социализма – като например империализъм.
Изходът от прехода в България
Характерно за румънската политическа система е постоянното напрежение между неизборни институции, като тайните служби, и политическите партии, чийто най-значим представител и изразител е Социалдемократическата партия. Именно това напрежение доведе до множество протести, мобилизация на хората, противоречия, създаващи усещането, че румънското общество е жизнено политически.
В същото време периодът след влизането на България в ЕС е доминиран от стабилност на политическата система с една водеща партия – ГЕРБ. Създадената у нас политическа система създава сигурност за редица социални групи, но поставя на изпитание други. В България също има напрежение между т.нар. нови и стари формации и лица. Просто то е по-размито, тъй като българската политика по принцип е смесена и противоречива. В нея ГЕРБ има своето русофилско течение, докато левия консерватизъм на БСП, подобно на този на румънските социалдемократи, ги сближава и явно е отговор на възхода на Доналд Тръмп и подобни на него политически сили в международен план.
По подобен начин младите и старите съжителстват в едни и същи политически формации. „Демократична България“ може да има млад лидер в лицето на Радан Кънев, но се знае, че силният човек там по принцип е Иван Костов. „Да, България“ е считана от някои за българския еквивалент на съюза „Спасете Румъния“, но да-българистите нямат проблем да бъдат в коалиция с партия на прехода като „Демократична България“.
На свой ред БСП има своите млади лица, които говорят за нуждата от подмяна на политическите елити, наследени от времената на прехода.
В този смесен и противоречив контекст българските нови леви заслужават специален интерес, доколкото, според мен, те носят в себе си потенциала за промяна. Доказателство в тази посока е гражданската инициатива за данъчна реформа „Да спрем машината на неравенството“. Тя предвижда въвеждане на необлагаем минимум за доходите на физическите лица поне в размера на минималната работна заплата и на намалени ставки на ДДС от 9% (каквито има за туризма) за вода, основни и детски храни, базови медикаменти, учебници и книги. Инициативата е подкрепена от КТ „Подкрепа“, Българска антибедност мрежа, сдружение „Солидарна България“, Колектив за обществени инициативи, Автономен работнически синдикат, Дискусионен клуб за социална местна политика, списание dВЕРСИЯ, аналитичен портал „Барикада“ и електронното издание Dokumentalni.com. Към инициативата се присъединиха още евродепутати, икономисти, юристи и предприемачи със социална чувствителност. Инициативата успя да събере около 30 000 подписа и бе внесена в парламента, но не можа да задвижи промяна. След европейските избори обаче дори в Народното събрание нарасна подкрепата за данъчни промени в духа на инициативата.
Успехът на новите леви няма да е следствие на героизма на единици от тях, а ще е функция на развиващи се социални движения и общности. Предизвикателство пред новите леви е убедеността и категоричността на различните шовинизми – на различните дискурси, целящи да обвинят и накажат по-слабите. Новите леви в различни формати се противопоставят на кампанията по дискредитиране на хората с увреждания като нарушители, източващи социалната система. Въпреки обществената апатия те подкрепят повишаването на заплащането на нощния труд.
Така се очертава широк фронт, на който новите леви отправят предизвикателство към консенсуса на прехода, който има много лица. Най-същественото в него обаче е, че слабите са виновни за своето състояние и трябва да страдат допълнително. В това разбиране се изразява и бездушието, доминиращо мисленето на много хора и институции.
Постпреходът не е революционен
Българските нови леви се опитват да провокират обществената чувствителност по теми, по които не са възможни чудеса. Въвеждането на необлагаем минимум ще остави на хората по няколко десетки лева месечно в повече. Повишаването на заплащането на нощния труд ще увеличи възнагражденията, без да направи хората богати. Но в своята съвкупност тези мерки и промени могат да променят балансите на прехода, които водят до потискане и задържане на жизнената енергия на хората.
Победителите в прехода ще продължат да бъдат победители. Но загубилите ще имат своето достойнство и по-голяма сигурност. В това се състои и същността на постпрехода, който не е революция, а бавно и методично увеличаване на пространството, в което всеки може да маневрира в живота си. Това е и лечението за травмата на прехода, която продължава да тормози българския работник, човека с увреждания, млади и стари.
И в българското общество, доминирано от архаични идеи, по принцип мнозина оправдават своето бездействие с факта, че „трябва да стане по-зле, преди да стане по-добре“ и че „само революция“ може да промени нещата. В пазарното консумативно общество на ЕС и западния свят революциите от типа на Болшевишката в Русия или Ислямската в Иран са изключени. Чакащите революция просто са си намерили удобно алиби да не правят нищо. Вместо това е явна нуждата от вълна на очовечаване на институциите и обществото.
Именно това разбраха Джеръми Корбин и Жан-Люк Меланшон. В продължение на десетилетия Корбин бе маргинализиран, но британците разбраха и оцениха по достойнство неговата почтеност. През цялото време той стоеше зад позициите, в които вярваше. В свят на измама тази почтеност се наби на очи. Напук на всички изпитания, Корбин се издигна и даде енергия на цели нови общности от млади хора и от хора, отказали се от политиката.
От каква промяна има нужда България?
Мнозина смятат, че проблемът е културен – Истанбулската конвенция, Стратегията за децата, Сорос, либерализъм, джендърство… Културните войни обаче не променят икономическия фундамент на обществото. Българското семейство би било много по-здраво и раждаемостта би била по-висока, ако масовият човек имаше сигурност в своя живот и икономическо пространство за маневри. Именно тук виждам голямото предизвикателство на постпрехода. Обществото ни има нужда от промяна, от развитие и обновление. Животът, а не печалбата или властта, е фундаменталната ценност за всеки опит на промяна!