Любомир Кючуков е дипломат от кариерата. Бил е зам.-министър на външните работи (2005 ‒ 2009) и посланик на Р България в Лондон (2009‒ 2012). От 2012 г. е директор на Института за икономика и международни отношения
По-лесно е да се влезе в Афганистан, отколкото да се излезе оттам. САЩ бяха поредната велика сила, която се убеди на собствен гръб в това твърдение. Като резултатът от двадесетгодишното чуждестранно военно присъствие в страната е плачевен: талибаните не просто отново владеят цялата страна, но тяхната власт е укрепена и вече под въпрос се поставя не самото им управление, а неговото международно признаване. Плюс огромното количество човешки жертви – на първо място сред местното население (което често се пропуска в коментарите), както и финансови разходи между 2 и 3 трилиона долара само от страна на САЩ според различни оценки (но и сериозни печалби за военнопромишления комплекс, които също остават встрани от публичното внимание). Всичко това придружено с многобройни анализи на тема „какво се случи“ и значително по-малко такива, търсещи отговор на въпроса „защо стана така?“.
Няма успешна военна интервенция през последните две десетилетия. Точно обратното: изпращането на чужди войски извън системата на ООН в Ирак, Сирия, Либия, Йемен, Сомалия имаше реален ефект, изцяло противоположен на декларираните намерения. Вместо укрепване на демокрацията беше разбита държавността, вместо изграждането на нации бяха прокарани дълбоки разломи в обществата, вместо ликвидиране на тероризма беше даден силен импулс за разпространението на идеологията на радикалния ислям, индоктринирането на сериозни обществени групи и създаването на „Ал-Кайда“ и Ислямска държава. С други думи, опитите за експорт на демокрация и налагане на ценности отвън се оказаха несъстоятелни – не просто като практика, но и като концепция.
Разбира се, цялата тази интервенционистка вълна, съответно и нейният край, си имат своите достатъчно логични обяснения. След разпада на двуполюсния свят и края на Студената война светът заживя с илюзията за еднополюсност (заразила и самотния полюс), когато оттук нататък решенията, оценките, правилата на играта ще се определят от един център. Тази илюзия трая достатъчно кратко, по-малко от две десетилетия. Но тя беше основата, върху която САЩ изградиха своята външна политика в началото на века, включваща и активно използване на военната компонента като важен инструмент за налагане на Pax Americana в глобален план. Тридесет години след фиаското във Виетнам, през които военните интервенции на САЩ се ограничаваха до смяна на неудобни режими (Гренада, Хаити, Панама), но не се ангажираха с военни действия на чужда територия, американското общество и външната политика на САЩ се отърсиха от „виетнамския синдром“ и отново предприеха пълномащабни войни със или в други държави. За това спомогна и съветското военно нахлуване в Афганистан през осемдесетте години на миналия век, прехвърлило фокуса на международния дебат относно чуждите военни интервенции от Вашингтон върху Москва. Следва също да се отбележи, че вследствие на терористичните атаки от 11 септември 2001 г. войните на САЩ с Ирак и Афганистан получиха достатъчно широка международна подкрепа, включително и като морална легитимация, довела и до военно ангажиране на десетки други държави под формата на „коалиция на желаещите“.
Последиците от провала на военната намеса в Афганистан тепърва ще се анализират. Но това, което е вече достатъчно очевидно, е, че този провал ще има сериозно влияние върху динамиката на международните отношения през следващите години. Като тук биха могли да се откроят поне няколко полета, върху които той ще рефлектира.
На първо място краят на „военната сага Афганистан“ беляза стратегическа промяна в глобалните външнополитически приоритети на САЩ – от утвърждаване на хегемонията към съхраняване на лидерството. Изпреварващото икономическо развитие на Китай в продължение на почти четири десетилетия позволи на страната да хвърли на САЩ ръкавицата по отношение на глобалното лидерство. И изправи САЩ пред необходимостта не да разширява и утвърждава, а да отстоява водещите си позиции в света, променяйки утвърдената в продължение на столетие междудържавна оптика – защото вече не САЩ, а Китай е динамичната, експанзионистична сила, търсеща промяна на статуквото. Противоборството между двете световни свръхсили има няколко важни характеристики. Преди всичко то вече е всеобхватно – не става дума само за сферата на икономиката, финансите и инвестициите, както бе доскоро, а неговото поле се простира и в областта на иновациите и съвременните технологии, сигурността, международните организации. То ще бъде и дългосрочно, защото е обективно обусловено и очевидно ще определя динамиката на международните отношения за десетилетия напред. То по един или друг начин ще се отрази върху позиционирането на всички държави в полето на международните отношения – доколкото и двете страни ще търсят разширяване на своето влияние и създаване на устойчиви мрежи за подкрепа по цял свят, т.е. то е глобално по своя обхват. Същевременно линията на съприкосновение между двата съперника измества геополитическия център на нестабилност и конфронтация от Близкия изток към Индо-Тихоокеанския регион (впрочем, дори и самата поява преди няколко години на понятието „Индо-Тихоокеански регион“ в съвременната политическа лексика е пряко следствие от същите тези процеси на геополитическа трансформация).
И докато борбата между САЩ и Китай изглежда обективно заложена, то от начина, по който тя ще се води, ще зависят сигурността и стабилността на света без каквото и да било преувеличение. От ключово значение ще бъде дали това ще бъде съревнование за глобално лидерство при спазване правилата на играта или битка без правила за световна доминация. Засега всички индикации от действията и на двете страни сочат, че по-скоро се върви към повсеместна конфронтация. И докато действията на Китай в геополитически план логично на този етап се движат от регионалната експанзия към глобалното влияние (от района на Южнокитайско море, териториалните спорове с Япония за отделни острови и строителството на изкуствени острови, както и все по-категорично отстояване на принадлежността на Тайван към Китай, през затвърждаване на водещото китайско влияние в Африка, а до голяма степен и в Латинска Америка, до лансирането на инициативата „Един пояс, един път“ като стратегически инструмент за излаз към Европа), то действията на САЩ следват точно обратната логика. В стремежа си да неутрализира разширяването на китайското влияние САЩ инициира план за допълнителна помощ за Африка от страна на страните от Г-7 активизира политиката си в Латинска Америка, подложи на натиск Европа за противодействие на китайските[1].
Изтеглянето от Афганистан и прекратяването на „вечните войни“ също се вписва в новите стратегически приоритети на САЩ, отреждайки значително по-второстепенна роля на Близкия изток във външната политика на страната за сметка на концентрацията на усилия и ресурси (политически и военни) в близост до Китай. В стратегическа план това намери израз в промяната на основните приоритети в сферата на сигурността: борбата срещу тероризма отстъпи на втори план за сметка на геополитическото противопоставяне на авторитаризма. Това намери израз преди всичко в резкия обрат от подхода на Тръмп „сам срещу всички“ към приобщаването на нови партньори и създаването на нови съюзи, пренасочвайки вниманието към укрепване на влиянието в Индо-Тихоокеанския регион. Стратегическата рамка за Индо-Тихоокеанския регион, приета от администрацията на Тръмп ясно поставя запазването на стратегическото превъзходство на САЩ в региона като основно предизвикателство за американската политика[2].
Инструментализирането на този подход обхвана поредица от стъпки: поканата за участие в срещата на Г-7 през юни на четири приоритетни страни от Индо-Тихоокеанския регион (Индия, Австралия, Южна Корея, Южна Африка), реактивиране на Четиристранния диалог за сигурност (QUAD) между САЩ, Япония, Австралия и Индия и създаването на тристранния пакт за сигурност между САЩ, Австралия и Обединеното кралство (AUKUS). Два момента заслужават особено внимание в тази поредица от действия: стремежът за все по-тясно интегриране на Индия в стратегическото противоборство с Китай като основен противовес на китайските амбиции в Южна Азия и създаването на военен съюз в Южния Пасифик като инструмент за възпиране срещу нарастващото китайско влияние там.
Извеждането на преден план на противоборството САЩ‒Китай очертава контурите един по-дълбок процес в международните отношения – тенденцията към геополитическо преформатиране и оформяне на нова, вторична двуполюсност. Неслучайно генералният секретар на ООН Гутериш предупреди от опасността за нова Студена война, този път по оста Вашингтон‒Пекин[3]. От американска страна се полагат усилия тази тенденция към глобално разделение на света да получи и своята идеологическа опаковка. Още преди встъпването си на власт Байдън очерта новата разделителна линия: либерални демокрации срещу авторитарни режими[4]. На практика тече процес реидеологизация на международните отношения, като за основен инструмент са изведени демокрацията и правата на човека. Неслучайно Китай е определен като системен съперник и все повече се набляга на комунистическия характер на управляващата партия. Същевременно обаче правата ценностна линия прави странни криволици по геополитическата карта, когато трябва да приобщи в лагера на демократичните съюзници на САЩ страни като Турция и Саудитска Арабия. А след случая с жестокото убийство на саудитския журналист Хашоги от специалните служби на режима в Риад се оказа, че ценностите също са стока и си имат своя цена от стотици милиарди долари – колкото струваха оръжейните поръчки на Саудитска Арабия в САЩ, заради които Тръмп обяви, че няма да налага санкции[5].
Второто поле, върху което изтеглянето на САЩ от Афганистан имаше ефект, близък до земетръсен, беше евроатлантическото партньорство. Политическият разлом между двата бряга на Атлантика видимо се разшири[6]. Като тук основното недоволство на европейските партньори по военната операция в Афганистан беше не толкова заради факта на изтеглянето (ентусиазмът в Европа към тази мисия също отдавна спадна, въпреки че тук както жертвите, така и разходите бяха значително по-малки), а за начина, по който то беше осъществено. На практика новата американска администрация продължи подхода на Тръмп за несъобразяване със съюзниците. И както по време на преговорите и сключването на споразумението с талибаните Тръмп държеше партньорите по „коалицията на желаещите“ в информационен режим, но без роля при оформяне на споразумението (впрочем, в още по-незавидна позиция тук бе международно признатото правителство на Афганистан, зад гърба на което на практика се договаряше предаването на властта в страната), така и при самото изтегляне на войските, когато европейските съюзници бяха изправени пред свършени факти без време и възможност за реакция. Особено негативен пример в това отношение, предизвикал публична реакция и осъждане в Европа, се оказа американското напускане без предварително уведомление на военновъздушната база в Баграм, осигуряваща сигурността на полетите на съюзниците над Афганистан. Изтегляне, поставило в много тежка ситуация усилията на всички държави да евакуират своите военнослужещи и граждани от страната и имащо като резултат вълна от публично възмущение по целия свят пред кадрите на цивилни афганистанци, опитващи се да се качат на излитащи самолети от летището в Кабул. „Кадрите от хуманитарната трагедия ще имат дълбок вреден ефект върху репутацията на САЩ… като надежден партньор“[7].
Тези критични настроения в Европа получиха силен допълнителен тласък след създаването на АУКУС през септември т.г., оприличено на „трансатлантическа буря“[8]. И тук въпросът далеч не опира само до финансовата страна и френското възмущение от загубената сделка за осем подводници на стойност няколко десетки милиарда евро с Австралия или до факта, че се създаде напрежение между САЩ и единствената останала в ЕС ядрена сила Франция. По-сериозните проблеми имат общоевропейски контекст и имат пряко отражение върху отношенията в НАТО. Фактът, че тристранното споразумение се е договаряло тайно по време на срещата на Г-7 в Корнуол през юни и всички останали съюзници са държани в неведение до последния момент, включително по време на срещата на високо равнище на НАТО непосредствено след тази на Г-7, постави остро въпроса за доверието между съюзниците. И в Европа за пореден път се загнезди убеждението, че САЩ са склонни да разглеждат Алианса като инструмент за собствената си външна политика, а не като съюз за колективна сигурност. Това постави въпроса дали Тръмп и неговото пренебрежително отношение към съюзниците е било аберация, или то е логичен резултат от по-дълбоки процеси на разминаване на интересите, изискващи преосмисляне на подхода и от страна на Европа. Затова едва ли може да се приеме като изненада обстоятелството, че в рамките на ЕС на преден план отново излезе дискусията за необходимостта от европейска система за сигурност, а създаването на Европейски отбранителен съюз се превърна в един от основните акценти в речта на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен „За състоянието на съюза“[9].
Цялостното преориентиране на американската външна политика в посока противопоставяне на Китай също постави редица сложни въпроси пред ЕС. На първо място за отношението на ЕС с Китай. За разлика от САЩ и независимо от декларацията, че гледа на Китай не само като на партньор, но и като на системен съперник, Европа все пак предпочита да гради отношенията си с него в координатната система на „хиперконкуренцията“[10], а не на хиперконфронтацията. Извеждането на преден план на ценностни и идеологически постулати и ситуирането на отношенията с Китай в плоскостта „демокрация‒авторитаризъм“ поставя Европа в твърде неуютна ситуация и ѝ оставя много малко място за маневриране, доколкото прави практически задължително ангажирането с подкрепа на американската позиция, защото иначе държавите членки на ЕС биха се изправили пред угрозата да бъдат обвинени в съглашателство с диктатори (впрочем, самият Байдън беше обвинен в това преди срещата с Путин през юни). Нещо повече, утвърждаването на нов двуполюсен модел в света на практика би означавало отказ от декларираната амбиция от страна на ЕС за превръщане в самостоятелен глобален фактор, реализирайки стратегията за стратегическа автономия на Съюза и би му отредило място на втория ред на масата на глобалните играчи – зад САЩ. Динамиката на международните процеси през последните месеци изправя ЕС пред своеобразна проверка в реални условия (reality check) на неговите геополитически амбиции. Защото ЕС е най-заинтересован от запазването на мултилатерализма и спазване на международното право – доколкото неговият основен политически ресурс (макар и невинаги използван пълноценно и по предназначение) е именно „меката сила“ – на медиатор, опиращ се на диалога, отстояващ принципи и правила и утвърждаващ стандарти.
Все по-плътното и цялостно ангажиране на САЩ с противоборството с Китай поставя и още един важен проблем пред Европа – отношенията с Русия. В Европа започва да се утвърждава мнението, че продължавайки да изострят конфронтацията с Русия, Съединените щати едновременно с това постепенно се дезангажират от търсенето на решения за излизане от тази спирала, оставяйки на ЕС грижата и отговорността за възпиране и неутрализиране на геополитическите амбиции на Русия, включително и чрез отклоняване на нейното внимание от развитие на по-мащабно сътрудничество с Китай. С други думи, съществува опасност от оформянето на второ ниво на глобална конфронтация между Москва и Брюксел, което да се превърне във функция от борбата между Пекин и Вашингтон.
На трето място, определен интерес ще представлява какво отражение ще получи приключването на американското присъствие в Афганистан на ниво общество. Първоначалната реакция в САЩ изглежда твърде различно от събитията след края на войната във Виетнам. Независимо от наличието на стотици американски военнослужещи, преминали през Афганистан през тези двадесет години, засега липсват индикации, че ще станем свидетели на такъв дълбок „афганистански синдром“, определящ обществените нагласи в страната за дълъг период от време. Преди всичко през всичките тези години както в САЩ, така и в Европа отсъстваха сериозни антивоенни настроения и движения, поставящи под натиск управляващите за приключване на военните операции. Нещо повече, войната като цяло и военната интервенция в Афганистан конкретно се възприемаха до голяма степен като естествено право на отговор и отмъщение за атентатите от 11 септември[11]. В американските академични среди дори се появиха твърдения, че войната срещу тероризма е „преформатирала американската национална идентичност“[12], подклаждайки засилен американски национализъм[13]. По тази причина и основният дебат след изтеглянето е не върху причините, не „защо влязохме“, а върху следствието, върху провала с изтеглянето и отговор на въпросите „кога и как трябваше да излезем?“.
Поредицата от последователни кризи (финансова, миграционна, пандемия) като че ли доведоха до притъпяване на социалната чувствителност на обществата, направиха ги значително по-затворени и интровертни, оформиха дълбоки разделителни линии вътре в тях по етнически, религиозен или идеологически признак (специално за САЩ допълнителен фактор в тази посока бе и изостреното расово противопоставяне). Като цяло – притъпиха чувството за солидарност и съпричастност. Достатъчно показателна за това е реакцията на опасността от нова бежанска вълна към Европа. Независимо от положените усилия за евакуация и на немалък брой афганистански граждани, сътрудничили на местните власти и чуждестранните войски, цялостният стремеж беше да не се допусне масово навлизане на афганистански бежанци в ЕС. Което на практика означава колкото се може повече афганистанци да останат в Афганистан, а тези, които напуснат, да уседнат в съседните страни – Пакистан, Иран, Турция. Парадоксалното е, че в този си стремеж Европа и САЩ са принудени да разчитат на талибаните: първо, да установят пълен контрол върху страната и най-вече върху нейните граници, за да лимитират емиграцията; второ, да докажат, че са се променили и са станали по-демократични – в обмен на евентуално международно признание и финансова помощ. Което поставя под сериозно съмнение политическата достоверност на целите и моралните принципи, въз основа на които бе обоснована интервенцията, както и новата стратегическа доктрина, връщаща ценностите и подкрепата за демокрацията в центъра на американската външна политика.
[1] Carbis Bay G7 Summit Communiqué. June 13, 2021. https://www.whitehouse.gov/briefing-room/statements-releases/2021/06/13/carbis-bay-g7-summit-communique/
[2] Roggeveen, S. The Price of American Hegemony in Asia. International Policy and Society Journal, 29.09.2021. https://www.ips-journal.eu/topics/foreign-and-security-policy/the-price-of-american-hegemony-in-asia-5449/?utm_campaign=en_938_20211001&utm_medium=email&utm_source=newsletter
[3] The AP Interview: UN chief warns China, US to avoid Cold War. September 20, 2021. https://apnews.com/article/united-nations-general-assembly-china-climate-united-states-health-f1186707bee7f8376b0be5523496ddca
[4] Biden, J.R. Why America Must Lead Again. Foreign Affairs, March/April 2020. https://www.foreignaffairs.com/articles/united-states/2020-01-23/why-america-must-lead-again
[5] Кючуков, Л. Светът между диалога и конфронтацията. В. „Дума“, 22 юни 2021 г. https://www.duma.bg/svetat-e-mezhdu-dialoga-i-konfrontatsiyata-n239836
[6] Hellmann, G., C. Kupchan. The Atlantic Alliance After Afghanistan. Project Syndicate, September 17, 2021. https://www.project-syndicate.org/commentary/atlantic-alliance-strategic-priorities-after-afghanistan-by-gunther-hellmann-1-and-charles-a-kupchan-2021-09?utm_source=Project+Syndicate+Newsletter&utm_campaign=c72b1f49ee-sunday_newsletter_19_09_2021&utm_medium=email&utm_term=0_73bad5b7d8-c72b1f49ee-104781145&mc_cid=c72b1f49ee&mc_eid=d05f8cc1b2
[8] Biden shuns EU with Asia-Pacific power play. Politico, September 16, 2021. https://www.politico.eu/article/biden-eu-asia-pacific-france-china-power-play/
[9] 2021 State of the Union Address by President von der Leyen. Strasbourg, 15 September 2021. https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/ov/SPEECH_21_4701
[10] Ibid.
[11] Malkasian, C. How the Good War Went Bad. Foreign Affairs, March/April 2020. https://www.foreignaffairs.com/articles/afghanistan/2020-02-10/how-good-war-went-bad
[12] Rhodes, B. Them and Us. Foreign Affairs, September/October 2021. https://www.foreignaffairs.com/articles/united-states/2021-08-24/foreign-policy-them-and-us
[13] Haass, R. The Age of America First. Foreign Affairs, November/December 2021. https://www.foreignaffairs.com/articles/united-states/2021-09-29/biden-trump-age-america-first